Елизабет Адлър
Наследство от тайни (54)

Глава 54

Вашингтон

Винаги съм обичала влаковете. В тях има нещо, което предлага повече вълнения и очарование от всеки самолет. Спомням си пътуванията между Лондон и Дувър, пътуването с ферибота и после отново с влака, където цяла Европа се разстила пред теб. Можеш да вечеряш или да се свиеш като кученце в купето и да се събудиш в някоя страна сред планините и зелените долини, ярките градове и горите. Аз полудявах от вълнение, докато митничарите минаваха по коридорите, проверяваха паспортите и приличаха на някои от филмите на Сидни Грийнстрийт. И стигахме до Баден Баден или Трансилвания, Виена или Венеция, Истанбул или Москва. О, беше си преживяване и съм доволна, че не съм го пропуснала.

И затова ми стана приятно, когато Шенън предложи влака до Вашингтон, за да се срещнем със сенатор Джим О’Кийфи. Бриджид беше с нас, тръпнеща при мисълта за разходка из Белия дом, където тя щеше да отиде, докато ние сме при сенатора.

Джим О’Кийфи бе популярен мъж, мощен като дядо си. Ерген, обичащ компанията на жените. Имаше гъста тъмна коса, високо чело, очите му бяха сребърно сиви като кичурите в косата му, а усмивката му можеше да покори всеки.

Той ни огледа оценяващо, щом бяхме въведени в офиса му в сградата на Сената.

— Две красиви червенокоски — каза той, като вървеше към нас с протегната ръка. — Щастливият ми ден. — Трябва ли да ви казвам, че веднага бях спечелена.

От първите няколко минути стана ясно, че езикът му е толкова сребърен, колкото и останалите части, които вече споменах, но беше искрен, когато каза на Шенън колко съжалява за баща й. Той седна до нея на широкото зелено канапе и й каза също като Майкъл Джеймс, че нито за миг не е повярвал, че Боб О’Кийфи е бил мошеник.

— А съм виждал много такива в моята работа — добави той малко тъжно.

Хвърлих поглед на Шенън, която го гледаше и въздъхнах. Благодарение на старата си интуиция разбрах, че сенатор Джим О’Кийфи също не беше убиецът, но после си помислих с надежда, че вероятно това, което ще каже може да ни насочи към мъжа или жената, който търсехме.

Обясних набързо какво сме открили дотук и че Шенън е дошла при мен в търсене на миналото, за да разберем настоящето.

— Искате да кажете историята на Лили Молино — попита той, както беше сторил и Майкъл Джеймс. Явно и двамата братя О’Кийфи бяха носили спомена за нея в сърцата си, както и в главите си, предавайки легендата й от поколение на поколение, както бях направила аз с Шенън.

Той каза:

— Не мога да ви кажа много за настоящето, освен да ви предложа помощта си, ако ви е нужна, но нека ви разкажа какво си спомням за моя дядо.

Има нещо в тези високи, мечкоподобни, брадати мъже, което винаги ми е допадало. Те изглеждат някак си по-солидни и сигурни от останалите нас и мога да разбера успеха му с гласоподавателите и сред медиите. Сенатор Джим О’Кийфи, както повечето ирландци, беше роден разказвач, с глас толкова сладък и хипнотичен, колкото вълните на брега, и ние заслушахме спомените му.

— Дядо Дани О’Кийфи бе особен характер — каза той като ни гледаше и се усмихваше. — Той беше вече стар човек когато се родих, но разбирате ли, никога не загуби бумтящия глас и жизнеността си. И макар че беше сакат, никога не разви слабостта на другите стари хора. Обзалагам се, че когато почина не изглеждаше много по-различен от времето, когато се е оженил за Лили Молино, освен допълнителните килограми и бялата коса, разбира се. И инвалидния стол.

— Той маневрираше със стола сякаш беше танк, движеше се из къщата като командир, даваше заповеди наляво и надясно, на слугите, кучетата, секретарките, защото никога не се отказа от контрола върху магазините си. Продължи да работи до края и аз бях с него в деня, в който умря.

— Бяхме във вилата му в Портофино. Той се оженил за една италианка, която срещнал там през 1919. Беше се влюбил в страната и в нея, и тя беше всичко, което Лили не бе: сладка, нежна, и от семейство, което работеше, за да се издържа. Майка й и баща й държаха малка тратория, обичана от местните и туристите и от хората с хубавите яхти, които кръстосваха Средиземноморието през лятото, макар че тогава Портофино още бе девствено и малко.

— След сватбата Дан не искаше да има повече нищо с брат си. Като се отказа от политиката, подобно на много новозабогатели хора от тази епоха, той си купи една хубава яхта и бродеше по моретата с месеци с група приятели, изучавайки света и забавлявайки се. Управляваше империята си от нея, както го бе правил от офиса си във Вашингтон.

— Той беше един от най-популярните сенатори във Вашингтон, точно както съм аз. — Джим се усмихна с тази пленителна нескромност. — Но бизнесът на Дан отнемаше все повече и повече от времето му, и тъй като остана дори още по-зависим от инвалидния си стол, той реши да се откаже от политиката. Казват, че е било тъжен ден във Вашингтон, когато сенатор Дани О’Кийфи напуснал офиса си. Той беше прокарал много закони, помагайки на емигрантите и на бедните. И бе истински „човек от народа“. Трябва да е имал милион приятели и доброжелатели и разказват, че партито, което организирал в „малкия Бял дом“ — домът му в Мериленд — било едно от най-хубавите, виждани някога в града.

— Както и да е, той се запозна и се ожени за Мария Анунчата, която винаги наричаше Нанси, след два месеца. Церемонията се проведе в местната църква в Позитано и година по-късно техният син, баща ми Патрик, се роди. И скоро след това и две сестри. Той купи парче земя с изглед към морето и построи там разкошна розова вила.

— Може би това е най-красивата къща, която съм виждал. — Джим ми се усмихна и добави. — Но аз не съм бил в Арднаварна, а дядо Дан ми казваше, че с нея не може да се сравнява. Той каза, че няма на света по-красиво място от Конемара. Спомням си, че го попитах защо никога не се е завърнал там, ако е било толкова хубаво, и тогава той ми разказа историята.

— Бях на девет години и прекарвах лятото си във „Вила Фаворита“ с дядо и баба, както винаги правех. Те разделяха времето си между къщата в Мериленд през зимните месеци и яхтата и вилата през пролетта и лятото. Обичах онези дълги летни дни. Господи, дори сега мога да усетя слънцето на гърба ми, докато слизах надолу по скалите за риба, и мога да помириша храстите по които вървях. Да ви кажа, щастливец съм, че преживях тези златни италиански лета, всичките горещи сини дни и искрящите топли нощи, когато ми позволяваха да оставам до късно като останалите италианчета и да скитам из улиците на селото с тях или да седя в ораторията на другия ми дядо. Беше вкусът на свободата, която никога не бях имал у дома. Във Вашингтон татко помагаше в управлението на магазините, макар че винаги беше коронованият принц и никога кралят, защото дядо никога не се оттегли в негова полза.

— През годините, поради обездвижването и вкуса си към италианската храна, дядо Дан беше наддал много килограми и си спомням, че бяха монтирали специално лебедка, за да го качват със стола на яхтата, а той викаше, проклинаше и крещеше команди като разярен мечок. Винаги ми беше смешно да го гледам, а когато вече беше на борда той ми се усмихваше и казваше. — Хайде сега сине и ти. — И тогава те ме закачваха, а той им казваше да се спуснат почти до водата, аз пищях и ревях, докато той си умираше от смях.

„Сега знаеш какво е“, казваше той всеки път, и знаеше, че ми харесва, както ми харесваше да съм с него, дори повече отколкото с моите мама и татко.

— Той винаги беше забавен. Беше пълен с истории, и вилата и яхтата бяха винаги пълни с приятели, нови, както и стари, защото той привличаше хората толкова лесно, колкото и печелеше пари. И чрез същите таланти — подход към думите и наслаждение от живота.

— Той ми разказа историята на Лили и брат си. „В случай, че истината някога изплува — каза той. — Защото щом ще следваш стъпките ми в политиката, не можеш да си позволиш скелети в килера.“

— Не забравяйте, аз бях само на девет години и единственото нещо, което исках, беше да бъда рибар, тук в Позитано, да излизам с лодките сутрин в синьото море и да се връщам вечер с улова. Да обикалям след това баровете и траториите, както виждах да правят бащите на приятелите ми. Те бяха моя пример в живота, но дядо Дан имаше други планове.

„Виждам знаците на политика върху теб — каза той, изучавайки лицето ми. — И ще направя така, че образованието ти да те насочи в правилната посока. Може би чак до Белия дом?“

— Можех да видя как блестяха очите му, като си представяше един О’Кийфи в Овалния кабинет. Много по-късно разбрах колко важно е било за него да триумфира над миналото си, брат си Фин, и над Лили и всички Молино.

— Винаги съм си мислел, че е тъжно, че той и Фин не се сдобриха, преди да умрат, но явно враждата е била много дълбока. И винаги съм се чудел, макар да знаех, че той обожава баба Нанси, дали тайно не се надява, че един ден Лили ще се върне при него.

— И ето това е. Той умря на другата година, когато бях на десет, без никога да види Лили или Фин отново. Аз последвах нарежданията му и станах вторият сенатор О’Кийфи. Доволен съм, че го направих, и съм доволен, че го имах за дядо… — Джим ни погледна, поклащайки глава. — Той беше върха — каза той. — Добър човек.

— Моят баща почина преди пет години. И доколкото знам, никога не е бил в Конемара. Ние сигурно сме единствените ирландци, които никога не са се връщали, за да посетят „старата родина“, може би защото миналото винаги е било обгърнато в мистерия и нещастия и защото „Вила Фаворита“, където баба живя сама докато и тя умря, е била винаги семейният „дом“ и мястото, където всички се събираме през лятото.

Ние му благодарихме за това, че ни разказа историята си.

— Е, сега знаете, че не всички Молино са лоши и може би ще дойдете да ни посетите — казах аз топло, защото харесвах откритостта и чара му. — Каня ви сега Джим О’Кийфи. Очаквам да ви видя и гарантирам, че Арднаварна ще ви приеме като отдавна изгубен син.

Той се разсмя и ни заведе на обяд в хубав ресторант, където Шенън, Бриджид и аз бяхме толкова заети да зяпаме известни лица от политиката, че почти забравихме да ядем вкусната храна.

Сенатор Джим ни изпрати до гарата с лимузината си и ние се разделихме с прегръдки и целувки като стари приятели.

— Ще се видим в Конемара — извика той, докато му махахме от влака, и аз бях сигурна в това.

— А сега какво? — каза Шенън, когато отново бяхме в Риц Карлтън. Бриджид се оттегли в голямото си легло с тост с канела и черен чай и можех да чуя превключването на каналите. Еди седеше до Шенън и пиехме шампанско, мислейки за следващия ни ход.

Аз въздъхнах.

— Партньорите са следващите, опасявам се — казах аз, защото не можех да се сетя за някой друг. — Първо Брад, после Джеф.

— Добре, този път аз идвам с вас — каза Еди, — защото съм сигурен, че те са го направили. — Ние го погледнахме изненадано. — Ами — каза той, — кой друг може да бъде? Елиминирахме О’Кийфи, а знаем, че партньорите са го крали.

— Или знаем, че така изглежда — казах аз, защото отдавна съм научила, че нищо не е както изглежда на пръв поглед.

Брад Джефрис живееше в Лонг Айлънд и ние тръгнахме с нашата лимузина към бърлогата на лъва. Не бяхме се обадили предварително, защото искахме да го заварим неподготвен, но както се оказа ние бяхме изненадани вместо това.