Елизабет Адлър
Наследство от тайни (14)

Глава 14

Родителите на Лили заминали на гости в Европа и нямало кой да й попречи да се сприятели с най-презрения слуга на баща си. Така или иначе, тя винаги играела край конюшните и там се чувствала съвсем като у дома си. За ужас на майка си била усвоила езика на конярите и дори нея наричала „мамче“, както била чула от селските деца. Така по свой начин изразявала обичта си към майка си, макар че я наричала така само насаме вкъщи. В обществото двете със Сиел употребявали официалното обръщение „мамо“ и дори татенцето ставало „татко“.

Всяка сутрин, преди още да порозовее небето, тя била на крак, облечена с блузата и бричовете си.

— Къде ходиш всяка сутрин? — ревниво я питала Сиел, когато се събуждала и я виждала как се облича.

— Отивам да пояздя с Фин — прошепвала тя и слагала пръст на устните си, докато се измъквала от стаята, в която спели заедно, защото Сиел отказвала да спи в детската стая. Тя винаги искала да бъде заедно с Лили.

На Лили й харесвала не само ездата. Харесвало й също, когато връзвали конете си и заедно сядали на скалите, за да гледат океана, чиито вълни се разбивали в западния бряг на Ирландия, и си говорели за разни неща.

— Аз те помня от малка — казала тя на Фин, като се излегнала загледана в синьото небе и навивала плитката на пръста си. — Все стоеше в двора на конюшнята и се криеше или зад някоя врата, или в стаичките, или в купите сено и гледаше.

— Аз пък те помня как яздеше понито, когато беше може би на три години. Баща ти беше вързал ръцете ти зад гърба, за да те учи как да пазиш равновесие, и конярят ти водеше коня покрай блатистото място в двора, та ако паднеш, да е на меко и да не се удариш, а ти се смееше, като че ли всичко бе на шега. Въобще не те беше страх — казал той с възхищение.

Тя продължила да гледа безмълвно небето около минута, после казала:

— А аз си спомням, когато умря майка ти и всичките ти по-малки братя и сестри. Тогава дойдох у вас. Майка ми беше взела една голяма кошница с храна за помена и си спомням как се разплака, когато ви видя вас двамата. — Тя седнала и погледнала Фин в очите. — Спомням си как изглеждаше: лицето ти беше толкова бледо и слабо, че приличаше на маска на светлината на свещите, които бяха поставени на всичките малки ковчези. Опитах се да си представя как ли се чувстваш, след като си изгубил всички, които си обичал. Но не можах, защото никога не съм го изпитвала. Исках да ти кажа колко ми е жал, но не можах. Но сега мога. — Лили се навела напред и го целунала по бузата. — Ето така — казала тя виновно.

Фин допрял с ръка лицето си на същото място, където го била целунала. Той имал чувството, че се е издигнал и лети заедно с чайките. Сърцето му отново подскочило като онзи път и после потънало в стомаха му.

— Много мило от твоя страна, лейди Лили — казал той срамежливо.

— Никога вече не ми викай така — казала тя строго. — Ти си ми приятел и ще ми викаш Лили.

Той си помислил, че сигурно ще мине много време, преди да посмее да я повика по име, може би дори години; струвало му се много неучтиво. Но още същото лято започнали да си викат Фин и Лили и си споделяли такива неща, които не биха казали на никой друг.

Той й казал истината за това, как сърцето му се разкъсвало, когато майка му и малките му братя и сестри умрели, а Лили му признала как плакала седмици наред, когато кучето, което имала от петгодишна, се хванало в капана на един бракониер и тя го намерила с изпочупени крайници и обляно в кръв. Трябвало да застрелят бедното животно и тя никога нямало да го забрави. Той й показал самодивските полянки в гората и й разказал старите истории за елфи и феи, приказки за духове и призраци. А тя му показала как го е нарисувала, яхнал Пънч с развети от вятъра черни кичури.

— Имаш хубави очи — срамежливо добавила тя.

Приятните дни на свободата свършили бързо.

Баща й и майка й се върнали от дългото пътуване в чужбина и Лили и Сиел хукнали през каменния коридор с развълнувани викове, когато чули шума от каретата по чакъла. Уилям, който бил на тринайсет години и сериозен като кукумявка с очилата си с телени рамки, ги изгледал пренебрежително.

— Вие сте само две парцаланки — казал той презрително.

Икономът строил усмихнатата прислуга в редица в залата и отишъл на стълбите, за да посрещне господаря и господарката си, а Сиел и Лили се шмугнали между краката му, по-весели дори от зарадваните кучета, които вече тичали към каретата.

— Скъпо момиче — избоботил лорд Молино, като грабнал Лили в прегръдките си и я целунал с любов. — Липсваше ми. Ти също — добавил той, като целунал Сиел по къдравата главица. — Хайде, ела да ми кажеш какво си научила, след като заминах. И какво си правила.

— Ей, повече беснееше, отколкото учеше — измърморил под носа си икономът, докато лорд Молино минавал покрай него към залата. Всички слуги знаели, че Лили язди с Фин. Пади О’Кийфи се фукал с това всяка вечер в кръчмата, но никой от тях не го одобрявал. Приятелството било едно на ръка, но макар че лейди Лили била още дете, те знаели, че тя трябва да се държи на положение.

Лейди Молино топло поздравила слугите си. Тя се здрависала с всички, докато минавала покрай редицата, и питала за семействата им, а те й се усмихвали с обич. Но с Негова Светлост било различно. Той минал бързо покрай тях и едва им кимнал. Към него те проявявали само почит и уважение. Е, да, това му принадлежало по право, признавали те. Но съзнавали, че повече нямало да има дълги спокойни вечери в слугинската зала, докато семейството не си стегне багажа отново и не замине в Дъблин за Коледните празници.

Когато лорд Молино си бил вкъщи, в Голямата къща царяло напрежение и всички се суетели. Първата му работа била да провери конюшните.

— Майка ти отговаря за къщата — казал той на Лили, — но моят свят е тук, скъпото ми момиченце. Твоят също, защото знам, че приличаш на мен.

Сините му очи, които били подобни на нейните, й се усмихнали и тя се усмихнала възторжено в отговор, като си мислела какво чудо е, че има такъв чудесен баща. Особено когато го сравнявала с Пади О’Кийфи, свит като паяк в ъгъла на двора, съсухрен и грозен, със зачервен пиянски нос и светли, воднисти очи. Тя си мислела за Фин и Даниел и си мечтаела да има такива хубави синове.

Баща й се държал любезно с Пади, както с всичките си работници, ако човек се абстрахирал от острата властническа нотка в гласа му, която ги карала да се разтреперват.

— Падрег О’Кийфи — повикал го той, — ела тук и се покажи да те видя.

Лили се разсмяла, когато Пади се довлякъл с късите си криви крака, а дългите му ръце се клатели. Той приличал на старо шимпанзе. Баща й се намръщил.

— Никога вече не прави така, Лили — скастрил я той, като за миг кипнал, — тези хора работят при нас и ние сме отговорни за тях. Те не са щастливци като теб, но това не означава, че трябва да им се подиграваш.

— Извинявай, татенце — Лили кротко свела глава и го погледнала с крайчеца на окото си. Той я потупал утешително по рамото.

— Няма значение — казал той с усмивка. — Няма защо да се разстройваш. Знам, че не искаше да направиш нищо лошо. Просто никога не се замисляш.

Фин стоял на вратата на стаичката до конюшнята и безмълвно наблюдавал представлението. Гледал Лили, която този ден яздела Джеймстаун, седнала настрани. Тя изглеждала лейди от главата до петите, както стояла до важния си баща. Сутрешната им езда по пътеката му се сторила като сън, а и Лили изобщо не го поглеждала, макар че баща й му кимнал, докато слушал объркания разказ на Пади за кучетата, конете и бракониерите през седмиците, когато отсъствал.

— Това синът ти ли е? — попитал лорд Молино, като посочил Фин с камшика си.

— Да, Ваша Светлост, туй е Фин. А другото ми момче, Даниел, е оня здравеняк там, на двора. Само на четиринаесе, Ваша Светлост, ама я го вижте к’ъв е едър.

— Сигурно го е наследил от Брайън Бору — казала сериозно Лили и баща й я погледнал отчаяно, но в ъглите на устните му била затаена усмивка.

— Може би, лейди Лили, може би — бързо се съгласил Пади.

— Доведи момчетата тук — наредил лорд Молино. — Искам да поговоря с тях.

Пади кимнал на синовете си и те дошли и застанали пред своя господар и повелител, като държали почтително шапките си в ръце. Фин усещал погледа на Лили върху себе си, но не посмял да я погледне. Вместо това смело се вгледал в лорд Молино. Дори със сакото и каскета от туид господарят му изглеждал всемогъщ аристократ и земевладелец от главата до петите и той осъзнавал, че този човек има пълна власт над живота му.

— Без него ще останем без покрив над главите — бил му обяснил брат му, когато той се оплаквал от лошата храна и парцаливите си дрехи в зимния студ. — Без него няма да имаме храна. Няма да имаме торф в огнището. Няма да имаме дрехи на гърба. Без лорд Молино и Арднаварна и нас няма да ни има. — В очите на Даниел се появил яростен блясък. — Ирландците винаги са живели така — горчиво промърморил той и се загледал в димящия торф, сякаш сънувал лош сън.

— И двете ти момчета са много хубави, Пади — казал бащата на Лили, като ги измервал от глава до пети и преценявал яката като на вол снага на Даниел и тънката жилава фигура на Фин. — Чух, че по-малкият много разбирал от коне.

Фин отметнал тъмната си коса от очите. Той бързо хвърлил поглед на Лили, като се чудел дали тя е споменала нещо, но тя го изгледала хладно, сякаш не го познавала. Той пак се втренчил в обущата си, а лицето му пламнало. Понякога му се искало изобщо да не е срещал Лили Молино.

— Какво ще кажеш да станеш личен коняр на децата ми? — попитал лорд Молино Фин. Той не се усмихвал, но гласът му звучал искрено и предложението му несъмнено било щедро.

Фин гордо вирнал глава.

— Това би било чудно, милорд. — Даниел бързо го ръгнал в ребрата и той добавил забързано: — Благодаря ви за работата, сър. Ще направя к’вото мога за малките, сър — добавил той, макар че всъщност само Сиел била по-малка от него.

— Бих искал да помагаш на лорд Уилям — продължил лорд Молино. — Синът ми има нужда от някого на своята възраст, за да му се довери. Надявам се на теб, Фин О’Кийфи, да направиш от него ездач, защото аз се провалих.

— Обещавам ви, сър — казал нетърпеливо Фин. Той харесвал Уилям и си мислел, че знае как да му помогне да преодолее страха си и омразата към конете.

Лорд Молино разгледал Даниел. Макар че държало почтително шапката си в ръка, момчето го гледало смело и нямало съмнение, че физиката му е впечатляваща за четиринадесетгодишно момче. Той казал:

— Даниел, ти ще работиш с О’Дуайър, главния ловджия, а когато имам гости, ще му помагаш. Освен това можеш да работиш с пазачите в гората. Научи всичко, което можеш за тази работа, за да ми помагаш на лов.

— Да, сър. Благодаря ви, Ваша Светлост — лицето на Даниел светнало. Той се издигал от досадната работа по чистенето на мръсотията и лъскането на каретите до изучаването на занаят. За момче като него това било голяма крачка нагоре и той го съзнавал.

— Говорете с наместника по недвижимата собственост за униформите — наредил лорд Молино и се отдалечил заедно с дъщеря си.

Фин ги изпратил със замечтан поглед, когато завили към арката. Лили му била приятелка, но дори не го погледнала. Изглеждала толкова далечна и различна. Той вече се готвел да се обърне разочаровано, когато тя се извърнала и му намигнала. Лицето му разцъфнало в усмивка. Тя все пак не го била забравила. И той знаел какво означавало това намигване. Че щом ще бъде неин личен коняр, ще може да я вижда по всяко време. Пак можели да яздят заедно сутрин. Нищо не се било променило — всичко вървяло на добре.

Сърцето му се разтуптяло и той нетърпеливо погледнал брат си. Даниел му се усмихнал в отговор.

— Извадихме късмет, Фин — развълнувано извикал Даниел. — Това е пътят към успеха.