Елизабет Адлър
Наследство от тайни (28)

Глава 28
Моди

Арднаварна

Бриджид ме наблюдава неотстъпно, но днес се чувствам по-добре, въпреки че снощи си легнах късно. Когато бях малка, мама казваше, че изразходвам енергията си за цялата седмица наведнъж и после увяхвам като цвете, а тя трябваше да ме държи по цял ден на легло, за да се съвзема. Трябва да опитате някой ден. Да прекарате някой дълъг мързелив ден без телефон и телевизор и без вестници, само да дремете и да си хапвате нещичко, например шоколад или студено пиле, или пресен хляб с масло. Дори една хубава каша върши работа, макар че ще ви трябва Бриджид, за да я приготви. Мога да ви кажа, скъпи мои, че ако прекарате един мързелив ден в леглото, като си угаждате, ще ви се отрази по-добре от цяла седмица в онези скъпи санаториуми.

Веднъж ходих в такъв санаториум с приятелката си Моли Арундел. Беше ужасно. Първо на първо, там имаше само жени. Моряха ни от глад и ни караха да ядем марули и нещо, на което му викаха подсилващ бульон, но аз казах на Моли, то само е минало покрай пилешката супа. Избутваха ни в кални бани и в сауни, така че нямахме сили да се завлечем до селската кръчма и да обърнем по един джин с тоник, да хапнем сандвичи с шунка и да оплакнем погледа с мъжете наоколо. А и ония ми ти яки шведки ни мачкаха жестоко на масите за масаж.

„Моди и Моли, ужасните близначки“, така ни кръстиха, защото все им създавахме проблеми, оплаквахме се и се измъквахме в селото по халати. Знаете ли, че там ти взимат дрехите като в затвора? А мога да ви кажа, че веднага се издавате откъде сте, като се появите в местната кръчма по синя хавлия.

Липсва ми старата Моли. Тя ми беше много добра приятелка, нали разбирате. Израснахме заедно и все сменяхме заедно училищата, защото никоя от нас не беше „лепка“, както казваше майка ми, като имаше предвид, че не се привързвахме към нещо за повече от няколко седмици. Включително и към мъжете, разбира се, особено що се отнася за Моли. Всъщност нея я уби един мъж.

За разлика от мен, навремето Моли беше красавица с тъмна коса и зелени очи. Тя яздеше като мъж, пушеше като комин и псуваше като войник и все пак беше най-женствената жена, която съм виждала. Освен мама, разбира се, защото мама с интересното си гаменско личице притежаваше неизчерпаема женственост.

Та Моли се беше женила три пъти и трите пъти беше овдовявала, освен това обичаше „да си развява байрака“, както се изразяваше самата тя, така че макар и да беше поостаряла, когато срещна онзи мъж, и въпреки че си падаше по джина и тоника с маслинка, още бе в добра форма и хубавица. На всяко слепоочие имаше по един сребърен кичур.

— Само да покажа на мъжете, че не съм толкова млада, колкото изглеждам — казваше ми тя. Освен това си беше правила пластични операции на лицето и лифтинг на циците, защото по онова време живееше в Палм Бийч, а нали знаете какви са хората по тия места.

И там го беше срещнала. На един от ония благотворителни балове, дето май ги правят всяка вечер, та да има къде да си облекат модните дрехи. Естествено, Моли имаше не по-малко пари от другите, може би дори повече. Баща й търгуваше със стомана, обаче трябва да ви кажа, че се справи по-добре от майка ми. Мама загуби всичките си пари в германската стомана през войната, ако си спомняте, а пък бащата на Моли просто направи пари от оръжието. За да бъда точна, ще ви кажа, че правеше танкове, но по-късно премина на по-големи, по-хубави и по-модерни оръжия, така че Моли имаше достатъчно, за да прави каквото си иска. И тя го правеше.

Но ето че пак се отклоних. Тя беше към шейсет и пет, а той беше на трийсет, рус и хубав, като слязъл от реклама на Ралф Лорен. Зализана назад коса, яка челюст, слаб и с рогови очила, за да има вид на „интелектуалец“. Всъщност без тях физиономията му беше малко постна, та често съм се чудила къде ли ги държи по време на… нали знаете на кое. Така и не попитах Моли, за да не си помисли, че му се подигравам, защото беше луда по него. То си личеше. И слепец би го разбрал. Той се преместил при нея и тя му купувала всички дрехи, които искал, докато започнал да изглежда като излязъл от каталог. Той ходел навсякъде с нея — на всички обеди, вечери и танци.

Тя се обади в Арднаварна и ми каза:

— Моди, на всяка цена трябва да се запознаеш с него. Той е направо чудесен.

Така че аз отлетях за Америка и отидох при тях на вилата й край морето. Тя беше от онези разкошни американски къщи в съвременен стил със средиземноморски елементи и нещо тропическо, с блестящи басейни, разположени сред невероятно зелени поляни, имаше и ужасна климатична инсталация.

— За бога, Моли, изключи това чудо — казвах аз дори когато температурата навън беше трийсет градуса. — Няма нищо лошо в това да се поизпотиш. Потенето е полезно за порите.

Но доколкото виждах, те двамата прекарваха повечето си време в леглото. Когато нямаше партита и вечери. Почти не ги виждах насаме. Попитах я как мога да го преценя що за човек е, като почти не го виждам.

— Не си тук, за да го преценяваш скъпа Моди — каза тя учудено, — трябва да му се възхищаваш.

Беше страшно щастлива, че на шейсет и пет години успява да възбуди този готин младок в леглото. Но всъщност това и я уби. Били в леглото, когато получила сърдечен удар и свършила.

— Какъв по-добър начин да си отидеш, скъпа Моли — казах на ковчега й на погребението. О, моята Моли обичаше живота и му се наслаждаваше до самия си край, нали така?

Е, да си дойдем на думата. На следващата сутрин след мързеливия ден в леглото станах съвсем свежа, подбрах Шенън, конете и кучетата и отидохме на дълга езда в планината. Божке, ама колко добре ми беше! Чувствах се нова жена. Дъждът беше измил всичко и въздухът миришеше на чисто, като изпран.

— Как вървят нещата с Еди? — попитах Шенън, когато спряхме, за да напоим конете на един леден планински поток.

— Добре — отговори тя предпазливо. Видях, че ме поглежда и се ухилих. — Сега, като започнах да го опознавам, ми се струва наистина мил — каза тя и се изчерви срамежливо.

Е, на мен ми харесват жените, дето се изчервяват. Много са чаровни.

Същата вечер след вечеря пак се събрахме пред камината. Аз бях облечена с изумруденозелена рокля от тафта, дълга и официална, купена през 1974 година за бала в Палм Бийч, на който бях ходила със скъпата стара Моли. Абе кой я беше направил? А, да. Бил Блас. Американските дизайнери имат чувство за стил, като стане дума за важни събития.

Шенън беше с черни копринени панталони и с бяла копринена блуза, много проста и обикновена, но с тази младост и с това хубаво тяло тя можеше да извърши безнаказано и убийство. О, боже, това май не трябваше да го казвам, нали? Еди беше с дънки, но имаше също и вратовръзка, и сако и бе невероятно хубав, както винаги. Не мога да повярвам, че имам шанса да се любувам на двама толкова красиви младежи всяка вечер.

Размърдах си мозъка, за да реша откъде да започна. Реших да продължа с Лили.

 

 

Бостън

Палещото юлско слънце печало над Норт Енд. Окъсаните деца си играели на мръсните улици, докато майките им седели отпуснато пред вратите и ги гледали. Вътре в колибите им било дори по-горещо, отколкото навън, освен това знаели, че подобно време носи вируси, така че държали децата навън с надеждата, че „чистият“ въздух ще ги предпази от епидемиите, които ги нападали всяко лято.

Лили усещала враждебните им погледи върху себе си. Те попивали всяка подробност от копринената й пола и бялата памучна блуза, която сутринта била чиста и твърда, а сега прилепвала към тялото й като втора кожа. Тя стиснала зъби и продължила здраво държейки кошница в ръка, като се оглеждала от страх да не я нападнат. Във въздуха се усещала миризмата на канализацията, от която й се гадело, и тя ускорила крачка, за да се отдалечи от пристанището и от невероятната нищета.

Лицето й се изкривило в мрачна усмивка, когато се замислила за това. Тя била дори по-бедна от тях. В джоба си имала точно двайсет и пет цента и нямала представа какво може да купи с тях, но със сигурност знаела, че то няма да е много. Спешно й трябвали пари и търсела заложна къща, за да заложи сребърните си четки за коса. Гърлото й било пресъхнало, слънцето нагрявало главата й и с всяка стъпка тя се чувствала все по-зле.

Спряла и уморено се подпряла на една стена. Една млада жена, която седяла на стълбите, казала:

— Да не сте болна, мис?

Лили я погледнала. Тя била млада и изглеждала също толкова изтощена, колкото се чувствала и Лили. Децата й дотичали и се скупчили около краката й, после се втренчили в богатата на вид непозната.

Лили се отпуснала на стъпалото до нея.

— Просто съм уморена — въздъхнала тя. — Имате ли нещо против да поседя при вас за минутка?

— Както обичате — казала жената, — но ако ви е зле, най-добре идете в църквата „Сейнт Стивън“, там ще ви помогнат.

Лили поклатила глава.

— Не ми трябва църква, а заложна къща. Имам само двайсет и пет цента.

Жената свила рамене.

— Значи имате повече от нас.

Лили погледнала първо нея, после многобройните й деца.

— А къде е съпругът ти?

— Излезе да търси работа. Има още стотици като него, които търсят работа.

Жената говорела спокойно. В гласа й нямало чувство, нямало дори горчивина.

— На Хъдзън стрийт има една заложна къща — предложила тя. — Може да ви свърши работа.

Лили й благодарила и казала, че ще тръгва. Тя направила няколко крачки, замислена колко ли ще получи за скъпите си сребърни четки за коса — двайсет, може би дори трийсет долара, — после бързо се обърнала и напъхала своите двайсет и пет цента в ръката на жената.

— На теб ти трябват повече, отколкото на мен — казала тя и си тръгнала, без да изслуша многобройните й благодарности.

 

 

Собственикът на заложната къща я изгледал над малката си месингова преградка. Красивите сребърни четки, орнаментираното огледало в комплект с тях и гребенът били невероятни. Той пак погледнал момичето. Лицето й било бледо като блузата и тя имала онзи отчаян вид, който бил виждал много пъти преди, защото в магазина му идвали само отчаяни хора. Наричали го с горчивина „последното пристанище“. Но това момиче било различно. А четките стрували цяло състояние.

Лили се отпуснала на дървения стол до гишето и стиснала главата си с ръце, докато чакала решението му. Ако не й дадял пари, не знаела какво да прави.

Той я изгледал със съмнение, като се надявал, че не е болна. Само някоя болна му липсвала в магазина. Бързо й донесъл чаша вода и я наблюдавал, докато я пиела. Трябвало да я разкара, преди да е припаднала.

— Виж к’во ще ти кажа — бързо казал той. — Ще ти дам пет долара веднага за всичкото. И запомни, трябва да ги откупиш за шест седмици.

Той знаел, че тя никога няма да се върне, и познавал един прекупвач на крадени вещи, който направо щял да му ги грабне от ръцете за трийсет-четирийсет долара.

— Благодаря ви, ще ги взема — казала Лили с благодарност. Тя го погледнала с надежда, докато отброявал парите в протегнатата й ръка. — Трябва ми работа — казала нетърпеливо тя. — Да знаете къде мога да намеря?

Той пъхнал сребърните четки под тезгяха и я погледнал безразлично.

— Там, където ходят всички като теб — казал пренебрежително той. — В агенцията за наемане на ирландски прислужници на „Тремонт“.

Сърцето на Лили се свило пред тази перспектива, но петте долара били много по-малко, отколкото очаквала да получи за четките, и тя знаела, че няма да изкара дълго с тях.

Самата мисис Ричардсън от агенцията за наемане на ирландски прислужници също била работила като гувернантка, докато не открила, че продаването на бедните ирландки на богатите бостънци е много по-доходна работа. От ирландките излизали добри слугини: те били чисти, спретнати, честни и добродетелни. Работели много, гордеели се с работата си и я вършели добре, защото майките им ги били научили да готвят, да перат и да чистят. Освен това всички те имали по десетина братя и сестри, така че знаели как се гледат деца. Неотоплените тавани, където ги изпращали да живеят, били по-добри от жилищата в Норт Енд, и те работели по седем дни седмично за по пет долара на месец и молели да ги пуснат само на неделната меса в църквата.

Мисис Ричардсън знаела от собствен опит изпитанията на слугинския живот в богатите домакинства, освен това усещала класата от пръв поглед. Тя огледала Лили от глава до пети и момичето отвърнало на погледа й без да трепне. Тя й казала остро:

— Първото нещо, което трябва да научиш, е че слугинята не гледа господарката си в очите като равна. Тя навежда глава и казва: „Да, мадам, благодаря ви, мадам“, и никога не забравя как трябва да се държи.

— Да, мадам — казала Лили и бързо навела очи.

Ирландските момичета на мисис Ричардсън имали загрубели червени ръце и силен ирландски акцент, но младата жена от другата страна на бюрото й не притежавала нито една от тези характеристики.

— Не изглеждаш много силна — казала тя критично.

— О, но аз съм силна — притеснено отговорила Лили, като се изпънала и успяла да се усмихне заинтересовано. — Това е заради дългото вървене в жегата. Обаче не съм по-слаба от другите.

Мисис Ричардсън се облегнала на бюрото си с кръстосани ръце.

— Мога ли да попитам откъде точно произхождаш, скъпа? — попитала тя по-съчувствено.

Обаче Лили само тръснала глава и отговорила твърдо:

— Също като другите изоставих дома си в Ирландия, за да намеря нов живот. Съпругът ми умря по време на пътуването. Аз съм съвсем сама.

— Имаш ли деца?

— Не. О, не. Нямам деца — отговорила отрицателно Лили.

— Имам едно място в доста хубава къща на Бийкън хил. На Честнът стрийт — тя погледнала в списъка си. — Трябва им обща прислужница, и то бързо. Мислех да изпратя някоя друга, но домакинството е изискано и ще ти допадне. Заплатата е пет долара на месец, освен това осигуряват униформа, стая и храна. Естествено, първата месечна заплата получавам аз като комисионна.

Тя подала на Лили една картичка, на която бил написан адресът, и й казала да търси мисис Янсен, икономката.

— И още нещо — казала тя и отново изгледала Лили от главата до петите, — по-добре се преоблечи. Слугините не носят коприни и мисис Янсен ще си помисли, че си нахално момиче, което не става за нищо. — Лицето на Лили пламнало от неудобство и мисис Ричардсън добавила меко: — Не казвам, че това е вярно, скъпа. Личи си, че си видяла и по-добри времена, но ако искаш да работиш като прислужница, трябва да изглеждаш като такава. В края на Корт стрийт има един магазин за дрехи на старо. Те купуват и продават. Предлагам ти да отидеш там, преди да кандидатстваш за работата.

Лили стиснала в ръка картичката, която щяла да й отвори пътя към бъдещето, уморено слязла обратно по стълбите и продължила по Тремонт. Магазинът с дрехите на старо бил далече. Гърбът я болял, краката и главата също я болели, но жената в магазина се държала любезно с нея.

Щом видяла бледото лице на Лили, тя бързо изнесла стол.

— Седни, мила — любезно казала тя, — и си поеми дъх. Човек не знае кое е по-добро в Бостън, дали лятната жега или зимният студ. — Тя дала на Лили чаша лимонада и казала: — С какво мога да ти помогна?

Кимнала, когато Лили й изложила проблема си.

— Какво друго имаш за продаване? — попитала тя. — Освен дрехите на гърба си.

Лили трескаво затършувала в кошницата си и извадила поръбената с кожи наметка, малкото си кожено сако, две други кадифени сака, кафеникавата си вълнена пола и кожения си маншон. Тя казала настойчиво:

— Всичките са с чудесно качество.

Жената кимнала:

— Виждам, скъпа. Ще взема това и тези — тя взела кадифените сака, кожите и маншона. — Но по-добре си запази наметалото и тази хубава вълнена пола. Ще ти свършат работа, когато дойде януари, повярвай ми — тя погледнала замислено малката купчинка хубави дрехи, разбирайки, че би могла да ги продаде на доста добра цена, особено кожите. — Мога да ти предложа двайсет долара за всичко, скъпа. Освен това ще ти продам евтино дрехите за интервюто за работа.

Лили едва не припаднала от възторг. Цели двайсет долара плюс пет за четките. А сутринта била опряла до последните си двайсет и пет цента. Продавачката донесла сива памучна рокля с дълги ръкави и висока яка и въвела Лили вътре, за да я пробва. Лили била прекалено слаба и роклята висяла на нея, но продавачката й казала весело:

— В онези къщи на хълма си хапват добре, така че сигурно ще напълнееш. Освен това роклята е евтина. Собственичката й почина, така че почти не е обличана.

Кожата на Лили настръхнала при мисълта, че е облечена с роклята на мъртва жена. Искало й се да я смъкне от гърба си, но знаела, че не може да го направи. Потръпнала при спомена за това, как двете с мамчето пазарували при мисис Симс в Дъблин и как приятно галели кожата хладните меки сатенени и копринени платове. Сега била облечена с дрехата на една мъртва жена и тя засрамено навела глава, като си представила какво би казала майка й, ако можела да я види.

— Ще ти трябват и по-стабилни обувки от тези на краката ти — казала й продавачката и донесла чифт обувки от твърда черна кожа. — И шал за студовете.

Лили завързала обувките, макар че изобщо не й харесвали. Увила шала на раменете си и тъжно се погледнала в огледалото. Изглеждала също като младата жена с празния поглед, която била срещнала на улицата същата сутрин. Без шикозните си дрехи тя приличала на бедна ирландска селянка, като всички останали.

— Всичкото струва три долара — бързо казала продавачката. Лили й дала парите и тя й пожелала всичко хубаво, а Лили се запътила бавно по Корт стрийт като нова жена.

Тя уморено заизкачвала стръмните, хубави улици на Бийкън хил. Къщите били големи и добре поддържани, на улиците имало дървета и газени лампи, лъхало на добро качество и сигурност, които говорели за много пари и култура, нямаща нищо общо с бордеите на Норт Енд. Когато изкачила стълбите пред къщата на Честнът стрийт и натиснала звънеца на входната врата, Лили уморено си казала, че поне къщата си я бива.

Вратата отворил прислужник с бяло ленено сако. Щом я огледал от горе до долу, на лицето му се изписал ужас и тя се изчервила. Вирнала брадичка и произнесла:

— Бихте ли предали на мисис Янсен, че Лили Молино би искала да я види.

Той грубо я хванал за яката и я смъкнал надолу по стълбите.

— Абе ти за коя се мислиш, та ми звъниш на предната врата и търсиш икономката? Ако те види господарката, мисис Янсен ще си загуби работата, а и аз също — той ядосано я блъснал към стръмното стълбище към мазето: — Там ти е мястото, моето момиче, и не го забравяй. И повече да не съм ти видял физиономията на предната си врата.

Лили слязла по стълбите към мазето до входа за прислугата. Тя се обърнала да го погледне. Той бил извадил кърпичка и си бършел ръката с израз на отвращение, сякаш бил докоснал нещо мръсно. Гневът я задушил и й се приискало да се върне и да му обясни коя е точно, но тогава си спомнила, че вече не е същата. Тя била такава, за каквато я смятал той. Слугиня, нищожество.

На почукването й се отзовало весело младо ирландско момиче. Черната му коса била отчасти скрита под малка шапчица и било облечено със синя раирана памучна рокля и голяма чиста бяла престилка.

— Идвам при мисис Янсен за работата — казала Лили, а бузите й още пламтели от срам и гняв.

Момичето се усмихнало.

— Ти сигур си новата обща прислужница, дето чакаме. Аз съм Катлийн. А ти коя си?

— Лили — тя нервно погледнала момичето. — Никога досега не съм била слугиня. Какво трябва да правя?

— Ами не е толкова зле. Имаш покрив над главата и се тъпчеш с добра храна. Мисис Янсен е стара тиранка, но казват, че всички икономки си придавали важност. Пък и тя не е от нашата страна. Шведка е и се мисли за по-добра от нас. И е права, щото тя е шефката и ние всички работим за нея.

Тя завела Лили през един тъмен коридор в слугинската стая й казала:

— Господарката на къщата е толкоз горда и важна, че човек не смее да я погледне. Ако не й се пречкаш и се спогаждаш с мисис Янсен, ще си бъдеш добре. Тук сме четири — добавила тя. — Аз съм кухненската прислужница, има една за гостната и една за втория етаж, тяхната работа е най-лека. А ти ще бъдеш „обща прислужница“, което значи че ще трябва да вършиш мръсната работа на всички, да миеш съдовете, подовете и стълбището и да помагаш с прането. Работата е тежка — допълнила тя със съчувствена въздишка.

Сърцето на Лили се свило, докато наблюдавала как Катлийн търси мисис Янсен. Тя си представяла, че ще сервира чай, ще бърше праха и може би ще подрежда цветя, но не и че ще чисти стълбището. Катлийн се върнала:

— Ей сега ще те приеме — казала тя и я повела към дневната на икономката.

Мисис Янсен имала бяла коса и червендалесто лице и Лили усетила по пронизващия й поглед, че тя не я харесва.

— Какво си мисли, че прави онази жена от агенцията, та ми е изпратила такова крехко момиче — извикала тя отчаяно. — В Бостън има толкова ирландци, че сигурно е могла да избере нещо по-добро! — Лили потръпнала от сърдития й поглед. Тя не отвърнала и мисис Янсен казала мрачно: — Ако не ни трябваше толкова спешно, щях да те върна право при нея, но най-добре започвай веднага. Тази вечер ще дойдат на вечеря трийсет човека и готвачката има нужда от помощ. И се постарай да се справиш, момиче, че иначе ще те изхвърля от тук за ухото.

Лили си припомнила предупреждението на мисис Ричардсън и промърморила с покорно сведен поглед:

— Да, мадам. Благодаря ви, мадам.

След това последвала Катлийн обратно по коридора и по безкрайното дървено стълбище към таванските помещения в мансардата.

Макар че капандурите били широко отворени, на тавана било толкова горещо, че те едва не се задушили и стиснали гърлата си с ръце.

— Нощем не е по-добре — казала Катлийн, като си веела с ръка. — Стаята се нагрява през деня и не изстива. А през зимата можеш да умреш от студ. Можеш да чуеш как парното работи долу, обаче изобщо не стига до тук — тя въздъхнала и си изтрила челото.

— Все е зле за нас — казала тя примирително.

На мансардата имало пет набързо преградени спални за слугите и тази на Лили не се отличавала особено от спалните на останалите: с грапав дървен под, черно желязно легло и дървен шкаф с евтин леген и кана, над който било закачено квадратно огледало без рамка. Освен това имало стар шкаф и месингова закачалка на стената.

— Поне има дюшек — казала Катлийн, като забелязала мрачния израз на Лили, — макар че понякога ми се струва, че е натъпкан с чакъл, толкова е твърд. Но така или иначе не ни остава много време за спане. Но по-добре побързай, че готвачката ще ти изкара закъснението през носа.

Лили бързо захвърлила кошницата си на леглото. Тя пригладила сивата рокля на мъртвата жена на тялото си и стегнала панделката, с която била завързана косата й. Катлийн й се усмихнала окуражително:

— Всичко ще бъде наред, като свикнеш — казала тя и бързо я повела обратно по стълбите към кухнята.

Готвачката стояла край дървената маса, заета да разбърква нещо в голяма купа. Тя била едра, с тъмна коса, яки рамене, дебели бузи и намусено лице.

— Къде ходиш? — попитала тя Катлийн и грубо блъснала младото момиче, което стояло край масата и белело картофи. То продължило да ги бели, но по бузите му потекли сълзи от болка. Момичето било на не повече от тринайсет години и Лили си помислила, че изглежда толкова изплашено, та дори не смее да вдигне очи от работата си.

— А ти коя си? — попитала готвачката и също като мисис Янсен отчаяно вдигнала очи към небето, когато Лили й казала, че е новата „обща прислужница“. — Господи, какво ли ще ни изпратят следващия път? Сигурно някоя бабичка, дето съвсем за нищо да не става. Добре, момиче, сложи си престилката, ей там те чака цяла мивка мръсни съдове. А ти, Катлийн, можеш да намажеш с масло чиниите за суфлето, обаче побързай.

Следобедът преминал във вечер, докато готвачката затрупвала с работа Лили, Катлийн и малкото момиче, което се казвало Тереза. Слугинята за гостната и онази за втория етаж притичвали, издокарани с черни „следобедни“ рокли, престилки с къдрички и шапчици, за да донесат или да вземат чашки чай и да поклюкарстват. По-късно изпратили Лили да изтича на горния етаж и да занесе поднос с чай на бавачката на децата.

Когато се върнала в кухнята, й наредили да бели зеленчуци. Тя работела, замаяна от изтощение, а когато вечерята най-накрая била сервирана, готвачката казала с въздишка:

— Слава богу, и тази вечер се справихме.

После тя се запътила към стаята си, като ги оставила да почистят.

Те седнали на кухненската маса и изгълтали студения пай с месо, филиите хляб с масло и големите чаши какао като изгладнели животни. Измили съдовете, избърсали масата и измели пода. След това, в един и половина, когато всичко отново било чисто и подредено, а готвачката отдавна хъркала в стаята си, те уморено се изкачили по задното стълбище до задушния малък таван.

Лили потънала в непробуден сън от пълното изтощение, без да усеща горещината, болките в гърба и проблемите си. Но на следващата сутрин я събудили на зазоряване и й казали да побърза. Дали й синя рокля и огромна престилка и след бърза закуска с чай и хляб я изпратили навън да почисти предното стълбище. Докато носела тежката метална кофа с вода и големите четки по стълбите от мазето и през улицата към предната врата, тя навеждала лице от срам. Сълзите й капели в сапунената вода, когато коленичила и се захванала с миене. Сърцето й се изпълнило с омраза и отвращение. Започвала да осъзнава, че Всемогъщият Бог имал и други начини да наложи наказание на пропадналите жени, освен леката смърт.

Въпреки добродушното приятелско отношение на Катлийн, Лили била самотна. Тя била различна и другите момичета го усещали: говорела тихо и възпитано и нямала техния акцент; бельото й било от фин лен, те го виждали на простора до своето собствено; освен това тя не била свикнала на тежка работа — дори слепецът би го забелязал. Но все пак Лили много се стараела; тя не забравяла, че трябва да свежда поглед и „да си знае мястото“. В неделя, когато останалите отивали на месата в църквата, тя се разхождала сама и се чувствала по-самотна от всякога. А нощем лежала в твърдото си желязно легло, без да може да заспи от горещината, и копнеела за дома. Но се опитвала изобщо да не мисли за бебето си и за Дермот Хатъуей. Отчаяно се опитвала да се освободи от мисълта за тях заради онова, което й били сторили.

Дните й минавали в чистене, метене, лъскане и белене. Ръцете й станали червени и напукани като тези на Катлийн и Тереза, а животът й изглеждал установен и запълнен с безкрайна неприятна работа.

Една неделна сутрин, няколко седмици по-късно, мисис Янсен повикала Лили в кабинета си. От кухнята се разнасяла силна миризма на печено, докато Лили си прибирала косата й нервно се запътвала към стаята на икономката, като се чудела какво ли ще поиска от нея. Тя застанала с ръце на гърба, навела очи и зачакала.

Мисис Янсен я изгледала строго.

— Казаха ми, че в неделя не ходиш на месата заедно с останалите прислужници — казала тя студено.

— Не, мадам, не ходя — отговорила Лили.

Очите на мисис Янсен заблестели от гняв.

— Знаеш, че момичетата се освобождават само, за да отидат на църква. И след като не искаш да ходиш, ще бъдеш лишена от тази привилегия. От сега нататък ще работиш цялата неделя.

Лили се опулила при тази несправедливост.

— О, но… — започнала тя.

— Но какво? — яростно я погледнала мисис Янсен. — Да не би да искаш да спориш с мен, момиче?

Лили вирнала брадичка и я погледнала ядосано в очите.

— Божке, мадам, да! — извикала тя и тропнала с крак. — Това е свободното ми време и вие много добре знаете, че то е недостатъчно.

Червеното лице на икономката станало виолетово от яд и от учудване, че някой се осмелява да й отговаря.

— Малка ирландска уличница — извикала тя и ударила с юмрук по масата. — Никой през живота ми не ми е държал такъв език! Веднага си събери багажа и се омитай от тук. Няма да получиш никакви пари. Не се мяркай повече насам или ще извикам полицията.

Това била празна заплаха, но Лили не знаела това и изплашено изхвърчала от стаята. Старото й нахалство й струвало службата, а освен това сега над главата й е надвиснала и заплахата от полицията.

Тя изтичала по задното стълбище на тавана и нахвърляла нещата си в сламената кошница, уплашена, че ако не побърза, мисис Янсен ще извика полицията. Катлийн изтичала след нея.

— Тая бабичка се е побъркала — казала тя съчувствено. — Виж, Лили, миналата седмица срещнах прислужницата на мистър Адамс на месата и тя ми каза, че търсят момиче. Къщата е хубава и се намира на Маунт Върнън. Защо не опиташ там. Може да ти излезе късметът.

Лили й благодарила. Тя изтичала по стръмната вита стълба, като прескачала през едно стъпало, и хукнала с всички сили по Честнът стрийт. Агенцията била взела първата й месечна заплата, а мисис Янсен била задържала втората. Тя била чистила и мила два месеца без почивни дни, по осемнайсет часа на ден, без да получи нищо.

Къщата на семейство Адамс била една от най-големите и най-старите на Маунт Върнън. Все още задъхана от бягството си, този път Лили се досетила да слезе по стълбите към входа за прислугата. Друга малка ирландска прислужница й отворила и я завела при икономката мисис Хулихън. Тя набързо я огледала от глава до пети и казала равнодушно:

— Ставаш за работата. Можеш да започнеш веднага.

Лили благодарно побързала да се измъкне от стаята, доволна, че не са я питали къде е работила дотогава. Отново щяло да се наложи да лъже, а животът й и без това бил пълен с лъжи. Понякога й се струвало, че лъжите са взели връх и са се превърнали в истина.

Малката прислужница, Емер, кротко завела Лили да й покаже стаята й.

— Тук сме само шест — казала Емер. — Аз съм общата, а ти ще си кухненската прислужница. Мисис Хулихън и мисис Бенет, готвачката, са кралиците на домакинството — горчиво допълнила тя. — Те си имат собствени гостни стаи и почти не работят. Мистър Адамс е ерген. Той е възрастен джентълмен и често пътува в чужбина. До октомври ще бъде във Франция, така че няма много работа и никой не си дава много зор. Такива като нас с тебе вършат всичко. Обаче има достатъчно храна и малко пари, а аз се надявам един ден да стана готвачка или може би детегледачка. — Тя отново въздъхнала: — Къщата е спокойна.

Лили се стараела да държи погледа си наведен и да проявява уважение. Тя била научила урока си и искала да запази работата си, защото трябвало да върне на мисис Шеридан петте долара, които била взела от нея, а освен това трябвало да изпраща пари за разходите на бебето. За щастие икономката не й обръщала много внимание и двете с готвачката били приятелки, така че прекарвали цялото си време затворени в дневната на мисис Хулихън. Прислужницата за гостната и тази за втория етаж си придавали важност и я гледали отвисоко, а клюките на малката Емет й лазели по нервите.

Една безсънна нощ тя лежала в леглото си и си мислела с отчаяние за миналото и за срама, който била навлякла на семейството си. Заляло я чувство на срам за собственото й падение. За хиляден път си пожелала да не е срещала Дермот и проклела собствената си безразсъдна глупост. Тъжно се замислила дали Сиел някога се сеща за нея и решила да й пише. Не знаела дали писмото изобщо ще стигне до нея, но Сиел обичала да взема пощата и имало някакъв шанс.

Тя прекарала половината нощ в писане и на следващия ден помолила мисис Хулихън да я освободи за десет минути. Когато подавала писмото в пощата, си помислила, че то е като въжето, с което спасили моряците от потъващия кораб. Само сестра й можела да я спаси от самотата.