Елизабет Адлър
Наследство от тайни (44)

Глава 44

В деня, в който се ожени за Лили, Дан си мислеше, че ще се пръсне от гордост и любов, макар че сватбата не се състоя в Свети Стефан, където той би желал, защото Лили не беше католичка.

Затова, за да се избегнат клюките, защото все пак бяха изминали само шест месеца от смъртта на Джон, те решиха да се оженят в едно малко градче в Нова Англия. За дискретност отидоха поотделно на церемонията и за удовлетворение на Дан брат му Фин беше намерил време сред наситената си програма, за да му стане свидетел.

— Нека да не казваме на Лили — беше казал Фин, когато той бе съобщил новината. — Нека бъде изненада.

Дан беше елегантен в новия си сив костюм, а Фин също изглеждаше добре, макар в черно да бе смирен и тъжен. Дан каза шеговито:

— Надявам се, че не се престараваш, братко. Работата без забавления прави човека тъжен. И освен това, кога можем да очакваме да се ожениш? Време е ти и аз да си имаме собствени деца. Представи си и Коледите, които ще прекарваме заедно, Фин, твоята жена и моята, твоите деца и моите, на Коледа, седнали заедно около масата, точно както ставаше в Голямата къща.

— Не ставай глупак, Дан — каза Фин хладно. — Никога няма да бъде както в Арднаварна и ти го знаеш. Колкото и пари да правим, ние никога няма да сме като тях.

Лили беше облечена в рокля и жакет в любимия си розово–виолетов цвят. Тя носеше екстравагантна парижка шапка, украсена с розови копринени рози, огърлицата от Адамсови с перли и перлено-диамантени обици. В ръцете й имаше букетче сладко ухаещи рози и виолетки. Докато пътуваше, тя си спомни всеки детайл от връзката си с Фин.

Осъзнаваше, че той я бе прелъстил, за да си отмъсти, и разбираше, че той ще реши, че тя му го връща, когато научеше за брака й с Дан. Но това не беше вярно. Дан й беше възвърнал спокойствието, когато бе погълната от мъка и обезверение. Той беше мил и всеотдаен и бе скала, на която можеше да се опреш в бурното море на живота. А тя бе толкова уморена от това бурно море. С Дан и своя син, а може би дори още деца, тя щеше да намери покой и удовлетворение. Това беше личната й сделка с Господ. Тя щеше да бъде добра и покорна съпруга и майка, и се надяваше, че Господ ще й прости грешките, както казваше молитвата, и ще й даде успокоение и приятелство, ако не голяма любов. И се надяваше, че Фин ще стои настрани от живота й и ще запази тайната им.

Въпроси това, докато пътуваше за венчавката, тя не можеше да не си пожелае, когато Фин научеше, че се омъжва за брат му, да се почувства като проводен от нож, защото така се бе почувствала тя през онази нощ, когато я беше изхвърлил от апартамента си.

— Аз взех само това, за което съм платил — беше извикал той след нея. Тя се бе обърнала от вратата и го беше изгледала.

— О, не, не си — беше изсъскала тя. — Не си платил достатъчно. Съвсем недостатъчно, Фин О’Кийфи.

Чакайки Лили в преддверието на градския съвет, Дан си мислеше, че тя е като момиченце от приказките. Дори и като дете беше чаровница, с дивата си красота, блестящи сини очи и властния й нрав, който караше всички да изпълняват желанията й. Тогава Лили се беше увила около сърцето му, както бе направила и с брат му, и сега по-добрият я беше спечелил. И колкото и да е странно, защото обратното изглеждаше по-вероятно, този човек беше той самият.

Той чу бързите й, леки стъпки в коридора и се втурна да я посрещне, грейвайки от удоволствие, когато видя колко хубава изглежда.

— Нервна ли си, Лили? — попита той разтревожено, защото тя трепереше.

Тя си мислеше в паника. Още има време. Можеш да си отидеш. Бягай. Мисли предварително този път, Лили. Мисли за това, което правиш.

— Дан — каза тя отчаяно. — Аз мисля…

— Охо, хубавата булка пристигна — каза Фин подигравателно.

Тя го видя застанал до вратата и го погледна както хипнотизиран заек гледа лисицата.

— Фин се съгласи да ни стане кум — обясни Дан бързо, защото не беше изпълнил обещанието да не казва никому за сватбата им, докато мине. — Все пак, той е единственото ми семейство и знаех, че няма да си против стария Фин.

Той ги погледна с надежда, но Лили и Фин се взираха един в друг мълчаливо. Имаше някакъв странен блясък в очите на Фин, докато я гледаше. В началото Дан си помисли, че е презрение, но го отпъди от мислите си като абсурдно.

Той хвана ръката на Лили и каза шеговито:

— Дан — каза Лили отчаяно. Тогава тя улови погледа на Фин, видя малката доволна усмивка на устните му и разбра защо беше дошъл. Той си беше мислил, че когато го види, тя няма да може да продължи. Само че бъркаше. — Готова съм, Дан — каза тя.

Церемонията завърши за минути. Младоженецът надяна златен пръстен на пръста на младоженката и я целуна нежно. После кумът изчака за традиционната целувка.

— Поздравления, госпожо О’Кийфи — прошепна Фин, като я прегърна смело и я целуна по устните. Тя замръзна и той я пусна. — Е, снахо — извика той, — да отиваме на празничния обяд.

Макар че булката му беше мълчалива по време на обеда и по пътя за дома след това, Дан считаше сватбения си ден за най-щастливия в живота си. Той я заведе на меден месец до Вашингтон, където я представи на колегите си и те казаха:

— Уредил се е добре нашият. Лили О’Кийфи е дама от класа. И красавица при това.

Те бяха поканени да вечерят с президента и госпожа Кливлънд в Белия дом. И това беше единственото време от медения месец, когато Лили се почувства у дома.

Вашингтон беше малък, обикновен град, и тя намрази хотела им. Намрази храната, виното, услугите. Ненавиждаше комарите и природата. От горещината получаваше главоболие и й липсваше бебето. Дан беше страстен, обичлив мъж, но колкото и често да си припомняше сделката си с Господ, всеки път, когато я любеше, тя си пожелаваше на неговото място да е Фин.

През последния ден от медения месец, тя призна пред себе си, че е направила грешка. Заключи се в банята и плака, докато очите й подпухнаха и се зачервиха, но въпреки това отчаянието не я напусна. Както обикновено беше твърде късно да се връща часовника назад. Щеше да изпълни сделката.

Фин започна да ги посещава в къщата им в Бек Бей, когато беше в Бостън, но винаги предварително проверяваше Дан да си е вкъщи. Той не беше сигурен в себе си, ако останеше сам с Лили, а не искаше да нарани брат си. Той искаше да види сина си.

— Той е добро момче — каза Дан, качвайки бебето на рамото си. — Прилича на теб, Лили, макар да казваш, че като Адамсови ще стане учен.

Той се ухили щастливо на детето.

— Няма шанс майка ти да ти позволи да започнеш живота си, продавайки червени презрамки — измърмори той и Лили го изгледа. Бяха започнали да й омръзват философиите на Дан и разказите му как „той бил започнал“. Фин хвана погледа й и тя изгледа и него, предизвиквайки го да каже нещо за детето. Но той не каза. По каквато и да е причина, устните на Фин бяха толкова запечатани, колкото и нейните, макар че той глезеше детето, носейки му скъпи подаръци всеки път, когато дойдеше.

— Една играчка би била достатъчна — каза му Лили хладно, но той само се изсмя и отвърна подигравателно. — Имам право да глезя собствения си „племенник“, нали?

— Той не е твой племенник, той е Лиам Адамс — напомни му тя.

— Е, моят доведен племенник тогава. Все пак той е единственото дете, което познавам, и е добро момче — добави той провокиращо. — Дори мога да видя у него нещо общо с О’Кийфи, макар че е само „доведен“.

Животът с Дан в Бек Бей беше много по-различен от това да бъде омъжена за Джон Адамс на Бийкън Хил. Когато Дан беше в Бостън, къщата постоянно беше пълна с хора: шефове на квартали, сенатори, всякакви политици. Те бяха любезни мъже, повечето ирландци, и винаги сякаш предстоеше парад, с оркестри, балони, илюминации и коне, благотворителен пикник или кампания.

Когато Дан отиваше във Вашингтон, къщата се смълчаваше и Лили не знаеше дали й става по-добре, че той и приятелите му ги няма, или е потисната от това, че няма какво да прави. Фин никога не идваше на гости, когато Дан беше извън града и тя си мислеше отчаяно, че е губещата все пак.

 

 

Моди

— И това, скъпи мои — казах аз на Шенън и Еди — беше положението, когато Сиел пристигна в Бостън.

— Експлозивно — бих рекъл — каза Еди, помагайки ми да стана от скалата. Костите ми проскърцваха както обикновено — възрастта не се колебае към младостта, когато всичко се плъзга и се върти като часовник, смазван от тайни смазки. Но веднъж станала, аз мога да си се катеря по този хълм като най-младите.

— Елате насам — извиках аз, — като Дан О’Кийфи, продаващ червените си презрамки. — Искам да ви покажа нещо.

Те тръгнаха след мен нагоре по хълма до едно място, откъдето се спускаше малкият поток. Там имаше пещера, достатъчно висока, за да се изправиш. Аз влязох, почиствайки паяжините и им кимнах да ме последват.

Озовахме се в пещерата, кристалният поток бълбукаше пред нас и слънцето го оцветяваше в дузина цветове.

— Точно както, ако си вътре в дъгата! — възкликна Шенън, докато Еди сваляше един паяк от косата й. Ние останахме няколко минути, слушайки приятното шумолене на водата и тайнствените шумове, идващи откъм сенките в задната част на пещерата.

— Прилепи, вероятно — казах аз, и Шенън изхвръкна като пружина.

— Сиел и Лили са идвали често тук като деца — обясних аз. — Мама ми каза, че това им е било скривалището. Правели са планове да избягат и заживеят тук, затова носели храна и я скривали, но разбира се, когато се връщали, тя винаги била изчезнала. Лили казвала на Сиел, че феите са я взели, макар че знаела много добре, че са го сторили мишките и други гадинки. Но една приказка е била винаги по-добра от истината за Лили, и аз подозирам, че в това е била част от бедата й. Тя винаги е виждала нещата, както е искала да ги види.

— Е, скъпи мои — казах аз, когато отново излязохме на пътя при чакащия червен фиат на Шенън. — Довечера след вечеря ще ви разкажа какво се случи на всеки от тях накрая.

Забелязах, че те нямат търпение да научат какво се е случило накрая, и докато се киснех във ваната, се почувствах натъжена, защото за мама тази част е била най-тежка за разказване.

Вече почти никога не нося черно, защото откривам, че то не е добро за старата кожа. Само погледнете тези прозорци с черни пердета и ще разберете какво искам да кажа. Въпреки това, тази вечер, защото реших, че е подходящо за историята, се облякох в черно. Дантела, разбира се, ранният Валентино със стегнат ханш и една от онези пухкави поли над розовия сатен. Твърде тежко за вечеря вкъщи, но така се чувствах. Лъснах диамантите и си ги сложих, добавих малко червило и парфюм, и бях готова да разкажа историята.

 

 

Бостън

На луксозните лайнери им казваха „хрътките на океана“, защото прекосяваха океана за седем дни. Сиел прекара времето си в Атлантика в танци и флиртове, чувствайки се добре като едно време.

Когато лайнерът накрая акостира, тя се облегна развълнувано на перилата, търсейки сестра си в тълпата долу. И изведнъж я видя. Висока, чудно елегантна жена с малък кожен жакет и шапка, след която всички глави се обръщаха, докато вървеше към лайнера. Хората се дръпваха, за да я пуснат да мине, чудейки се коя е, защото тя определено изглеждаше като „някой“. Сиел се засмя. Нищо не беше се променило. Лили беше същата красива, автократична Лили. Хората все още отстъпваха, за да мине тя и се спираха да я погледат, и, Сиел беше сигурна, се спускаха да изпълняват желанията й.

— Лили — извика тя, махайки бурно. Погледите им се срещнаха и лицето на Лили грейна от щастие.

— Слава богу, най-после пристигна. Идвам на борда.

Те се хвърлиха в прегръдките си, без да обръщат внимание на погледите на другите — единствено важно за тях беше, че са отново заедно.

Лили отстъпи, държейки я на ръка разстояние, гледайки я просълзена.

— О, Сиел, изглеждаш чудесно. — Тя огледа червеникавокафявия парижки костюм на Сиел и червеникавокафявата шапка с пера и добави изненадано. — И какъв стил.

— А ти сигурно си най-красивата жена в Ню Йорк.

Беше като разделянето на Червено море, когато вървеше по кея, Лили. Нищо не се е променило.

— О, колко ми липсваше — каза Лили и те отново се прегърнаха. — Обещай, че ще останеш завинаги.

Те последваха гигантския багаж на Сиел на кея и скоро бяха на път към хотел Пето авеню. Държаха се за ръце като деца, докато Сиел говореше непрекъснато за Арднаварна, и Лили каза с надежда:

— Мислех, че съм прокудена завинаги, но може би един ден ще мога да се върна отново у дома.

Сиел каза тъжно:

— Вече не е същото. Сега е самотно, без всички тях. Но това, че теб те нямаше, бе най-лошото. — Спомняйки си, тя започна да плаче, и Лили сложи успокояващо ръка на раменете й.

— Важното е, че сме отново заедно — каза тя. — И сега ще се забавляваме. Довечера отиваме да видим моя приятел Нед Шеридан и новата му пиеса на Бродуей, а след това той ще ни води на вечеря в Делмонико.

Тази вечер Сиел беше облечена в тъмнозелен велур с дълбоко деколте и стегнат кръст, с обичайните диамантени брошки и големите перли на майка си. В косата си носеше диаманти, както и на ушите, и на дългото си палто от червена лисица. Лили беше както винаги елегантна — в дантела и дълги стегнати ръкави, със сапфирите на Адамсови и шапката си от черна лисица.

Нед Шеридан им каза, че е най-гордият мъж в Ню Йорк, защото има до себе си най-красивите жени. Сиел се чувстваше преизпълнена от щастие и те вдигаха тостове с шампанско в Делмонико. Тя прошепна на Лили, че той е най-симпатичният мъж, когото е виждала, и най-милият, и че може би Лили е трябвало да се омъжи за него.

— Може би — каза Лили и Сиел усети тъгата в гласа й. Но тя реши, че всеки вижда как Нед Шеридан е влюбен до уши в сестра й.

Те взеха влака за Бостън на следващата сутрин и минаха през Бийкън Хил, така че Лили да може да покаже старата си къща, затворена и запечатана, на улица Маунт Бърнън, и къщата на Фин О’Кийфи Джеймс на площад Луисбърг. Накрая пристигнаха в къщата на Дан в Бек Бей.

— Недей да разглеждаш още — извика тя, качвайки се по стълбите бързо. — Ела да видиш Лиам.

Малкото момченце ги чу да идват. То се хвърли към майка си и Лили го прегърна, смеейки се, обсипвайки с целувки лицето му, косата му, ръцете му, всичко, до което се докоснеше.

Беше почти на две години, висок за възрастта си, с жилаво тяло, тъмна коса и хладни сиви очи. Но лицето му беше бледо и кашляше.

Лили го погледна разтревожено.

— Откога кашля така? — попита тя гледачката.

— Едва от вчера, госпожо О’Кийфи. Просто му е пресипнало гърлото. Момчето е добре, играе си с играчките. Тихо е.

— Лиам никога не играе тихо — каза Лили гневно. — Не си ли била тук достатъчно дълго, за да знаеш това? Ако е тих, значи е болен. — Тя притисна ръката си към делото му, беше хладно, може би прекалено хладно. — Да не би да е настинал?

— Сложи го да легне веднага — нареди тя. — И го увий хубаво. Ще повикам доктор.

Тя се обърна и видя Сиел застанала до вратата.

— О, Сиел — каза тя. — Толкова съм разтревожена за него. Винаги получава тази кашлица — докторът каза, че гърдите му са слаби…

— Той е чудесно момче, Лили — отговори тя. — И изглежда добре. — То надничаше към нея иззад полата на майка си и тя се засмя. — Аз съм твоята леля Сиел — каза тя, спускайки се на килима до него. — Тук съм, за да си играем и да те глезя.

Тя му се усмихна и то също й се усмихна. Имаше тънко, ведро малко лице и сладко изражение, и тя реши че е прекрасен, макар че не приличаше ни най-малко на Лили. То седна на пода до нея, взе кубчетата си и каза:

— Хайде да си играем.

— Не — каза Лили твърдо. — Ти ще си легнеш. А аз ще повикам доктора.

Бавачката го отведе и малко по-късно дойде докторът. Той им каза, че няма причина за тревога, момчето не е изстинало и гърлото му е добре.

— Но бавачката каза, че бил толкова тих — възпротиви се Лили.

— Смея да кажа, че просто е искал да си играе тихо — отговори докторът мрачно. Той беше свикнал на внезапните позвънявания на Лили, понякога посред нощ, и всичките неоснователни.

Сиел каза:

— Тревожиш се прекалено много, Лили. Той ми изглежда здраво момче.

— О, какво знаеш ти — извика Лили и тропна с крак. — Аз съм тази, която трябва да се грижи за него. Трябва да бъда внимателна. Той е всичко за мен. Той е всичко, което имам.

Изненадана, Сиел я гледаше:

— Но ти имаш съпруга си, Лили — каза тя. — И хубавия си дом. И живота ти с Дан.

— Просто исках да кажа, че Лиам е всичко, което ми е останало… от Джон — обясни тя. — Просто го обичам толкова много, Сиел, не мога да понеса нещо да му се случи.

Дан беше обещал да си бъде у дома тази вечер и Лили се разхождаше из къщата като котка, чудейки се какво ще си помисли Сиел за съпруга й. Сиел беше горе да се преоблече, когато той си дойде, както винаги с вирнато дерби и петниста кърпа на врата, Лили го погледна и изпъшка, чудейки се защо винаги прилича на уличен ирландски политик на път за следващата кръчма. Тя го натири горе да се преоблече и после отиде да провери дали масата е подредена както бе наредила.

Дан обичаше много доведения си син и беше тръгнал към детската да му се обади, когато се сблъска със Сиел. Те се погледнаха, усмихвайки се:

— Възможно ли е това видение да е малката Сиел Молино? — каза той, поемайки ръцете й с големите си лапи.

— А възможно ли е този симпатичен светски мъж да е Даниел О’Кийфи, син на Падрег? — запита на свой ред тя и те се прегърнаха.

— Вярвала ли си някога, че ще правим това? — попита я той, грейнал.

— Просто съм доволна, че е вярно — отвърна тя. — Не мога да си помисля за друг по-подходящ зет. Освен може би Фин — добави тя със старата си дяволитост.

— И аз на сватбения си ден се чудех защо сестра ти се жени за мен, а не за брат ми? След като бяха първи приятели като деца? Но съм доволен, че тя избра мен и съм горд да ти кажа, че ме направи много щастлив. И се надявам много скоро да напълним детската с още малки дечица. — Той й смигна конспираторски. — Само исках да погледна детето, когато Лили ми каза, че трябва да облека нещо по-прилично за вечерята с нейната сестра.

Смеейки се, Сиел гледаше как той върви на пръсти по коридора към детската. Тя си помисли колко приятен човек е той, колко добре изглежда, и реши, че сестра й е щастливка да му бъде жена.

Вечерята беше весела — виното се лееше, и въпреки погледите на Лили, Дан разказа историите си за това как е започнал. Той говори на Сиел за Вашингтон и Белия дом, и й обеща скоро да я заведе там. После разговорът отново се насочи към Арднаварна и на лицето му се изписа тъга.

— Никога не съм ти казвал колко ми се искаше да се върна там — каза той на Лили. — Когато за първи път дойдох в Бостън, Фин и аз живеехме в една барака без прозорци и често сънувах Арднаварна. Сънувах зеленината на градините й, шепота на дъжда по листата и дърветата и сладостта на въздуха, изпълващ дробовете ми, вместо сивите, вонящи, мръсни улици на Норт Енд. Колко пъти съм си представял, че газя в реката, боря се с някоя сьомга или преследвам на кон някой фазан в полята. Единственият проблем с тези сънища беше, че те бяха в миналото, а там където бях, аз имах само настоящето, и никакви мечти или дори надежди за някакво бъдеще.

— Това просто показва как човек може да сбърка — добави той триумфално. — И ако ние си мислим, че Ирландия е Божията страна, то Америка е избраната от Бога страна, защото аз не съм единственият беден, невеж ирландец, който е преуспял тук. Както казвам на моите избиратели: „Това е страна на възможностите и всичко, което трябва да направите, е да си извадите ръцете от задниците и да хванете тези възможности.“

— Дан — запротестира Лили хладно.

— Съжалявам, че говоря така, Лили — каза той спокойно. — Но аз съм човек, който казва на черното черно, а задникът е това, което винаги е бил. Просто задник.

Сиел се засмя на скандализираното лице на сестра си.

— Май си спомням, че използваше и по-лоши думи, Лили — напомни й тя и Лили се засмя, но се чудеше как би могла да се върне отново в Арднаварна с Дан О’Кийфи като съпруг.

— Браво, браво. Една щастлива семейна среща — каза Фин от вратата и главите им се извиха да го видят.

— Фин О’Кийфи — Сиел скочи и се затича към него. Тя грабна ръцете му. — Наистина ли си ти? — попита тя, оглеждайки го отгоре до долу. Той беше строен, красив и спретнат. — Последният път, когато те видях, ти беше със зелено елече и бричове за езда, с двудневна брада на хубавото си лице и блясък в очите, по който копнееха девиците от Голуей до Уестпорт.

Той й се усмихна:

— Блясъкът още е тук, само костюмът е различен — каза той. — А може би и това, което е вътре също, сега когато имах шанса да се науча как да се държа в добро общество.

— И как да правиш пари — възкликна Сиел, свикнала винаги да казва това, което мисли. — Казаха ми че си богат човек, може би по-богат и от татко.

— Тя му се усмихна. — Това не би било много трудно — старият накрая проигра цяло състояние на хазарт. Аз слязох надолу, а ти се изкачи нагоре в света.

— Не те очаквахме, Фин — каза Лили хладно.

— Дан ми каза, че Сиел ще е тук. Как мога да пропусна възможността да видя отново моята мъчителка? — Той й се усмихна. — Само не очаквай да ти танцувам като мечка, малка госпожице Сиел.

Тя се засмя и той седна до нея, хвърляйки на Лили подигравателно умолителен поглед.

— Ще отпуснеш ли малко храна за бедния човек, който току-що е пристигнал чак от Ню Йорк и който е изгладнял и жаден.

— Ооо, спри с тези дрънканици — каза тя нетърпеливо, кимайки на прислужницата да донесе още един прибор.

Дан сипа виното и каза:

— Радвам се, че си тук, Фин. Сега сме четиримата заедно. Едно семейство. И точно така трябваше да бъде.

Фин отпи и погледна одобрително Сиел:

— Никой не ми каза, че си станала красавица — каза той.

Тя му хвърли един скептичен поглед:

— Спри с дивотиите си, Фин О’Кийфи. Никой нормален човек не би ме нарекъл красавица. Така че или не си наред, или си ужасен ласкател.

— И двете — каза той твърдо и те се засмяха. — Изглеждащ просто велико — каза той искрено. — Толкова елегантна, и толкова, толкова… червенокоса и жизнена. Винаги съм те харесвал, Сиел.

Лили бързо удари звънеца, за да прибере прислужницата чиниите им.

— Ако поради приказките ти не можеш да си изядеш вечерята, Фин, тогава ние просто ще преминем към десерта — отсече тя.

Изненадана, Сиел я погледна. Все пак Фин беше тук само от десет минути.

— Ще видим ли малкия Лиам тази вечер? — попита той след вечеря, когато отидоха в хола.

Лили му хвърли един отровен поглед и той й се усмихна сладко.

— Късно е — каза Лили, — той спи.

— О, стига Лили, не можеш да не позволяваш на човек да види собствения си племенник — каза той предизвикателно. — Все пак не го виждам толкова често.

— Разбира се, че може да го видиш — каза Дан, винаги готов да се похвали с момчето си. — Защо не отидем всички да го зърнем.

— Днес той кашляше. Трябваше да повикам лекар — възпротиви се Лили и Сиел я погледна. Тя знаеше много добре, че докторът каза, че на момчето му няма нищо.

— О, моля те, Лили — настоя тя.

Лили ги поведе, като неохотата й си личеше по сковаността на гърба и плющенето на фустите. Лиам спеше.

— Виждали ли сте някога нещо толкова невинно и сладко? — прошепна Сиел, поглеждайки към сестра си и мислейки си каква щастливка е. Имаше всичко: хубав богат съпруг, който я обожаваше, великолепен дом и син, когото всички обичаха.

— Той е хубаво малко момченце — прошепна Дан. — И е станал толкова мой, че като го погледне човек, би могъл да каже, че в него има малко истинска кръв на О’Кийфи.

— В това си прав — съгласи се Фин.

Бузите на Лили горяха, когато се наведе да подвие одеялото.

— Трябва да му е топло — предупреди тя сестра си, чакаща пред вратата. Но треперенето на гласа й не беше от тревога. Бе страх от Фин и властта, която имаше над нея. И нямаше нищо, което би могла да направи за това.

Долу Фин отново каза на Сиел:

— Ще бъда в Бостън два дни. Защо да не те разходя наоколо.

— Планирала съм да разведа Сиел сама — запротестира Лили, опитвайки се да го държи настрани от живота си. — Все пак, не сме се виждали от години.

— Тогава и двете може да отделите време и да дойдете на чай при мен утре следобед. И може би по-нататък аз ще бъда този, който ще ти покаже Ню Йорк.

— Може би — отговори Сиел, изпращайки го до вратата. Той се обърна да помаха и Лили със свито сърце забеляза малката усмивка върху лицето на сестра си, която го гледаше как си тръгва.

 

 

Моди

— И всички те бяха там отново, само че този път като равни — казах аз на Шенън, седяща до мен на голямото брокатено канапе със счупените пружини, които те пробождат, карайки неподозиращите дами да си представят, че някой ги е ощипал.

Шенън се плъзна на килима, където Еди вече се беше опънал пред огъня, с ръце зад главата и затворени очи, а аз качих краката си на канапето. Наместих две възглавници зад главата си, наслаждавайки се на моите черни обувки с висок ток и си пожелах глезените ми да не бяха толкова кльощави. Ядях толкова много в компанията на моите двама гости, които ме окуражаваха, че си мислех, че съм напълняла. Но де такъв късмет. Колкото по-стара ставам, толкова повече отслабвам и това си е.

— Както и да е — казах аз. — Сиел ми каза, че Фин е най-красивият мъж, който някога е виждала. Висок, широкоплещест, с жилаво тяло и сиви очи. Косата му беше черна, с тенденция да се къдри, и той я решеше назад. Изглеждаше разкошно в костюмите и палтата си и определено знаеше как да се държи с момиче.

— Очевидно от опит — каза ми тя, малко горчиво, но това беше преди да чуя какво се е случило. Е, разбира се той я е ухажвал. Преследвал я с телефонни обаждания и внезапни визити и цветя, докато Лили не започнала да си скубе косите от гняв, а тя не можела да разбере защо, затова я попитала.

 

 

Бостън

— Той е просто… такъв селянин — възкликна Лили снобски.

— Значи ти си жена на селянин, защото си женена за брат му — отвърна Сиел. — И не виждам причина да не отида в Ню Йорк да го видя.

Лили се фръцна нагоре по стълбите.

— Ох, отиди, ако трябва — извика тя сърдито. — Но те предупреждавам, трябва да внимаваш с такъв човек. Той има лоша репутация с жените. — Тя се обърна да я погледне. — Ти си водила сигурен живот, Сиел. Нищо не знаеш за мъжете като него. Просто се грижа за моята малка сестричка, това е всичко.

Тя нямаше нужда да се тревожи. Сиел нямаше да се остави да бъде прелъстена от Фин, но тя се влюбваше в него. А как иначе би могло? Той я посрещна в Ню Йорк и се отнасяше с нея сякаш беше най-скъпоценното същество на земята. Напълни стаята й в хотела с рози — в тон с косата, каза й той. Купуваше й бижута, играчки — малки папагалчета и пчели, коне и кучета на петна от диаманти и оникс. Те я караха да се смее и тя каза, че не знае къде би могла да окачи такава голяма менажерия, а на гърдите й винаги блестяха нещата на мама.

Той й показа града и я шашна с величието на офисите си и почитанието, с което всеки — от портиер нагоре — се отнасяше към него. Заведе я да види Статуята на свободата и последния мюзикъл. Вечеряше с нея в най-хубавите ресторанти и я бомбардираше с телефонни обаждания дори когато току-що я беше оставил и тя беше с глава върху възглавницата, готова да заспи.

— Просто за да ти кажа, че ми липсваш — каза той с нисък глас, от който я полазиха тръпки.

— Глупчо — каза му тя, — само преди половин час ме остави.

— Най-дългият половин час в живота ми — промърмори той, и тя се засмя като затвори телефона.

Фин О’Кийфи Джеймс се фукаше пред нея и това й харесваше. И въпреки ненужните протести на Лили, тя отиваше колкото можеше по-често в Ню Йорк да го види, а той идваше в Бостън по-често, отколкото го беше правил преди.

— Не знам какво намираш в него — пухтеше Лили.

— А аз не знам защо си толкова против него. Той просто е забавен, Лили, това е всичко… — каза Сиел, неизвестно защо страхувайки се да признае на сестра си, че е влюбена в него.

Той я целуна за първи път точно три месеца след като отново се бяха срещнали:

— Една юбилейна целувка — каза й той, само че имаше нещо повече в нея, което предизвика неочаквани тръпки по вените й и трептящи малки сигнали по нервните окончания, каквито не знаеше, че притежава.

— Страхувам се, че започвам да се влюбвам в теб — промърмори той, и тя наведе глава засрамена като никога, не искаща да признае пред себе си, че е започнала да се влюбва в него, защото беше твърде разтревожена какво би могла да каже Лили.

Месец по-късно Фин покани сестрите на вечеря в къщата си на площад Луисбърг. Лили искаше да го убие заради начина, по който завърташе главата на сестра й. Тя просто знаеше, че той го прави, за да я измъчва, да й покаже колко малко го беше грижа за нея. И да й демонстрира властта си. И тя беше сигурна, че бедната малка Сиел умираше за сладкодумието му, колкото и да се опитваше да я отдалечи от него. Каза си, че на нея скоро ще й омръзне играта му, и се опита да се сети за някои подходящи мъже за сестра си.

През седмицата на вечерното парти Лили легна от инфлуенца и докторът й забрани да напуска леглото, затова Сиел отиде сама.

Прислужникът я въведе в хола, където чакаше Фин. Времето беше пролетно — всички прозорци бяха отворени и приятният бриз галеше пердетата, донасяйки аромата на цъфнали люляци от градината.

— Първа ли пристигам? — попита тя, без да осъзнава, че повтаря точно думите на сестра си и че Фин беше приготвил същото представление.

— Ти си единствената гостенка — каза й той. — Отказах на всички други, защото когато чух, че Лили не може да дойде, реших, че е по-добре да сме сами. Няма нищо — увери я той, когато тя се огледа нервно, — слугите ще бъдат с нас. Не се тревожи, няма да се опитам да те прелъстя.

— Исусе, Фин Джеймс — каза тя със смях. — Дори не си представяй такова нещо.

Той извади малка кутийка от джоба си и тя се взря, смутена в огромния смарагд, ограден от диаманти. Тогава той падна на колене и каза смирено:

— Сиел, знам че не съм достоен за теб. Познаваш скромния ми произход добре, но надявам се да виждаш, че съм го надраснал. Сърцето ми се свива да не ми откажеш, но, моля те, окажи ми честта да станеш моя жена.

Тя го гледаше, усмихвайки се, порозовяла от удоволствие.

— Това трябва да е най-дългото предложение за женитба изричано някога. И най-големият пръстен. — Тя го потупа шеговито по всяко рамо, както кралицата прави, когато дава титлата рицар, и каза: — Стани, Сър Фин О’Кийфи Джеймс. Току-що се издигна в аристократ и сега можеш да ми поискаш ръката с право — стига с тези скромни безсмислици.

Той я прегърна, смеейки се:

— Мили боже — попита той, поглеждайки въпросително небето. — Защо не я срещнах преди…

— Преди какво? — попита тя.

Но той само сви рамене и каза:

— Не си ми дала отговор.

— Не си ме попитал правилно още.

— Сиел, ще се ожениш ли за мен? — извика той.

— Да — извика тя и те паднаха, смеейки се в прегръдките си.

Сиел окачи годежния си пръстен на лента и после я върза на шията си, скривайки го под роклята си, докато събере куража да каже на Лили, че ще се жени за Фин.

След няколко дни времето изглеждаше подходящо. Фин беше в Ню Йорк, Дан беше във Вашингтон, а тя и Лили бяха сами.

Сиел сложи пръстена си и излезе със сестра си и Лиам на разходка. Тя гледаше как Лиам рита топка и как сестра й се опитваше да се сдържи да не се затичва към него всеки път, когато паднеше.

— Не мога да понасям, когато се наранява — каза Лили. — Дан винаги му казва „Ставай приятелю, няма за какво да плачеш. Само драскотина.“ и аз винаги се спускам с йод и бинтове, термометри и целувки.

— Това е любов… — каза Сиел философски. — И като говорим за любов…

Лили я погледна подозрително.

— Какво за любов?

Сиел вдигна лявата си ръка. Смарагдът блестеше като зелен лед на слънцето.

— Фин ми предложи да се омъжа за него — каза Сиел с очи бляскави като диамантите на пръстена.

Лили усети удара в сърцето си. Тя се обърна без думи и се затича след Лиам. Вдигна го и го притисна, борейки се със сълзите си:

— Копелето, ох мръсното копеле — повтори тя на себе си отново и отново. — Как можа да ми направи такова нещо? Как може да стига до там?

— Лили — каза Сиел умолително, но тя не й обърна внимание, притискайки сина си по-силно. — Лили, не разбирам. Защо си толкова разстроена? Какво лошо има в това да се омъжа за Фин? Все пак, ти си омъжена за брат му. Надявах се, че ще ни се зарадваш.

Лили се обърна. Тя беше твърде наранена, за да плаче повече. Ако Фин не го беше грижа какви оръжия използва срещу нея, тогава и нея нямаше да я е грижа. Всичко е честно при любовта и при войната. Тя каза отчаяно:

— Ти не можеш да се омъжиш за Фин.

Ядосана, Сиел поклати глава. Лиам плачеше, но за първи път Лили сякаш не забелязваше.

— Защо да не мога — пророни тя. — Само ми кажи една причина.

— Ти гледаш в него — каза Лили с тих глас. — Това е синът на Фин.

Сиел погледна сестра си и после Лиам. Тя можеше да се убеди, че Лили говори истината.

— Е, ти отново го направи, Лили — каза тя горчиво, опитвайки се да спре сърцето си да не се качи в гърлото й и да я задуши. После се обърна и тръгна бързо.

 

 

Моди

Сиел каза, че куфарите й били натоварени и тя напуснала къщата и поела с влака към Ню Йорк същата тази вечер, без да си вземе довиждане.

Лили се беше заключила в стаята си, но Сиел и без друго не искаше да я вижда. Не я беше грижа дали щеше да види сестра си отново. Тя замина за Англия на следващата сутрин с „Етруриа“, съшият лайнер, с който беше пристигнала толкова весело преди няколко месеца. Две седмици по-късно тя беше отново в Арднаварна и си ближеше раните.

Сиел, моята скъпа мама, беше по собствените й думи страстна жена. Тя обичаше живота, обичаше мъжете и обичаше любовта. Но тя никога не се беше влюбвала както във Фин и ми призна, когато ми разказа тази история, че оттогава така не се е влюбвала. Дори не и в Джак Алердис, мъжът, за когото тя накрая се ожени и който стана мой баща.

О, тя го обичаше. Той я караше да се смее и те бяха добри приятели и харесваха еднакви неща, конете, пътуванията в чужбина, бързите коли и партитата. Но тя към никого повече не изпита онова сърцеспиращо вълнение, което чувстваше към подлия Фин.

Тя запази пръстена му, разбира се, като спомен.

— Да ми напомня на каква глупачка почти успях да се направя — каза тя.

Аз размахах ръка под лампата и смарагдът на Фин и диамантите заблестяха, а Шенън и Еди ахкаха и охкаха над него.

— Това е малка част от историята — каза Шенън без дъх.

По-умният Еди каза:

— Наистина ли я е измамил, за да отмъсти на Лили? Или наистина я е обичал?

— Ах — казах аз тайнствено. — За съжаление, мое скъпо момче, това е нещо, което никога няма да научим. Мами каза, че когато го е анализирала години по късно — „когато била отново нормална“, така се изрази тя — решила, че може би все пак той я е обичал. Но, разбира се, не е можело часовникът да се върне назад, и може би дори е било за добро, защото е започвало да прилича на гръцка драма, с всичките тези заплетени семейни отношения.

Така че ние никога няма да научим дали Фин е обичал Сиел. Винаги съм си мислила че я е обичал, но вие трябва сами да решите на какво да повярвате.