Елизабет Адлър
Наследство от тайни (24)

Глава 24
Моди

Арднаварна

Бях уморена и тъй като всичките ми герои се готвеха да започнат нов живот в Новия Свят, реших, че мога да прекъсна историята на Лили дотук тази вечер. Отдавна не бях седяла в компанията на млади хора и тяхната енергия ми се струваше изумителна. Те си говореха по цяла нощ, спяха по час-два и ходеха да яздят в зори, също като Фин и Лили. Само дето Еди не може да язди. Шенън се зае да го учи; тя е много доволна, че в това отношение го превъзхожда.

Но ето че пак се отплеснах, като че ли Шенън и Еди се влюбват. Е, откъде ми е дошло такова нещо наум, питам аз? Сигурно сънувам. Макар че би било добре.

Легнах си и с облекчение се отпуснах на възглавницата, като се вслушвах в нощните звуци. Градските хора все се оплакват, че нощите на село са много тихи, но всъщност винаги се чува мяукане на кукумявки, лай на лисици, цвилене на коне и воят на вятъра в клоните. Понякога навън е цяла какофония.

Спах неспокойно, а когато се събудих, навън валеше. Сутрешният въздух, който влизаше през прозореца ми, биле хладен и морето беше закрито в мъгла. Разтревожих се за розите си и се измъкнах от леглото, за да ги погледна, но краката не ме държаха. Почувствах внезапна слабост и трябваше да легна обратно и да отпусна замаяната си глава на възглавницата. След няколко минути трябваше да си призная, че не съм добре: сърцето ми биеше учестено и ръцете ми трепереха.

Раздразнено раздрънках звънчето край леглото си и след няколко минути чух как Бриджид бързо се изкачва по стълбите и после подтичва по коридора. Високите й ботуши смешно пляскат и тропат по голите дъски и по това познавам, че е тя, но пък и кой ли друг вече би дошъл при мене?

— Прекаляваш вече — каза тя, като ме изгледа сърдито, и аз се притиснах кротко към възглавницата като дете. — Прекаляваш с партитата и с късното лягане. Няма ли най-после да си признаеш, че си стара жена, и да започнеш да се държиш както подобава на възрастта ти?

Аз никога не съм се държала както подобава на възрастта ми и нямам намерение да започвам тепърва, но забелязах по разтревожения й поглед, че старата патка ме обича толкова, колкото и аз нея. Какво бихме правили една без друга? Сърцето ми се свива при тази мисъл. Ние сме свързани една с друга, всяка една от нас е връзката на другата с миналото и със спомените ни. А когато човек е на нашата възраст, миналото е повече от бъдещето. През зимните вечери седим пред огнището в кухнята, топлим се сред кучетата и котките с чаши уиски в ръце, за да прогоним студа и да събудим спомените, и си говорим: „Помниш ли, когато…“ Бриджид знае всичките ми спомени толкова добре, колкото и аз нейните. Макар, да си призная, моите са по-вълнуващи.

Тя ми беше голяма опора преди няколко години, когато открих онази бучка на гърдата си и докторът каза, че трябва да се отреже. Върнах се вкъщи, съблякох се и се погледнах в огледалото, разгледах онези два еднакви кръгли органа, които винаги са били малки, но все още бяха твърди и хубави, въплъщение на женската гордост: знак за женственост, потенциално средство за отхранване на деца и източник на повече удоволствие, отколкото бих признала пред други хора. Признавам си, че се изпълних със самосъжаление.

Изтичах долу по стълбите в кухнята при Бриджид и тя прочете по лицето ми, че са се потвърдили най-лошите ми опасения. Двете се прегърнахме и заплакахме.

— Трябва да бъдеш силна, Моди — каза тя и аз разбрах, че е много развълнувана, щом ме нарича по име вместо простото „ти“ или „мадам“, които използва винаги, когато ми е ядосана. Освен това ми показваше привързаността си открито, което двете никога не правим. Казах й, че ще ми отрежат гърдата.

— Ти имаш лъвско сърце, Моди. Ще се оправиш — каза тя твърдо. После добави: — Няма ли друг начин?

— Облъчване и химиотерапия — казах аз. — Шансът е петдесет на сто. Косата ми ще окапе, през цялото време едва ще се влача и няма да имам сили да яздя.

— Това ли са всичките възможности? — аз кимнах. — Аз не бих им дала да ме режат — каза тя накрая.

Така че аз избрах химиотерапията. Но дори при това положение суетата ми не изчезна. Отидох в Лондон, при един от тъй наречените „топ стилисти“ и най-нахално си поръчах червена перука, дълга и къдрава, с нея заприличах на Ан-Маргрет. Освен това си купих една дузина копринени нощници и пухкави пижами, а също и няколкостотин книги, за да мога да се преструвам, че всичко е като едно време, когато бях малко момиченце и се разболявах. Всичките ми приятели идваха да ме видят всеки ден. Дори когато не се чувствах достатъчно добре, за да ги видя, те се навъртаха наоколо, както винаги сме правили един за друг. Почти две години понасях всичко тежа и се чувствах ужасно. Но трябва да ви кажа, че никога не съм искала да умра. Не, по дяволите! Исках пак да яздя буйния Малахи и освен това нищо не можеше така лесно да ме откъсне от Арднаварна.

Когато ми казаха, че съм прескочила трапа, отидох право в Дъблин и си купих един куп копринено бельо — направо шашнах продавачките в „Браун Томас“. „Така — казах, когато ми дадоха невероятната сметка, — сега се чувствам по-добре.“

Но нека се върна пак на дъждовната сутрин. Бриджид не ми даде да стана и аз проспах целия ден, но вечерта не се отказах от публиката си. Облякох си най-хубавата нощница — тя е от сатен и ми е любимата, освен това е розова, а този цвят отива на бледата кожа, а пък и ми харесва как контрастира с червената ми коса. Намазах се с розово червило и си сложих малко парфюм, после си наметнах на раменете старата хермелинова наметка. Бях облечена като за нощен клуб, когато двамата младежи прекрачиха прага ми.

Бях наредила да им поднесат вечерята на свещи, защото в края на краищата светлината на свещите разхубавява момичетата, а и си признавам, че поощрявах всеки намек за романтична връзка между „децата“ си. Те изглеждаха смутени, че ме виждат в леглото, освен това забелязах, че се държаха за ръце, докато се приближаваха. „Аха“, помислих си аз, но не казах нищо. Не е хубаво да дразниш влюбените в началото, когато всичко е толкова сериозно.

Избутах далматинците и им направих място в края на голямото си легло. Шенън седна с кръстосани крака и ме загледа разтревожено. Отношението й ме трогна. С всеки изминал ден я харесвах все повече и съжалявах, че не бях опознала баща й по-отблизо. Един бърз поглед към такъв подвижен човек не беше достатъчен.

Еди донесе старото кресло. Той отпусна дългото си тяло напряко на креслото и преметна краката си през облегалката. Еди се движи както подхожда на актьор, всяко движение изглежда естествено и непринудено, а също и по мъжки грациозно. Освен това има чувство за хумор, което ми допада.

— Харесва ми тоалета ти, Моди — каза той ухилено и аз гордо погалих хермелина си. Тази кожа винаги ми е приличала на заешка, макар че струваше цяло състояние. Когато още се носеха кожи, де.

— Благодаря — казах аз, защото мама ме учеше винаги да приемам комплиментите любезно, вместо да ги отминавам с: „О, тази стара дреха ли?“, както правят много момичета.

Казах:

— Тази вечер, скъпи мои, нашите герои започват новия си живот и ние ще проследим всички, за да видим как се справят. Нека започнем с Даниел и Фин в Бостън.

 

 

Бостън, 1883 година

В Бостън през януари било страшно студено, но в мизерните коптори на Норт Енд било дори още по-студено. Тясната павирана улица била заледена и хлъзгава, когато Даниел О’Кийфи унило се прибирал в тясното мазе без прозорци, където живеели.

Дървените колиби се подпирали на изронени тухлени къщи, които някога били собственост на заможните търговци в Бостън. Това било преди да дойдат ирландците, които се заселвали край пристанищата, където били слезли от корабите, и се набутвали във всяка дупка, стига да имат покрив над главите. Емигрантите били толкова многобройни, че почтените граждани били принудени да напуснат домовете си и да се преместят на Бийкън Хил или в Бек Бей, за да търсят по-чист и здравословен въздух, по-далеч от ирландската миризма на бедност, болести и отчаяние.

Но никой не бил по-отчаян от Даниел, когато се спускал по изпочупените стъпала, които водели към новия му „дом“. Мазето било тъмно и влажно. В него нямало нищо, освен пръснатите по пода купища слама и чували, които им служели за легла, и един дървен сандък, който изпълнявал ролята на маса. Вътре било почти толкова студено, колкото и навън.

Той затворил полуизкъртената врата с надеждата да се скрие от ледения северен вятър, който обещавал да натрупа трийсетина сантиметра сняг. Фин не бил вкъщи и той запалил единствената им свещ и благодарил на бога за малката отсрочка.

Това означавало, че няма да се наложи веднага да каже на брат си, че повече от сто човека се опитвали да получат същата работа по прокарване на пътища, на която се надявал и той. Той настойчиво се блъскал напред с надеждата, че яката му фигура ще привлече вниманието на надзирателя, но имало много други яки ирландци и преди да го забележат, вече били избрани десетина.

Ниският таван на мазето го принуждавал непрекъснато да се привежда. Той сключил ръце около пламъка на свещта, за да ги стопли. Коремът му сърдито куркал от глад. От двайсет и четири часа не бил ял, ако можела да се нарече храна рядката мазна яхния, която се продавала за няколко цента в кръчмата на ъгъла. С още няколко цента си бил купил чаша уиски, за да раздвижи кръвта във вените си и да се опита да прогони студа.

Една тънка преграда отделяла килийката им от съседното помещение, в което цяло семейство — мъж, жена и четири деца — живеело в не по-голяма от тяхната стая и на които те плащали наем от долар на седмица. Той чувал как децата реват и се борят, а ядосаната им майка крещи, но толкова бил свикнал с шума, че почти не го чувал. Цялата сграда, цялата улица гъмжала от подобни миниатюрни колиби, в които големите семейства се борели да запазят своята почтеност и здрав разум на площ, не по-голяма от три на два и половина метра. И той се чудел колко от тях биха искали да върнат часовника назад и да сменят старата си позната бедност в Ирландия с този ужасен нов вид немотия.

Той погледнал купчината слама в ъгъла. Знаел, че под нея лежи съкровище, което можело да промени целия им живот. Колко нощи бил наблюдавал как Фин ровел в скривалището си, вадел диамантената огърлица на Лили Молино и я въртял в ръце. Даниел забелязал, че и камъните, като хората, сякаш били изгубили блясъка си под пласта мръсотия. Той чувал Фин да повтаря със злоба, че ако някога види Лили Молино отново, ще увие този наниз безполезни диаманти около красивата й бяла шия и ще я удуши. Защото диамантената огърлица се оказала за тях също толкова ненужна, колкото и евтина имитация.

Веднага, щом пристигнали, Фин нетърпеливо хукнал в града, за да намери добър бижутер. Облечен с кадифените си панталони и грубо сако от туид, с чиста риза и с вълнено шалче на шията, всичко това подарено от милосърдните граждани на Нантъкет на бедните ирландски емигранти, той се чувствал достатъчно важен, за да предприеме такава стъпка — докато не прекрачил прага на застланите с плюшени килими бижутерийни магазини.

Всички притихнали, когато погледите на облечените с костюми продавачи се спрели върху него. Те го изгледали с такъв ужас, че той се погледнал, за да види дали случайно не е забравил да си закопчае дюкяна. Но всичко изглеждало наред, така че почтително си свалил каскета и предпазливо се промъкнал край блестящите стъклени витрини.

Весело ги поздравил с „добро утро“ и с усмивка зачакал отговор, но такъв не последвал. Усмивката на лицето му се стопила, когато двама продавачи бързо застанали от двете му страни.

— Не искаме в магазина да се навъртат просяци. Веднага се омитай, преди да сме повикали полицията.

Те го изхвърлили на тротоара и за по-сигурно заключели стъклената врата след него.

Заплахата, че ще повикат полицията, звъняла като предупредителен звънец в ушите му, докато тичал обратно по хълма. Твърде късно осъзнал, че никой не би допуснал хора като него в големите магазини, и благодарил на бога, че не им е показал огърлицата, защото те несъмнено щели да решат, че е крадена и тогава със сигурност щели да го арестуват.

— Но ти наистина я открадна — упорито заповтарял Даниел същия следобед, когато му разказал какво се е случило. — Това е божията истина.

— Не, не е остро отговорил Фин. — Тя ни я дължи. Дори повече!

И той отишъл право в близката заложна къща, макар да знаел, че ще получи по-малко пари, но това все пак било нещо. Казвал си, че по-късно, когато си намери работа и постигне голям успех, ще я откупи. Когато започнели да го уважават, никой нямало да го пита откъде е взел такава скъпоценна вещ. Но собственикът на заложната къща го изгледал подозрително и заявил, че не се занимава с такива скъпи неща. Цял живот не можел да го плати, ако ченгетата го надушели.

— Ако намерят това — предупредил той Фин, — ще свърша при тебе в затвора.

И така огърлицата била захвърлена под сламата като кокал, безполезна като празна бутилка от уиски. Фин я вадел и се ядосвал за нея, когато пийнел по няколко чашки. А сега, шест седмици след пристигането им, всичките им подарени пари били похарчени.

Когато чул тропането на подковани обувки по заледените стъпала, Даниел вдигнал глава — брат му влязъл. Хубавото му младо лице било зачервено от студа и обрасло с няколкодневна черна брада, но сивите му очи се смеели и той притискал към гърдите си няколко пакета.

— Виж какво ти нося, Дан — извикал той и пуснал пакетите на дървения сандък. Разтрил ръцете си и ги протегнал към свещта като Даниел, за да ги стопли. — Там има пресен хляб — няма да ядем вчерашни боклуци, я! И най-доброто ирландско масло. А също и четвърт кило немски салам от деликатесния магазин на Норт стрийт — той бръкнал под сакото си, извадил бутилка ирландско уиски и го тръснал на сандъка. — Това ще те стопли, старче — казал той с усмивка и Дан започнал да гледа с изумление ту него, ту бутилката. — И още преди да попиташ, ще ти отговоря. Днес обмених два от суверените на Лили за долари. — Той се отпуснал на пода до дървения сандък и разказал на Дан какво се е случило. — Отидох в църквата „Сейнт Стивън“, за да се скрия от студа и да видя дали онова свято старче горе ще ми даде някакъв отговор, след като самите ние не можем да се справим. Обаче не се получи нищо и един от послушниците взе да ме гледа накриво, защото доста се застоях. Така че излязох и се пошлях по улиците, а после тръгнах по хълма. И какво, мислиш, видях, когато стигнах горе? — той развълнувано се усмихнал на Даниел. — Ами, братче, една банка, разбира се. Помислих си: „Нося ония петдесет суверена вързани на кръста си и нямам никаква полза от тях, така че що не вляза в тая банка и съвсем нахално да ги помоля да ги сменят за долари.“ — Той отворил бутилката с уиски, отпил една голяма глътка и подал шишето на Даниел. — Те изобщо нищо не ме попитаха. И знаеш ли колко ми дадоха за онези два малки златни суверена, братко Дан?

Даниел поклатил глава и Фин му се ухилил тържествуващо.

— Янките ми дадоха за тях цели десет долара, старче — той развълнувано погледнал брат си в очите. — Знаеш ли колко имам още на кръста си, момко? Колко струвам? Двеста и четирийсет долара. Това е цяло богатство, Дан. Цяло богатство, по дяволите!

Дан го гледал безмълвно. Един работник имал късмет, ако успеел да изкара десет долара на седмица, които трябвало да му стигнат за наем, храна и дрехи за себе си, жена си и многобройните си деца. А те имали суверени, които стрували двеста и четиридесет долара.

— С тези пари бихме могли да изкараме две години и четири месеца — бързо пресметнал Дан, който внезапно се развълнувал като брат си. Той вдигнал бутилката и отпил голяма глътка. Облекчението и уискито го накарали да почувства внезапна слабост и той си пийнал още, за да се подсили. — Ти ни спаси, братко — казал той с възхищение. — Ти ни спаси от недоимъка, щото аз не получих тая работа днес и ти се кълна, че вече не издържах и проклинах и Лили Молино и тебе. — Очите му се насълзили при спомена за родния дом. — Ей, исках да се върна вкъщи, Фин — добавил той тъжно. — Исках да си бъда пак в Конемара. Пак да ходя на лов за фазани в гората, да търся бекаси и яребици. Вървях по бостънските улици, но не осъзнавах къде съм, Фин. Представях си как ловя сьомга на онова тихо място в реката, под върбите, нали го знаеш?

Фин свил рамене. Той имал пари в джоба и се чувствал нов човек. Бил готов да завоюва целия Норт Енд и Бостън, а защо не и цяла Америка, ако трябва. Запушил си ушите, за да не чува тъжните спомени на брат си за Арднаварна, и казал нетърпеливо:

— Забравяш, колко бяхме бедни. И Негова Светлост можеше да те прати за един грешен поглед или дума пак да ринеш конския тор. — Той потупал джоба си и казал уверено: — Сега имаме повече пари в джоба, отколкото щяхме да получим някога в Конемара. Това се казва „златна възможност“. Тези суверени са златни и това е нашият шанс. Виж к’во ще ти кажа — извикал той, вдъхновен от новооткритото им богатство, — хайде да го отпразнуваме, Дан. Да отидем в италианското кафене и да си натъпчем търбусите. После ще отидем в кръчмата.

Даниел кимнал утвърдително. Той се изправил на крака и с готовност завързал тънкия си шал на врата. Фин казал:

— Чакай малко, ще извикам Рори от горния етаж да дойде с нас.

Той хукнал нагоре по стълбите и се изкачил до третата площадка, без да спира, после силно почукал на дървената врата. Настъпила тишина и семейството вътре застинало. Такова чукане можело да означава само неприятности с полицията.

— Всичко е наред, това съм аз, Фин — извикал той и вратата веднага се отворила, а срещу него се изправил усмихнат млад момък.

Рори О’Донован бил една година по-малък от Фин, той бил на шестнайсет години, а Фин — на седемнайсет, и живеел с овдовялата си майка и с братята и сестрите си. Били седем на брой и обитавали две малки стаички. Прозорците били заковани с дъски срещу студа и стаичките били винаги тъмни като мазето на Фин, поради което Рори придобил характерната за емигрантите бледност. Рори бил слаб и хилав, с тънки като клечки ръце и крака, с блестящи тъмни очи и суха кашлица, която понякога разтърсвала хилавото му тяло толкова силно, че Фин се страхувал да не се пръсне.

Двамата с Рори се запознали още на първия ден след идването на Фин в Норт Енд. Той току-що бил слязъл от кораба от Нантъкет и подрънквал жалките монети от подаянието в джоба си. Спрял момчето и го попитал дали знае къде могат да се намерят евтини стаи. Рори го упътил към мазето, чиито обеднели обитатели се съгласили да преградят и да дадат половината под наем на братята О’Кийфи за сумата от долар на седмица.

Оттогава Фин и Рори се сприятелили и сега Фин прегърнал Рори през раменете и го поканил да отиде с тях в италианското кафене.

— Провървя ми, момко — казал той и добавил с усмивка: — Ще ти разкажа какво стана, докато хапваме топла манджа.

Рори отишъл да си вземе кепето и шала, а Фин използвал възможността да бутне два долара в ръката на мисис О’Донован, като й казал да не се притеснява, защото там, откъдето идвали, имало още много. Тя останала загледана с благодарност след него, докато двамата с Рори тичали надолу по разбитото стълбище, което миришело на зеле, урина и неописуема мръсотия и бедност. Двата долара щели да покрият дълга й при бакалина и тя щяла да получи още кредит и да храни семейството си поне една седмица, ако харчела разумно.

— Добро момче е младият Фин О’Кийфи — казала тя на скупчените деца. — Той има бъдеще, сигурна съм.

Италианското кафене било на доста път от „Уорд Ейт“, но тази вечер те изобщо не усетили нито разстоянието, нито студа, защото се смеели и разговаряли развълнувано със смъкнати до очите шапки и скрити в шаловете лица от ледения вятър. Край тях прелитали снежинки, но това сякаш нямало чак такова значение както по-рано, и Фин за първи път през живота си усещал сладката свобода да си състоятелен човек.

— Това ми харесва, старче — смеел се той, като потупвал Дан по гърба и широко се усмихвал на Рори. — Харесва ми усещането, че имам пари. Кара човек да се чувства важен. Ей, дори нещо повече. Като че ли нищо не може да те засегне; свободен си от всички изпитания и нещастия на света — той потупал златните суверени закачени на кръста му под сакото в малка кесийка и въздъхнал доволно. — В края на краищата може би няма да се наложи да убивам Лили Молино — казал той и намигнал на Дан, после двамата се разсмели, като че ли това била най-голямата шега на света, а Рори ги гледал объркано. — Когато пораснеш, ще ти разкажа тази история — обещал му Фин и пак намигнал, докато се напъхвали в малкото опушено кафене, чийто вход бил на самата улица. Примамливият аромат на подправки и печено месо накарал устата им да се напълни със слюнка. Поръчали си кана червено вино и я изпразнили с мезе от салам и кисели зелени маслини, докато чакали да им донесат храната. А когато им поднесли чиниите с печено пиле и ароматна каша от царевично брашно, млъкнали и се нахвърлили върху храната, сякаш нищо друго на света нямало значение. Свършили за рекордно кратко време и Фин доволно се облегнал на стола си. Той поръчал още вино и храна за приятелите си и си помислил, че животът никога не му се е струвал толкова хубав.

Както винаги, мислите му се насочили към Лили и той се зачудил какво ли е станало с нея. Името й го нямало в списъка на оцелелите, закачен в „Залата на синовете на въздържанието“ в Нантъкет, но името на лейди Лили така или иначе не можело да се напише до тези на простосмъртните. Сигурно все някак си се е свързала със себеподобни. Той се замислил над онова, което му бил казал един от моряците, че я е видял как е паднала в морето. Но Фин си повтарял, че това не можело да бъде Лили, че подобни неща не се случват на момичета като нея, че винаги ще се намери някой загубен глупак, който да застане на нейна страна и да я предпази. Той си повтарял мрачно, че Лили е оцеляла. Просто го усещал. Чувствал го в сърцето си.

След топлината в опушеното кафене студът отвън им се сторил още по-голям. Дъхът им излизал като облачета, а подкованите им обувки тропали по изцапания лед и се пързаляли, което ги карало да проклинат.

— Прекалено е студено, за да вали сняг — казал Рори, докато смразяващият вятър го пронизвал през тънкото сако. Това била втората му зима в Бостън и той познавал времето. По-късно, когато температурата се вдигнела с няколко градуса, щяло да вали и още как, можело да натрупа цели тонове гаден сняг. Той тъжно се замислил за петте си братя и сестри, които се нуждаели от нови обувки. Непременно трябвало да си намери някаква работа, каквато и да е. Щял да прави каквото и да е.

— Ще работиш с нас, момче — казал Даниел в отговор на неизречената му молитва, като крачел по замръзналата улица, сякаш изобщо не усещал студа. Рори ускорил крачка и нетърпеливо го попитал какво иска да каже.

— Ще се захванем с някакъв бизнес с тия пари — важно избоботил Дан. — Нали, Фин? — той спрял, погледнал учудените им физиономии и се разсмял. — Момчета, я си задайте въпроса от какво най-много се нуждаят хората? Ами от храна и пиене, разбира се. А след това от дрехи. Панталони, поли, палта, обуща. С нашите пари ще отворим магазин, момчета, и поне едно нещо ще бъде сигурно. Никога вече няма да ходим гладни. Не и ако си имаме собствен магазин.

— Мислиш ли, че ще ни стигнат парите, Дан? — нетърпеливо попитал Фин.

— Сигурно, обаче ще попитам кварталния шеф. Той ще ми каже какво точно да направя — той тупнал Фин по гърба с обич: — Всичко това е благодарение на съобразителния ми брат — казал той, забравил, че е обвинявал Фин в кражба, и широкото му хубаво лице разцъфнало в развълнувана усмивка при мисълта за парите и за новия им старт в живота.

Когато застанал до бара в кръчмата на Брейди, Фин казал:

— Т’ва е чудна страна, Америка де. Дават ти пет пъти повече долари, отколкото суверени имаш, като че ли парите растат по дърветата.

Доволно огледал задимената стая. Както обикновено, тя била пълна с окъсани мъже и жени с черни шалове, седнали над единственото питие, което едва можели да си позволят, защото в кръчмата поне било топло и компанията ги отвличала от мислите за собствените им проблеми. Мястото било хиляди пъти по-добро от тъмните студени бордеи, които те наричали свои домове.

— Може би ще е по-добре да отворим кръчма — казал Фин на Даниел. — Сигурен съм, че няма да ни липсват клиенти.

— В Норт Енд има по три кръчми на всяка пряка — отговорил Дан, — и всичките са пълни с хора, които имат пари само за по едно питие. Те харчат тук само онова, което им е останало, след като са нахранили и са облекли семействата си. Не, момко — повторил той, — сигурен съм, че от магазина ще паднат повече пари.

Рори обърнал чашата с уиски и се закашлял. Кашлицата преминала в хриптене и лицето му почервеняло.

— По-добре пийни бренди, Рори — предложил Фин, когато момчето най-сетне успяло да си поеме дъх.

Рори тъжно навел глава.

— Татко умря от пиене. А мама вика, че ако тръгна по неговия път, ще ми закове краката за пода, та да не ходя в кръчмата.

— Права е жената — одобрително казал Фин. — Аз няма да взема на работа пияница — той намигнал на приятеля си и го прегърнал. — Само си помисли, Рори — младото му лице светело от радост за внезапния им напредък в живота, — един ден ти, аз и Дан ще бъдем богати.

— Значи сте богати, така ли? — попитал Джек Брейди, собственикът, и се навел с интерес над издраскания дървен бар, а посетителите се скупчили край тях, за да чуят кой е направил пари в Америка.

— Да — казал Дан и се усмихнал скромно. — Ние с брат ми. Изкарахме доста пари и ще се захванем с бизнес. Ще направим едно хубаво малко магазинче и се надяваме, че всички вие ще ни станете клиенти, щото смятаме да ви предложим най-добрите цени в Норт Енд.

— Двеста и четиридесет долара — гордо възкликнал Фин. В стаята настъпило напрегнато мълчание, когато потупал издутото си сако. — Ние с брат ми бихме искали да купим на всички сънародници ирландци по една глътка от най-доброто ирландско уиски, което има Брейди, за да отпразнуваме случая. И следващия път, като тръгнете на покупки, да не забравяте братята О’Кийфи от Конемара.

Четирийсет чифта очи ги изгледали учудено, когато Брейди раздал чашите. Всички вдигнали тост за завидно добрия късмет на братята О’Кийфи. Двеста и четирийсет долара били повече пари, отколкото били печелили през целия си живот, и повече, отколкото се надявали да видят накуп някой ден. След наздравицата уискито било изпито, после някой засвирил „Ирландския скитник“ на акордеон, а друг му запригласял на цигулка, извили се гайди и свирки и в заведението на Брейди изведнъж гръмнали песни. Уискито се леело като река благодарение на Даниел и Фин, а Брейди се усмихвал доволно на неочаквания разцвет на бизнеса си, макар че предупредил Дан:

— Ей, старче, по-добре недей да харчиш всичко за пиене тази вечер, че никога няма да си направиш хубавия магазин.

Рори си допил уискито и казал:

— Аз трябва да тръгвам, Дан. Майка ми ще се тревожи.

Дан все още си блъскал главата над думите на Брейди. Той знаел, че кръчмарят е прав и че ако се напие и не вземе мерки, парите ще изтекат между пръстите му за една вечер. Той сръгал Фин и му прошепнал да даде суверените на Рори.

— Вземи парите и ги занеси вкъщи, момко, за да не похарчим всичко — казал той. — Дай ги на майка си да ги пази, а утре ще се видим.

Фин бръкнал под сакото си и подал на Рори кожената кесия със суверените. Той го тупнал по гърба и поръчал бутилка хубаво бренди.

— Занеси я на майка си, Рори — казал той. — Ще й послужи, когато се простудите или се разболеете. Бог да те благослови, синко. Ти си ми най-добрият приятел на света, освен брат ми Дан, де. И да не забравиш да разкажеш на майка си за новата си работа с братята О’Кийфи.

Пак се обърнал към бара, като подрънквал в шепата си останалите монети. Сложил ги върху него и казал щедро:

— Т’ва е за тебе, Брейди, дай на приятелите ми нещо, което да ги развесели.

Смехът гръмнал още по-силно, музиката и старите песни се разнесли по-високо и всички надигнали чаши, за да налеят в гърлата си заедно с уискито топлина и забрава, замаяни от късмета на новозабогателите О’Кийфи.

— Ей, все пак Америка била чудесно място — повтаряли си те и в сърцата им се събуждала надежда, защото успехът на един от техните сънародници говорел, че за тях също има шанс.

Рори не бил пиян. Той напъхал кожената кесия със скъпоценните суверени на О’Кийфи в джоба на сакото си и се промъкнал през развеселената тълпа на студената улица. Вратата се хлопнала зад него и реалността на мизерните вонящи улици на Норт Енд го обгърнала отново. Само че сега всичко било покрито с бяла завивка. Снегът се носел край главата му; той вдигнал лице към снежната буря и изплезил език, за да улови студените кристални снежинки, докато залитал по павираната улица към безрадостната стая, където щял да се сгуши при братята и сестрите си и да се зарови от главата до петите в сламата, която им служела за легло, сякаш били котило кученца.

Снегът заглушавал стъпките на мъжа, който го следял, и той се обърнал изненадано, когато усетил тежката му ръка на рамото си. Вълненият каскет на мъжа бил нахлупен ниско над очите, а лицето му било закрито от къдрава черна брада.

— К’во искаш? — попитал Рори, но гласът му прозвучал уплашено, защото познал по блясъка в очите на мъжа и по тоягата в ръката му какво иска. Ударът се стоварил отстрани на главата му и той паднал, без да издаде звук.

Мъжът бързо хвърлил поглед през рамо, после коленичил до Рори, бръкнал със замръзналите си пръсти под сакото му и открил скъпоценната кесия, все още затоплена от тялото му. После се изправил и за миг се вгледал в момчето, което се било свлякло в краката му, а кръвта му се стичала по снега. На лицето му се появил израз на отчаяние и болка.

— Съжалявам, момко — тихо произнесъл той, — обаче семейството ми умира от глад.

И той побягнал, като се подхлъзнал на завоя. И тичал, и тичал, за да се отдалечи колкото можел повече от Норт Енд и от жестокото си деяние.