Елизабет Адлър
Наследство от тайни (20)

Глава 20

В деня преди заминаването им на лов в замъка Хатъуей лорд Молино получил пристъп на подагра. Лейди Нора заявила, че трябва да остане с него вкъщи, защото бил като разярена мечка, когато боледувал, и само тя можела да се справи с него, така че посещението в замъка Хатъуей трябвало да се отмени. Лили била съсипана. Независимо от случилото се тя отчаяно искала да види Дермот отново, но майка й твърдо отказала. И все пак, след като се на цупила и тропнала с крак, и казала на татенцето, че страшно й се иска да види прочутия замък и че е страшно разочарована, той най-после се съгласил тя да отиде. Щяла да вземе старата си бавачка за компаньонка, а Фин щял да закара конете.

Замъкът Хатъуей се издигал страховито на върха на един хълм край океана в графството Клеър. От източната му страна се простирали равнини и долини и векове наред войнствените мъже от рода Хатъуей можели да забелязват приближаването на враговете си.

Западната страна на замъка била обърната към океана и идващите оттам ветрове духали над стените и покрай тях, а някои гости с потръпване казвали, че вятърът минавал и през стените на замъка и виел като призрак в зимните бури.

Докато слизала от каретата, на Лили й се приискало изобщо да не е идвала, но не можела да се въздържи. Дермот Хатъуей я привличал както водата рибата. Била луда по него. С неговото име на уста лягала и ставала. Усещала, че е различен от другите млади мъже, които познавала; той притежавал магията на непознатото и забраненото.

Тя последвала лакея по каменните коридори и извитите арки, като не пропуснала да забележи хубавите персийски килимчета и рицарските доспехи в залите, и древните бойни оръжия — брадви, мечове, и боздугани — изложени в сандъци със стъклени капаци. Стаята й имала скърцаща готическа врата, била огромна и била с изглед към морето.

Тя отворила широко прозореца, докато бавачката й разопаковала багажа, като се вслушвала в шума на океанските вълни, които се разбивали в скалите, и наблюдавала черните облаци, които се струпвали във ветровитото небе. Времето не изглеждало много обещаващо за утрешния лов и тя почукала на дърво, като се молела бурята да отмине, защото ужасно й се искало да покаже на Дермот Хатъуей колко добра ездачка е.

Бурята се разразила в осем, точно когато двайсетте гости се били събрали да пийнат преди вечеря. В двата края на стаята с висок таван имало огромни каменни камини, в които пращял огън, а по дължината на помещението били разположени няколко печки с въглища, които излъчвали допълнителна топлина. Океанските ветрове свирели отвън и пищели в комините, а от небето се изливал пороен дъжд.

Гостите седели скупчени на канапетата или стояли пред огъня и обсъждали колко „солиден“ е замъкът Хатъуей и възможностите за лов на следващия ден.

— Страхувам се, че времето няма да е подходящо за лов — казал Дермот. — И все пак не се съмнявам, че дори да не можем да излезем от къщата, все ще си намерим някакво развлечение. Поне докато премине бурята.

Лили треперела от студа в замъка. Тя била облечена с тъмночервена кадифена рокля без деколте, с тясна талия, дълги ръкави и широка пола. Тя била най-младата сред присъстващите и се чувствала съвсем не на място без родителите си. Това траяло, докато на вечеря не се оказала от дясната страна на Дермот. Той казал:

— Изглеждаш красива като господарката на замъка Шалот.

Настроението й се подобрило, но бързо пак се развалило, когато той се обърнал настрани и заговорил жената от лявата си страна, като изцяло пренебрегнал Лили по време на първото и второто блюдо. Можела да се разплаче, толкова била луда по него. Но знаела, че сълзите нямало да й помогнат. За да победи съперниците си, трябвало да се държи по-хитро. В края на краищата, решително си казала тя, тя била дошла е определена цел — да хване Дермот Хатъуей. Да го измъкне изпод носовете на тези хищни стари жени и да го превърне в честен човек. Да го превърне в „съпруга на Лили Молино“.

След вечеря Дермот дошъл и седнал на канапето до нея. Тя усещала топлината на неговото тяло и леката миризма на одеколона му. Премрежените му очи отново я гледали по онзи странен начин, сякаш била единственото момиче на света, с което искал да бъде. И все пак била сигурна, че той не мисли така. Въпреки всичко.

— Е, Лили Молино — тихо произнесъл той, — за какво мислиш?

— Мислех си колко жесток бяхте, когато не разменихте нито дума с мен на вечеря — кисело отвърнала тя.

— Напълно си права — той се навел по-близо до нея и прошепнал: — И трябва да си призная, че не беше лесно да пренебрегнеш такава млада красавица. Но ти си опасно момиче, Лили. Прекалено си красива, прекалено съблазнителна и прекалено млада, за да останеш насаме с мъж като мен — после с подигравателна усмивка се запътил да организира игра на бридж.

Лили мразела игрите на карти и отказала да бъде четвърта. Тя знаела, че играта ще продължи часове наред, и след като останала сама, казала „лека нощ“ и нацупено се запътила към стаята си. Старата бавачка не спирала да дърдори, докато й помагала да се съблече, за това, колко е студено в замъка, колко мрази виенето на вятъра, колко е тъмен и мрачен коридорът до стаята й и колко далече е тя от тази на Лили, но Лили почти не я чувала. Тя била прекалено заета да се чуди какво точно имал предвид Дермот, когато казал „опасно“.

Бавачката я целунала за лека нощ и се оттеглила в покоите си, а Лили се свила разтреперана под пухения юрган. Тя притискала ледените си крака към бутилка с гореща вода, загъната с червен вълнен плат и се взирала в игривия торфен огън, като се чудела какво да направи, за да привлече вниманието на Дермот за повече от две минути. Вече задрямвала, а в ушите й още звучал писъкът на вятъра, когато си спомнила, че Дермот я смятал за красива и съблазнителна. Единственото, което не му харесвало у нея, било това, че е прекалено млада. Затова решила, че ще трябва бързо да порасне. Всъщност трябвало да го направи веднага.

На следващата сутрин Дермот бил на крак, облечен и още преди зазоряване слязъл в конюшнята, за да провери наплашените коне. Той оглеждал облачното небе и търсел знак, че времето ще се оправи.

— И да се оправи, пак ще е влажно и хлъзгаво, сър — предупреждавали го слугите.

Дермот бил неспокоен, подвижен мъж, много запален по спорта, и бързо решил, че мъжете могат да излязат на лов, но жените ще си останат вътре.

Лили сърдито наблюдавала тръгването им. Лишена от шанса да покаже каква безстрашна ездачка е, тя седнала в гостната, за да слуша клюките на останалите гостенки, и да отговаря мрачно на учтивите им въпроси за дебюта й и за общите им приятели. Прекарала следобеда в библиотеката, като разглеждала рафтовете с книги, които изглеждали така, сякаш не били отваряни от векове насам, и непрекъснато поглеждала през прозореца, за да види дали ловците се връщат. Но следобедът минавал, а от тях нямало и следа. Мрачно се върнала в стаята си. Подпряла лакти на каменния перваз на прозореца си и се загледала в далечното оловносиво море, като си мислела за Дермот.

Тя чула стъпки в коридора, изтичала и надникнала през вратата с надеждата, че е той. Една малка прислужница, на не повече от тринайсет години, със синя раирана рокля и бяла ленена престилка се обърнала да я погледне. Тя носела огромна емайлирана кана с гореща вода. Лили я попитала къде я носи.

— ’Ми на сър Дермот, милейди — нервно отговорила тя.

— На сър Дермот ли? Коя е неговата стая?

— Стаята на господаря е в кулата, милейди — тя посочила към края на коридора.

Без да се замисли, Лили грабнала каната от ръцете й. И бързо казала:

— Тя е прекалено тежка за теб. Аз ще я занеса.

— О, ама милейди, не може вие да я носите — извикало момичето, — т’ва е моя работа… — но Лили вече решително крачела по коридора, като разплисквала водата от каната по безценните килимчета. Горяла от любопитство каква ли е стаята на Дермот и какво ли ще й подскаже тя за собственика си, и нищо не можело да я спре.

Вратата била два пъти по-висока от нея и тежала, сякаш била направена от олово. Тя не почукала, само я бутнала предпазливо и влязла. Сините й очи се опулили от учудване при вида на купищата килимчета, с които бил покрит подът. Те били цели дузини, нахвърляни едно върху друго като дебел, мек, шарен юрган; прозорците били високи, затъмнени с пищно тъмно кадифе, а леглото — огромно, с балдахин от богат рубиненочервен брокат със златен ръб. Върху него била метната покривка от вълча кожа, а на солидната маса край стената имало отворена бутилка уиски.

Стаята била празна и тя въздъхнала от облекчение, че никой няма да научи за шпионския й набег. Меките килими заглушавали стъпките й, докато пресичала стаята на пръсти. Изведнъж вратата на тоалетната стая се отворила. Дермот се изправил пред нея полугол и поднесъл към устните си чаша уиски. Тя гледала, хипнотизирана като заек, голите му гърди и слабините му, където мокрият брич бил прилепнал като втора кожа, широките му рамене и яките бедра. Сторило й се, че може да припадне от острата мъжка миризма на пот, одеколон и уиски, която се носела от него.

Дермот отвърнал на погледа й, без да се усмихва. Ловът бил дълъг и тежък, преходите трудни, а вятърът — отвратителен. Той духал в лицата им и отнасял миризмата, така че кучетата губели следата. Студът ги принуждавал да спират често и да отпиват от манерките с уиски; той не бил ял нищо от ранната закуска сутринта и пил през целия ден. Бил направо пиян и уискито на празен стомах се разливало във вените му като огън.

Той безмълвно наблюдавал как Лили го разглежда от глава до пети. Видял как сините й очи потъмнели и разбрал какво изпитва. В ъгъла на устните му се появила усмивка. Малката кучка го желаела и той го знаел. Взел емайлираната кана от разтрепераната й ръка и я сложил на умивалника. После я прегърнал и я целунал.

Устните му били горещи и целувката прекалено груба, но Лили искала още. В края на краищата той не бил безразличен към нея. Той я обичал. Тя се отпуснала в ръцете му, потънала в непознато за нея блаженство.

Той плъзнал ръце по гърба и настойчиво притиснал ханша й към себе си. Това я отрезвило. Тя опряла ръце на гърдите му, за да го отблъсне, но той просто я вдигнал и я занесъл на леглото.

— Не — извикала тя ужасено. — О, не… аз не исках да идвам тук, само ти донесох водата… — тя се плъзнала от леглото на пода и той я притиснал към килима.

— Ти искаш да бъдеш като онази жена, с която ме видя — прошепнал й той на ухото. — Разбира се, че искаш, видях как я гледаше и завиждаше на голотата й, завиждаше й за това, че е с мене… малка кучко, от доста време си го търсеше. И сега ще си го получиш. О, и то ще ти хареса, на такива като тебе винаги им харесва. Познавам ги от един километър, подушвам ги, усещам топлината им…

Тя била прикована под тежестта му и докато той се мъчел да смъкне роклята й, се развикала. Той се разсмял.

— Тук никой няма да те чуе — казал той. — Това е моята кула от слонова кост. Никой не идва тук, дори слугите, без да съм ги повикал. Двамата сме сами, Лили, само ти и аз…

Той се навел и захапал гърдите й. Тя отново извикала, този път от болка. О, господи, о, господи, какво правя тук, трескаво си мислела тя, докато той разтварял краката й с коляно. Отметнал полите й нагоре и тя се разплакала, докато разкъсвал бельото й.

— Не… о, недей, моля ти се, недей. Не го прави, ако ме обичаш — прошепнала тя.

— Да те обичам ли? — той се засмял отново и се нахвърлил върху нея.

О, боже, помислила си Лили, като си спомнила как се смеела на конете и на кучетата в двора на конюшнята… о, боже, това било много по-лошо и не трябвало да се случва. То било ужасно. Това било най-лошото нещо, което можела да стори.

Тя извикала от болка и страх и се съпротивлявала, когато той проникнал в нея. Дермот се усмихнал. Малката заядлива девственица най-после била осъзнала какво става. Той отметнал глава назад със стон, а лицето му се сгърчило от агонията на удовлетворението. Лили лежала под него неподвижна като мъртва.

Той се изправил и отново отишъл в тоалетната си стая. Когато се върнал, бил облечен с копринен халат и косата му била сресана. Налял си още една чаша уиски и седнал на ръба на леглото. Погледнал я замислено. Тя лежала по корем и се задавяла от ридания. Той въздъхнал със съжаление. Ако не бил толкова пиян и тя не била толкова съблазнителна, нямало да я докосне. Но тя била дошла в стаята му в лош момент и била попаднала на неподходящ човек. Сега трябвало да я разкара оттук и да се постарае никой да не научи за станалото. Особено баща й.

— Стани, Лили — казал той след малко.

Но тя само извърнала лицето си към мекото копринено ориенталско килимче и продължила да плаче.

— Казах ти да станеш.

Той говорел тихо, но в гласа му прозвучала заплаха, и Лили го погледнала разтревожено. Приближил се към нея, хванал я за ръката и я изправил на крака. Тя се отпуснала в ръцете му и той я сложил да седне на ръба на леглото. После поднесъл чашата с уиски към устните й и я накарал да отпие.

Тя стиснала устата си с ръце, докато преглъщала алкохола, и той казал раздразнено:

— За бога, постарай се да не ти прилошава тук. Изслушай ме. Тази вечер няма да слизаш на вечеря. Ще си стоиш в стаята, а аз ще наредя да ти занесат храна.

Лили само го гледала. Очите й били разширени от изненада. Той се държал, като че ли нищо не се било случило и всичко било както обикновено…

Тя се разхълцала истерично и той силно я ударил по лицето. Главата й се отметнала назад и на бузата й останала пареща червена следа. Тя го погледнала замаяно.

— Хайде да изясним нещо, Лили — казал той, — ти си много опитна млада жена. Зад тези невинни сини очи лежат хиляди незнайни грехове и този ще бъде само един от многото. Ти знаеше защо идваш тук. Преследваш ме от седмици, направо ме молеше да те докосна. Не можеш да го отречеш.

— Не е вярно — извикала тя шокирана. — Исках само…

— Да флиртуваш с мен ли? О, я стига, знаеш, че не е вярно. Ти си получи това, което искаше, аз също получих онова, което исках в момента. Това е положението. Утре ще си отидеш вкъщи и повече никога няма да се видим.

Лили не била много наясно как стоят нещата в живота, но разбирала достатъчно, за да знае, че това, което се случило, било същото, което правели женените хора, и че сега единственият изход за нея, единственото спасение била женитбата.

— Но ти ще трябва да се ожениш за мен! — извикала тя.

Той отново замахнал, но този път я стиснал за гърлото. Лицето му се изкривило от гняв.

— Ако това е била малката ти игричка, скъпа Лили, много грешиш. И ако си мислиш, че можеш да се прибереш вкъщи и да се разревеш: „Изнасилиха ме“, ще ти кажа, че ако някога разкажеш на когото и да било за това — на когото и да било — ще те убия, Лили Молино.

Той я хванал за ръката и я повлякъл през стаята. Отворил вратата и огледал коридора в двете посоки. Той бил празен. Лили внезапно се свлякла в краката му. Той я вдигнал и я занесъл в стаята й, после нетърпеливо я хвърлил на леглото.

— Ще уредя всичко за заминаването ти утре — казал той и я изгледал с брутално безразличие. — Можеш да предадеш извиненията ми на родителите си и да им кажеш, че времето е било прекалено лошо за лов, и че се прибираш, защото те е в тресло.

Излязъл от вратата, без да се обърне назад, и Лили останала да лежи на леглото и да гледа след него, прекалено стресната, за да се разплаче.

След малко се изправила. С ужас огледала изцапаните си с кръв дрехи. Бавачката не трябвало да ги види, тя не трябвало да разбере. Никой никога не трябвало да научи. Тя щяла да скрие всички следи. Щяла да легне и да се престори дори пред самата себе си, че нищо не се е случило, и тогава всичко щяло да се оправи като по чудо. Разбира се, че щяло да се оправи. Трябвало. Трябвало.

Тялото й пулсирало от болка и тя треперела от шока. Облякла си топлата вълнена роба и позвънила да й донесат гореща вода. Изчакала разтреперана, но прекалено вцепенена, за да плаче, докато прислужницата пълнела коритото пред камината, после се потопила във водата, като се молела горещата вана да отмие от нея усещането, миризмата и жестоките следи от тялото на Дермот Хатъуей, за да се пречисти отново. Но въпреки невинността си тя осъзнавала, че това е невъзможно. Никога вече нямало да бъде същата.

Тя дори не била чувала думата „изнасилване“ дотогава, но знаела, че й се е случило най-лошото, което можело да се случи на една жена. Това било немислимо. То било нещо, за което никога не се говорело в доброто общество, за него не се споменавало дори в семейството.

Тя отчаяно си помислила, че никога не би могла да каже на майка си за това, нито на баща си. Дермот Хатъуей нямало да й върне честта, но тя така или иначе вече го мразела толкова силно, колкото по-рано му се възхищавала. Освен това се страхувала от него. Заканата му да я убие я карала да потръпва. Искала само да се махне от това място, да се върне у дома в Арднаварна, където щяла да е в безопасност.

На следващия ден неочаквано се завърнала вкъщи по време на една от най-големите бури на десетилетието и майка й веднага възкликнала колко е бледа. Тя сложила ръка на челото на Лили, усетила, че има температура, и веднага я изпратила в леглото. Мислела да повика лекар, но ужасената Лили казала, че не иска никакви доктори и изтичала разплакана в стаята си.

Майка й останала кахърно загледана след Лили, после изпратила бавачката й да се погрижи за нея. Тя отишла при малката си аптечка, където държала някои лекарства и хапчета за селяните, когато се разболеели, взела едно от тях и се качила при дъщеря си.

Лили седяла в леглото си, облечена със затворена бяла памучна нощница. Очите й били потъмнели от треската, а лицето й било по-бяло от нощницата, и лейди Нора въздъхнала разтревожено.

— Ако утре не си по-добре, ще извикам доктор О’Мали — твърдо заявила тя, като дала лекарството с лъжица на Лили, както птиците хранят малките си. — Знам колко е студен замъкът Хатъуей; когато вятърът духне откъм морето, нищо не може да го спре да мине през пукнатините на ония стари стени. Не трябваше да те пускам там.

— О, по-добре да не ме беше пускала, мамче — простенала Лили и от подутите й от плач очи пак бликнали сълзи.

— Скъпа Лили, какво ти е? Кажи на мамчето какво чувстваш — тя я прегърнала и Лили се сгушила в прегръдката й. Тя не искала никога вече да се разделя със своето мамче.

Сиел разтревожено ги наблюдавала от прозореца. Когато майка й си тръгнала, тя изтичала и седнала на ръба на леглото. Погледите им се срещнали и Лили изведнъж избухнала в сълзи. Тя се хвърлила на леглото и заудряла възглавниците с юмруци, като хапела чаршафа, за да заглуши виковете си. Сиел я гледала уплашено. От очите й потекли сълзи на съчувствие и тя отчаяно отворила уста.

— Лили, о, Лили, какво ти е? Какво е станало?

Лили спряла да беснее и да плаче. Седнала и погледнала любимата си малка сестра. Сиел била единствения човек, на когото винаги казвала всичко. Освен Фин, но с него било различно. Естествено, тя не можела да му разкаже за случилото се. Но Сиел била толкова малка и невинна — също каквато била самата тя довчера. Но ако не кажела на някого, щяла да се пръсне от преживяния ужас.

Тя стиснала ръцете на сестра си и шепнешком й обяснила накратко какво се е случило. Макар че била невинна, Сиел се досещала за някои неща. Тя била виждала сексуални актове между животни, макар никога да не била свързвала тези неща с хората, и жребецът, който се качвал на кобилата в двора на конюшнята не можел да се сравнява с това, което била преживяла Лили.

— О, аз никога няма да кажа, Лили, никога — обещала тя ужасена. — Но ти ще се оправиш, нали? Всичко вече е минало и ако не го споменаваме никой няма да научи. И ти пак ще си бъдеш същата като преди. Всички те обичат, Лили. Абсолютно всички. Аз те обичам със сигурност.

Тя я целунала и вината и ужасът на Лили попреминали. Тя се зачудила дали сестра й не е права. Може би след няколко седмици всичко това просто щяло да се заличи в съзнанието й, нали всичко преминава с времето. И тогава може би отново щяла да се превърне в популярна млада дебютантка. Само че този път щяла да внимава повече с младите мъже, които я преследвали. Бързо щяла да избере един от тях и да сключи блестящия брак, който всички й предричали. Нейната сватба щяла да бъде празника на годината и след това щяла да си заживее щастливо. Да прави партита, да танцува, да флиртува и да си живее спокойно с хубавия млад съпруг в големите им къщи, където и да се намират те. Щели да имат деца и тя щяла да бъде майка за пример също като собствената и скъпа й майчица.

Но дори когато убеждавала сама себе си, че това ще се сбъдне, дълбоко в душата си усещала, че нещата никога вече няма да бъдат същите. И тя отново се разплакала от тъга за невежото, невинно момиче, което си било отишло от нея.

 

 

Следващият месец минал спокойно. Лили прекарвала доста време в леглото си и рядко слизала долу. Татенцето идвал да я види; той се тревожел. Тя успявала да се усмихне несигурно и му казвала, че вероятно напрегнатите гостувания са й дошли твърде много и сега страда от изтощение.

— Тогава трябва да си почиваш, скъпо момиче — казал той с обич, като потупал тънката й ръка и я целунал по бледата буза. После изписал книги и игри от Лондон, за да я развесели; поръчал букети цветя за стаята й и наредил на жена си да се постарае да храни Лили с всякакви лакомства, които можели да раздразнят апетита й.

Когато най-после започнала да слиза на долния етаж, Лили се щурала безцелно наоколо, излежавала се на голямото канапе пред камината в библиотеката и се преструвала, че чете, докато замислено се взирала в огъня. Накрая пак започнала да се навърта около конюшнята и очите на Фин О’Кийфи се оживили, когато я видял. Той се усмихнал до уши. Казал й:

— Тревожех се за теб. Казаха ми, че си болна, но никой не знаеше какво ти е. По-добре ли си вече?

Той й бил приятел. Бил толкова непосредствен, нормален, познат и непретенциозен и Лили знаела, че никога няма да й причини болка. Тя си мислела как се е объркал животът й и за първи път й се приискало да се е родила селянка, за да бъде винаги с Фин.

— Хайде да пояздим — казала тя с надеждата, че ще успее да върне часовника назад и да забрави случилото се.

Конят бил гладък като кадифе. Тя се втурнала в галоп по пътеката. Вятърът рошел косата й, слънчевата светлина се отразявала във вълните, а златният пясък тихо скърцал под копитата на коня. Животът отново й се сторил хубав. Фин се движел успоредно с нея и тя се обръщала със смях към него. Двамата били млади, красиви и безгрижни като вятъра, и били страшно доволни, че са заедно.

Те спрели конете в края на дългата пясъчна ивица и се спогледали задъхани, като се смеели от удоволствие от бързия галоп, от хубавия ден, от това, че били заедно.

— О, Лили, толкоз те обичам! — необуздано възкликнал Фин. — Обичам те и винаги ще те обичам! — Той я погледнал смело: — Ето, най-после го казах — казал той с въздишка на облекчение.

Усмивката в очите на Лили се скрила, както слънцето изчезва зад облаците. Тя знаела, че той я обича, но не предполагала, че е влюбен в нея, както мъжете „обичат“ жените.

— Ти уж си ми приятел — сърдито извикала тя. — О, о, по дяволите. Да го вземат дяволите, ти развали всичко.

Тя се спуснала обратно по пътеката, като го оставила да се взира тъжно след нея.

Когато се върнала при конюшнята, тя скочила от коня и се затичала разплакана към Голямата къща. Даниел О’Кийфи сърдито изгледал по-малкия си брат, когато той се върнал в двора.

— Ти ли разстрои лейди Лили? — попитал той, уплашен да не би Фин пак да си загуби работата. — Абе, момче, няма ли да се научиш къде ти е мястото?

— И къде ми е мястото? Моето място? — сивите очи на Фин светели от гняв към брат му, но всъщност той се сърдел на себе си.

— Ти много добре си го знаеш. Аз също — казал Даниел. И Фин горчиво си помислил, че брат му е прав.

 

 

Старата бавачка на Лили я била отгледала от бебе. Сега била прислужница на една млада дама и не пропускала нищо. Минал още един месец и съществените белези за състоянието на една девойка, които се надявала да забележи, не се появили. Тя загрижено погледнала Лили, когато излизала от ваната, като хитро оглеждала стройното й тяло, докато я намятала с огромна пухкава бяла хавлия.

— Мисля, че все пак ще трябва да извикаме доктора, лейди Лили — казала тя, докато бързо търкала гърба й. — Нещо ви има и ще е най-добре да разберем какво е то.

— Не! — Лили изтръгнала хавлията от ръцете й. Тя изтичала в тоалетната си стая и затръшнала вратата, а старата жена тъжно поклатила глава след нея. Изплашеното лице на Лили само потвърдило най-лошите й страхове. Не можела да направи нищо друго, освен да каже на майка й.

Лейди Нора седяла в будоара си и бродирала. Понякога й се струвало, че предпочита спокойните седмици със семейството си пред въртележката от гостувания през останалата част от годината. Арднаварна била усамотено място и животът там бил толкова монотонен и спокоен, че нищо не нарушавало спокойствието й.

Тя била изненадана, когато бавачката почукала на вратата и й казала, че няма да е зле да поговори с дъщеря си, защото „някои неща не са наред, милейди“. Тя я попитала какво има предвид и когато бавачката й казала, шокът я накарал да пребледнее.

— Сигурно е болна — възкликнала тя, защото не можела да си представи друга причина. И тя разтревожено повикала доктор О’Мали.

Лили лежала на леглото си като уплашено агне пред касапин, докато любезният стар доктор О’Мали я прегледал набързо. Той й задал няколко въпроса, но тя извърнала глава и отказала да отговори, така че бавачката му съобщила отговорите. Той се досещал каква е истината, но тъй като пациентката не искала да му каже нищо, заявил, че ще бъде в състояние да потвърди най-лошите им опасения, след като извърши някои изследвания.

Лейди Нора седнала в будоара си и се замислила объркано за дъщеря си, като се чудела кога е могло да се случи това ужасно нещо. Не била ли самата тя добра майка? Била сигурна, че е пазила дъщеря си навсякъде, където били ходили, и внимавала да я запознава само с почтени хора. Не можела да се досети за никого, абсолютно за никого, който би постъпил така долно с дъщеря й.

Сърцето й се свило от страх, когато си представила какво щял да каже съпругът й, щом научи за това, защото тя трябвало да му каже. Притиснала ръка към болното място в гърдите си и се сгърчила от силната болка. Пребледняла като платно и позвънила на прислужницата да й донесе чаша вода, после склонила глава на хубавата си работна маса и се разплакала.

Младата прислужница стояла на вратата с кана вода на поднос и я гледала с отворена уста. Тя се засуетила на прага, без да знае дали да влезе или не.

— Ваша Светлост — внимателно попитала тя, — да не ви е зле, мадам? Да извикам ли пак доктора?

Лейди Нора вдигнала глава. Изтрила очи с малка ленена кърпичка, поръбена с дантела, и се изправила. Дамите не трябвало да изразяват своите чувства пред слугите си и тя уморено си помислила, че слухът ще се разнесе по цялата къща за броени минути. Ръката й треперела, докато си наливала чаша вода и отпивала от нея.

— Просто усетих силна болка в гърдите — казала тя на разтревоженото момиче. — Сега ще се оправя, Моли, благодаря ти.

След няколко минути се запътила по коридора към стаята на Лили. Дъщеря й седяла до прозореца и се взирала в измитите от дъжда градини. Тя не обърнала глава да погледне майка си, макар да чула влизането й.

— Скъпа Лили — нежно казала лейди Нора. — Знаеш ли какво каза докторът? — Лили навела глава и не отговорила. — По-добре ли се чувстваш? — попитала майка й, но Лили пак не отговорила. Лейди Нора въздъхнала. Сърцето й се изпълнило с тъга, като гледала милото си момиче. — Трябва да ми разкажеш какво се е случило, Лили — казала тя. — Обещавам ти, че няма да ти се разсърдя. Но трябва да знам кое е било момчето, за да може баща ти да се справи с това положение.

— Татко? — уплашените очи на Лили срещнали погледа на майка й. — Значи ще кажеш на татко? — На бледите й бузи се появили две ярки петна, когато осъзнала, че баща й ще научи. — Как ще го произнесеш, мамче? — изкрещяла тя отчаяно. — Как ще му кажеш това?

Майка й поклатила глава.

— За бога, Лили — бавно произнесла тя, — не знам как ще му го кажа. Знам само, че трябва да го направя, но за да ти помогна, трябва да знам истината.

— Какво ще стане с мен тогава?

— Ами тогава ще трябва да се омъжиш за това момче, Лили. Няма да разгласяваме сватбата, после ще заминете в чужбина за известно време… ще кажем, че детето се е родило преждевременно. Все някак ще го запазим в тайна.

Лицето на Лили не можело да пребледнее повече от това. Само при мисълта за Дермот Хатъуей й се гадело. Баща й щял да я принуди да се омъжи за него, но Дермот бил казал, че първо ще я убие. Пък и тя предпочитала да умре, отколкото да се омъжи за този звяр.

Тя безмълвно погледнала през прозореца и лейди Нора въздъхнала.

— Умолявам те, дете — тихо казала тя. — Кажи на мамчето си и аз ще направя всичко възможно, за да ти помогна. Знаеш колко много те обичам.

Лили поклатила глава и продължила да се взира в дъжда, който се стичал по прозореца като непроницаема преграда, също като собствените й сълзи.

— Не мога, мамичко — уморено казала тя. И това било всичко.

 

 

Лорд Молино седял в библиотеката, пушел пурата си и четял вестник. Съпругата му уморено се отпуснала на отсрещния стол и той я погледнал учудено.

— Изглеждаш уморена, скъпа — казал той леко разтревожено. — Мислех си, че престоят в Арднаварна ще ти се отрази добре, но сигурно те безпокои болестта на Лили.

Тя отново усетила пробождане в сърцето, но не обърнала внимание. Нямало начин да избегне онова, което трябвало да каже на съпруга си. Трябвало да изпълни дълга си. Тя го разказала спокойно, стегнато и кратко.

Той не казал нищо. Очите му, които били сини като тези на Лили, я гледали, сякаш е полудяла. Огъстъс Молино бил едър човек, но когато се изправил на крака, обзет от безумен гняв, й се сторил като великан. Лейди Нора притиснала ръка към гърдите си, като се молела да умре, преди милият й съпруг да я удари за това, че е разбила сърцето му с разказа си за пропадналата му дъщеря.

Лицето му първо почервеняло, след това посивяло, краката му сякаш се подкосили и той рухнал на стола си. Казал:

— Мили боже, Нора, сигурно има някаква грешка. Това не е вярно, не е възможно. — Очите му се втренчили в нейните с молба и тя помислила, че той ще се разплаче. — Само не Лили — прошепнал той.

Тя казала:

— Вярно е, Огъстъс, макар че от все сърце ми се иска да беше лъжа.

Той се изправил отново и също като Лили се загледал през прозореца към настъпващия мрак, към мрачния пейзаж, докато жена му набързо му казала за разрешението, което вече била предложила на дъщеря си: прибързана женитба, дълго пътуване в чужбина, преждевременно родено дете…

— Ще трябва да говориш с родителите на момчето. Всичко може да се уреди, Огъстъс. Само ако Лили се съгласи да ми каже кой е той.

Без да обръща глава, той казал:

— Изпрати ми Лили тук.

Лейди Нора станала и тръгнала към вратата. Тя неспокойно се обърнала към него:

— Трябва да внимаваш с нея, Огъстъс — казала тя. — Не забравяй, че момичето е в положение.

— Боже мой, Нора — измъчено се провикнал той, — как бих могъл да забравя?

Когато майка й казала да слезе в библиотеката, за да говори с баща си, Лили хукнала да търси Сиел. Тя я открила да чете излегната пред камината в детската стая с кучетата край себе си.

— Как можеш да се излежаваш така спокойно — попитала тя, готова да се разплаче, — когато татко ме вика и знам, че ще ме убие?

Огромните сиви очи на Сиел се изпълнили с жалост и тя изтичала при сестра си.

— Ох, Лили, Лили. Какво ще му кажеш?

— Нищо! — очите на Лили заблестели от презрение при мисълта за Дермот. — Никога няма да кажа. Никой не може да ме принуди да го направя. Първо ще се самоубия.

— Не. Не. О, Лили, недей, моля те. Аз те обичам. Ще ти помогна. Може би и татко няма да е чак толкова сърдит, като свикне с идеята…

— О, Сиел — Лили отчаяно се опитала да се усмихне на невинната си малка сестричка. — Винаги си била глупава оптимистка.

Тя си измила лицето, сресала черните си къдрици и ги завързала с розова панделка. Облякла розовата си памучна рокля и изтрила носовете на калните си обувки отзад във вълнените си чорапи. Не могла да си намери повече причини да отлага и слязла на долния етаж, за да се види с баща си и да научи съдбата си.

Сиел изтичала надолу по петите на Лили, както правела винаги, но дори тя този път не посмяла да влезе в библиотеката, когато Лили почукала и баща й казал: „Влез“. Сиел се приближила и залепила ухо на вратата, за да подслушва.

Лорд Молино стоял до прозореца и гледал навън. Той не се обърнал да погледне Лили. Не можел да й позволи да забележи болката му. Казал:

— Какво ще ми кажеш за себе си, Лили?

Гласът му бил равен и безразличен, сякаш се канел да уволни някоя слугиня и слабата надежда, която хранела Лили, потънала като камък на дъното на езеро.

— Много съжалявам, татенце — прошепнала тя с наведена глава. Калните й кафяви обувки се подавали изпод окъсалата и памучна рокля и тя си помислила, че е трябвало да ги смени.

— Съжаляваш ли? И смяташ, че това е достатъчно? Това, че съжаляваш, ще те освободи ли от отговорностите към семейството ти? Към името ти? Към общественото ти положение? Това, че съжаляваш, ще отмие ли нашия позор?

Той се завъртял и застанал с кръстосани зад гърба ръце, като я гледал, сякаш не вярвал, че тя е същата дъщеря, която толкова обичал.

— Лили, аз ти дадох всичко — казал той и тя усетила как гневът му кипва. — Всичко, което искаше. А ти ме подведе.

— О, не, татенце, не съм те подвела… това беше… това беше… — тя не могла да измисли нищо и отново безмълвно навела глава.

— Какво беше? — попитал той. — Какво си ти, Лили? Селянка, която нищо не разбира? Ха! Дори селянките имат морал.

Той закрачил по стаята, като се опитвал да сдържи гнева, който тя усещала. Стискал здраво ръцете си отзад и тя уплашено се чудела дали няма да я удари.

— Милата ти майка измисли едно разрешение — казал накрая. — Ще ми кажеш името на този мръсник и аз ще говоря с баща му, макар че това означава да се унижа и да призная, че дъщеря ми не е по-добра от уличница. Ще го накарам незабавно да се ожени за тебе. Ясно ли е, Лили?

Тя мълчаливо се взирала в обувките си и той казал ядосано:

— Изглежда, че този замисъл има само едно слабо място. Майка ти ми каза, че ти не искаш да й съобщиш името на момчето. Обаче на мен ще го кажеш, Лили, и аз още тази седмица ще те омъжа за него. Ясно ли ти е?

Лили все още безмълвно гледала към обувките си. Тя си повтаряла, че той никога няма да я накара да се омъжи за Дермот, никога. Тя говорела сериозно, когато казала, че предпочита първо да се самоубие. Мразела го. Той бил звяр. Потръпнала от страх, когато си спомнила колко я бил уплашил.

Баща й казал заплашително:

— Лили, давам ти точно една минута, за да ми кажеш името му. Ако не го направиш, ще трябва да си събереш нещата и незабавно да напуснеш тази къща.

Тя рязко вдигнала глава и го изгледала ужасено. Неговият поглед бил неумолим, той извадил златния часовник от джоба на жилетката си. Отворил капачето с щракване и започнал да брои секундите.

Лили отчаяно се опитала да измисли някакъв начин да се спаси. Може би трябвало просто да излъже, може би трябвало да му каже името на някое от стотиците момчета, които толкова искали да се оженят за нея само допреди няколко седмици? Но това нямало да свърши работа и тя си го знаела. Баща й щял да говори със семейството на момчето и те щели да я презират като лъжкиня и уличница, както и собственото й семейство. Не. Трябвало да има друг начин, трябвало да се сети за някой, чието социално положение да е толкова по-ниско от тяхното, че на баща й и наум да не му дойде да я омъжи за него. Името й дошло на езика като помощ от небето.

— Беше Фин О’Кийфи — казала тя.

Сиел, която стояла пред библиотеката, запушила с ръка устата си, за да заглуши напиращия вик. Тя все още притискала ухо към вратата и чула ужасния студен гняв в гласа на баща си, когато той произнесъл бавно:

— Какво каза, Лили?

— Беше Фин. Фин О’Кийфи, конярят.

— Мили боже.

Гневният вик на баща й бил толкова силен, че сигурно се чул чак в конюшнята, и Сиел уплашено отскочила от вратата.

— Ще го убия — извикал баща й. — Ще убия това мръсно копеле…

Сиел не дочакала да чуе края. Тя хукнала по коридора колкото я държали краката, минала през тапицираната със зелено сукно врата, през хамбара на иконома и през кухнята, излязла през задната врата и се спуснала напряко към конюшнята. Дъждът я мокрел, а кучетата скачали край нея и я папали с кал, но тя дори не ги забелязала. Трябвало да стигне при Фин О’Кийфи преди баща си.

В конюшнята нямало никого заради дъжда и само едно младо момче пазело конете. Сиел се метнала на понито си, без да го оседлава и се втурнала през калдъръмения двор към арката и после по пътеката към къщата на О’Кийфи.

Вратата й отворил Даниел. Той я погледнал учудено. Червените й къдрици били прилепнали към главата, очите й били опулени от ужас, а лицето й било пепеляво.

— Какво има, Сиел? — извикал той. — Да не е станало нещо в Голямата къща?

Сиел поклатила глава и се разплакала.

— О, не. Не. Лили ще има бебе и каза на татко, че е от Фин. Сега той идва да го убие. Трябва да бягаш, Фин, — извикала тя. — Татко говореше сериозно. Той отиде да си вземе пистолета. Трябва да бягаш веднага.

Даниел се нахвърлил върху по-малкия си брат, побеснял от яд.

— Т’ва вярно ли е? — изкрещял той и го стиснал за гърлото. — Че ти си бащата на детето на мис Лили?

Сърцето на Фин било пронизано от болка, и в него останала рана, която сякаш никога нямало да зарасне. Неговата мила, красива, чудесна Лили го била подвела. Тя била лъгала и мамила, и била направила беля с някой от префърцунените си приятели, а сега той трябвало да умре заради това.

— Изобщо не е вярно — извикал той, като отблъснал брат си и сграбчил Сиел, готов да я убие заради онова, което била казала. Но всъщност искал да убие Лили. Искал да я удуши с голи ръце. — Ако беше вярно — извикал и пуснал Сиел, — щях да си понеса наказанието. Но то не е вярно, братко. Това дете изобщо не е мое.

— О, Фин, Фин, моля ти се, побързай — настоявала Сиел. — Татко ще бъде тук всеки момент.

— Как можа Лили да направи подобно нещо? — извикал той.

— Не знам — казала безпомощно тя. — Знам само, че трябва да бягаш.

— Бог да ни пази — изревал стреснато Даниел. — Детето е право. Трябва да бягаме, Фин. Трябва да бягаме през океана от гнева на Негова Светлост, защото той няма да спре да ни търси. — Той си грабнал сакото и изблъскал брат си пред себе си навън. — Кажи на баща ни, че сме заминали — това било всичко, което казал на Сиел, преди двамата да хукнат по пътеката. Те прескочили плета и се затичали през полето към гората.

Сиел ги гледала, докато се изгубили от поглед, после пак се покатерила на понито си. Минала през полето, за да не срещне баща си, който бил тръгнал да убива Фин, и се върнала в Голямата къща.