Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (8)

8

Офицерите и екипажът минаха през целия кораб, като чукаха по вратите на каютите, оглеждаха салоните, подканваха пътниците да оставят вещите си и да защитят живота си, като незабавно се отправят към главната палуба. Алармените звънци не преставаха да звънят, а по интеркома се повтаряше постоянно съобщението за евакуацията.

Пътниците се събраха на главната палуба под светлината на прожектори. Те гледаха уплашено черната вода край кораба. Океанът беше спокоен, но никъде не се виждаше дори една светлинка, която да показва присъствието на суша или кораб. Наоколо беше тъмно и нямаше никого, освен тях. Пълните с пътници спасителни лодки бяха спуснати във водата. Членовете на екипажа надуваха гумени салове от металните барабани на палубата и ги хвърляха през борда. Други спускаха въжени стълби от различните палуби по бордовете на кораба. Офицери уверяваха пътниците, че в лодките ще има място за всички и че въжетата и саловете са просто допълнителни предпазни мерки.

Деби и Харви вървяха забързано по един дълъг коридор. Те срещнаха двадесетина души при една затворена противопожарна врата. В групичката бяха Лиза сестрите Фишър, младоженците Исабел и Алехандро, възрастната двойка, която седеше до тях на вечеря.

— Какъв е проблемът? — попита солистката на оркестъра, която се казваше Шери Силвър. След това добави жално: — Трябва да изляза оттук.

— Вратата не иска да се отвори — обясни Алехандро, който не беше изгубил присъствие на духа.

— Знам един пряк път — каза внезапно Лиза, която беше пълна с идеи както винаги. — Всички да се хванат за ръка с човека пред тях и зад тях.

— Млъквай, Лиза — сряза я Шери. — Просто ни покажи пътя!

Те последваха Лиза по един друг коридор и завиха зад ъгъла. На около шест метра пред себе си видяха друга врата, която бавно се затваряше. Франк се затича към нея.

Стигна навреме до вратата и тъкмо щеше да пъхне ръката си, когато размисли. Противопожарната врата се затвори плътно и Франк не успя да я отвори колкото и да опитваше. Сега групата беше затворена в пространството между няколко противопожарни врати, които не искаха да се отворят.

— О, господи! — едва успя да каже Деби. — Ние сме в капан!

— Имам нужда от една цигара, Франк — каза Констанс с треперещ глас. — Наистина имам нужда от цигара.

 

 

Тънък слой дим висеше във въздуха, когато Ани и Алекс тръгнаха с останалите пътници към главната палуба.

— Алекс, това не може да се случва — повтаряше Ани. — В брошурата пишеше, че на кораба има хиляда противопожарни пръскача, които изпускат специален газ, който…

Алекс застина на мястото си, тъй като думите й го подсетиха за нещо. Той подуши въздуха.

— Сяра — каза той. — Усещаш ли? Мирише на сяра.

— И какво от това? — попита Ани. Тя почти можеше да види как мислите хвърчат из съзнанието му.

Алекс тръгна по друг коридор, който водеше в посока, различна от тази, в която се бяха отправили пътниците.

— Искам да проверя това — каза той. — Ще се отбием за малко. Мисля, че нещо не е наред…

— Да, точно така! — сряза го Ани. — Ние напускаме кораба посред нощ. Хайде, Алекс…

— Обещавам, че ще се върна веднага, Ани. Ти върви с екипажа. Няма да се бавя много.

 

 

Застанала сама в металната кутия на асансьора, Дрю потърси с ръце копчетата и натисна всяко от тях по няколко пъти. Тя си спомняше, че червеният алармен бутон е по-голям от останалите. Беше го мерила и вече го беше натиснала поне двадесет пъти.

Момичето се беше успокоило след паниката, която го беше обзела при люлеенето на асансьора. По време на люлеенето тя беше очаквала, че всеки момент кабината ще се откъсне и ще полети надолу към шахтата. Сега обаче люлеенето беше престанало и тя отново се владееше, поне засега. Дрю не беше страхливо момиче. Това беше единственото хубаво нещо на недъга й — глухотата й я беше научила да се оправя сама още в ранното й детство. Често усещаше, че вътрешно е много по-силна от много други хора. Разбира се, точно сега тя нямаше никакъв избор. Трябваше да бъде силна и толкова.

Тъй като не изпитваше страх от затворени пространства или от тъмнината, можеше да концентрира мислите си върху чисто практически проблеми, като например как да се измъкне от асансьора. Мислите й обаче бяха ограничени от познанията й. Тя се намираше в един повреден асансьор. Рано или късно някой щеше да забележи или да чуе алармения звънец. На нея изобщо не й хрумна, че проблемът може да не е само в асансьора и че звукът на алармения звънец, на който толкова много разчиташе, се беше изгубил между множеството подобни звуци.

Продължи да опипва методично в тъмнината, като си мислеше мрачно, че вече знае какво е човек да бъде глух и сляп и се опитваше да загаси пламъчетата на паниката, като ги заливаше със студената вода на здравия разум.

И всичко това се случваше само защото глупавите й родители не й позволиха да носи глупавата червена рокля!

 

 

Селест и Рупърт отказваха да се качат в спасителните лодки.

— Не можем да открием дъщеря си — обясни Рупърт на един млад офицер. — Тя не беше в каютата ни. Ние сме в 8127.

— Това е на палуба Б. Тя вече е евакуирана — отговори офицерът. — Няма за какво да се тревожите…

— Но тя е глуха — обясни му Селест. — Няма ли начин да…

— Сигурно сме я прибрали — увери ги офицерът. — Аз лично проверих тази палуба. Тя е в добри ръце. А сега трябва да отидете на главната палуба и да се качите в лодките, ако искате да я настигнете.

Офицерът ги подкара по коридора към вратите, които водеха към главната палуба. Той ги прекара покрай една редица асансьори. Над вратата на единия от тях мигаше червена светлина. Всички противопожарни аларми на кораба виеха оглушително.

Мерсед беше останал сам на мостика и все още се опитваше да освободи управлението на кораба от автопилота. Той знаеше, че това не е по неговите сили, но все пак упорстваше и продължаваше да набира инструкции към компютъра. Те или не биваха взети под внимание, или просто биваха отказвани. Той направи няколко нови промени и опита отново. След това внезапно се оказа, че постига някакъв напредък — докато компютърът не спря да приема инструкциите му.

— По дяволите! — каза навигаторът. — Той ни е блокирал!

В този момент вратата зад него се отвори рязко. Мерсед се сви на стола си.

— Не ме убивай! — помоли се той. След това хвърли един поглед през рамо и с облекчение видя, че влезлият на мостика беше Алекс. — Качвайте се в лодките, сър! Тук само ще ни пречите!

— Спокойно, аз съм полицай — отвърна Алекс. — Исках само да проверя нещо.

— Какъв сте?

На Алекс му бяха необходими само няколко секунди, за да огледа екрана на противопожарната система с множеството мигащи червени лампички върху него.

— Тези пожари потвърдени ли са? — попита той.

— Ние пълним спасителните лодки! — каза Мерсед. — Какво друго потвърждение искате?

Двамата погледнаха през прозорците и видяха малките навигационни светлини на някои от спасителните лодки, които вече се бяха отдалечили от спрелия кораб.

Под тях, дълбоко в утробата на кораба, в единствената все още заета каюта, Гайгер провери температурата на водата в полупразната вана. Доволен от проверката, той изпразни пиявиците в нея. След това ги погледна нежно и им каза на висок глас:

— Съжалявам, че не мога да ви взема всичките с мен. Но скоро ще имате възможност да си тръгнете сами.

Под светлината на прожекторите на главната палуба корабният фотограф снимаше как се спускат спасителните лодки.

— Спуснете номер седем! — заповяда Джулиано.

Електрическите лебедки започнаха да спускат лодката край борда на кораба и след една минута килът й се удари във водата. Хората в лодката откачиха свързващите я с лебедката въжета, запалиха двигателя и се отдалечиха.

— Движение! — извика Джулиано. — Последната лодка, всички да се качват веднага!

Последните пътници се качиха в лодката, с изключение на Ани. Тя беше решила да чака Алекс независимо какво щеше да се случи. Родителите на Дрю, които изглеждаха много разтревожени, също не се качиха в лодката.

— Ани — каза Селест и се вкопчи в нея. — Дрю не беше в каютата.

— Претърсихме навсякъде — допълни Рупърт.

— Не можем да тръгнем без нея! — каза Селест.

Ани все още се оглеждаше за Алекс.

— Сигурно се е качила на друга спасителна лодка.

— Хайде, да тръгваме! — подкани ги Джуалиано.

За свое огромно облекчение Ани видя Алекс да тича към тях.

— Алекс! — извика тя. — Побързай, това е последната лодка!

Селест се обърна към Алекс.

— Да си забелязал Дрю?

Алекс не отговори; вместо това той се обърна към Джулиано:

— Преброихте ли пътниците?

— Сър, трябва да се качите в тази лодка! — настоя Джулиано. — Аз нося отговорност за пътниците на този кораб!

— Таблото ви е почервеняло от дима от серни гранати — информира го Алекс. — Половината от тези пожари не съществуват. Какво става, по дяволите?

Джулиано му разказа набързо всичко, което знаеше. Само две неща от разказа му имаха съществено значение. Първото беше, че катастрофата не се дължеше на серия от механични повреди и случайни съвпадения, а на действията на някакъв луд, който пътуваше на кораба. Второто беше, че те трябваше да се състезават с времето, тъй като им бяха дадени петнадесет минути да евакуират кораба.

— Не ни остава много време! — каза Джулиано и погледна часовника си. — Не знам на какво е способен този човек. Трябва незабавно да напуснем тази лодка!

 

 

Понесъл празните си чанти, Гайгер излезе от каютата си и тръгна по пустите коридори. Когато стигна до залата, в която се намираше трезорът, той насочи преносимия си компютър към масивната врата на трезора. С показалеца си набра поредица от команди, след изпълнението на които заключващият механизъм изщрака. Тежката врата се отвори автоматично. Гайгер знаеше, че трезорът разполага със собствена захранваща система, която действа автономно от тази на кораба.

Той погледна вътре и видя кръстосващи се светлинни лъчи. Ако пресечеше някой от тях, това щеше да включи множество алармени звънци, които щяха да увеличат нивото на шума малко повече в сравнение с онова, което вече се чуваше. Той знаеше, че вътре има и невидими инфрачервени лъчи, които имаха същата функция, както и двигателни и топлинни сензори. Но единственото, което можеха да направят те, беше да включат редица мигащи лампички върху няколко отдалечени конзоли. Всичко това вече нямаше никакво значение. Той влезе в трезора и всички алармени системи се включиха.

Пронизително изпискване откъм компютъра го накара да погледне миниатюрния екран. На него пишеше: „ЕВАКУАЦИОННАТА ПРОГРАМА ИЗПЪЛНЕНА“.

Той им беше дал петнадесет минути и не смяташе да им отпуска повече време. Ако тъпите копелета не бяха разкарали дебелите си задници от кораба, последствията си оставаха само за тяхна сметка. Той натисна един бутон и екранът се изчисти. Миг по-късно на него се появи следното съобщение: „НАЧАЛО НА ПРОГРАМА СТЕНА КОНВОЙ. ПОТВЪРЖДЕНИЕ“.

Гайгер въведе искания код. Екранът премигна и на него се появи ново съобщение: „СИГУРЕН ЛИ СТЕ?“.

Той отново въведе необходимия код. Програмата се задейства. След няколко секунди екранът премигна отново и на него се появи съобщение: „БЛАГОДАРЯ, КАПИТАНЕ. ПРОГРАМАТА ЗАКЛЮЧЕНА И ОБЕЗОПАСЕНА“.

Далеч под него, в изоставеното машинно помещение на кораба, големият дизелов двигател се запали с рев.

Гайгер усети вибрациите от двигателите.

— Тръгваме си — каза доволен той.