Елизабет Адлър
Наследство от тайни (16)

Глава 16

Уилям спокойно яздел до Фин. Той се взирал в пространството, но си мислел за новия си телескоп и за съзвездията на небето. Уилям не бил атлет и макар че бледото му лице било привлекателно като на всички представители на рода Молино, никой не би го нарекъл хубавец. Той бил висок и слаб като Фин, но приликата свършвала дотук. Фин имал широки рамене, гладък корем и тесни бедра; той притежавал истинска, жилава сила и държал главата си гордо изправена. „Прекалено горд е, отколкото се полага на един селянин“, мърморели онези, които му завиждали за бързия напредък в Арднаварна. Освен това Фин не бил просто хубавец със слабото си лице и изпъкнали скули, резки черти и широка чувствена уста. А сивите му като небето очи с тъмни мигли взимали ума на всички момичета на няколко мили наоколо, макар че бил едва на тринайсет години.

Всъщност не Фин О’Кийфи, а Уилям приличал на селяк. Светлата му коса била разрошена, очилата му — замъглени от дъжда, а приятното му бяло лице — гладко като на дете. Той бил закъснял както обикновено и навлякъл дрехите си за езда много набързо. Някои от копчетата били закопчани накриво, а други изобщо не били закопчани и макар че бил обул обувките си правилно от втория опит, забравил шапката си.

Той се полюлявал отпуснато на седлото с прегърбени рамене и протегната напред глава. Фин го погледнал и въздъхнал дълбоко. Колкото и да се стараел, нямало начин да превърне лорд Уилям Молино в ездач. Можел да се надява само, че момчето няма да падне от седлото и да си счупи врата.

Мислите му отново се насочили към Лили и той изохкал гласно. Бил готов да се закълне в господ, че някой ден ще я убие.

Уилям не му обърнал никакво внимание: той присъствал само телом, духом бил пак в училището си. Не че бил най-добрият ученик в Итън; бил прекалено самовглъбен и академичен, но обичал английската литература и поезия и страстно се интересувал от астрономия. Освен това обичал да стои край реката дори в лютия зимен студ, защото бил запален наблюдател на птиците.

Той се забравял и губел представа за времето, когато лежал по корем с притиснат към очите бинокъл и гледал птиците; но не по-малко удоволствие изпитвал да се свие на някой стол и да се задълбочи в книгата си. Пишел трактати за птиците, които наблюдавал, за звездите и планетите, освен това пишел стихове, макар че не ги бил показвалия никого. Особено старателно ги криел от Лили, защото знаел, че ще го спука от подигравки.

Уилям бил мечтател. Той мразел всички тъй наречени „джентълменски“ спортове — лова, стрелбата и риболова — и изпитвал ужасен страх от конете. Нетърпеливият му, смахнат на тема коне баща го насилвал да язди понитата още като невръстно дете и когато дъщерите му се оказали безстрашни ездачки, проявил още по-голямо нетърпение към сина си.

— Това момче все си седи в стаята — оплаквал се той на жена си. — През цялото време чете. Трябва да излиза като истински джентълмен, да язди и да ловува, както му подхожда на положението, а не да гледа проклетите птици!

Уилям се загледал в шията на коня, но пред очите му се мержелеели само двата замъглени кръга на очилата му. Фактът, че не виждал през тях, не го притеснявал; той изобщо не се замислял за това накъде се е запътил или какво прави в момента. За него ездата била рутинна задача, която трябвало да се свърши.

— Трябва да си опра’ите стойката, сър — меко му се скарал Фин. — Изправете си гърба, лорд Уилям, и управлявайте коня. Иначе баща ви пак ще ми се кара, че не съм ви научил на к’вото трябва.

— Извинявай, Фин. — Уилям послушно се изправил. — Бях се разсеял.

— Ей. ’Сички казват, че там ви е проблемът. Обаче аз мога да ви направя добър ездач, ако се съсредоточите. Я се вижте, сър, отпуснали сте се като някаква хилава жена. Казвам ви, сър, баща ви твърдо е решил да ви направи ездач, така че за самия вас е по-добре да се постараете. Вие имате акъл, сър, поне така викат хората. Няма да ви е трудно да научите нещо, ако наистина искате.

— Там е работата, Фин — тъжно казал Уилям. — Аз не искам. И не виждам защо трябва да го правя.

— Погледнете това от друга страна, сър. Имате си хубава къща тук, в Арднаварна, и си живеете добре. Ама един ден, кат’ станете господар на туй място, ’сички наоколо — и другите лордове и дами, и селяните, ще искат да се държите както му се полага, кат’ баща ви. Та трябва да си изпълнявате задълженията като ’сички нас, сър, за да зарадвате баща си. И т’ва нищо няма да ви струва.

— Какво искаш да кажеш? — Уилям си изтрил очилата с ръкав, за да вижда Фин по-добре.

— Ами, сър, аз не съм ли най-добрия даскал в цяла Конемара? Оставете се в мойте ръце, сър, и ако се съсредоточите мънинко, баща ви ще ви тупа по гърба и ще се скапва да ви хвали преди края на тоя месец.

Уилям го погледнал с интерес.

— Един месец, Фин? Само толкова време ли ще ми трябва?

— Един месец — ама ако се съсредоточите, сър. Туй е то.

Уилям внимателно обмислил предложението; ако пожертвал точно един месец от живота си, можел да зарадва баща си и да си откупи свободата да се занимава с каквото си иска.

— Става, Фин О’Кийфи — казал той и протегнал ръка. — Можеш да разполагаш с мен през следващите четири седмици. След това никога вече не искам да виждам конете.

Същата вечер той разказал за това на Сиел и Лили, като ги предупредил да го пазят в тайна от баща им.

— Искам да го изненадам в края на тези четири седмици — весело казал той.

Лили го изгледала ревниво. Фин още не й говорел, макар че тя непрекъснато го виждала в конюшнята. Той вече не й бил коняр, нямал право да носи хубавата зелена униформа и пак бил навлякъл старата фланелена риза и грубите си панталони. На почернялата си от слънцето шия носел синя кърпа на бели точки и изглеждал по-хубав от когато и да било, а също и още по-сърдит от преди. Когато погледът му се спирал на нея, той непрекъснато се мръщел и всячески се стараел да я избягва.

Тя попитала Уилям по кое време ще има урок по езда и на следващата сутрин го изпреварила.

Намерила Фин в отделението на Пънч. Той го подготвял за езда.

— Също като едно време, нали, Фин? — казала тя, като се показала на вратата и му се усмихнала мило.

— Не знам к’во имате предвид, милейди — казал той.

Гласът му бил толкова хладен, сякаш я полял със студен душ.

— Разбира се, че знаеш — казала тя разтревожено. — Нали двамата яздехме покрай брега. Нямаше никой друг, само ние двамата и птиците.

Той упорито не я поглеждал, затягал колана на седлото и проверявал мундщука. Правел какво ли не, за да не срещне предателския й поглед.

— Фин, извинявай, ако съм ти причинила болка. Наистина съжалявам. Не разбираш ли, все някой щеше да си го отнесе — или ти, или аз. Татко щеше да ме изпрати в някое училище в Англия, ако научеше, че имам нещо общо с падането на Сиел. Никога вече нямаше да се видим.

— Знам само, че си загубих работата — казал той кратко и се втурнал покрай нея в двора. — Ти си играеше с моите доходи, с моята работа, с моите пари, с храната, която идва в моя корем. Не в твоя, мис Лили, лейди Всемогъщата.

Лили го гледала стреснато. На нея изобщо не й било идвало наум какво означавало това за него… че можел да остане дори без храна. Тя си мислела, че всичко това е само временно и че когато на баща й му мине, тя лесно ще уреди пак да го възстановят на старата му служба.

— О, Фин — казала тя разстроено, — аз наистина нямах представа какво съм направила. Мислех си, че става дума само за няколко седмици и че ще убедя татко пак да те направи мой коняр. Изобщо не съм се замисляла какво означава това за теб. — Тя навела глава и закършила ръце от угризения. — Още сега отивам при татко. Ще му разкажа какво ужасно нещо съм направила. Ще си призная, че всичко стана по моя вина и ще му кажа, че веднага трябва да те върне на старата ти служба. О, господи, знам си, че никога няма, да ми простиш. Никога. И ще бъдеш прав.

Тя се завъртяла бързо и хукнала през калдъръмения двор. Фин се затичал след нея и я хванал за рамото. Той се вгледал в лицето й, в насълзените й тъмни очи, които били загубили блясъка си.

— Ама ти наистина щеше да го направиш — казал учудено той. — Щеше да отидеш при баща си и да си признаеш, та да ми върне работата.

— Разбира се, че щях. И ще го направя. Сега веднага — тя се измъкнала от ръката му и изтичала под каменната арка. Той я настигнал и пак я хванал за ръката.

— Няма нужда да го правиш заради мене, Лили. Стига ми да знам, че си готова да го сториш. Ще поема вината за малката Сиел, и без това и аз бях замесен. Отговарях за нея и трябваше да ти попреча да удряш понито й.

Тя му се усмихнала с разтреперани устни и той я погледнал възторжено, напълно забравил, че тя е била виновна и че той не носи никаква отговорност.

— Значи пак сме приятели? — попитала тя.

— Приятели сме — кимнал той.

— И мога да дойда на езда с вас с Уилям?

Той се поколебал.

— Той трябва да се съсредоточи, Лили. А ти знаеш, че никой не може да се съсредоточи, ако ти се въртиш наоколо и пак замисляш някоя щуротия.

— Никакви щуротии — обещала тя и го погледнала изпод мигли. — Искам само да съм с теб. — После тихо добавила: — Толкова ми липсваше, Фин. Ти си най-добрият ми приятел. Нали нямаме тайни един от друг? Нали си казваме дори такива неща, които не знаят нито Сиел, нито Даниел? За това, какво изпитваме и какво искаме, и… о, всичките си тайни?

Очите на Фин се оживили отново и той се развеселил.

— Разбира се, пак сме приятели. Обаче гледай да се държиш добре, Лили, защото няма да отговарям, ако пак стане нещо.

— Те наистина искаха да ме изпратят в някакво училище в Англия — казала Лили, като флиртувала с поглед, — обаче аз отказах. Тропнах с крак и им казах, че няма да напусна Арднаварна. Никога, каквото и да направят. Могат да ме завлекат с рев, обаче аз ще избягам и някак си ще се върна пак, както правят животните, щом се загубят. О, Фин, как мога да напусна Арднаварна? Как да напусна конете и кучетата си, морето и гората, и о… всички хубави неща, които обичам тук? Как да изоставя приятеля си? — добавила тя и сериозно го погледнала в очите.

Той я гледал безмълвно. Знаел точно как се е чувствала и Лили го осъзнавала. В някои моменти двамата били в пълна хармония, като близнаци, и всеки от тях усещал мислите на другия още преди самият той да е успял да ги формулира.

— Хайде да се надбягваме до края на пътеката — извикала тя, като хукнала към двора и скочила на червеникавата си кобила, доведена от един коняр.

— Не мо’а да го направя, Лили — казал Фин сериозно. — Ще си прекарам цялото време с лорд Уилям. Така нареди баща ти.

— О, Уилям — тя го изгледала разочаровано. Добре тогава, аз само ще яздя зад вас. И ти обещавам, ама наистина, че изобщо няма да ви преча.

Той отчаяно си помислил, че тя със сигурност ще им пречи, обаче тя била господарката, а той — слугата, и не можел да й нарежда, независимо дали му е най-добрата приятелка или не. Но все пак не вярвал, че тя ще сдържи думата си.

Уилям се появил откъм арката; с всяка бавна стъпка към Фин, който държал Пънч в другия край на двора, изразявал нежеланието си да язди.

— Добрутро, лорд Уилям — казал Фин с въздишка, като го видял как се влачи. — С’а ще ви направим добър ездач. Помнете това, сър, и ще се справите.

Уилям подозрително се втренчил в Лили.

— А ти какво правиш тук? — недоверчиво попитал той, докато с мъка се катерел на коня.

— Идвам с вас да ти помогна — кобилата на Лили внезапно се подхлъзнала настрани по калдъръма и тя се разсмяла, когато конят на Уилям нервно се изправил на задните си крака и той отчаяно се вкопчил в него.

— Стига вече, лейди Лили — авторитетно извикал Фин. — Хайде, сър — казал той на Уилям, — аз ще яздя до вас. Само ако може да си изправите гърба и да стегнете коленете и бедрата, сър. Цаката му е в краката и трябва да ги стягате. Хайде, сър, изправете се, отпуснете юздите и хубаво стегнете краката. Така ще обуздаете коня.

— Покажи му кой командва — подигравателно подвикнала Лили и първа се запътила извън двора към пътеката.

Уилям стиснал зъби.

— Един месец — мрачно произнесъл той. — Само четири седмици, нали, Фин?

— Четири седмици, сър. Обещавам ви.

Лили отминала напред, като се обръщала от време на време, за да погледне брат си, който се поклащал неравномерно и все не можел да влезе в ритъм с коня. Тя се обърнала и препуснала към него в тръс.

— Ето така — извикала тя и му показала колко е лесно. — Не се дръж като глупак, Уилям. Та това е само някакъв си кон. — Фин я изгледал сърдито. — О, ама той е толкова бавен — нетърпеливо измърморила тя.

Предстоял й цял час скука, така че тя плеснала кобилата си с камшика и се впуснала в луд галоп през зелената алея към скалистата пътека на брега. Вълните се разбивали в залива, слънчевата светлина превръщала капките в блестяща дъга, а вятърът рошел косата й. Денят бил страхотен.

— О, по дяволите, по дяволите — сърдито извикала тя, обърнала кобилата и хукнала в галоп, за да извика Фин. Денят бил толкова хубав, че двамата трябвало да яздят заедно по пътеката, вместо да си губят времето с тъпия стар Уилям, който нямало да стане добър ездач, та ако ще и животът му да зависел от това.

Тя се втурнала към тях в галоп, приведена на седлото, за да избегне надвисналите клони, като бързала да подкани Фин да пояздят заедно. Той видял, че тя идва, но конят на Уилям, Пънч, също я забелязал, заковал се на мястото си, после изцвилил от страх, вдигнал се на задните си крака и затанцувал като цирково пони. След това се приземил тежко на предните си крака и хвърлил Уилям, като скачал нагоре-надолу и цвилел от страх, а копитата му минавали опасно близко до главата на момчето.

Фин за миг скочил на земята. Започнал да проклина, сграбчил юздите на коня и го успокоил с няколко думи. Завързал го за едно дърво и се навел над Уилям, който лежал замаян на тревата. После се нахвърлил върху Лили, която още била на коня си и неловко обикаляла около тях.

— Мръсна глупачка — развикал се той сърдито. — Не се ли усещаш к’во правиш?

— Нали му няма нищо? — попитала тя загрижено, а лицето й било бледо като това на брат й.

— Добре съм, но ти нямаш заслуга за това — казал Уилям, като седнал и си разтрил главата.

— Конят можеше да го премаже и ти го знаеш — сърдито казал Фин. — С’а няма ли да се разкараш? И се благодари на това, че си късметлийка, и този път пак няма да кажа на баща ти. Само стой настрана от нас с лорд Уилям.

Лили го изгледала без да каже нито дума, обърнала коня си и се отдалечила в галоп. Фин погледнал загрижено Уилям, който още седял на тревата и си разтривал тила.

— Тази ваша сестра е ужас, сър — казал той, докато му помагал да се изправи на крака.

— Дори нещо по-лошо — отговорил Уилям. — Тя е жива заплаха. Не мога да разбера как винаги й се разминава. Май единственото й оправдание е, че не го прави нарочно — той погледнал Фин със съжаление. — Както и да е, Фин, стигат ми толкова коне. До гуша ми дойде.

Фин се сетил за лорд Молино и за нареждането му да направи от сина му добър ездач… „Единствената причина да не те уволня,“ бил казал той, „е обучението на сина ми.“ Той знаел, че ако се провали и в това, този път лорд Молино със сигурност ще го изгони.

— Трябва да ви науча, сър — сърдито казал той. — Баща ви ще ме одере жив, ако не се справя. Със сигурност ще ме изхвърли.

Те се спогледали и Уилям забелязал на лицето на Фин вечния страх на бедняка. Страхът да не си загуби работата, да не остане без заплата, да не гладува. Уилям бил син на баща си; разбирането за дълга му било вкоренено и той знаел какъв е дългът му в този момент. Въздъхнал:

— Добре тогава, Фин, щом трябва, ще се науча да яздя.

Фин усетил облекчение. Той знаел какво струват на Уилям тези думи след това опасно падане. Лицето му светнало от възхищение, докато му помагал отново да се качи на коня.

— Аз ще ви пазя, сър — обещал той. — Ще се постарая никога през живота си да не се страхувате от конете.

 

 

Лили старателно избягвала конюшните, когато брат й яздел с Фин. Тя се навъртала в къщата, но веднага щом видела как Уилям уморено се задава по коридора, изцапан с кал от поредната дълга сутрешна езда в дъжда, за части от секундата стигала в конюшнята.

— Мой ред е — казвала с усмивка на Фин и двамата препускали в гората, без да обръщат внимание на дъжда и вятъра, доволни, че са заедно.

Когато четирите седмици изминали, лорд Молино дошъл да провери как напредва Уилям. Той зорко наблюдавал сина си, като очаквал да го хване в грешка, но Уилям седял на седлото съвсем изправен, сакото му било добре закопчано, шапката здраво нахлупена, а на лицето му била застинала досада.

— Момчето се справя добре — казал одобрително на Фин лорд Молино, като гледал как синът му се навежда ниско на седлото, за да прескочи една преграда, а после се понесъл в галоп към полето. — Никога не бих повярвал, че това е възможно — той погледнал с одобрение Фин, който стоял до него, яхнал черен жребец. — Заслугата за това е твоя — казал той и в гласа му прозвучала топлота. — Защото независимо от останалите ти недостатъци, ти си чудесен коняр, Фин О’Кийфи. Още днес можеш да започнеш да изпълняваш отново задълженията си като коняр на децата ми. Освен това ще ти увелича заплатата заради добрата работа. Обади се после на счетоводителя за това — той изгледал Фин страшно. — И това да ти бъде за урок, момчето ми. Винаги се съсредоточавай върху това, което вършиш. Поверявам ти децата си. Ти носиш отговорност за тях. Никога — повтарям: никога — не ги изпускай от очи. И ако с някое от тях се случи нещо, ще наредя да те обесят на първото дърво.

 

 

Два дни по-късно били опаковани цели дузини сандъци и кутии; прислужницата на госпожата, гувернантката и камериерът на Негова Светлост били изпратени напред и семейството се подготвило да замине за обичайната си почивка в Дъблин.

Персоналът се наредил в редица, за да ги изпрати както обикновено, и сърцето на Фин се разкъсвало, като гледал как лъскавите бутилковозелени карети бързо се отправят към посипаната с чакъл алея, която била дълга цяла миля. Той се взирал след тях, като присвивал очи срещу слънцето. Сторило му се, че видял как Лили извръща глава да го погледне, когато каретата минавала покрай него, и вдигнал ръка, за да се сбогува тъжно с нея.

Но Лили се обърнала не само заради Фин. Тя искала да погледне и Арднаварна. Синьо-златният флаг, който се развявал над Голямата къща, вече бил свален, което означавало, че семейството вече е заминало; слънцето се отразявало в многобройните прозорци, а масивните каменни стени изглеждали вечни.

Тя извърнала глава с доволна въздишка, като развълнувано си мислела за Дъблин, за всичките партита, за новите дрехи и за лакомствата в магазините, които я очаквали, и напълно забравила най-добрия си приятел Фин О’Кийфи.