Елизабет Адлър
Наследство от тайни (2)

Глава 2

Сутринта бе валяло и кучетата бяха уморени след обичайната си разходка покрай брега. Всъщност те тичат, а аз яздя хубавия си дорест кон Кесиди или буйния кафяв Малахи, който може да хвърчи като вятър и често го прави, независимо дали искаш или не. Той е стар хитрец и трябва да го надхитриш, за да му покажеш кой командва, тогава ездата е цяло удоволствие. Да, Малахи е безстрашен, бърз и як като вол.

Най-често минаваме по горската пътека и слизаме до водата, после препускам по брега с крясъци и смях като полудяла, толкова ми е приятно. А кучетата тичат край мен колкото им държат краката и се скъсват да лаят от радост. Това е най-хубавото време на деня за мен. Вятърът пищи в ушите ми, ударите на сърцето ми заглушават шума на прибоя, а движението на коня под мене е като песен. Искам да ви кажа, че след любенето това е най-хубавото нещо на света. Ох, ето че душата ми отново преля като препълнена чаша вино и тайните ми изскочиха наяве. „Стига толкова,“ казваше мама, лека й пръст, когато говорех прекалено много. Както виждате, тя беше права.

Никога ли не сте били в Конемара? Е, в такъв случай си струва да дойдете, защото да видиш Конемара за пръв път е като да попаднеш насън в божата земя. Пейзажът се променя през няколко мили: в един момент е мрачен и потискащ, с оголени синьо-зелени планински вериги и може би с някой забързан, кристалночист поток, устремен отвисоко към скоротечна кафява река. После пустият скален пейзаж остава назад и следват цели мили торфени блата с цвят на тъмен шоколад и странни, обрасли с тръстика сребърни езера, край които се извисяват дървета. На онези места, където земята се спуска към океана, се виждат миниатюрни къщички от грапав бял камък, чиито покриви са закрепени към земята с въжета, за да не ги отнесе бурният зимен вятър.

Небето на Конемара привлича художници от всички краища на света. То има цвета на лунен камък и опал, а понякога е седефеносиво като морето и в такива дни ми се приисква да мога да рисувам. Ако продължите, може би ще съзрете някоя самотна крава с цвят на карамел, която си седи кротко на скалните издатини и кротко преживя, без да откъсва очи от вас. А може и някое малко конемарско пони да изтопурка по пътя край вас без стопанин, заедно с мъничкото си бяло конче, което препуска до него с буйна, развята от вятъра грива и рошава опашка, подобно на приказно видение. Някои хора смятат, че тази гледка навява самота, но според мен това е най-спокойното място, което може да се намери в този уморен стар свят.

Както и да е, следобедът беше слънчев и топъл. Аз яздех Кесиди, но този път кучетата не бяха с мен. Те останаха да се излежават мързеливо на стъпалата пред къщата, а аз промених обичайния си маршрут и подкарах извън нашите земи по покритата с листа алея. След малко видях един малък фиат, каран от младо червенокосо момиче, който се катереше нагоре по криволичещия път към Голямата къща.

Не е лесно да откриеш Къщата; старият знак беше съборен още преди години, но и без това не беше нищо особено, просто направен на ръка надпис върху парче дърво. Сега то се е килнало пиянски към земята, като че ли на никого вече няма да му се наложи да търси пътя към Арднаварна. Къщата се намира на едно малко отклонение от второстепенния път и лесно може да остане незабелязана заради счупения знак и всичко останало. Така че веднага разбрах: тя не беше обикновена туристка, която се е заблудила и изгубила, докато е търсела входа на националния парк. Тази червенокоса млада жена беше дошла с определена цел.

Тъй като любопитството е един от моите недостатъци, аз, естествено, я последвах, само че минах по лесния път през дърветата. С времето алеята е заприличала на утъпкана пътека и е почти невъзможно да минеш по нея, ако вали и е разкаляно. Отдавна е отминало времето, когато до Арднаварна е водел коларски път, поддържан в отлично състояние от семейство Молино. Изпитах съжаление към момичето, което щеше да се друса в колата повече от миля, докато стигне до ронещите се каменни порти на Голямата къща с двойка лъвове върху тях, държащи в лапите си фамилния ни герб. Орнаментираната желязна порта е затисната от тежки скални блокове, от някогашната хубава алея е останала само обрасла с бурени пътека, а буковите дървета са станали толкова големи, че закриват слънцето. Дворът изглежда мрачен и потискащ дори и в слънчеви дни.

Тя зави по алеята и потегли към къщата, а аз подкарах Кесиди зад колата, като се прикривах сред дърветата, за да не ме види тя. Алеята е дълга цяла миля и се вие между дърветата, като не дава възможност да се види нищо, освен сивите каменни кулички, та може да ви изкара от кожата, докато се мъчите да разгледате къщата. Но щом пътеката свърши, виждате нейния силует право пред себе си, а следобедното слънце я осветява отзад и тя все още изглежда обитаема.

Момичето слезе от колата, бръкна в джобовете на дънките си и се загледа в къщата. Видях как раменете й се свлякоха от разочарование. Защото къщата представлява само една потъмняла черупка. Покривът е продънен на дузина места, а зейналите прозорци са обрасли с бръшлян. Разбира се, още има следи от предишния блясък: внушителният портик с четирите коринтски колони и огромната входна врата, която е широка, за да минеш през нея с кон. Чувала съм, че моят прапрадядо обичал да влиза на кон в голямата каменна зала всяка Нова година и да изпива чаша шампанско. „Това носи късмет на Молино,“ казвал той. За съжаление, много грешал.

Слязох от коня и пристъпих няколко крачки до момичето.

— Защо си дошла, искаш да видиш старата развалина ли? — подвикнах аз.

Тя се обърна.

— Говоря за себе си, а не за къщата, разбира се — казах аз и избухнах в смях от малката си шегичка. — Коя си ти, че си навлязла в земите ми?

— Вашите земи ли?

— Ами да, разбира се, че са мои — нетърпеливо отговорих аз. — Всички го знаят. Предполагам, че си чужденка. На никого наоколо не би му дошло наум да дойде да види старата къща.

Тя ме гледаше безмълвно и от погледа й си личеше, че се чуди на възрастта ми, на червените ми момичешки къдрици, на смачканата черна шапка, килната на главата ми, на избелелия розов жакет, на овехтелия провиснал брич и на идеално лъснатите ми ботуши.

— Ако търсиш замъка Арднаварна, това е той — казах весело. — Или по-скоро това, което е останало от него. Той приличаше на заешка дупка — имаше петдесет и две стаи, по една за всяка седмица в годината. Беше студено като в ада, майка ми казваше, че е по-студено дори от московската зима. При това в къщата имаше четиридесет камини, които винаги горяха с пълна сила — не ги гасяха дори когато семейството не беше в къщата. Да затоплиш тази къща беше като да подаваш гориво на кораб, освен това излизаше десет пъти по-скъпо да я поддържаш. Но ти сигурно искаш да научиш какво стана. Беше през хиляда деветстотин двадесет и втора, когато имаше „проблеми“ с ирландците и ни посетиха онези момчета. Те бяха местни хора и аз ги познах, въпреки че бяха маскирани. Казаха, че ужасно много съжаляват, но имали инструкции да запалят къщата. „Давайте тогава,“ викам им аз ядосано. „Проклетата къща ще се затопли за пръв път, откакто е построена.“ Бях само на дванадесет години и бях самичка с тъпата гувернантка, която беше избягала да се скрие в оранжерията. Естествено, всичките прислужници знаеха какво ще се случи и се бяха разбягали като елфи на разсъмване. Онези момчета ми дадоха петнадесет минути да взема каквото искам и аз нямах време за мислене. Имахме картини на Рубенс, на Ван Дайк, фамилни портрети и сребърни прибори. Освен това перлите на майка ми… всичко беше безценно и незаменимо. Накрая естествено изтичах в конюшните и пуснах конете и кучетата. Отворих кокошките и ги изкарах, но всичко останало изгоря. Никога не съм съжалявала за решението си дори за миг — засмях се, като си припомних лицето на мама, когато й разказах за случилото се. Но майка ми така и не ми прости за перлите.

Момичето просто ме гледаше, смутено, с широко отворени очи, без да знае дали да каже, че съжалява или че се радва за мен, и аз нетърпеливо плясках бедрото си с камшика, докато я чаках да се представи.

— Е? — попитах настойчиво. — И така, коя си ти?

Тя се изпъна, както би направила пред учителката си, като приглаждаше неловко смачканата си бяла памучна блуза. Имаше ситно къдрава медночервена коса, спокойни сиви очи с тъмни мигли и лунички също като моите. Веднага изпитах симпатия към нея. Тогава тя каза:

— Аз съм Шенън Кийфи.

— Ти си от рода О’Кийфи, така ли? — това беше най-изненадващото нещо, което би могла да каже, и аз отново се разсмях, този път страшно развеселена. — Така значи — казах й, — винаги съм се чудела кога ли някое от копелетата на Лили ще дойде насам.

Тя пламна като домат от притеснение.

— Това е една от причините да дойда — възкликна тя. — Искам да разбера каква е била тази Лили.

— Каква е била Лили ли? Ами тя е имала лоша слава. По тия места са я наричали „пропадналата Лили“ и може би са имали право. Лили е притежавала красота, за която се носят легенди; тя е оплитала мъжете с връхчетата на пръстите си и е разрушавала всичко, до което се е докосвала. Тя е разделяла семейства, братя и сестри, любовници, съпрузи и съпруги. Дори деца. А ако се чудиш откъде знам всичко това, Шенън Кийфи, знам го от майка си, Сиел Молино, която беше по-малката сестра на Лили.

Очите й се разшириха от интерес.

— О — каза тя развълнувано, — тогава вие можете да ми разкажете всичко за нея?

— Зависи защо те интересува — отговорих аз хитро. В края на краищата нямах намерение да разкривам семейните тайни на някаква си непозната. Сложих пръсти в устата си и изсвирих. Кесиди дотича от гората при мен. — Виж какво ще ти кажа — допълних, като се метнах пъргаво на седлото, — ти не си първата, която иска да научи нещо за Лили. — И като се впуснах в галоп по алеята, извиках: — Карай по пътеката след мен, Шенън Кийфи.

Тя подкара фиата след мен по пътеката наляво от алеята за коли. Тази пътека е за коне и е толкова тясна, че къпините едва не изподраха колата, а папратовите вейки почти се затваряха над нея. После дърветата изведнъж оредяха, папратите се раздалечиха и пред очите ни се изпречи Арднаварна.

Слънцето осветяваше високите прозорци, от комина се издигаше лютив торфен пушек, а далматинците живописно се изтягаха на стълбите. Вратата беше широко отворена, както обикновено, зад къщата се виждаха зелените хълмове, малкият коняр свиреше някаква жална мелодийка на тръстиковата си свирка и тя звучеше като славеева песен.

Щом подушиха непознатата, кучетата вдигнаха глави, скочиха на крака и се хвърлиха към нас. Аз слязох от кобилата и я плеснах отзад. Това я накара да се отправи към конюшнята, където момчето щеше да се погрижи за нея. След това подгоних кучетата назад, като размахах ръце.

— Лягайте долу, проклетници — извиках им сърдито и те се отдръпнаха и приклекнаха, като размахваха глупаво опашки, макар да знаеха, че не искам да ги обидя. — Те са лаещи тъпаци — обърнах се към Шенън Кийфи, — но въпреки това страшно ги обичам. Всъщност не бих могла да живея без тях.

Момичето гледаше къщата с онзи отнесен израз, който показва, че човек се е влюбил, и това ме накара да се усмихна от удоволствие.

— Хайде да пием чай — казах гостоприемно и я поканих в къщата. Красивите й очи бяха разширени от удоволствие, докато оглеждаше разхвърляния салон и прашните стари стаи и вдишваше аромата им. Тогава усетих, че я харесвам.

— Това е най-прекрасната къща, в която изобщо съм стъпвала — каза тя тихо, с треперещо гласче, сякаш вълнението я беше задавило. — Като че ли е жива — тя се засмя. — Почти я усещаш как диша.

— Вярно е — съгласих се скромно аз, като я побутнах пред себе си към кухнята, защото няма нищо по-мило от малко ласкателство, когато става дума за нещо, което ти е мило на сърцето.

Невярната Бриджид е толкова дебела и е с такъв едър кокал, колкото аз съм крехка и подобна на птичка. Тя има кръгло лице и тройна брадичка, а сивата й коса е разделена на път точно по средата и над ушите е пристегната с бели пластмасови шноли. Розовата й престилка обикновено е с три инча по-къса на гърба и открива гънките на дебелите й колена. Освен това, когато работи в кухнята, невероятно малките й крачета обикновено са обути с чифт стари зелени гумени ботуши, които й стигат над коленете. „Така ми е удобно“, казва тя и хич не й пука как изглежда.

— Това е Невярната Бриджид — казах аз, като отместих купчина вестници, книги и няколко задрямали жълти котки в отдалечения край на масата. — Бриджид, доведох Шенън Кийфи да пие чай с нас — допълних по-високо. През последните няколко години Бриджид беше започнала да оглушава.

— Тъкмо извадих една тава бисквити — отговори тя кисело. — Следващият път, когато решите да каните някого на чай, мадам, няма да е зле да ме предупредите, та да се подготвя както си му е редът.

С тези думи тя домъкна огромна чиния току-що опечени бисквити и я стовари на масата. После отиде до шкафа и измъкна оттам огромен буркан сладко.

— Пресни малини, сама съм ги брала — прошепнах заговорнически, когато Бриджид тресна буркана със сладкото на масата пред нас. След това донесе синя керамична купа със сметана и я остави до сладкото.

— Кейкът още не е изстинал, та ще трябва да се задоволите с т’ва — изсумтя тя и се затътри обратно към печката.

Аз си знаех как да я изкарам от кожата, затова разказах на Шенън защо й викат „Невярната“. Бриджид ми хвърли ядосан поглед и аз се ухилих.

Изгоних далматинците, които седяха на столовете като статуи на търпението и чакаха храна, и налях силен черен чай в малки керамични чашки.

— Заповядай, Невярна Бриджид — подвикнах подигравателно, защото знаех точно какво ще ми отговори.

— О, нали знаеш, че винаги си пия чая в старото канче за бръснене на баща ти — изсумтя тя и доприпка до масата. Да, моята Бриджид робува на навиците си.

Откакто я познавам, а вие знаете, че това са много години, Бриджид сякаш не е спряла да тича — точно както аз никога не млъквам — тя все бърза напред-назад и е пъргава като боксьор категория „петел“, въпреки теглото си и старите гумени ботуши.

Казах на Шенън с пълна с бисквити уста:

— Естествено, Бриджид е по-стара от мене. Тя ме гледаше, когато бях малко дете. Сигурно вече е прехвърлила стоте.

— Никога не съм те гледала като дете — тросна се разпалено Бриджид, като размахваше заплашително ножа над бухналия кейк. — Ние сме връстници и ти го знаеш. Ама никога не си го признаваш.

Дадох на нахалните котки и на далматинците парченца бисквити и намигнах на момичето:

— Ще трябва да простиш на Бриджид — казах великодушно. — Тази бабичка така и не се научи къде й е мястото.

Бриджид се намуси, но не каза нищо, а аз се усмихнах лъчезарно на Шенън и реших, че е време да чуя историята й. Взрях се в нея отблизо. Личеше си, че е красавица, макар че тепърва щеше да се разхубавява. Имаше великолепна медночервена коса като мен навремето, макар моята никога да не е била и наполовина толкова лъскава. И божествени сиви очи, толкова ясни и чисти, че усещах как един ден ще подлудяват мъжете. В случай, че още не ги бяха подлудили, де.

Наведох се напред, изучавайки луничките й.

— Имам един крем — прошепнах аз, — правен е по рецепта на майка ми в едно село от другата страна на Килмор. Премахва луничките като с вълшебна пръчица. Майка ми все казваше, че сигурно е така, щото се прави близо до светите монахини в абатството.

— Хъм! — шумно се обади Бриджид, застанала край печката.

— Не й обръщай внимание — казах, като примъкнах стола си към момичето, — и ми разкажи за себе си.

— Ами — тя се поколеба, — баща ми се казва Боб Кийфи.

Усетих как Бриджид се обърна към нас, за да слуша, но не каза нищо. Аз също премълчах.

— Чудя се дали не го познавате?

— От къде на къде? — попитах предпазливо.

Тя ме погледна объркано.

— Нали знаете името О’Кийфи. А и ме нарекохте едно от копелетата на Лили.

Кимнах, като отпивах от чая си, и зачаках да чуя какво ще каже, преди да издам семейните тайни.

— Това е дълга история — изрече тя с дълбока въздишка. — Предполагам, че ще е най-добре да започна от началото.

— Може и от там — съгласих се аз, докато Бриджид си притегли стол, и двете седнахме и се заслушахме.