Елизабет Адлър
Наследство от тайни (37)

Глава 37

У дома, в Арднаварна, Сиел живееше за писмата на Лили. Особено сега, когато бяха пълни с ново вълнение, за новия й живот, пътуванията между Бостън и Ню Йорк, театрите, партитата и новите дрехи. Бяха пълни с Нед Шеридан, красивият млад актьор, когото тя отново бе срещнала случайно в Ню Йорк. Всъщност, за Сиел беше странно, че в писмата на Лили по-често се говореше за Нед и Ню Йорк, отколкото за съпруга й и Бостън.

Сиел беше на двайсет години. Седемнайсетият й рожден ден и дебютната й година останаха незабелязани за баща й. Нямаше празненства, портрет и партита. Нямаше и диамантена огърлица. Тя дори се съмняваше, че той се е сетил, толкова беше погълнат от собствения си свят. Откакто бе напуснала училището си в Париж на шестнайсет години, той твърдо я беше държал в изолация в Арднаварна, докато прекарваше времето си в Лондон, проспивайки следобедите на кожените пейки в Камарата на лордовете или играейки карти в клуба си.

На Сиел й бе мъчно, че пропускаше чудесните лондонски партита и забавленията, на които се радваха нейните приятели, но сега не беше толкова лошо, колкото би могло да бъде, защото поне Уилям си беше у дома и управляваше имението вместо баща им. А и тя имаше кучетата си и конете. И винаги настъпваше ловният сезон, когато всички идваха в големите им къщи заради баловете и танците. Понякога отиваше в Дъблин, за да си купи нови дрехи, изпращайки сметките на баща си. Винаги бе добре облечена, независимо дали беше на ловното поле или на вечерно парти. С усмивка сподели с брат си, че има няколко младежа, на които явно компанията й се харесваше.

Брат й вдигаше поглед от книгата си, сякаш я виждаше за първи път от векове. Те живееха в една къща и ядяха заедно, но главата му бе препълнена с други важни неща като лунните затъмнения и миграциите на канадската гъска, за да води любезен разговор или да слуша момичешкото й бърборене. Почти никога не я забелязваше. Тя просто беше тук, както бяха и далматинците, и обикновено бе досадна.

— Ти си висока почти колкото мен, Сиел — каза той изненадано.

— Дори по-висока — настоя тя. — Освен това имам хубава фигура.

Уилям не беше експерт по момичетата, но считаше сестра си за доста добре изглеждаща.

— Не си красавица — каза той откровено, — но не си и грозна.

Смехът й отекна от лавиците.

— Е, това си беше нескопосен комплимент, ако изобщо някога съм чувала такъв. Но, прав си, не съм красива. Не каквато беше Лили. Но на мъжете това явно не им пречи. Мисля си, че доста ме харесват.

Тя отиде да се огледа в огледалото. Червената й коса бе дълга и къдрава, и обикновено беше вързана отзад с панделка, защото не й се занимаваше с нея. И беше толкова буйна и лъскава, обграждайки малкото й кръгло личице. Очите й бяха големи и сини, слава богу, мислеше си тя, с тъмни мигли, защото би мразила бледия вид, който придаваха русите мигли. Шията й беше дълга, ушите й правилни, носът прав, а устата твърде голяма. Кожата й беше хубава, но имаше лунички и тя с раздразнение си мислеше, че я правят да изглежда като петнист далматинец.

Все пак, нямаше съмнение, че имаше успех сред мъжете. Дузина от тях й бяха приятели. Посещаваха я и й споделяха тайните си: в кого бяха влюбени или че са влюбени в нея.

Никога не би си го помислила, но сега копнееше да се отдели от Арднаварна. Откак Лили беше заминала, Арднаварна се бе превърнала в затвор, пълен с тъжни спомени. Място, от което трябваше да се избяга, макар че единственото бягство, което можеше да си представи, беше омъжването й. И то ако изобщо някога баща й, й позволеше да се омъжи, защото изглеждаше решен да я държи заключена — „далеч от изкушението“, казваше той. — За да не следва греховния път на сестра си. И ако бракът беше единственото спасение, тя още не бе срещнала подходящия човек, защото не беше влюбена в никого. Единствено в живота. А той сякаш я отминаваше.

В един мрачен ноемврийски петък, мъглив и дъждовен, баща й се върна внезапно от Лондон и ги информира, че на следващата сутрин отиват на лов. Сиел и Уилям се спогледаха тревожно. Баща им беше изтощен и прегърбен, не бе ловувал от години, но от него се излъчваше решимост каквато не бяха забелязвали от дълго време.

— Аз имам работа, татко — каза Уилям бързо, надявайки се да се измъкне.

— Не приемам оправдания — каза Лорд Молино. — Искам и двете ми деца да са с мен.

Рано на другата сутрин той отиде в конюшнята, докато Сиел и Уилям мрачно закусваха. Тишината се нарушаваше само от отчупването на хляба.

— Няма да е толкова лошо — успокояваше Сиел Уилям, докато вървяха към конюшнята след това. — Можеш винаги да кажеш, че конят ти е окуцял и да се измъкнеш рано. Аз ще те прикривам.

— Уилям — изрева баща им изведнъж, възвърнал деспотичния си дух. — Защо по дяволите не се грижиш както трябва за конете? Оставям те тук и какво намирам, когато се връщам? Пегийн има подут глезен, а Черния — кашлица. По дяволите, момко, не можеш ли да свършиш нещо както трябва?

Той се впусна в конюшнята да проверява конете и реши, че Уилям ще трябва да язди един късокрак мелез, доста неспокоен, докато самият той си избра червеникавия, който Сиел обикновено яздеше. Тя знаеше от опит, че червеникавият е труден за укротяване — имаше бурен характер и склонност да води.

— Бъди внимателен, папа — предупреди го Сиел, докато той слагаше юздата на животното. — Обича да те увлича.

— Не ставай смешна — каза той укорително, докато яздеха в тръст по алеята към съседското имение, където трябваше да се съберат. — Никой кон не ме е увличал досега и няма да допусна точно този да го направи.

Въздухът беше изпълнен с мъгла и мек като коприна, но намаляваше значително видимостта. Уилям огледа неуверено хлъзгавата земя. Знаеше, че бе опасно и въздъхна. Мразеше конете, мразеше лова и мразеше да убива живи същества, но виждаше, че баща му е доволен, затова изправи рамене и се опита да седи правилно на седлото, по начина, по който го беше учил Фин преди толкова много години.

Сиел се обърна назад, за да погледне брат си и се усмихна. След всичките тези години той все още изглеждаше плах на седлото и докато се придвижваха към къщата на съседа им, тя забеляза колко ентусиазирано яздеше баща им, сякаш наистина очакваше с нетърпение първия лов от години.

Около къщата вече имаше двайсетина души, когато пристигнаха. Докато пиеха за сгряване, те обсъждаха лошото време и хлъзгавата почва. Ръководителят на лова наду рога и с виковете се пръснаха през полята.

Рогът проехтя отново, кучетата бяха надушили следа и се впуснаха в галоп. Лорд Молино бе начело, прескачайки ниските каменни стени като двайсетгодишен, със Сиел до него. Уилям поспря да изтрие мъглата от очилата си и конят му изцвили нервно.

— Спокойно, спокойно — каза той нетърпеливо, чудейки се защо въобще на хората им трябваше да яздят коне. Пое бавничко напред, възхитен от баща си и безстрашната Сиел в далечината.

Той забеляза как някой отпред се опита да прескочи един ров, не можеше от това разстояние да е сигурен кой беше, но видя как конят трепна и човекът се преметна през главата му.

— Исусе! — възкликна той, молейки се да не е баща му. Пришпори коня си и се впусна в галоп през кишавото поле, докато конят, останал без ездач, се обърна и се впусна право срещу него. Уилям отклони наляво под едно дърво, но конят продължаваше да лети срещу него. Тогава собственият му кон се вдигна на задните си крака, изхвърляйки го назад, и той блъсна главата си в един дебел клон преди да се строполи на земята.

Сиел никога не разбра какво я е накарало да се обърне точно в този момент: може би бе старият инстинкт да се грижи за брат си, когато беше на кон. Тя видя как стана нещастният случай и изкрещя на баща си, че Уилям е паднал.

— Ще падне — беше всичко, което каза той.

Видя селяните, които наблюдаваха изотзад, да се втурват към него. Когато тя се върна, те се отдръпнаха, застанаха с наведени глави, неспособни да я погледнат.

— Уилям — извика тя, хвърляйки се в калта до него. Той лежеше по гръб. Очите му бяха затворени, кръглите му сребърни очила още бяха на носа му, а на дясното слепоочие, където го бе ударил клонът, имаше грозна рана. Меката кал беше смекчила падането му, но това не беше помогнало, той бе издъхнал преди да докосне земята.

Останалите ездачи видяха, че нещо не е наред и бързо се върнаха при тях. Свалиха вратата на една близка вила и поставиха Уилям върху нея. Лорд Молино даваше разпореждания от коня си. С равен, лишен от емоции глас, той им каза да отнесат сина му обратно в Арднаварна.

По лицето на Сиел, водеща тъжната процесия, се стичаха сълзи, и на всеки няколко минути тя поглеждаше Уилям, покрит с одеяло, носен от селяните зад нея.

— Не трябваше да го оставям да язди този кон. Моя е грешката — каза тя. Но после погледна баща си с мрачно лице и изправен гръб и осъзна, че само негова е грешката, дето е накарал Уилям да стане ездач. И тя поклати глава и зарида за брат си.

Погребението се състоя на следващата седмица, през един мрачен, суров зимен ден, с дъжд, който се обръщаше на суграшица. Когато тялото на Уилям беше поставено в семейната гробница и тежката каменна врата накрая бе затворена и заключена, Сиел си спомни погребението на майка си и Уилям, който я вдигаше от чакъла, където се беше хвърлила. Спомни си как той бършеше сълзите и чистеше дрехите й и държеше ръката й през целия път до дома. И тя заплака за своя мил, любящ брат.

Написа дълго писмо на Лили, предавайки й ужасната новина.

„Татко издържа до погребението — напита тя, — но сега е в окаяно състояние. Седи в библиотеката и гледа в стената, не говори нищо и изглежда остарял със стотици години, посърнал и с треперещи ръце, макар че никога не съм го видяла да пророни сълза. Но, това не е в негов стил, нали?

Копнея да дойда да те видя, Лили, но само аз мога да се грижа за татко — пишеше тя. — Нямаш представа колко безкрайно тъжен е животът сега в Арднаварна. И бедният скъп Уилям, който не искаше нищо друго, освен да живее тихо, да се грижи за земята си, за хората си, да служи на Бога и страната си по своя непретенциозен начин. Скъпият Уилям вече го няма. Ох, защо е така Лили, че добрите наистина умират млади?“