Елизабет Адлър
Наследство от тайни (49)

Глава 49

Фин отиде да се срещне с Лиам следващата събота и по време на обеда те се опознаха по-добре. Той разказа на Лиам че е дошъл в Америка от Ирландия, когато бил на неговата възраст, едва седемнайсетгодишен, и как беше работил за Корнелиус, и събитията, които го бяха направили богат човек.

И след това, когато Лиам беше свободен, Фин бе там. Те обсъждаха таланта му и бъдещето му безкрайно, и Фин видя един лесен начин да отмъсти на Лили и да си върне сина. Ако Лиам отидеше в Италия, за да стане художник, тя щеше да му спре парите, оставяйки го без избор, освен да прави това, което тя каже. Но ако той предложеше да го финансира, Лиам щеше да е свободен да прави това, което искаше, и щеше да се отчужди от майка си.

Фин се изкушаваше, но за първи път имаше и друга емоция, освен желанието за отмъщение. Той обичаше сина си и, като истински баща, искаше най-доброто за него. Искаше Лиам да отиде в колеж.

— Ти си млад — каза той. — Има време за всичко, което искаш да направиш. Изучи историята на изкуството и архитектурата. Можеш да пътуваш в чужбина през летните ваканции, и може би да вземаш курсове по рисуване във Флоренция или Сиена. Ще ти намеря най-добрите учители. И ако има някаква финансова „трудност“ — той се усмихна на Лиам, който знаеше, че това значи „проблем с майка му“, — тогава ще се радвам да поема разходите ти.

Той вдигна ръка, за да възпре протестите му: — Аз не бих стигнал до това, което съм сега без помощ — каза той твърдо. — И считам за свой дълг да ти помогна сега. Освен това ми харесва да бъда покровител на изкуството. Когато станеш известен, мога да разказвам, че аз първи съм открил таланта ти.

И така, за облекчение на Лили, Лиам отиде в Харвард без протести на следващата година, и макар че предметите, които си избра да учи, не бяха тези, които тя предпочиташе, той все пак покорно следваше стъпките на „баща си“.

 

 

Момчето

Междувременно другият син на Лили, Джон Уесли, „Момчето“ Шеридан, беше мъж на двайсет и осем. Откакто бе избягал от Нантъкет той обиколи страната дузина пъти, пътувайки в товарни вагони и спейки със скитниците, свит край огъня, за да го пази от студовете, или криейки се из балите и хамбарите, крадейки пари и храна, когато можеше, и използвайки ги за евтино пиене. Лицето му бе нашарено от много битки по кръчмите и той изглеждаше по-възрастен. Беше злобен, сърдит младеж, лесно се палеше, и поне два скитника не бяха оживели от жестоките му юмруци и бързия му нож.

Понякога си намираше временна работа. Когато чистеше дворовете в някой хубав квартал, дамите бяха благосклонни към историята му за това как е бил изоставен, и го хранеха и му плащаха повече. По някаква причина Момчето привличаше жените — имаше някаква смелост в очите му и когато ги погледнеше, те се изчервяваха.

По-често работеше по фермите, жънейки и берейки ябълки и праскови. Той откри, че селските жени бяха по-самотни и удобствата, които предлагаха, бяха по-лесно достижими, отколкото при подозрителните градски жени. И често, когато ги напускаше, той успяваше да вземе по някой трофей със себе си: пръстен или гривна, или пачка пари изпод дюшека, за да си помогне за следващата фаза на безкрайното си пътешествие.

В една от по-отдалечените ферми той се запозна с една вдовица, жена петнайсет години по-възрастна от него. Тя беше висока и слаба, не неговият тип, с вече посивяваща коса и сини очи с бръчки по края от много взиране към безкрайните житни ниви, които притежаваше, чак до хоризонта. Стотици и стотици акри, както Момчето бързо забеляза. Къщата й беше сива като всички други, и когато той дойде, първата му задача бе да я боядиса в бяло.

— Обичам наоколо да е спретнато, дори толкова години след като Етен го няма — каза жената гордо.

— Нямам синове и все още поддържам тази ферма сама. Етен, моят съпруг, загина в склада за жито. Той беше горе на стълбата и избутваше житото надолу по канала, когато нещо се закачило и той скочил долу да види какво е станало. И тогава цяла планина жито просто се стоварила върху него, погребвайки го. Открихме го чак след седмица. И житото беше погубено.

Момчето я гледаше, представяйки си разложеното тяло в житото.

— Не трябваше да прави така — изрече тя тъжно.

Седмиците минаваха и тя му възлагаше все нови и нови задачи — да чисти техниката, да помага при оранта и облагородяването, да се грижи за конете, да чисти плевните. Постепенно Момчето осъзна, че тя не иска да го пусне да си отиде. Беше богата самотна вдовица и й харесваше той да е край нея.

— Ти си по-добра компания от обикновените ратаи — каза тя, предлагайки му студена бира на масата с вечерята му от печено пиле и картофи. — Искаш ли да останеш за постоянно като мой мениджър?

Погледите им се срещнаха през масата и Момчето разбра, че всичките тези акри жито и тази къща с всичко в нея, включително Амелия Джейн Екхарт му се предлагаха. Само трябваше да ги поиска.

Той премисли и след шест седмици й предложи да се оженят. Церемонията се проведе в най-близкия град, без гости. Момчето намери съпружеските си задължения за уморителни, но Амелия го харесваше, а и не очакваше много. Като господар на къщата, той споделяше спалнята й и се разхождаше из земите си, вечерята му се слагаше топла, заедно с бутилка бира.

Няколко месеца по-късно, когато вече не можеше да издържи монотонността на всекидневието и скуката на голите поля, той изтегли от сметката на Амелия няколко хиляди долара и хвана влака за Чикаго. Купи си хубав костюм и си взе стая в най-луксозния хотел, поинтересува се къде са най-красивите жени и най-близката зала за покер. С пари в джоба си той искаше да стане комарджия, но не бе достатъчно умен, за да бие истинските професионалисти и скоро отново остана без пари. Заложи хубавите си дрехи и, отново в одеянията на скитник със скъсано яке и панталони, пое по пътищата.

През цялото време знанието кой е и кой би могъл да бъде гореше като киселина мозъка му. Всяка нощ седеше край огъня с бутилка от най-евтиния алкохол, за да облекчи болката в душата си и глада в корема си, спомняйки си историите, които жените на Шериданови му бяха разказвали. За това как майка му била дъщеря на богат и титулуван ирландец, чието семейство имало големи имения. Как тя го изоставила, защото била твърде млада и твърде наранена, за да се грижи за него сама, макар че винаги изпращала пари за издръжката му. За това как никога не искала да го вижда.

Момчето бе проверило фактите. Той беше отишъл в библиотеката в Бостън и намерил тома „Благороднически титли“, който му показа, че това което казваха, е вярно. Оттогава си бе задавал същия въпрос хиляди пъти. Не му ли се полагаше част от тези ирландски акри? Ами от парите? Може би също и титлата? Беше лесно да открие местонахождението на майка си и бе отишъл там с намерение да се свърже с нея, но тя бе отказала да го вижда и го бе заплашила с полиция. И тъй като имаше крадени пари в джоба си, не можеше да си позволи да се сблъска със закона.

Но имаше и нещо друго, което го изгаряше дори повече от това — спомена за сина й, застанал на хубавото стълбище в голямата им къща, питащ го кой е, сякаш той нямаше право да е тук. И фактът, че детето беше господарят вместо него.

Треперейки около огньовете през мразовитите зимни нощи, когато вятърът пронизваше и костите, в компанията на други отрепки и пияници в тинята на обществото, Момчето си обеща отмъщение един ден, и знаеше точно как да го осъществи.

Случи се така, че Момчето се оказа в Бостън през първия семестър на Лиам в Харвард. Беше отчаян, бе по-мръсен и по-жалък от повечето скитници. Прекарваше нощите си в един приют за бедни, където му даваха паница супа за вечеря, чай и хляб за закуска и няколко монети в джоба, за да изкара деня.

По спретнатите улици и площади на Бийкън Хил, той се открояваше както черното върху бялото. Бдителни погледи го забелязаха да се мотае по улица Маунт Върнън и съобщиха на полицията. Намери се в патрулния фургон. Беше затворен в килия, за да си охлади краката и темперамента за няколко дни, и след това освободен с предупреждение да стои далече от Бийкън Хил и да напусне града.

Вместо това той се върна в Бийкън Хил и, заплашвайки с нож продавача, обра една хубава бакалия, наречена „При Даниел“. Хората не очакваха такива неща в места като Бийкън Хил, и той се измъкна с над четиристотин долара. Избяга през Чарлз Ривър в Кеймбридж, където си купи дрехи, подстрига се късо и обръсна мустаците си. Нае една евтина стая на авеню Масачузетс и се върна по моста към Бийкън Хил и улица Маунт Върнън отново. Този път вече никой не го забелязваше и той успяваше да проследява ежедневните излизания на майка си и сина й.

Първото наистина голямо скарване на Лиам с майка му беше за това дали ще му позволи да живее в общежитията като другите студенти, или ще трябва да се връща в Бийкън Хил всяка вечер, както тя искаше. Лили крещя и хлипа, казвайки, че ако я обича, никога не би я оставил сама. Тя му напомни колко много е пожертвала заради него, и колко трудно й е било да го пусне да посещава интернатно училище.

Накрая той й постави ултиматум: или той ще остане при нея и няма да ходи в колежа, или ще отиде в колежа и ще живее в общежитие. Тя беше принудена да се предаде, но винаги му го напомняше, посещавайки го често, със заплахи и ненужни съвети. Единствената почивка настъпваше, когато тя заминеше за Ню Йорк.

Лиам разбираше, че въпреки благотворителната си дейност тя е една неудовлетворена, самотна жена. Беше четиридесет и шест годиш на, все още изглеждаше млада и много красива, и на него му се искаше да се запознае с някой добър човек, да се ожени и да бъде щастлива. Тогава може би щеше да го остави да живее живота си. Но разбираше, че това не бе възможно. Лили изглежда не се интересуваше от мъже.

Фин го посещаваше, когато можеше. Те бяха добри приятели, макар майка му все още да не знаеше това. Той имаше среща с него тази вечер в едно кафе на площад Харвард и закъсняваше. Бързаше надолу по Дънстър, когато усети че някой го следва. Беше безлунна вечер, по тротоарите се бе натрупал черен лед и имаше дълги отсечки тъмнина между мъждукащите газови лампи. Мислейки си, че е някой колега студент, Лиам забави ход, за да види кой е.

 

 

Фин се бе уморил да стои на студа и бе тръгнал от другия край на Дънстър да го посрещне. Той видя Лиам да се обръща и после да спира, след което заговори с някого, но беше твърде далече, за да види с кого:

— Чакай малко — извика непознатият.

Лиам се взря в непознатия, когато той се приближи в светлината на лампата. Имаше нещо познато в него, но не можеше точно да си спомни какво.

— Здравей братко — каза непознатият. — Казах ти, че ще се върна.

Тогава той си спомни онази нощ, преди години, когато непознатия младеж беше дошъл в къщата им. „Довиждане братко“ бе извикал той на тръгване, и някак си това се беше запечатало в паметта му. И сега го беше нарекъл „братко“ отново.

— Какво искаш? И защо ме наричаш „братко“?

— Какво искам ли. Ами, да поговоря с теб, разбира се. А защо те наричам братко? Ами, защото майка ни е една и съща, Лиам. Лили Портър Адамс, бившата Лили Молино.

Младото лице на Лиам пламна от гняв.

— Не смей дори да споменаваш името на майка ми, или ще извикам полиция.

Момчето хвана ръцете на Лиам и ги изви зад гърба му. После притисна ножа към ребрата му.

— Това е, което семейството ти винаги прави, нали, когато има нещо, което не искат да чуят, или някой, когото не искат да виждат. Викат полиция и го прогонват. Е, сега не можеш да ме прогониш братко, така че просто ще слушаш това, което ще ти кажа. Дори и да не ти харесва. И по-добре е да разбереш, че твоята майка е и моя майка, само че ме изостави в Нантъкет след корабокрушението. Когато се родих, тя ме остави там и отиде при сладкия живот. При господин Джон Портър Адамс и благинките. На които ти, братко, досега си се наслаждавал сам. Само че, сега аз се върнах и смятам да си получа моя дял.

Ножът прободе кожата на Лиам и той усети как кръвта започна да се стича. Той се чудеше, ужасен, откъде Момчето знаеше толкова много за семейството му. Но това за майка му не е вярно и той ще го убие, защото я обижда.

— Ах ти, гадно копеле — изрева той, изблъсквайки Момчето. Ножът издрънча на земята между тях и те го погледнаха.

Момчето се усмихна заплашително на Лиам.

— Хайде, братко — прошепна той. — Предизвиквам те. Вдигни го и нека по-добрият победи.

Но преди Лиам да успее да помръдне, той грабна ножа. Беше свършил с приказките. Погледна Лиам. Просто искаше да издълбае всичките тези години на омраза. И заби ножа си в него отново и отново.

Фин пробяга последните няколко метра. Той тежко стовари бастуна си върху ръцете на Момчето. Момчето изрева от болка, гледайки счупените си пръсти, и тогава, с псувни и ругатни, се хвърли към гърлото на нападателя. Фин блъсна обкования си бастун в черепа му. Чу се изпукване, като от ударена билярдна топка и Момчето падна зашеметено на тротоара.

Фин забеляза кръвта, стичаща се по дрехите на Лиам и изпъшка. Той свали палтото си и го зави, после свали сакото си и го подложи под главата му. Изтича до края на улицата и каза на един минаващ да извика помощ, след това изтича до Лиам. Нямаше го само няколко минути, но когато се върна, убиецът беше изчезнал. Прегърна Лиам, по лицето му капеха сълзи.

— Мили боже — помоли се той, — не го оставяй да умира. Той е толкова млад. А аз току-що го открих.

Линейката дойде и откара Лиам в болницата, където веднага беше вкаран в операционната. Хирургът каза на Фин, че имал няколко прободни рани и че трябва да оперира веднага. Фин разказа на полицията какво се е случило и те извикаха майката на Лиам.

Лили се втурна през вратата, подивяла от страх. Замръзна на място, когато видя Фин.

— Съжалявам, Лили — каза той нежно. — Лиам още е в операционната. Още няма новини. Късмет е, че бях там да му помогна.

— Ти си помогнал на моя син? — тя се отпусна на един стол, с разширени от недоверие очи.

— Не забравяй кой е той, Лили. Мен ме е грижа, колкото и теб.

— Как може теб да те е грижа? — извика тя. — Ти дори не го познаваш. Аз съм тази, която я е грижа, аз съм тази, която го обича, аз преживях всичките му детски болести, следях да получава добри оценки. Аз съм тази, която винаги е била до него. — Тя го изгледа убийствено. — Как смееш да казваш, че те е грижа, колкото мен? Това момче е моят живот.

Тя заснова по коридора, ужасена.

— Кой беше? — извика тя. — Къде е той? Сама ще го убия. Ох, защо, защо. Защо го е направил?

— Може би е бил крадец. Може би е искал пари и Лиам е отказал да му даде.

Лили го погледна подозрително.

— Значи просто така се е случило ти да минаваш по Дънстър. Когато и Лиам е минавал. Това е забележително съвпадение, Фин. Твърде забележително, според мен.

Той сви рамене.

— Просто късмет, предполагам. Но сега не е времето и мястото да подхващаме отново старата кавга. Нека да мислим за Лиам.

Те седяха мълчаливо един срещу друг, чакайки. Половин час по-късно хирургът дойде да им съобщи, че дълбока прободна рана е засегнала десния дроб на Лиам. Друга е проникнала в диафрагмата, слава богу, без да засегне жизнени органи, макар че е причинила остри кръвоизливи. Те бяха направили, каквото можеха. Сега всичко зависеше от Лиам.

Той каза, че могат да го видят за малко и те стояха от двете му страни, гледайки пребледнялото му лице. Той изглеждаше толкова млад и уязвим, отново като дете, мислеше си Лили тъжно:

— Спи добре, скъпи мой — каза тя, навеждайки се да го целуне.

Фин я изпрати до улица Маунт Върнън и тя го покани.

— Мисля, че имаме да обсъдим някои неща.

Те седяха в библиотеката на Джон от двете страни на догарящия огън, гледайки се, като всеки от тях си спомняше нощта, когато той бе дошъл тук да я види под претекст, че ще говори с Джон, и си спомниха как беше започнала любовната им връзка.

Тя облегна главата си върху тапицираното кресло, гледайки как Фин налива бренди.

— Изпий го — каза той. — Ще се почувстваш по-добре.

— Искам да знам защо си се виждал със сина ми — каза тя.

Той въздъхна.

— Ние се опознахме от известно време. Ние сме, предполагам, добри приятели.

Лицето й беше с цвета на пепелта в огнището.

— И защо реши да бъдете с него приятели сега? След всичките тези години?

— Той е и мой син.

Тя го погледна тъжно.

— Спирал ли си някога да мислиш какъв би могъл да бъде животът? Не си ли спомняш, когато ти казах, че съм бременна. Наистина ли не можеш да се сетиш какво се случи, какво каза, какво направи през онази нощ? Ти се отрече от сина си, Фин. Отказа се от всички права над него. Ти каза, че той не е от теб и че никой не може да докаже противното. Е, нека сега та кажа, Фин, че това, което каза беше истина. Лиам е син на Джон Портър Адамс и никой не може да докаже, че не е. Ти загуби всяко право над него през онази нощ. Аз съм неговата майка и ти никога няма да ми го отнемеш, дори и да се наложи да му кажа истината. — Тя стана и отиде до вратата. — А сега можеш да напуснеш къщата ми, и живота ми, и сина ми. Повече никога не искам да те виждам.

Тя се отдалечи от него нагоре по стълбите, но не се обърна. Той разбра, че накрая е свършило. И двамата бяха загубили и сега се бяха загубили един друг завинаги.

Той излезе от къщата й и се върна в болницата. Взря се в лицето на сина си.

— Оздравявай, скъпо мое момче — каза той, целувайки го по бузата за пръв и последен път в живота си. После си тръгна.