Елизабет Адлър
Наследство от тайни (34)

Глава 34
Моди

Арднаварна

След като бях завършила пазаруването в Галуей и Шенън и Еди спряха да разглеждат книжарницата на Кийни и да си купуват лескови бастунчета и ярко оцветени одеялца, и слава богу не купиха нищо с националния герб, ние се оттеглихме за обед. Пред халбите с бира Гинес и блюдата с пушена сьомга и соден хляб, не толкова добър като на Бриджид, но като нейния няма никъде, ние заговорихме за Лили. Еди каза, че я считал за своенравна и егоистична, но имала и положителни качества. А Шенън каза, че съжалявала за нея, защото била толкова млада, разглезена и твърде глупава, но това не били нейни грешки.

— Ах — казах аз. — Но това да обвинява Фин О’Кийфи си е нейна грешка.

— Ти си твърде мекушава, когато става въпрос за Лили — каза й Еди.

— Не, не съм — отвърна Шенън. — Освен това, ако Фин и Дан бяха останали в Арднаварна, те щяха да си бъдат просто коняри. А виж докъде са стигнали.

— Ах — казах аз отново, този път тайнствено. — Но още не сте чули всичко. Вече ви описах всички характери, взаимосвързани по някакъв фин начин, съдбите им са трогателни, но не съвсем. Още не.

Те ми се засмяха.

— Знаем — викнаха в хор. — Трябва да чакаме. „Докато дойде времето“.

— Сега му е времето — казах аз, преместих чинията и пресуших бирата си, както съм свикнала. — И ще продължим с Дан.

 

 

Бостън

Дан О’Кийфи отиде при бръснаря, където го подстригаха късо и изтъниха брадата му, след което си купи нови дрехи, преди да отиде да се срещне с Томас Кийни. Чист и спретнат отново, с парите в джоба си, той се чувстваше на върха на щастието, вървейки надолу по улица Принс, където срещна дузина познати.

Кийни го покани, да седне, изучавайки го с интерес, забелязал новите му дрехи, уверената му усмивка и вида му на опитен човек.

— Е, О’Кийфи? Дошъл си да ми върнеш петдесетте долара ли?

— Разбира се, сър. — Дан постави парите на масата. — Но все още не нося златния часовник, който ви обещах.

Кийни остави парите да стоят на масата между тях. Той каза:

— Значи да разбирам, че начинанието не е било успешно.

— Успешно беше, сър. — Дан му разказа, докато Кийни го слушаше внимателно. — Направих седемстотин двайсет и три долара и шейсет и пет цента, господин Кийни — завърши той триумфално. — Купих си нови панталони и сако, подстригах се и дадох на бедната госпожа Донован петдесет долара. С петдесетте, които ви издължих, имам точно шестстотин и три долара. А това е повече от достатъчно, за да купя стария магазин на Кориган. Сигурен съм, че ще го продаде и за петстотин.

Кийни кимна замислено и каза:

— Кажи ми, момко, какво те кара да мислиш, че ще се справяш с магазина на Кориган по-добре, отколкото го е правил той?

— Аз ще го разкрася, сър. Ще го боядисам, ще го направя да изглежда свеж и чист. Ще снабдявам с по-хубави и разнообразни стоки.

— И ще повишиш цените?

— Ами ще трябва да вдигна малко цените, за да покрия допълнителните разходи.

Кийни кимна.

— И точно с това планът ти ще се провали. Магазинът на Кориган е в най-бедния квартал на Бостън. Хората там едва оцеляват и всеки цент, който добавиш към цената на чесъна има значение. Бизнесът на Кориган е беден и кварталът е беден, и никога няма да стане по-различно. Бедните жени ще погледнат новобоядисаните ти стени и повишената цена на чесъна и ще отидат в следващата бакалия, защото там е по-евтино. Единственото нещо, което има значение за тях е цената. Абсолютно нищо друго.

Дан го гледаше недоволно. Грандиозните му мечти за хубаво боядисан и спретнат магазин излетяха през прозореца и пред него се появи собственият му образ, вървящ по пътищата с чантата на гръб, докато остарее като човечеца, от когото беше купил презрамките. И, като него, когато станеше на седемдесет, пак щеше да спи по купите сено с бутилка, за да го пази от студа вместо с хубава жена в пухено легло.

Той извади всичките пари от джоба си и ги постави на бюрото до петдесетте на Кийни, като каза унило.

— Значи това ми предстои. Да остарея като Кориган, продавайки по два цента захарта на жени, които не могат да платят повече или да се похабя като търговски пътник и на стари години само бутилката да ми бъде другар.

Кийни почука с кокалчета по дървения плот.

— От двайсет и пет години съм зад това бюро, синко, и различни хора са идвали при мен за съвет или за заем, или за да решат проблемите си. Един човечец дойде за пари за ковчег, за да погребе детето си, стари хора, останали без подслон в нощния студ, семейства, нямащи покрив над главите си. При мен са идвали мъже, също като теб, за пари, за да започнат бизнес, и признавам, правил съм и грешки. Но не много. При такива обстоятелства човек се научава добре да преценява характерите.

Той се облегна отново, кръстоса пръсти и погледна замислено към Дан.

— Не си ли се замислял да се изкачиш на по-високо ниво, Дан? В по-добър квартал, където се харчат много пари за храна. Знам един магазин, който се дава под наем, на ъгъла на улица Кларендън — малък е, но на много добро място. Повечето, от готвачките на Бийкън Хил са ирландки и ще предпочетат ирландския бакалин със сигурност. Един добре изглеждащ, предприемчив млад човек като теб би могъл да успее там.

Дан изглеждаше разколебан. Улица Кларендън беше непозната територия, там живееха благородници и сноби. Неговото предприемаческо самочувствие беше изградено в търговия със селяни и той не беше сигурен, че ще може да се справи с важните дами на Бостън, все още.

— Аз не знам какво ядат в къщите на богатите — каза той колебливо.

— Ти също така не знаеше кой би купил джобни часовници или червени презрамки — отбеляза Кийни. — Но прояви достатъчно усет, за да научиш. Наемът е двеста и петдесет за година.

Дан погледна своите шестстотин долара. С тях би могъл да купи магазина и стила на живот на Кориган. Той знаеше, че няма да загуби парите си, но нямаше и да спечели. Или да плати наема на хубавия магазин и пак да му останат достатъчно, за да подреди и зареди, и тогава, ако е късметлия, ще направи пари. Истински пари.

— Благодаря за съвета ви, господин Кийни, сър. Ще платя наема — каза той бързо, преди да реши нещо друго.

— Ако си човекът, който мисля че си, няма да съжаляваш за решението си — каза Кийни и му стисна ръката. — Много хора са идвали при мен с планове за бизнес, и единственото слабо място е бил собственият им характер. Залагам на теб, Дан. Но запомни, само от теб зависи дали ще успееш.

Кийни уреди наемането и Дан се подписа с твърда ръка и плати двеста и петдесет. Стомахът му се сви, като гледаше как парите му изчезнаха в сейфа на адвоката и той си спомни за всичките мразовити нощи по пътя. И красноречието, което беше употребил за да ги спечели. Казвайки си, че връщане назад няма, той отиде да огледа новата си придобивка.

Кийни се оказа прав. Магазинът беше на един важен ъгъл с прозорци към Кларендън и към Боилстън, и вход, към който се качваха каменни стълби. Магазинът беше пет на пет метра, с малък склад в задната част. Имаше малък коридор и едно малко стълбище към двете стаи отгоре — и това щеше да бъде новият му дом.

— Само една година, Дан — каза си той сериозно, застанал в центъра на магазина си. — Това е всичко, което имаш. Накрая или ще си си възвърнал парите, или ще си изгубил всичко.

Той се разходи по широката улица на Бийкън Хил и Бек Бей, оглеждайки елегантните къщи и газовите улични лампи. Имаше някакво приятно чувство за спокойствие в района, сякаш би било проява на лош вкус дори да се помисли за бързане, и той забеляза, че дори хубавите карета отминаваха с бавен ход.

Събирайки куража си, той отиде до търговския вход на една от хубавите къщи и поиска да говори с готвачката. Каза й, че отваря нова бакалия на ъгъла на Кларендън и я попита дали има нещо специално, което тя би искала да намери там, записвайки си внимателно отговора. По същия начин посети още дузина къщи, като внимателно си записваше информацията.

Той инсталира махагонови рафтове в магазина, както и стъклени витрини, излъска махагоновия плот до блясък и добави два сгъваеми стола за клиентите си, където можеха да починат, докато даваха поръчките си. Уреди предната врата да бъде боядисана в тъмночервено, а на табелата с ярки букви беше написана фирмата „ПРИ ДАНИЕЛ“. На прозорците беше изписано ВИСОКОКАЧЕСТВЕНИ БАКАЛНИЦИ, а под него ТЪРГОВИЯ С КАРЕТИ.

Купи една стара карета за доставките, която беше боядисана също червена, а отстрани със златни букви бе изписано ПРИ ДАНИЕЛ. За десет долара на седмица нае един младеж на име О’Дуайър, с ирландски сини очи и шестчленно семейство, като помощник и доставчик. Рано всяка сутрин той обикаляше пазарите, срещаше се с доставчици и търговци на едро, търсеше само най-доброто от всичко. На проспекта, с който обявяваше откриването, на дебела хартия с ярък червен надпис, за да не се забравя беше изписано „Пресни продукти“. Проспектите бяха разнесени по важните къщи от дузина ирландчета, които изкарваха по няколко цента. Дан пусна хубави реклами по всички важни бостънски вестници и списания.

Рано на другата сутрин, елегантен, с бяло ленено сако, Дан оглеждаше собственически прозорците на магазина си от тротоара. Той разпъна навесите на червените и бели ивици, поля дръвчетата в саксии от двете страни на стълбите, огледа свежите плодове и зеленчуци, наредени в малки дървени щайги, в който всяка слива или ябълка бяха увити в бяла хартия, като скъп подарък. Пликовете с кафе на зърна, китайския чай, и купите с ванилия и канела парфюмираха магазина му, както и голямата ваза със свежи цветя, поставена на плота до лъскавата каса, която му струваше цяло състояние. Както и всичко друго. Той се беше охарчил заради мотото си „нищо, освен най-доброто за най-добрите“.

Той застана зад касата и зачака уверено клиентите да заприиждат в магазина, който беше създал специално за техните нужди. Не се наложи да чака дълго. Готвачките, с които беше говорил, от големите къщи на хълма, пристигнаха първи. Те забелязаха намалението на цените тук и там и по-големите намаления „специални цени за откриването“ и кимаха одобрително, докато опипваха угоените пилета и едрите сливи, проверявайки качеството. Разгледаха големите яйца с полепнала все още по тях слама, които бяха снесени същата сутрин във фермите в провинцията, свежите зеленчуци и подправките. И купуваха. Малката карета на Дан със сивото пони и младия О’Дуайър бяха затрупани с поръчки за изпълнение.

В края на първия ден, когато преброи оборота си, Дан пресметна над сто долара, повече отколкото би изкарал за цяла седмица в магазина на Кориган. А когато в края на първата седмица беше взел общо четиристотин и петнайсет долара и трийсет и пет цента, Дан с удовлетворение си помисли, че е постъпил правилно. Клиентите му бяха готвачите от градските къщи, те имаха покупателната сила на богатите домакинства, които изискваха „най-доброто“. Харесваха едрия, любезен, червенокос млад ирландец, който винаги беше готов с шега и винаги намираше време за всеки от тях.

Дан пресметна, че за една година ще си е възстановил вложенията и ще може да върне заема за каретата и понито на Кийни. Печалбата му беше двайсет процента и той разбра, че ако работи добре и бъде внимателен с цените, магазинът щеше да му осигури приличен живот, много по-добър от този на Кориган. Но това не беше достатъчно. То нямаше да го направи богат човек.

В края на годината той отиде при Кийни, върна заема си и му подаде един златен джобен часовник.

— Надписан е, точно както обещах — каза му той гордо.

— „На Томас Кийни. С благодарност. Даниел О’Кийфи“ — прочете Кийни. — Това е много хубав подарък, Дан, и аз го оценявам, макар че нямаше нужда от благодарности. Ти си работил упорито за това, което си получил.

— Затова съм тук, господин Кийни — извика Дан, тупвайки с големия си юмрук ентусиазирано по бюрото на Кийни. — Човек, като си напълни корема, господин Кийни, огладнява повече. Успех. Власт. Богатство. Казах в началото, че искам повече от един магазин и сега знам формулата, която искам да развивам. Искам още един магазин в Бек Бей. И след това трети, в Ню Йорк. Ще оставя помощника ми, О’Дуайър да управлява този, а аз ще открия новия в Бек Бей, за да го развия. После, като заработи добре, ще намеря друго младо ирландско семейство да го управлява вместо мен. После ще отида в Ню Йорк и ще направя същото нещо.

— Да започнем с Бек Бей — каза Кийни делово. — Но запомни, два магазина изискват двойна работа, Дан О’Кийфи.

— Разбира се, аз имам енергия и сила за цяла дузина — възкликна Дан уверено.

Магазинът в Бек Бей потръгна и скоро по хубавите улици на града можеха да се видят две червени карета за доставки, а оборотите на Дан възлизаха на над хиляда долара вместо на четиристотин. Доларите дрънчаха като сметачна машина в главата му и той разбра, че теорията му е правилна. Но той изчакваше времето си. Когато върнеше всичките си дългове и имаше пари в банка, тогава щеше да отиде в Ню Йорк и да говори с Фин, защото в главата му се оформяха още няколко идеи.

Междувременно, през неделите той излизаше с едно много красиво младо момиче, прислужница в една голяма къща на улица Маунт Върнан, с която се беше запознал в църквата Свети Стефан. Тя беше тъмнокоса и красива, с розови бузи и сиви очи и идваше от графство Уексфорд. Срещаше се с нея веднъж седмично през почивния ден и за него този ден беше толкова очакван, колкото и сметките, които пресмяташе в събота вечер. Всеки друг свободен миг след работа той прекарваше в офиса на Кийни, помагайки на сложната му политическа организация.

Когато за пръв път ирландските емигранти бяха започнали да пристигат в Америка, те бяха създали система за местно управление за себе си, предназначена в началото просто да помага за разрешаване проблемите на емигрантите в една нова страна. През годините тази система се беше развила в големите градове като Бостън и Ню Йорк, Питсбърг и Чикаго, където ирландците доминираха Демократическата партия на местно равнище. Емигрантските райони в градовете бяха разделени на квартали, всеки от които си имаше шеф. Томас Кийни беше шеф на квартал Шест, но в Бостън имаше и други влиятелни мъже. Джордж Макгей, който управляваше квартал Седем, и Мартин Ломазни, всемогъщият шеф на квартал Осем. Всички те бяха упорити мъже, които работеха усилено за своите попечители и в замяна очакваха „лоялност“, което значеше „гласове“, когато дойдеше време да се избират хора, лично подбрани от тях като кандидати за местния съвет за държавното законодателство и за Конгреса.

В началото Дан работеше за Кийни като партиен член. Неговата работа беше да обикаля из кръчмите и да събира гласоподаватели, когато трябваше да бъдат избирани делегатите за изборните конвенции. Работата му беше също да не допуска на тези срещи тези, които биха гласували срещу избраните от шефа му. Малко се осмеляваха да спорят с големия Дан О’Кийфи, а тези, които го правеха, изпитваха силата на юмруците му.

Но Кийни скоро осъзна, че Дан е прекалено добър за тази работа.

— Човек като теб, със свой собствен бизнес, който изглежда като теб, едър, солиден, вдъхващ доверие, точно такъв тих човек може да получава гласовете — каза му той. — Човек с твоята способност да убеждава и усет да казва това, което трябва, там където трябва и на когото трябва — о, не мисли, че не съм забелязал… — добави той с намигане. — Това, което казвам, е, че човек като теб е роден политик. Аз ще те издигна. Можеш да започнеш с речи в подкрепа на моите избраници за местните избори.

По-късно Дан често можеше да бъде видян по ъглите на улиците, убеждавайки хората да гласуват за кандидата на квартал Шест. Ораторските му способности, придобити докато продаваше часовници и презрамки се възвърната и той държеше най-добрите речи в района. Всички го признаваха.

— Ще гласуваме за теб, млади човече, по всяко време — му извика една жена, и тази забележка не беше пренебрегната от шефа на квартала.

През следващите няколко години Дан изучи всички предимства, както и всичките трикове на политиката. Той работеше за Кийни заради удоволствието, разширявайки контактите си сред много ирландски общества и организации, както и сред църквата. Той беше млад човек, който не се забравяше лесно, и с едрата си фигура и масивна физика създаваше впечатление за силен мъж, на когото можеше да се разчита. Мъж, който винаги удържаше на думата си. И хората го харесваха и му вярваха.

Той се превърна в известна фигура в Норт Енд, поздравяван на всяка улица и посрещан във всеки бар, не като пияница, макар че можеше да пресуши халба — две с най-добрите от тях, както и всеки ирландец, а като човек, с когото се здрависваха и човек, който предизвикваше усмивки по лицата им и лъч на надежда в сърцата на онези, с които се срещаше. И никога не се считаше за твърде важен за някоя работа. С еднакъв ентусиазъм помагаше в организирането на пикник на Католическото Сирашко общество или присъстваше на погребението на местен човек, убеден, че се помага на вдовицата му, както и на вечери за събиране на помощи или на парада за деня на Свети Патрик.

— Двата ти магазина ти осигуряват добър живот — каза му Кийни късно една вечер, когато повечето хора си бяха в леглата, а те още бяха в офиса. — Въпреки това прекарваш повечето от времето си в централата на квартала. Казах го, когато те срещнах, Дан, и пак ще ти го кажа. Ти си роден политик и ти предлагам да се кандидатираш за пост.

— Да се кандидатирам за пост? — изражението върху лицето на Дан бързо се промени от изненада към интерес. Вярно бе, че политиката постепенно завладяваше все по-голяма част от времето му, а и я обичаше: харесваше му да работи с хората, да променя живота им, макар и за дребни неща, към по-добро. Също така определено искаше да види как сънародниците му ще намерят мястото си в Америка, страната на емигрантите. Но да се кандидатира… е, това беше нещо друго.

— Аз не си мисля просто за местния съвет — каза Кийни, като запали пура и през дима наблюдаваше реакцията на Дан. — Аз мисля за масачузетския Щатски Сенат.

Сенатор Дан О’Кийфи. Дан се развълнува само при мисълта, но каза предпазливо.

— Аз трябва да мисля за своя бизнес. Не мога просто така да оставя магазините си. Освен това съм много млад. Само на двайсет и осем.

— Вече си се научил как да си намираш заместници. Имаш добри хора, които движат магазините и можеш още да разширяваш, както беше планирал. И в тази ера младостта е предимство. Не пропускай тази възможност, Дан. Ти си точно типът млад човек, от който имаме нужда.

Дан си отиде, за да го обмисли. Той сновеше из малката всекидневна над магазина си, искайки Фин да е при него, за да поговорят. Само Фин можеше да го посъветва какво да прави. На следващата сутрин каза на Кийни, че отива в Ню Йорк, за да говори с брат си и че ще му даде отговора си до два дни.

 

 

— Направи го — настояваше елегантният Фин пред богатата вечеря в „При Шери“. — Завиждам ти за възможността.

— Ами магазините ми? Планирах да открия още, тук, в Ню Йорк.

— Ти си мозъкът зад предприятието — напомни му Фин. — Както казва моят шеф, остави парите ти да правят пари. Инвестирай в други магазини със същата формула, постави добър мениджър във всеки от тях и ги остави да се развиват. Сега, когато знаеш как се прави, е все едно дали имаш два или дузина…

Дан се върна в Бостън и каза на Кийни, че иска да стане негов кандидат за щатски сенатор. По съвет на Кийни той възстанови речите си по улиците, само че този път в своя полза, събирайки по-големи тълпи от всякога. Той вървеше начело на паради с оркестри и илюминации. Правеше им представления, каквито не бяха виждали преди и хората ги харесваха и се тълпяха.

— Знам, че съм млад — викаше той, пръстите му бяха пъхнати в червените презрамки, черната му шапка дерби беше вдигната назад и краката му стояха твърдо на платформата — Но съм минал през всичко, през което сте минали и вие. Всяка обида, всяко унижение. Бедността и глада. Знам какво са. И знам как да ви помогна. Няма да позволя да останете под сенатския килим заедно с останалите клетници, нито да гниете в кофите за боклук. Аз ще работя за вас. Ще работя за всички нас. Ще вложа цялата си енергия, за да се преборя за минималната заплата за всеки мъж. А за вас жени, работещи робски за богатските си работодатели, аз ще се боря да се постави ограничение на тези тъжни часове, за да не ви експлоатират повече и ще направя всичко възможно за да премахна черната работа. Всичко, което трябва да направите е да се доверите на Дан О’Кийфи и да ми дадете вашия глас.

Но той не се нуждаеше само от гласовете на квартала, а и от влиятелните квартални политици. С Кийни до себе си, той поиска тяхната подкрепа, и Кийни накрая успя да спечели влиятелния Ломазни на негова страна.

Фин се върна в Бостън, за да прекара решаващите последни дни преди изборите с брат си и беше там, когато обявиха резултатите. Подкрепата на Ломазни му беше осигурила допълнителни гласове и Дан беше избран като най-младия сенатор в Масачузетс. Фин вървеше гордо до брат си, споделяйки триумфа му, през същите улици на Норт Енд, Които им бяха дали жалък подслон, когато пристигнаха преди осем години в Бостън.

— Осем години. Кой би повярвал, Фин? — каза Дан, сълзите на благодарност блестяха в очите му при спомена. — Ти, коняр в Арднаварна, сега богат бизнесмен. И аз, прислужникът, притежавам два магазина с пари в банката, сенатор, представям нашите сънародници. Само в една велика страна като Америка могат да се сбъднат мечтите на човек.

 

 

Петте години работа за Корнелиус Джеймс в Ню Йорк бяха направили от Фин О’Кийфи денди, макар и не съвсем джентълмен. Корин Марканд лежеше облегната на лакът в леглото му и го наблюдаваше как се облича за парти, на което тя не беше поканена, макар че току-що се бяха любили.

Вечерното му облекло беше най-доброто, което можеше да се намери в Ню Йорк, ризата, обувките, черното му палто с яка от черно кадифе и белия му копринен шал. Перлените копчета на ризата му бяха естествени, както и златните и диамантени ръкавели, купени от Тифани с щедрата премия за Коледа, която Фин знаеше, че напълно е заслужил, работейки по дванайсет, четиринайсет часа на ден.

Той остана при Айлин Малоун, защото щеше да е загуба на пари да вземе под наем апартамент за десет пъти повече, отколкото му вземаше тя, а освен това го ползваше само за спане. Всяка сутрин в шест и трийсет беше в офиса си, а вечер винаги се намираше по някоя актриса със собствен апартамент, готова да го приеме в леглото си и да се грижи за него. Корин беше просто един продължаващ навик, от който и двамата бяха доволни. Нищо сериозно.

Той не беше суетен за външността си, но бе научил урока си добре през първата седмица в Ню Йорк, когато всички се бяха присмели на евтиния му костюм и целулоидната яка. Сега винаги се обличаше с най-хубавото и забеляза, че това му осигурява уважение навсякъде. Портиери, за чиято служба някога би копнял, се втурваха да му отворят вратата. Оберкелнерите се покланяха, а хубавите жени го гледаха одобрително. И най-важното, приятелите на Корнелиус Джеймс се отнасяха с него ако не съвсем като с равен — все пак той имаше два недостатъка за империята Уолстрийт — бе ирландец и католик — то поне с неохотно уважение. Корнелиус беше доказал на жена си и на приятелите си, че е възможно да направи от нищо нещо, и невежият ирландец новак сега беше ловък бизнесмен, чиито бърз ум бе реализирал няколко добри удара.

Фин беше доказал, че е майстор на техниката предварително продаване, вземайки назаем акции които продаваше, като връщането се отлага за някоя бъдеща дата, разчитайки на шанса, че цената им ще падне преди датата на връщането. Когато това станеше, той можеше да преоткупи акцията на по-ниска цена, да я върне на собственика и да прибере печалбата.

Това си беше чист хазарт и за Фин беше станало нещо толкова естествено като дишането. Той почти можеше да помирише една нова акция, ухаеща на успех, и досега никога не се бе лъгал. Но въпреки това не можеше да каже, че е щастлив човек и не знаеше защо.

Корин се прозина лениво. Фин беше надарен любовник и за нея не би имало нищо по-хубаво от това да се притисне до него и така да проспят вечерта. И после, може би, след лека вечеря и една-две чаши вино, да се любят отново. Но с Фин никога не ставаше така: той живееше няколко живота и, подозираше тя, имаше няколко жени, а истинският Фин оставаше загадка. Но въпреки това изглеждаше толкова хубав, че тя се разтапяше от желание само като го погледнеше.

— Много си elegant, mon cher — каза му тя с възхищение, докато той закопчаваше сакото си.

Фин преметна палтото с кадифената яка върху раменете си и се усмихна за благодарност.

— Отивам в операта — каза той, целувайки я привързано по русата глава. — И благодарение на теб закъснявам. — Той уви белия си шал около врата си, сложи цилиндъра си и бързо се отправи към вратата. Спря се и се усмихна на красивата й голота.

— Корин — каза той.

— Мммм? — тя се преобърна, за да му се усмихне.

— Красива си. Благодаря ти.

Веселият й смях кънтеше, докато той слезе по стълбите и махна на Айлин Малоун, застанала до вратата на трапезарията.

— И тази вечер ли няма да сте с нас за вечеря, господин О’Кийфи? — попита тя.

— Може би утре, госпожо Малоун — подвикна той весело на излизане.

Като махаше на файтона, Фин си спомни за първия си ден в Ню Йорк, когато беше пристигнал на Уолстрийт, потен и с изтръпнали крака от нови те ботуши. Без значение колко пари получаваше или колко преуспял и добре облечен беше, той никога нямаше да забрави колко жалък се бе почувствал, чувайки подигравателния им смях. Имаше и друго нещо, каза си той след като файтонът го остави пред Метрополитен Опера. Споменът за бордеите никога нямаше да го напусне. Бедността и невежеството бяха като рана, която никога не зарастваше и споменът за хиляди унижения и обиди още разкъсваше съзнанието му. Да прави пари, много пари, повече отколкото дори можеше да си представи, бе единственото нещо, което може би един ден щеше да излекува раната. Но затова той трябваше да стане по-богат от бащата на Лили.

Това беше първото му посещение в операта, представлението беше „Севилският бръснар“ от Росини в изпълнение на гостуваща трупа от миланската Ла Скала и бляскавото фоайе с величествените мраморни стълби събуди у него спомени за празничните вечери в Арднаварна. Но тогава, вместо във вечерното си облекло, той беше лакей, облечен в кадифения си костюм, с напудрена перука, както тези, които сега се бяха наредили по стълбите. Беше сервирал чаши шампанско, вместо да пие от тях, и бе гледал хубавата Лили като гладен сокол, вместо да бъде обграден от жени, прелестни, с блестящи бижута, които го поздравяваха като стар приятел.

Те имаха пера и цветя в бляскавите си коси и пламък в очите си, а парфюмът им беше опиващ като шампанското. Жените никога нямаше да бъдат проблем за Фин. Но той все още носеше образа на Лили в душата си, толкова съвършен, колкото всяка фотография, усмихваща му се презрително, като го потупваше с камшика си и го караше да танцува като мечка, за да забавлява малката й сестра.

— Ето те и теб, мое момче. — Корнелиус Джеймс дойде при него през тълпата, с жена си, великолепна в черно кадифе и с диамантена тиара. Публиката на премиерата беше съставена от знаменитости и хайлайфни личности. Макар че беше скромен човек, Корнелиус Джеймс познаваше повечето от тях.

— Човек в моето положение се запознава с много хора — каза той на Фин. — Хора с пари по наследство и старата гвардия празноглавци. Хора с нови пари, влакови и параходни магнати и предприемачи. Те трябва да инвестират, моето момче, и се доверяват на човек като мен, защото аз никога не се правя на по-богат или по-важен от тях. Те дават парите си, защото знаят, че аз съм честен богобоязлив човек с нюх за добрата инвестиция, също както си и ти.

Той кимна на Фин към един по-тих ъгъл и каза.

— Има нещо, което исках да ти кажа, скъпо момче. Беатрис и аз го обсъдихме, и стигнахме до съгласие, че нашият малък експеримент се оказа повече от успешен. Ти си ценен актив за „Джеймс и Къмпани“ и за малко повече от пет години се превърна от невежо момче в преуспяващ и социално приемлив млад мъж. Ние решихме, че заслужаваш награда. Аз закупих място за теб на Ню Йоркската стокова борса. От утре ти ще си член на една от най-елитните бизнес институции в страната. Аз нямам син, за да наследи бизнеса ми и когато се оттегля, ако продължаваш да работиш упорито, възнамерявам ти да заемеш мястото ми като председател на „Джеймс и Къмпани“.

Фин го гледаше с изненада. Той поклати глава невярващо и каза:

— Сър, не съм заслужил такава чест.

— Не, още не си. Ще трябва първо да ми го докажеш. — Корнелиус потупа рамото му бащински. — Мястото на борсата е само началото.

— Дълбоко съм ви благодарен, сър — каза Фин. — Ще се постарая да оправдая доверието ви.

На следващата сутрин той нае едностаен апартамент на Пето авеню и Четирийсет и втора улица, който не му беше по джоба, но какво от това? Един ден щеше да стане председател на „Джеймс и Къмпани“ и това беше препоръката, от която се нуждаеше. Напълни килера си с хайвер и шампанско, гардероба си с още хубави дрехи и леглото си с красиви жени. Фин О’Кийфи най-после се беше издигнал в живота, временно загърбвайки миналото си. Но беше ли той щастлив човек? Той поклати глава объркано. Нямаше отговор за това.