Елизабет Адлър
Наследство от тайни (55)

Глава 55

Добре облечен иконом ни отвори и ни покани. Няколко минути по-късно Моника Джефрис слезе колебливо по стълбите да ни поздрави. Тя беше възрастна жена, макар че мразя да използвам тази фраза, говорейки за друга дама — а аз виждах, че тя беше „дама“. Сигурно някъде към шейсетте и естествена при това. Искам да кажа, че тя беше както я беше създала природата, все още хубава по един дискретен начин. Бледа коса, бледа кожа и бледи очи, зад очила с рамки от черупка на костенурка.

— Шенън, скъпа — каза тя с приятен южняшки акцент, — каква изненада.

Мисля, че звучеше нервна, като моите далматинци, когато надушат заек. Моника Джефрис криеше нещо, усещах го.

Шенън ме представи, след това Еди и Моника ни предложи чай.

— Ще ни бъде приятно — казах аз, изчаквайки, докато чаят беше сипан в хубавия сервиз. — Това, за което сме тук е да се видим със съпруга ви.

— Брад — каза тя, изчервявайки се. Ръцете й трепереха, докато оставяше чашата си в чинийката.

— Искаме да поговорим с него за татко — каза Шенън забързано. Тя погледна въпросително Моника и изведнъж бедната жена избухна в сълзи.

— Брад си отиде — каза тя, хлипайки. — Остави ме. След четиридесет години заедно. Има друга жена, по-млада от мен, и хубава. Тя обучава коне във фермата си в Кентъки, само това знам за нея. Сигурно е продължавало от известно време, но аз научих едва след като умря баща ти. Брад си дойде една вечер, напрегнат и мълчалив, но той си беше такъв от… ами, откакто се случи това и бизнесът рухна, така че не беше нещо различно. И тогава ми каза, че има друга жена. Каза, че си събира багажа и отива да живее с нея и че мога да задържа къщата и всичко в нея. И че ще ме осигури финансово. Каза, че децата ни са големи, затова не се тревожи за тях. Ще започне нов живот. — Погледна ни през сълзи и Шенън подържа очилата й, докато тя се опитваше да избърше очите си.

— О, скъпа, аз те смутих — подсмръкна тя, опитвайки се да се овладее, докато аз следях за нещо, което би могла да разкрие неволно за неверния си съпруг. Но скоро стана ясно, че тя не знае повече от това къде е той и съвсем нищо за бизнеса му и смъртта на Боб Кийфи.

Ние се приготвихме да тръгваме.

— Съжалявам, че ви разстроих, госпожо Джефрис — казах аз. — Но ако ни дадете адреса му ние смятаме да отидем и да разговаряме с него. И аз ще му кажа откровеното си мнение за това, че е оставил една добра жена заради някаква си фльорца. — Тя бързо ни донесе адреса, а аз се чудех защо не е отишла при този глупав човек и не го е нашибала с бич, както му се полага.

На следващата сутрин излетяхме за Луисвил, откъдето с лимузина отидохме до Ферма Брадли. На път за там ние спряхме в най-близкото населено място, състоящо се от малки магазинчета и голяма бензиностанция на кръстопътя. Еди влезе в едно магазинче и под претекст, че иска да го упътят към Ферма Брадли, научи, че фермата е била притежание на Брад Джефрис от десет години. Федора Лий била наета, за да я управлява, и била истинска магьосница с конете. А и не изглеждала зле. Въртяла господин Джефрис на малкия си пръст от началото. Всички го знаеха, но ставало от толкова отдавна, че никой вече не говорел.

— Интересно — казах аз замислено, мислейки си откъде Брад Джефрис се е снабдил с толкова много пари, за да купи такава хубава и очевидно много скъпа ферма. Цели акри бяха пълни със зеленина и расови коне, на които дори аз завидях. В далечината виждахме бялата къща, обградена от цветя и морави, с големи конюшни от едната страна.

На вратата ни спря пазач. Той излезе от малката си къщичка, за да ни види, впечатлен от лимузината, ако не от пътниците, и се обади в къщата, за да ги предупреди, че сме тук. Натисна бутона и бариерата се вдигна. Ние продължихме около миля по равния път, покрай хубавите коне и ратаите, които си гледаха работата и аз исках да спрем, за да разгледам, но знаех, че не можем. Първо трябваше да се справя с Брад Джефрис.

Той чакаше на стъпалата, за да ни посрещне и изглеждаше нервен като жена си. Носеше тъмни очила, така че не можех да го видя и той се здрависа с мен.

— Така неочаквано, Шенън — каза той, слагайки ръка на раменете й, докато влизахме в хола. — Но сигурно си говорила с Моника.

— Да — каза тя толкова хладно, колкото никога не бях я чувала. Но си спомних, че му се сърди не само заради Моника: тя знаеше от Джоана, че той е крал от баща й и че тази хубава ферма вероятно е купена с крадени пари. И може би Брад дори е убил заради тях.

Брад ни въведе в една удобна бърлога с бар в едната част и камина в другата, и ние се настанихме предпазливо по канапетата, отказвайки предложените напитки. Гледахме го хладно.

— Е? — каза той, като ни изучаваше тревожно, — какво мога да направя за вас?

— Дойдохме заради това — казах аз, като извадих договорите на ХВЗ Фонд от куфарчето. Отворих ги един по един. Лицето му остана без цвят, докато ги гледаше. Той каза:

— Но откъде сте ги взели?

— Баща ми ги е намерил и ги е оставил на Джоана Белмонт за съхранение — каза Шенън ледено.

— Не е както изглежда — запротестира Брад. — Те бяха просто обикновени трансакции. Боб купи земята и ни остави да се занимаваме с детайлите и да подписваме документите. Знаеш колко малко го беше грижа за тази част от бизнеса… — Той погледна умолително Шенън. — Обичаше да сключва сделките и да убеждава банкерите да го финансират, но след това винаги ги оставяше на нас…

— Разбрах, че сте си купили тази ферма преди десет години — казах аз бързо. — Но дори тогава тя е струвала много пари. Не съм имала още удоволствието да посетя конюшните ви, но разбирам от коне, и тези, които видях на моравата, са голяма инвестиция. Но във всеки случай знаем, че сте крали и имаме доказателства за това.

Лицето на Брад придоби пепеляв цвят и Шенън каза горчиво:

— Баща ми те прие в бизнеса си. Помогна ти да се издигнеш. Знам колко добре ти плащаше и за всички премии, които ти даваше, пътуванията и щедрите подаръци за Коледа. А ти злоупотреби с щедростта и доверието му. Крал си от него, за да можеш да напуснеш Моника и да дойдеш тук, да живееш в разкош с по-млада жена, която сигурно си мисли за теб, че си просто един стар глупак.

— За мен ли говорите? — отекна един рязък глас откъм вратата и ние се обърнахме към жената, която стоеше там и ни гледаше. Тя бе висока и елегантна, с бричове за езда които й стояха като втора кожа, бяла памучна риза и съвършени ботуши за езда, на които се възхитих, преди да си спомня, че това е „другата жена“. Имаше овално лице, тъмни очи, малки устни и черна коса на плитка отзад. Реших, че е в средата на трийсетте. Беше в чудесна форма, и разбрах, че е добра ездачка.

Тъмните й очи имаха студено изражение, а устните й бяха стиснати докато вървеше към нас и каза:

— Аз ли съм „другата жена“, която търсите?

— Да — казах аз и се изправих с целия си ръст. — Ако вие сте Федора Лий?

— Аз съм — каза тя, като свали кожените си ръкавици и ги хвърли на стола. — А коя сте вие?

— Това е госпожа Молино — каза Еди. Той сложи ръка на Шенън. — А това е Шенън Кийфи.

— Кийфи, а, разбирам — сви рамене тя презрително. — Много добре, дъщерята на един от най-големите крадци в страната идва тук и обвинява Брад, че краде. — Тя се изсмя високо и отиде да седне до Брад. Аз забелязах как той я погледна безпомощно и веднага разбрах, че тя беше в основата на всичко или поне на неговите кражби. Брад бе слаб човек. Той никога не беше имал това, което Боб Кийфи имаше. Стартът, който правеше от човека победител. И е била нужна някоя като Федора Лий, за да го накара да пресече границата от малки предателства към голяма измама. Бих искала да се обзаложа, че повечето от това, което той е откраднал, е в нейната банкова сметка в Швейцария. Или в Лихтенщайн с ХВЗ Фонда.

Човекът беше глупак, но бях сигурна, че не е убиец. Аз бързо пъхнах договорите обратно в куфарчето и видях как Брад гледа диво Федора. Тя скочи и грабна куфарчето от ръцете ми, като ме погледна триумфално.

— Мисля, че това принадлежи на Брад — каза тя мазно. Побесняла, аз я погледнах и след това й нанесох бърз удар от карате точно под лакътя. Тя изкрещя от болка и изпусна куфарчето, а Еди скочи и го вдигна.

— Ах ти, кучко — изсъска ми тя, а аз се усмихнах.

— Част от това, което научих в курса по карате в селската зала — обясних аз. — А сега казваме довиждане. Но пак ще чуете за нас, госпожице Федора Лий.