Елизабет Адлър
Наследство от тайни (48)

Глава 48
Моди

Арднаварна

Тръгнаха на дълга разходка, Бриджид и аз, две стари жени, пъплещи по хълмовете в стари ботуши Уелингтън, облечени в тъмнозелени якета за лов с дузина джобове с различни предназначения. Някога те бяха на татко, от 1930, и все още пазят от ирландския дъжд и от вятъра. Бриджид носеше една от онези шапки в стил Шерлок Холмс от туид с малки капачета за ушите, а аз бях с моята черна. Едната от нас беше едра и кръгла, а другата малка и костелива, и ние бяхме най-странната двойка, която можеше да се види да пътува по пътищата на Конемара, толкова различни, колкото ирландска овчарка и териер.

Бриджид знаеше че съм потисната, разказвайки историята на нещастието на мама.

— Недей да се разчувстваш отново — предупреди ме тя, помагайки ми да прескоча едни хлъзгави камъни. — Знаеш, че няма смисъл да се разстройваш. Всичко е минало отдавна и нищо не можеш да направиш.

— Знам, знам — въздъхнах аз. — Просто си мисля, че до тази част от историята бих могла да простя на Лили всичко, защото все пак това, което е станало всъщност не е нейна грешка. Тя просто никога не успяла да преодолее първата ужасна грешка. Но виждаш ли, Бриджид, вярвам, че Фин наистина е бил влюбен в моята мами. Не така може би, както към Лили, с цялата страст на младостта. Но той наистина е харесвал мами, те са били доволни да бъдат заедно.

— Тя не беше секси като Лили — каза Бриджид, забързвайки напред. Малките й крака стъпваха толкова бързо по тревата, че аз трябваше почти да тичам, за да не изостана.

Това бе вярно, знам. Дори, когато беше седемнайсетгодишна, и твърде млада, за да разбере за какво става въпрос, Лили привличаше мъжете. И това я бе вкарало в беля на първо място с Дермът Хатауей, и то продължи да й създава проблеми през целия й живот, с Фин, Дан и Нед. И дори със собствения и син, макар че ще ви кажа какво значи това малко по-късно.

— Не се вайкай за твоята мами — предупреди ме Бриджид отново, когато стигнахме до върха на хълма и пред нас се откри мъгливия пейзаж, с дъх на море във въздуха, и се заслушахме в тишината. Дори не се чуваха птици и когато стане така, аз винаги си мисля, че земята е изглеждала точно по същия начин от векове. Нищо не се е променило и няма да се промени. Такава е Ирландия.

Ние тръгнахме обратно надолу по хълма и изведнъж ми хрумна да отидем в селото. То е само от няколко малки постройки, боядисани в зелено и жълто от дядо ми, и пребоядисвани всяка година по мое настояване. Градините не са точно градини, защото ирландците в тази част не са много по цветята, освен такива като мен, разбира се, с големи имения и страст към тях. Но хортензиите растат диви в синьо и розово и с цялата яркост наоколо човек може да си помисли, че е в Индия или тропиците, ако не беше сивото, мъгливо небе отгоре. Има две кръчми, на О’Флеърти и на Бърк, по една от двете страни на улицата и еднакво посещавани. Бърк е също и магазин, за брашно, яйца и сапун, наред с черната бира Гинес, която сервират.

Ние спряхме и аз поръчах две халби, докато Бриджид се въртеше наоколо, проверявайки доматите и прасковите, избирайки най-добрите за вечерята ни. Далматинците се глезеха с Моура Бърк, която беше гледала филма „Сто и един далматинци“ преди години и оттогава бе влюбена в тях. Направих се, че не забелязвам бисквитите, с които ги хранеше, докато аз си пиех Гинеса с другите клиенти. Има нещо хубаво в комбинирането на магазин и бар, и сигурно то кара жената да не се чувства виновна, че пие бира следобед вместо чай.

— Тъкмо ще премахне мъглата от дробовете ви — каза Моура весело, докато кучетата се въртяха около нея. — А как са младите ви гости? Момичето беше тук вчера и купи картички, а младежът си купи едно от най-хубавите бастунчета от Деси О’Флеърти. Той попита къде може да намери малко потийн и аз му казах:

— Питате ме къде, а в къщата, където сте отседнал е най-хубавият.

Аз се усмихнах.

— Не знам за какво говориш Моура — казах аз, защото потийнът е една от големите тайни на Ирландия. Може да бъде хубав — достатъчно силен, за да те свали — а може и да бъде смъртоносен. Той е една контрабандна ракия, правена от смес от захар, ечемик, жито и вода, която завира на торфен огън, но Бог да ме убие, ако ви кажа повече.

— Ако търси потийн, по-добре да бъде внимателен — казах аз.

— И аз така му казах — усмихна ми се Моура. Тя е по-малка от мен и хубава, тъмнокоса, с розови бузи, с блестящи черни очи, познавам я откакто се роди, както и повечето селяни в Арднаварна, освен по-старите като мен и Бриджид, а много от тях не са останали.

Бриджид привърши пазаруването си, допихме Гинеса си и поехме обратно по пътя. Прескочихме една порутена стена и минахме по пряк път през парка на Голямата къща, и, сещайки се за мами, се отклонихме до семейния параклис. Влязохме и казахме молитва за нея, и за татко, и за всички останали, включително Лили, докато кучетата обикаляха около статуята на един рицар и неговата дама. След тази малка комуникация с Бог и моите мъртъвци, някак си се почувствах по-добре, и бързо стигнахме до вкъщи в очакване на топлината и моите „внуци“, както обичам да ги наричам.

Те се върнаха и донесоха подаръци: великолепен ярък шал от коприна за Бриджид и една тяхна снимка, която бяха поставили в сребърна рамка за мен: Бриджид се изчерви, за да бъде в тон с шала, толкова се смути, и забелязах по сълзите й, че е много трогната от техния неочакван подарък. Моят подарък не би могъл да е по-хубав. Аз отново го погледнах ентусиазирано. Еди беше прегърнал Шенън, лицата им се бяга доближили и двамата се смееха. Тънката сребърна рамка беше хванала мига завинаги и аз ли целунах топло:

— Ще я сложа на нощното ми шкафче — казах им аз, — където ще мога да виждам щастливите ви лица веднага щом се събудя.

Те дори бяха донесли шоколади за момичетата, които помагаха в къщата, така че никой не беше забравен и беше като на Коледа, когато отворихме бутилка хубаво червено вино и ядохме плато с ирландско печено, докато те, за разнообразие, защото обикновено аз говоря, бърбореха непрекъснато и флиртуваха.

Виждах как се развиваха нещата между тях и се усмихнах със задоволство. Това не е моя работа. Аз може да съм стара досадна жена, но любовта си има собствени пътища, както сте забелязали от тази история. И както казах преди, Арднаварна предразполага към любов.

Шенън си беше купила ръчно изплетен пуловер с чудни шарки и го носеше с черна копринена риза.

— Много добре изглежда, скъпо момиче — казах аз одобрително, макар че Еди, все още в дънки, не ми харесваше. Започвам да се тревожа, че момчето няма нищо друго. Може би трябва да му предложа нещо от гардероба на татко. Обзалагам се, че ще изглежда много добре в едно от саката на квадрати с пайети отзад. Татко изглеждаше чудесно с него, малко като младия дук на Уиндзор, само че с мустаци.

Самата аз бях с копринена рокля, една от мамините от Вионе, сиво-зелена, която изглеждаше сребриста на светлината, с дълги ръкави. На шията си имах сребрист шал, за да прикрива брадичките. Моите дълги обици от изкуствени смарагди и рубини, Сен Лоран от циганския му период, около 1968 мисля, и те подрънкваха при всяко движение на главата ми. Защо такъв тип обици карат жената да се чувства толкова женствена? Обзалагам се, че Лили е знаела тайната.

По времето, от което продължаваме историята, Лиам е на седемнайсет години. Той беше с фигурата на баща си, висок, с жилаво тяло и слаб, но по темперамент повече приличаше на брата на Лили, мечтател, който предпочиташе музиката и рисуването пред спортовете. Той имаше изразителните черти на Лили, но очите му и черната коса бяха на баща му. Ако знаехте, че Фин му е баща, бихте казали, разбира се, че прилича точно на него. Но ако не знаехте, тогава бихте казали че прилича на Лили. Лиам беше взел най-доброто от темпераментите на двамата. Той бе спокоен, достатъчно умен в училището, но за съжаление на Лили, не беше учен като Джон Портър Адамс, човекът който минаваше за негов баща.

 

 

Бостън

— Ако само се постараеш повече, можеш да станеш също толкова известен учен, колкото баща ти — казваше тя, раздразнена от мечтателността му, и игнорирайки факта, че той няма никаква склонност към академичност.

Лиам не искаше да отиде в Харвард. Искаше да отиде във Флоренция и да учи изкуство, а след това да броди из Южна Европа с триножник, бои и само една чанта с нещата му. Просто да рисува всичко, което го вдъхнови — червените хълмове в Прованс, хоризонтът, сливащ се с морето във Венеция, селцата в Тоскана и сребърно-зелените маслинови горички на Средиземноморието.

В училище той беше самотник, не защото бе непопулярен сред съучениците си, а защото така предпочиташе, и тъй като бе добър в обикновените дисциплини, учителите имаха добро мнение за него. Очакваше се да тръгне по стъпките на баща си, и Лили планираше да дари на Харвард библиотеката на Джон Портър Адамс, както и редките издания на съпруга си, заедно с голяма сума пари.

Лиам знаеше, че ще има проблеми, когато каза на майка си, че няма намерение да отива в колеж, но той изчисти проблема от съзнанието си, за да се справя с него по-късно, точно както Лили винаги бе постъпвала, и живееше ден за ден.

Годините минаваха и Фин беше много богат човек, много по-богат от времето, когато Корнелиус Джеймс му остави наследството си, и може би дори по-богат от брат си Дан, чиито магазини се простираха от единия бряг до другия и който беше завладял и малките селища в средния Запад и езерата на север, чрез въвеждането на поръчки по каталог. Братята не си бяха говорили от нощта на сбиването, но Фин следеше прогреса на Дан във финансовите вестници, както и в политическите колони.

Сега Дан бе сенатор. Живееше сам с прислужниците си в хубавата си къща в Мериленд и беше ограничен до инвалидния стол. Ставаше само, когато някой важен повод или реч го изискваха и то с помощта на голяма доза обезболяващи средства. От снимките във вестниците Фин виждаше, че брат му е качил килограми, но си беше все същият хубав сенатор Дан, с шапката и червените презрамки, къдриците и усмивката си. „Честният Дан“, го бяха кръстили медиите, и името беше останало, защото, както Дан казваше, бе истина.

Фин също живееше сам, но в голям четиринайсетстаен апартамент на Пето авеню. Той рядко излизаше, винаги работеше до късно и отиваше в офиса си рано на следващата сутрин, преди да отворят световните пазари. През свободното си време четеше книгите, които Корнелиус Джеймс му бе оставил в библиотеката си, както и тези, които Джон Портър Адамс му бе препоръчал. Беше потърсил един професор от Колумбийския университет, който му състави списък от книги, които трябваше да прочете, и той съвестно прочиташе по една всяка седмица.

Фин се информираше за Лили. Той знаеше къде живее, с кого се вижда и какво прави. Беше пресметнал времето си и сега искаше сина си.

Лиам бе на седемнайсет години, когато Фин го посети в подготвителното училище, проучвайки го внимателно.

След като го разведоха, той спомена небрежно, че Джон Портър Адамс му е бил съсед в Бостън и че научил, че синът му посещава училището.

— Реших да му се обадя — каза той, отказвайки предложението да извикат Лиам в стаята на директора на чай. — Не, не. Само ми кажете кога мога да го намеря и ще намина — каза той.

Лиам седеше на брега на реката и скицираше. Фин го наблюдаваше мълчаливо няколко минути, сдържайки сълзите си при вида на сина си, момче, което той почти не познаваше.

— Много хубава скица — каза му възхитено, когато успя да проговори.

Лиам стана почтително на крака.

— Благодаря ви, сър — каза той, смутен че е бил наблюдаван.

Фин протегна ръка. Той каза:

— Аз съм Фин О’Кийфи Джеймс. Познавах баща ти. Той беше мой съсед и бе любезен да ми помогне за библиотеката.

Лиам беше изненадан, той рядко срещаше някой, който бе познавал баща му, и стисна бодро ръката на Фин:

— Хубаво е да ви познавам, сър. Вие сте по-щастлив от мен, защото аз не познавам баща си.

— Той беше добър човек. И голям учен.

Фин се изненада, когато Лиам каза:

— Да, знам. Трудно е да се достигнат неговите постижения.

— Защо не повървим покрай реката и ти ще можеш да ми кажеш всичко, което искаш — предложи той.

Беше странно, но Лиам усети, че може да се изкаже пред този непознат по начин, по който не би могъл да го направи пред майка си. Той каза на Фин своя проблем. Каза му, че това което иска най-много на света е да бъде художник. Той добави виновно:

— Майка ми ще се разсърди, ако научи това, което ви казах, макар че сте били приятел на баща ми. Аз не съм й казал. Още не.

— Разбирам — каза Фин тихо.

— Майка ми се е посветила на мен — каза Лиам внезапно. — Тя е планирала живота ми, откакто съм се родил. Може би, защото баща ми е починал толкова скоро след това и тя просто е пренесла цялата си любов и грижи към мен… — той погледна с надежда Фин. — Съжалявам, господин Джеймс, ако съм досаден. Само, че понякога ми идва много. Тя просто ме задушава с толкова много грижи. Откакто бях дете, всяко ядене се приготвяше според това колко е полезно, и първия си шоколад опитах чак в училище. Всички дисциплини, които изучавах: езда, танци, фехтовка, плуване, пързаляне, не бяха просто за удоволствие, а за да изпълнят някаква функция, социална или физическа, не знам. И бях затрупан от книги и учене, откакто пораснах достатъчно, за да чета.

— И на колко години беше тогава?

Лиам се усмихна.

— На четири, сър.

Фин се засмя.

— Аз се научих да чета на четиринайсет и сега се тъпча с книги и познания, за да наваксам това, което съм пропуснал. — Той погледна замислено сина си. — Нека те попитам нещо, Лиам. Проверил ли си някога артистичния си талант? Запитвал ли си се колко си добър? Или рисуването просто е удоволствие за свободното време?

Лиам каза с готовност:

— Не знам как да го обясня, сър, но сякаш мисля с пръстите си. Идеята е в ума ми, формите, цветовете, светлината, и тя по някакъв начин се трансформира чрез четката на платното. Не знам колко съм добър, и съм сигурен, че има много да уча. Само знам, че съм готов да изоставя всичко, за да го направя.

Фин вдигна въпросително вежди:

— Всичко? Дома си? Положението си в живота? Парите? — той направи пауза и добави. — Майка си?

— Всичко сър, без последното.

— Помисли си за това, Лиам — каза Фин, докато се връщаха към училището. — Защото, ако го направиш, изглежда ми, че майка ти е първото нещо, което ще загубиш. Запитай се дали изкуството значи толкова много за теб?

— Ще посетите ли училището отново, господин Джеймс? — попита Лиам бодро, когато се здрависаха и каза довиждане. — Хареса ми разговорът ни.

Фин се усмихна и го тупна по рамото приятелски:

— Тогава трябва да поговорим отново. И следващият път ще отидем на обед. Какво ще кажеш за събота? Само хайде да не казваме на майка ти. От това, което ми разказа, разбрах, че тя сигурно няма да ме одобри.

Лиам въздъхна, докато го гледаше как се отдалечава. Той знаеше, че е прав и разбира се, че няма да каже на майка си, но за първи път в живота си беше срещнал мъж, с когото можеше да говори за нещата, които му бяха на сърцето. Почти като баща, помисли си той тъжно.