Елизабет Адлър
Наследство от тайни (50)

Глава 50

В известен смисъл Лили беше почти доволна, когато Лиам реши, че не иска да се върне в Харвард. Трите месеца в болницата и още два за възстановяване у дома го бяха превърнали в пълен инвалид, и тя можеше да го глези колкото си иска. Той изобщо не си спомняше своя нападател и се чудеше за причината:

— Защо мен, майко? — попита той и тя му каза, също така учудена, че сигурно е бил крадец. И когато дойде пролетта, и Лиам й каза, че иска да отиде в Италия, тя се съгласи. Реши, че ще е добре за него и че ще го държи далеч от Фин, в случай, че решеше да се върне. Фин не беше направил други опити да го види, и Лиам дори не знаеше, че той го е спасил.

Те отплуваха за Неапол няколко седмици по-късно и после пътуваха в кола с шофьор по целия път до езерата. Мечтата на Лиам се беше сбъднала — той поглъщаше цветовете и пейзажите с очи, складирайки ги в отделна част на мозъка си, за да ги извика отново, когато се върнеше у дома в Бостън.

Бяха наели апартамент в луксозния Вилла д’Есте и той ставаше в зори, и бродеше около езерото с блокче и водни бои. И за първи път Лили можеше да се отпусне и да се забавлява. Тя беше, както винаги, красиво облечена по последна мода, все още красива, и способна да привлича мъжките погледи.

— Твоята майка е най-красивата жена, която съм виждала — каза едно момиче на Лиам, надничайки през рамото му към рисунката на малките лодки, клатещи се на кея. — А ти си определено добър художник, всеки може да го забележи.

Той се обърна смутен да я погледне. Тя беше дребничка, със сладко лице, американка. Харесаха му златнорусата й коса и кехлибарено-кафявите й очи и кожата й с цвят на праскова. Той си помисли, че тя е с цветовете на есенен пейзаж и също й се усмихна.

— Благодаря ти и за двата комплимента, макар че вторият не отговаря на истината. Още имам много да уча.

— Ти вече знаеш повече от доста от нас — отговори тя през смях, разкривайки малки, равни бели зъби. — Но наистина трябва да нарисуваш портрет на майка си. Не е ли страшно красива? — тя въздъхна. — О, какво ли не бих дала да изглеждам така.

— Не би трябвало да искаш да променяш нищо от себе си. Изглеждаш съвсем добре както си — каза Лиам изумен от смелостта си. Той си помисли, че сигурно нещо в италианския въздух го е направило толкова откровен.

— Оо, благодаря ви, сър — каза тя и направи реверанс. — Но има такива жени, които са различни от нас останалите, и твоята майка е такава. — Тя протегна ръка. — Аз съм Джени Десанто от Чикаго. А ти кой си?

— Лиам Портър Адамс. От Бостън — той изтри жълтата охра от пръстите си и пое ръката й. Беше мъничка и мека като лапичка на коте и той се усмихна с удоволствие.

— О, Бостън — каза тя, като направи муцунка. — Град на превзети и сноби. Не като Чикаго — тя се засмя. — Всичко е възможно в Града на Ветровете.

Тя седна на топлите дървени дъски на кея до него и обви коленете си с ръце, гледайки синьото езеро, блестящо на ранната утринна топлина.

— Ние сме тук на почивка — каза тя. — Но моето семейство произхожда от Италия. Баща ми и майка ми сега са в Милано, но аз не бих могла да издържа горещината и пушеците, затова ме изпратиха при езерото да ги чакам. Ще се върнат другата седмица. — Тя се усмихна дяволито на Лиам. — Да ти призная, радвам се на свободата си, че съм без тях. А ти? Не си ли малко стар, за да пътуваш с мама?

Лиам усети, че се изчервява.

— Аз съм на деветнайсет — каза той бързо. — И аз бих предпочел да съм сам, като теб, но имах… произшествие, и сега се възстановявам. Затова майка ми е с мен.

— О, съжалявам. — Кехлибарените й очи го изучаваха любопитно. — Затова ли имаш този интересен белег на лицето? — тя се засмя. — Мислех си, че това е белег от дуел, при който си защитил някоя дама от беда.

— Де такъв късмет. Бях нападнат на улицата от един луд с нож.

Очите й се разшириха от ужас.

— О, съжалявам. Потиска ли те да говориш за това?

Лиам се замисли. Единственото нещо, което го потискаше беше, че господин Джеймс не бе дошъл да го види. Когато дойде в съзнание го бе очаквал всеки ден, но той дори не беше изпратил съобщение. Не беше чул и една дума от човека, когото наричаше приятел, и това го нарани и разочарова. Той просто не можеше да си представи причина, поради която да го изостави толкова рязко, и реши, че сам си е виновен и че сигурно го е обидил.

Беше се терзал със седмици за причината, но все още нямаше отговор и знаеше че не може да го потърси в офиса му. Ако господин Джеймс е решил да не го вижда, това си е негов избор.

— Не ми пречи да говоря за случката — каза той, — но тя е в миналото.

— Предполагам, че винаги трябва да гледаме в бъдещето — каза тя смирено. — Млади сме и без това нямаме дълго минало.

Лиам събра нещата си и те тръгнаха по брега на езерото, в сянката на кедрите, докато Джени бърбореше за дома си — голяма къща, също на брега на езеро, точно до Чикаго. Тя му разказа за сестрите и братята си.

— Всички по-възрастни и по-умни от мен — увери го тя. — Аз съм глезеното бебе на семейството и всъщност никой не очаква много от мен.

Тя го погледна тъжно и Лиам се почувства горд, че е избрала да разговаря с него. Тя беше дребна и хубава, и бе пълна негова противоположност. Той беше самовглъбен, самотен и артистичен, а Джени бе открита, весела и забавна.

Хрумна му да я покани на обед с майка си.

— В един часа. На терасата — каза той, докато се връщаха към хотела.

— Ще бъда там — обеща тя.

Момиченцето беше възхитително на обеда и Лили я погледна благосклонно. Все пак, каза си тя, Лиам има нужда от млада приятелка през тази почивка, а Джени беше достатъчно невинна компаньонка, макар, разбира се, не от подходящите. Освен това, тя твърде се бе привързала към граф Кресполи, хубав, сивокос възрастен мъж, който беше в корабната и автомобилната индустрия, и който я ласкаеше със стилни комплименти и беше щастлив да я ескортира на малки екскурзии или в сладки романтични малки ресторантчета, и дори понякога на игралните маси. Всичко това я караше да се чувства отново млада.

За първи път оставен сам, Лиам прекарваше свободното си време с Джени и беше толкова погълнат от нея, че забрави странното изчезване на стария си приятел Фин Джеймс. Той й купи блокче и въглен и те се разхождаха по хълмовете заедно, рисувайки гледката надолу към езерото. Когато им омръзнеше, тя лягаше на тревата с ръце под главата, гледайки небето, докато той рисуваше. Понякога тя запяваше и той й казваше, че има хубав глас.

— Не ставай смешен — каза тя през смях. — Звучи добре тук на чистия въздух. В музикалната стая звучи като пищялка.

— Всичко в теб ми харесва — каза той, като хвана ръката й и я целуна, в италиански стил. Тя се наведе и го целуна по устните и той я обви с ръце. Те се притиснаха и не искаха да се пуснат.

— Ще ме помислиш ли за глупак, ако ти кажа, че те обичам? — попита той скромно.

Тя го погледна кротко.

— Не. О, не. Не бих те помислила за глупав изобщо, Лиам — отговори тя.

Родителите й се завърнаха на следващия ден и когато Лиам ги представи на Лили, тя се здрависа с тях с каменно лице.

— Те са вулгарни новобогаташи — каза тя сърдито на Лиам, когато се прибраха в апартамента си. — Жената носеше диамантена огърлица по обед.

— А защо да не носи, ако това й харесва? — попита Лиам, също толкова сърдит, защото каквото и да правеха Джени и семейството й за него беше добро.

Но семейството на Джени също погледна отгоре на Лили:

— Не е по-добра отколкото може да се очаква — пухтеше госпожа Десанто, все още бясна от презрителния поглед на Лили. — Да се мотае така с графа, сама, на екскурзии, за да разглеждат руините. Какви руини? Няма наоколо такива, които да си заслужава да се гледат.

Тя беше пълна, майчински изглеждаща жена и обичаше ярките цветове и блестящите бижута. Съпругът й беше направил много пари, внасяйки италиански зехтин и снабдявайки с италиански сосове бакалиите из Щатите. Той бе рязък, сърдит дребен човек, който постоянно се тревожеше за бизнеса си и дейностите на децата си, но слушаше жена си. Каквото кажеше тя, беше закон, що се отнася до семейството, но в бизнеса си той бе кралят. Ако тя не одобряваше дъщеря им да се вижда с Лиам Портър Адамс, така щеше да бъде.

— Няма да се виждаш повече с него — каза той на Джени строго.

— Но, татко, той ми е само приятел, с когото съм се запознала през почивката — замоли се тя. — Какво лошо има в това да се виждаме? Все пак, няма с кой друг да си говоря тук.

— Тя има право — каза госпожа Десанто, отпускайки се малко. — Няма други подходящи млади момичета и момчета, с които да прекарва времето си. — Но само за почивката — каза тя, размахвайки предупредително палец.

Лиам и Джени прекарваха времето си, като се целуваха, прегръщаха и си обещаваха вечна вярност, а когато не правеха това, той рисуваше портрета й. Първо скицата с молив, после с водни бои и накрая с маслени.

— Няма да успея да го завърша, преди да си заминеш — каза той, гледайки полузавършената рисунка. Джени я погледна над рамото му.

— Не съм и наполовина толкова красива — каза тя.

— О, да, красива си. — Той я обгърна и я притисна към себе си. — Ти си красива, прекрасна. Искам да прекарам живота си с теб. Ще се ожениш ли за мен, Джени?

— О, да, разбира се, че ще се оженим — каза тя поривисто. — Но това трябва да бъде нашата тайна засега. — Тя се намръщи, мислейки си разтревожено за родителите си. — Какво ще каже майка ти? — попита тя Лиам.

— Сигурно ще полудее, но не ми пука. А вашите?

Тя направи муцунка.

— Същото. Но и на мен не ми пука. Но кога ще се видим отново, Лиам? Аз ще бъда в Чикаго, а ти в Бостън.

Те се замислиха за хилядата мили, които щяха да ги разделят, и сърцата им се свиха, когато осъзнаха, че няма да са заедно.

— Ще ти пиша всеки ден — обеща тя.

— Аз също — каза той, притискайки я отново.

Денят, в който Джени замина с родителите си беше най-тъжният ден в живота му. Той гледаше как колата им се отдалечава надолу по пътя, докато се изгуби в облака прах. Тогава той се върна по брега до мястото, където често ходеха заедно, седна и й написа писмо, първото от стотиците, които щеше да напише през следващите две години.

Лили беше щастлива в Италия. Тя реши да останат по-задълго и позволи на Лиам да посещава школата по изкуства в Рим, докато тя се наслаждава на новия живот, който беше открила, с граф Амадео Кресполи като неин гид в римското общества. Тя нае огромна вила на хълма, с фонтани и градини пълни с лимонови дръвчета, статуи и езерца с лилии, с изглед към Свети Петър.

Тя си купуваше дрехи от Париж, носеше бижутата на Адамс и забавляваше новите си приятели пищно, щастливо фукайки се с хубавия си млад син, художника, забравяйки как беше искала той да следва стъпките на баща си, защото сега учителите му й казваха, че има истински талант.

— Един ден моят син ще бъде прочут — каза тя гордо на новите си приятели, на перфектен италиански, защото винаги беше имала склонност към езиците.

Лиам учеше упорито и избягваше партитата й, когато можеше. Компаньони му бяха другите ученици в института и той се чувстваше по-добре с тях в старите кафенета в квартала на художниците, където пиеха евтино вино и разговаряха за модели и приятелки. Но в сърцето му оставаше убедеността, че един ден той отново ще види Джени. Препрочиташе писмата й, докато мастилото се превръщаше в неразгадаемо петно, но това нямаше значение. Знаеше наизуст всяка дума от тях. Знаеше, че когато навърши двайсет и една щеше да получи малка сума пари, десет хиляди долара, оставени от дядо му Адамс. С тях в джоба си той възнамеряваше да отиде в Чикаго и да се ожени за Джени. А ако родителите й откажеха да го приемат, тогава щеше да я отмъкне. И тогава ще бъдат завинаги заедно.

Двайсет и първия рожден ден на Лиам съвпадна с раздялата на Лили с графа и внезапно обзелата я скука от Европа. Тя взе билети и за двама им на Микеланджело за Ню Йорк. Отпразнуваха неговото пълнолетие с бутилка Круг.

— За твоята възраст — каза му тя гордо на тихата вечеря за двама в огромната трапезария на кораба.

— Точно така ми харесва — каза тя, стискайки ръката му през масата. — Ти и аз заедно, Лиам. Винаги така е било, нали? И, естествено, винаги ще бъде така.

 

 

Отново в Бостън, документите бяха разписани и Лиам имаше собствени пари — пари, които не трябваше да иска от майка си. Той беше свободен.

Той каза на майка си, че ще предприеме малко пътуване.

— Имам нужда да се махна и да премисля — каза той, докато тя го наблюдаваше нервно.

— Но къде заминаваш? — попита Лили. — Аз ще дойда с теб. Не можеш да заминеш така сам.

— Ще се върна след две седмици — каза той, като вдигна чантата си и тръгна към вратата.

— Лиам — извика тя. — Върни се веднага тук.

— Ще се видим скоро, майко — каза той, отваряйки вратата.

— Поне ми кажи къде отиваш — каза тя ядосано.

— В Чикаго — каза той, гледайки я в очите. — Да видя стари приятели.

Лиам взе влака за Чикаго. Той беше на прозореца, когато влакът влизаше в гарата и видя излизащата от пушека Джени, която тревожно го търсеше из купетата.

— Джени. Насам — извика той и лицето му грейна. Тя се затича към него и той изскочи от вагона преди още влакът да е спрял. Те стояха един срещу друг, търсейки промените, които двете години и новите преживявания са предизвикали. Тя въздъхна облекчено:

— О, Слава богу. Не си се променил.

— Нито пък ти. Само дето си още по-хубава.

Хвърлиха се в прегръдките си и той разбра, че всичко е наред. Времето беше минало, но между тях нищо не се беше променило.

— Ще се ожениш ли за мен? — промърмори той в ухото й, обсипвайки с целувки скъпото й малко лице.

— Разбира се — каза тя щастливо. — Никога няма да се разделяме повече. Каквото и да казват другите.

Тя каза това, защото знаеше какво бяха планирали родителите й за нея. Баща й знаеше точно за кого щеше да се омъжи тя: той лично бе избрал човека. Италианец, разбира се, от семейство подобно на нейното, само че много по-богато и преуспяло. Винаги беше така в италианските семейства, и без значение колко образовани и освободени бяха в новата страна, една дъщеря се очакваше да следва традицията, когато станеше въпрос за женитба.

Те отидоха в хотел Еджуотър, защото Лиам беше свикнал да остава само в най-хубавите места и не разбираше от пари и икономии. Джени му каза за плановете на баща си за нея и добави отчаяно:

— Ти се върна точно навреме, Лиам. Освен това, аз съм влюбена в теб. Всичко, което ти писах в писмата е вярно. Мислих за теб всеки ден и всяка нощ, преди да заспя. Дори те сънувах. Съдбата ни събра, а щом това стана, ние ще сме завинаги заедно.

Тя го погледна унило. Златната й коса беше отметната настрани, бузите й бяха розови от студа и от кехлибарените й очи се излъчваше искреност. Той стисна ръката й, мислейки какво да предприеме.

— Ще поискам от баща ти позволение да се оженя за теб — каза твърдо той. — Ако каже не, тогава ще те отведа у дома.

— Ами майка ти? — попита тя, тревожно, припомняйки си привързаността на Лили.

— Не се тревожи — отговори той. — Когато кажа на майка, че ще се оженя за теб, тя няма да има избор, освен да се съгласи. Освен това и тя ще те заобича заради мен.

Джени не беше много убедена, но се надяваше на най-доброто и те взеха такси до дома.

— Мамо, татко — каза тя, въвеждайки Лиам за ръка в хола. — Това е Лиам Адамс. Помните ли, запознахме се в Италия, на езерото Комо.

— И? Какво прави той в моята къща? — попита господин Десанто, гледайки ги подозрително.

— Тъкмо щяхме да вечеряме — каза госпожа Десанто, пристъпвайки напред. — Може би ще искате да се присъедините и вие.

— Чакай. — Господин Десанто вдигна властно ръка. — Искам да знам защо той е тук. Комо е далече от Чикаго и беше много отдавна.

Лиам каза, срещайки открито погледа му:

— Истината е, сър, че съм дошъл да ви поискам ръката на Джени.

— Моята дъщеря? Да се ожени за теб? — лицето на господин Десанто придоби морав цвят и очите му почти се изгубиха от гняв.

— Какво мисли майка ти за това? — попита госпожа Десанто, спомняйки си добре Лили.

— Тя още не знае — призна Лиам. — Но аз съм сигурен, че ще й бъде приятно да има такава хубава снаха. Аз имам собствени пари, сър — добави той забързано, за да не решат, че не може да се грижи за нея.

— Пари? Колко пари? — Десанто се приближи заплашително.

— Ами, десет хиляди долара, сър.

— Десет хиляди долара? — Десанто се обърна към жена си и се изсмя презрително. — Аристократът имал пари. Цели десет хиляди долара. Човекът, за когото моята дъщеря ще се омъжи може да купи и продаде семейството ти десет пъти. За него десет хиляди долара са нищо. А сега изчезвай от къщата ми и стой настрани от момичето ми. Чу ли ме? — Той се приближи, лицето му сега беше посивяло от яд. Джени издърпа Лиам бързо в коридора.

— Тръгвай сега — прошепна тя. — Чакай ме в Еджуотър. — Тя го избута от вратата и я затвори твърдо, и Лиам остана разколебан на стълбите. Той искаше да се върне и да защити каузата си, но разбра, че е безсмислено и затова се върна в хотела да чака.

Джени пристигна след три часа, с една малка чантичка.

— Заключиха ме в стаята ми — каза тя, останала без дъх, — но забравиха за балкона и стъпалата, водещи към терасата. Беше лесно да избягам. — Тя облегна лакти на масата и му се усмихна. — Сега какво?

— На влака. — Той взе чантата й и своята и те затичаха към гарата, и едва хванаха влака, заминаващ за Ню Йорк.

Свиха се изтощени в купето си, прегърнати. Бяха отново заедно и само това беше важно.

— Какво ще направи баща ти? — попита той разтревожено, докато бяха в Ню Йорк и чакаха влака за Бостън.

— Той вече се е отказал от мен — каза тя. — Аз опозорих името му и това е всичко.

Той я погледна тъжно.

— Съжалявам, Джени.

Тя сви рамене и каза философски:

— По-добре да се откаже от мен, отколкото да съм принудена да се омъжа за мъж, когото не обичам.

Беше се смрачило, когато пристигнаха накрая в Бостън. Лампите бяха запалени в къщата на улица Маунт Върнън и Лиам хвана Джени за ръка и я въведе в къщата. Тя гледаше, захласната от великолепието й.

— Ако татко знаеше, че си толкова богат, сигурно щеше да се съгласи — прошепна тя.

— Не съм богат аз, а майка ми — прошепна й той. — Не се тревожи, той ще омекне като се оженим. Сигурен съм.

— Лиам — каза Лили от стълбите, и те двамата погледнаха нагоре. — Кой е с теб? — попита тя изненадано.

— Една стара приятелка, майко. Джени Десанто. Спомняш ли си, запознахме се на езерото Комо?

— Разбира се, че си спомням. — Тя се спусна по стълбите. — И какво прави госпожица Десанто в Бостън?

— Доведох я да те види, майко. Чак от Чикаго — каза Лиам бодро.

— От Чикаго? Значи затова си ходил там… — Тя се обърна и влезе в библиотеката. — Можете да влизате — каза тя през рамо. — Тук се разиграват всички драми в нашето семейство. А аз имам усещането, че ни предстои точно драма тази вечер. Права ли съм, Лиам?

Тя седна в големия червен фотьойл, а те застанаха пред нея. Тя огледа Джени бързо отгоре до долу, и бузите на Джени пламнаха, когато видя погледа й. Лиам стисна ръката й по-силно и каза:

— Доведох Джени тук, майко, за да я видиш отново, защото я обичам и ще се оженя за нея. И съм сигурен, че и ти ще я заобичаш, след като я опознаеш.

— Би ли ни оставила насаме — каза Лили.

Джени погледна тревожно Лиам и после изприпка от стаята и затвори вратата. Тя отиде и седна на един стол в хола, гледайки семейните портрети, напрягайки слуха си, за да чуе гласовете им. Тя бе сигурна, че Лили я мрази, защото й отнема Лиам, но беше изгорила мостовете и се молеше Лиам да е достатъчно силен, за да устои пред майка си.

Лили гледаше сина си и кипеше отвътре от гняв. Всичко, за което беше работила през всичките тези години й се отнемаше от малкото момиченце на едно издигнало се селско италианско семейство. Как смеят те, питаше се тя, гледайки сина си, стоящ със сключени зад гърба си ръце като лошо момче, чакащо присъдата си.

— Ти няма да се ожениш за това момиче — каза тя решително. — Тя е напълно неподходяща. Забрави ли Лиам, че си Портър Адамс? Трябва да поддържаш семейното име и традицията. Тази връзка е невъзможна. Отпрати я в Чикаго. Кажи й, че ще и платя пет, не, десет хиляди долара, за да те остави. Има стотици хубави момичета в Бостън И в Ню Йорк, от добри семейства като нашето, които с удоволствие ще се омъжат за теб. О, признавам, че сигурно съм постъпвала егоистично, държейки те само при себе си, но сега нещата ще се променят. Утре ще отидем в Ню Йорк, ще отворим къщата си отново и ще започнем да приемаме гости. Ще каним млади хора за теб, Лиам.

— Майко, моля те…

— Недей да противоречиш, Лиам. Ще се обадя на банковия мениджър сега и ще му кажа веднага да изпрати десет хиляди долара. Ще ги дадеш на момичето и тя ще си тръгне доволна, не се съмнявам.

— Майко, луда ли си? — каза Лиам, пребледнял. — Ти дори не си чула това, което ти казах — извика той сърдито. — Никога не си го правила. През всичките тези години ти правеше само това, което искаше да правиш, управлявайки живота ми, както и твоя собствен. Или може би вместо твоя собствен. Да, това е истината, нали, майко. Ти се опита да употребиш живота ми, за да компенсираш неадекватността на твоя. Е, стига толкова. Аз ще се оженя за Джени Десанто и това е всичко.

— Помисли за това, което изоставяш, Лиам — извика тя. — Твоето наследство, къщите, парите. Нямаш представа колко богат ще бъдеш един ден.

— Задръж ги — каза той презрително, тръгвайки към вратата. — Купи си с тях нов живот, майко.

— Чакай. — Тя изтича до шкафа близо до вратата, в който имаше две хубави стари пушки. Тя извади едната, провери пълнителя, докато той я гледаше зашеметен. Тогава отвори вратата и мина покрай него в хола. Без да забелязва Джени, седнала на стола до вратата, изкачи бавно стълбите със заредената пушка в ръка.

Спря се на площадката.

— Ако напуснеш тази къща, заради това момиче, Лиам, аз ще се убия — каза тя с треперещ глас. — Изборът е твой.

Тя тръгна по площадката към стаята си, спирайки се, когато чу, че вратата се отваря. Тя се наведе над перилата и видя как Лиам хваща ръката на Джени.

Той я погледна нагоре с пребледняло лице.

— Отказвам да бъда шантажиран — каза той кротко. — Сбогом, майко.

Лили гледаше как нейният живот, нейната любов, смисълът й за съществуване, тръгва към вратата и нещо сякаш прескочи в главата й. Всичко, което се беше борила да постигне в разбития й живот, изведнъж отново се сгромолясваше.

— Копеле такова — изсъска тя. — Да, това си ти. Ти не си Портър Адамс. Ти си О’Кийфи, изцяло и изцяло. Същият като онова копеле баща ти.

Лиам я гледаше в ужас. Той се обърна към Джени и я прегърна. Те излязоха от къщата и затвориха вратата.

Лили пусна пушката и изтича надолу по стълбите след тях. Тя излетя през коридора и слезе по стълбите на улицата. Но тъмнината го беше погълнала, сякаш никога не бе съществувал.

 

 

Лили направи това, което винаги правеше, когато беше в беда. Обади се на Нед.

— Трябва да го спреш — извика тя истерично. — Той не може да се ожени за нея. Трябва да го върнеш, Нед.

— Но Лили, аз съм в Ню Йорк — каза той тревожно. — Какво мога да направя.

— Точно натам отива той, сигурна съм. По това време има само един последен влак за Ню Йорк.

— Ще отида на гарата — обеща той, — ще направя каквото мога, Лили. Но сега Лиам е пълнолетен, и влюбен. Знаеш какво е, Лили. Трудно е да се бориш с него.

— Ти трябва да ми помогнеш — каза тя отчаяно. — Само го спри, Нед, каквото и да трябва да направиш.

Когато Нед бе назован за ответник при развода на Лили преди години, Джули беше пищяла, вилняла и се бе тръшкала в чудесната им вила и из манхатънския им апартамент, заплашвайки със самоубийство и убийство, или и двете, но не знаеше, че води загубена битка. Винаги беше така: когато Лили искаше Нед, той беше там. Сценичната им кариера продължи все така успешно, но скандалите им смущаваха колегите им, а у дома децата им затваряха очи, за да не виждат сърдитите лица на родителите си, и запушваха уши, за да не чуват горчивите им думи.

Най-накрая Джули го изостави. Тя задържа вилата, а Нед задържа апартамента в Манхатън и всяко лято Нед водеше децата в Нантъкет през ваканциите. Той беше купил вилата „Морска мъгла“ в съседство на Лили, за да няма скандали за това, че остава сама с него в неговата къща, но тя рядко бе ходила там. Беше твърде неспокойна за такъв покой и хармония.

Нед даваше парти в разкошния манхатънски апартамент за участниците в новото си шоу, когато тя се обади. Той им се извини, обяснявайки, че се е появило нещо неотложно и веднага тръгна към гарата. Разхождаше се по хладния перон чакайки влака, и когато накрая пристигна, той се убеди, че предположението на Лили е било вярно. Лиам беше с едно малко русо момиче и изглеждаше уморен и тъжен. Той забеляза Нед изненадан.

— Майка ти ми се обади — каза Нед.

Лиам сви рамене примирено.

— Трябваше да се сетя. Но не си мисли, че ще можеш да ме разубедиш, Нед, защото не можеш. Но може би ще можеш да ми обясниш какво искаше да каже тя — каза той изглеждайки смутен. — Може би знаеш. Тя каза, че аз не съм Портър Адамс. Че баща ми е бил някой си О’Кийфи. Това вярно ли е?

Нед се поколеба.

— Ами, да, но нека ти обясня…

Лиам го гледаше с празен поглед. Той беше двайсет и една годишен и току-що бе научил, че не е човекът, за когото се е мислел. Изведнъж си спомни нощта, когато мъжът го беше наръгал, това, което беше казал за майка му, и сега осъзна с ужас, че е било истина. Той хвана ръката на Джени и започна да тича.

Нед ги последва през бариерата и по улицата. Минаваше едно такси и те се хвърлиха в него, затръшвайки вратата. Нед се затича по улицата, опитвайки се да ги спре, и една връхлитаща го кола го изхвърли на тротоара. Събра се тълпа и се вдигна шум, когато разпознаха известния актьор. Той беше откаран в болница, където беше обявено на пресата, че е толкова добре, колкото можеше да се очаква и за него се грижеха денонощно.

Нед бе късметлия, че остана жив. Той имаше счупени крайници и фрактура на черепа. Лили, отчаяна, се върна в Ню Йорк и го посещаваше всеки ден, носеше му кошници с плодове и цветя и последните книги, но дори и когато се пооправи, Нед не беше склонен да ги разтвори. Някаква ужасна летаргия го бе обзела, той лежеше в болничното си легло и гледаше стената.

Когато накрая му разрешиха да напусне болницата, Лили го отведе в Нантъкет за да се възстанови. Но той вече не беше старият жизнен Нед. Разгръщаше сценариите с безразличие и истината скоро блесна. Способностите му за концентрация и паметта му бяха нарушени от инцидента. Вече не можеше да запомня репликите си. Нед Шеридан беше свършен като актьор.

Лили остана с него, живееше в съседната вила „Морска мъгла“, обвиняваше се и чакаше Лиам да се върне при нея. Макар че в сърцето си знаеше, че това никога няма да стане.