Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (18)

18

Въпреки че във Филисбърг беше все още рано сутринта, доста от местните жители и туристи бяха изпълнили улиците. Градът се простираше на около една миля по брега на Големия залив и се състоеше от три повече или по-малко паралелни улици — Фронт Стрийт, Бек Стрийт и Пондфил. Всички сгради по Фронт и Бек Стрийт, боядисани в различни пастелни цветове, изглежда, бяха безмитни магазини, хотели, казина или ресторанти. Тесни улички водеха до дворове, по чиито стени пълзяха увивни растения.

Въпреки че на тези острови никога не ставаше толкова влажно и горещо, колкото на някои други острови, хората бяха свикнали да започват работа рано, за да избегнат горещината на слънцето по пладне. Туристи влизаха и излизаха забързано в множеството магазини. Някои от тях вече бяха натоварени с пълни чанти въпреки ранния час. Други, които бяха прекарали предишния ден, забавлявайки се в нощните клубове и казината, закусваха или пиеха кафе на масите в откритите кафенета. Неколцина вече си бяха поръчали алкохолни питиета.

Онези, които предпочитаха да си прекарват времето на плажа, вече се бяха запътили към пристанището или бяха пристигнали там. В залива имаше един кей, но който се разхождаха хора. В самото пристанище стотици плавателни съдове от най-различни видове стояха закотвени или се движеха. Океански траулери, малки рибарски лодки и гребни работни лодки се смесваха с луксозни яхти, газещи дълбоко платноходки с високи мачти, малки лодки и гумени салове.

Рибари миеха палубите на лодките си, а един вървеше от доковете към града, като влачеше след себе си две огромни риби. Рибарите работеха по лодките си мълчаливо, докато туристите приготвяха своите лодки, като си подвикваха морски команди на висок глас. Един от тях успя да падне зад борда, докато платноходката му все още си стоеше закотвена, а на няколко други лодки можеха да се видят други, също толкова смешни недоразумения.

Това беше просто поредната слънчева сутрин в този островен рай. Хората бяха заети с делата си или си почиваха. Никой не обърна внимание на големия бял кораб, който се движеше през залива право към пристанището.

 

 

Алекс нямаше желание да плува обратно през коридорите и нагоре по стълбите, за да види какво става с пожара в атриума. Той трябваше да намери друг път към горните палуби. Алекс видя спасението в зейналата в борда на кораба дупка. Една въжена стълба, хвърлена по време на евакуацията, висеше пред дупката. Двамата с Данте можеха да се изкачат по нея, но трябваше да побързат. Алекс не искаше да бъде в предната част на кораба, когато той се сблъскаше с острова. Той знаеше кой щеше да спечели в този сблъсък и това не беше „Морска легенда“.

Алекс сграбчи въжената стълба и махна с ръка на Данте да го последва, фотографът поклати глава.

— Хайде! — извика Алекс. — Побързай!

— Ще ни издържи ли? — поинтересува се Данте.

Вместо отговор Алекс дръпна силно стълбата. Тя не се скъса.

— Ти върви пръв — каза фотографът.

Алекс се метна на стълбата и започна да се изкачва нагоре.

— Хайде! — извика той.

Фотографът подаде глава през дупката и погледна нервно нагоре. Той доста се колеба, преди да се качи на стълбата, и постоянно се оглеждаше за признаци, че тя може да поддаде. Алекс осъзна, че беше притиснал мъжа до границата на възможностите му. Дотук Данте се бе държал смело и му бе оказал неоценима помощ, но нямаше да издържи още дълго. Вместо да го изругае, Алекс се държеше необичайно търпеливо и си мълчеше.

Най-сетне Данте сложи двете си ръце и двата си крака върху стъпалата. Той беше достатъчно умен, за да знае, че не трябва да гледа надолу към кипящата вода, и започна да се изкачва бавно като сънлива катерица.

Пътническият кораб започваше да навлиза във води, в които имаше твърде много плавателни съдове. Повечето от тях го забелязваха навреме, за да го избегнат, но капитанът на една дванадесетметрова състезателна яхта, регистрирана на Бермудските острови, реши да не отстъпва.

Когато капитанът на яхтата осъзна, че „Морска легенда“ няма да промени курса си, за да избегне яхтата, която се намираше точно пред носа му, вече беше късно. Той завъртя платното си в последния момент. Вместо да мине пред носа на големия кораб, яхтата се завъртя така, че започна да се движи успоредно на пътническия кораб. Вълната, предизвикана от носа на кораба, подметна яхтата и тя се наклони към корпуса на „Морска легенда“. Върхът на високата й мачта одраска корпуса на кораба.

Алекс забеляза пръв опасността и извика, за да предупреди Данте. Фотографът вдигна очи и видя върха на мачтата да се приближава застрашително към него. Той усети внезапен прилив на енергия и изкачи няколко стъпала за по-малко от три секунди. Върхът на голямата алуминиева мачта премина само на няколко сантиметра под подметките на обувките му.

 

 

На брега една двойка туристи на средна възраст приближаваха към двама рибари, които поправяха мрежата си.

— Погледни този голям кораб — каза мъжът. — Не се ли движи твърде бързо в такава близост до пристанището?

— Не говоря английски — отвърна единият от рибарите. Другият сви рамене. И двамата се усмихнаха.

— Знаеш ли, той е прав — каза вторият рибар на холандски, когато туристите ги отминаха. — Той се движи твърде бързо толкова близо до пристанището.

— Този кораб не отива в пристанището — възрази другият. — Твърде голям е.

— При скоростта, с която се движи, ще му бъде трудно да отиде някъде другаде.

Те прекратиха работата си, за да се вгледат по-добре. Опитните им очи им казаха всичко, което трябваше да знаят. Двамата рибари започнаха да викат към хората на холандски, френски и английски.

Из цялото пристанище никой не забелязваше стоманеното чудовище, което се приближаваше бързо. Дори онези, които забелязваха кораба, решаваха, че това е само едно малко развлечение в този рай, в който никога не се случваше нищо особено.

— Погледни онзи голям кораб, който идва към нас — каза едно немирно дете на майка си.

Тя се печеше на слънце на палубата на една платноходка и кожата й блестеше от плажното масло.

Жената повдигна глава и погледна в посоката, в която сочеше детето.

— Да, много е красив — каза тя и отново се отпусна по гръб.

 

 

Алекс помогна на Данте да прескочи парапета на палубата и двамата се отправиха към мостика. Джулиано беше на крака, а превързаната му ръка висеше пред гърдите му.

— Къде е управлението на котвите? — попита Алекс с влизането си на мостика.

Джулиано кимна към навигатора, който натисна едно копче, под което пишеше: „ЛЯВА КОТВА“. Системата сработи. Котвата падна със силен плясък и веригата й се спусна след нея. Дъното на залива обаче беше песъчливо и котвата се повлече по него, без да се закачи за нещо. Най-накрая тя захвана някаква скала и веригата й се опъна. Силата на инерцията на кораба се противопостави на якостта на котвата. Скалата на морското дъно издържа. Нещо трябваше да поддаде. Една брънка от котвената верига беше по-слаба от останалите и бавно се скъса, след което корабът отново се стрелна напред.

— Скоростта намалява — обяви Мерсед, надвесен над индикатора на скоростта. — Четиринадесет възела… тринадесет… Хайде, миличка.

Аштън гледаше към платноходките пред „Морска легенда“. Той сграбчи руля и изкрещя:

— Махнете се оттам! Моля ви, махнете се от пътя ми!

Той въртеше безполезното управление на руля на всички страни.

— Къде е свирката? — попита отчаяно стюардът. Данте започна да натиска подред всички копчета с надеждата, че все някое от тях ще задействат параходната свирка.

Една брюнетка в миниатюрен бански костюм се печеше на палубата на голям катамаран, наречен „Ромео и Жулиета“ и регистриран в Насау. До нея на палубата имаше преносим телевизор, компактдисково устройство със стерео високоговорители, телефон, списания и разни други удобства. Един мъж с приятна външност и внимателно сресана коса излезе от каютата с две високи маши на сребърен поднос. „Морска легенда“ беше толкова близо, че от мостика Аштън успя да види, че питиетата са „Блъди Мери“. Мъжът с подноса погледна нагоре и забеляза острия нос на пътническия кораб да се насочва право към катамарана. Той изпусна подноса.

Брюнетката вдигна слънчевите си очила, за да види какво става. Гледката я накара да изпищи с всичка сила. Тя се хвърли на една страна, а мъжът на друга. Миг по-късно носът на „Морска легенда“ разцепи катамарана по средата.

Когато Аштън ги видя за последен път да изчезват от погледа му, той отчаяно започна да се опитва да завие, за да ги избегне. Сега се втурна към дясното крило на мостика, за да се опита да види какво бе станало с катамарана.

— Мисля, че току-що убихме някакви богаташи — каза стюардът.

 

 

Двамата най-големи авантюристи от водолазното училище в пристанището излязоха над водата много по-далеч от стадото страхливци, с които се учеха. Те знаеха, че са отишли много по-далеч от мястото, на което трябваше да отидат, но това си беше техният живот и те си плащаха за уроците, така че това не ги притесняваше особено много. Подали глави над водата, те забелязаха нещо, за което ги беше предупредил инструкторът им: когато към вас се приближи лодка, гмуркайте се дълбоко. Към тях обаче не се приближаваше лодка, а кораб. Те се гмурнаха толкова дълбоко, че се блъснаха в пясъка на дъното.

Недалеч над тях премина един гигантски кил, който им се стори като космически кораб от фантастичен филм. Ако бяха протегнали ръка, те можеха да докоснат дъното на кораба, но не го направиха.

Но колкото и застрашителен да се струваше „Морска легенда“ на онези, които го гледаха отдолу, за полуголите, хленчещи пътници на наблюдателната палуба той се струваше много по-страшен.

— Всички да залегнат на пода! — извика Харви и даде пример, като се метна на палубата до Деби.

— Не мога да повярвам, че всичко това продължава — обърна се Руби към сестра си.

— Дори и аз съм малко изненадана — съгласи се Фран.

Като цяло те прецениха, че съветът на Харви е добър, и започнаха да обикалят хората, за да им кажат да залегнат.

 

 

Управлението на руля не работеше, но Аштън се чувстваше длъжен да опита. Когато се опитаха да пуснат дясната котва и тя се захвана в нещо, Аштън завъртя силно руля, за да избегне две осемнадесетметрови яхти, които бяха закотвени на пътя на кораба. „Морска легенда“ блъсна едната яхта близо до кърмата и я изхвърли от водата. Яхтата падна върху другата яхта. Звукът от сблъсъка беше достатъчен, за да събуди и най-заспалите туристи, които досега се бяха наслаждавали на почивката си.

След това корабът се заби в двете струпани на камара яхти, улучи ги в средата и ги разцепи толкова силно, че те заприличаха на буквата U. Едната яхта беше отхвърлена встрани като празна кутия от цигари, а другата остана закачена за носа в продължение на няколко секунди, след което също беше отхвърлена встрани.

Сблъсъците намалиха малко скоростта, с която се движеше корабът, но това вече нямаше голямо значение, тъй като „Морска легенда“ вече се намираше в пристанището, само на неколкостотин метра от брега, и заплашваше да се забие в десетки малки плавателни съдове, на борда на много от които имаше хора.

В този момент Данте откри бутона за параходната свирка и го натисна. Предупреждението беше твърде закъсняло и вместо да помогне, създаде още по-голямо объркване.

Аштън вече не смееше да погледне през прозорците на мостика. Когато най-накрая събра достатъчно кураж да направи това, той видя как хората скачат от платноходките си и се хвърлят в океана, за да се спасят. Онези, които се намираха в гребни лодки, гребяха усилено, за да се отстранят от пътя на пътническия кораб.

Единствените хора на брега и в пристанището, които все още не бяха забелязали наближаващата опасност, бяха едно момиче във взета под наем моторница и мъжът, който караше водни ски зад нея. Двамата се забавляваха толкова добре, че не забелязваха нищо около себе си. Пък и това беше първият път, когато някой й позволяваше да покара моторница…

Мъжът на водните ски пръв забеляза кораба и започна да ръкомаха и да вика на момичето. Тя също му помаха в отговор. Той обмисли дали да не пусне въжето и да се остави да падне във водата, но това означаваше да изостави момичето, а той не можеше да направи това. За миг изглеждаше, сякаш моторницата и корабът ще се сблъскат челно. Моторницата обаче изпревари кораба с няколко метра. Момичето вдигна поглед и едва сега осъзна, че е участвала в състезание. Носът на „Морска легенда“ сряза въжето на водните ски. Мъжът падна във водата, но остана далеч от кораба. Мощното дръпване на въжето и внезапното му отпускане след скъсването промениха курса на моторницата. Момичето не успя да я овладее и тя се насочи към брега.

Клиентите в кафенетата по брега се бяха изправили, за да виждат по-добре, и когато видяха как моторницата се устремява към тях, се втурнаха да се спасяват. Моторницата излезе на пясъка и се заби в масите. При други обстоятелства подобен инцидент би предизвикал голямо раздвижване в един толкова малък град. Но тази сутрин той щеше да остане почти незабелязан, освен от хората, на които се беше наложило да избягат от полудялата моторница. Неколцина използваха възможността да се измъкнат, без да си платят сметките.

Аштън забеляза една огромна яхта точно пред кораба. „Морска легенда“ нямаше да успее да отхвърли тази яхта както беше станало с предишните дни. Този плавателен съд беше огромен, имаше дължина поне петдесет метра, два комина, три палуби и хеликоптерна площадка. Доста голямо кану.

Стюардът включи озвучителната система на кораба — той вече се оправяше доста добре с уредите на мостика — и извика в микрофона:

— Събудете се всички! Към вас идва голям кораб!

Когато Алекс видя колко голяма беше яхтата, той изтича към Аштън, за да му помогне да завърти руля. Нищо не се случи. „Морска легенда“ разряза огромната яхта на две и продължи да се движи напред.

Тогава пред тях се изпречи един горивовоз, боядисан в яркочервено.

— О, господи! — изпъшка стюардът. — Не отново!

Носът на пътническия кораб мина на около четвърт метър зад кърмата на червеното корабче.

Но това беше само увертюрата към онова, което ги очакваше само след няколко минути — остров Свети Мартин, който не можеше да се отмести от пътя на кораба.

— Дръжте се здраво всички — каза Алекс, втренчен мрачно през прозореца.

— Залегнете! — заповяда Джулиано.

Мерсед потърси добри новини в индикатора на скоростта. Новините бяха и добри, и лоши.

— Паднали сме до десет възела — обяви той, — но ще се блъснем в сушата.

Аштън не можа да каже нищо, но реши, че точно сега му е времето да започне да говори на моряшки език, и той извика:

— Забийте люковете!

На наблюдателната палуба, където пътниците вече бяха залегнали на пода, Лиза стана от мястото си и погледна през прозореца.

— Това е Фронт Стрийт — каза тя на висок глас. — Оттук можете да видите безмитните магазини!

 

 

На брега един агент на недвижими имоти показваше на едно младо семейство и шестгодишния им син нов апартамент. Докато агентът говореше, момчето гледаше през един прозорец.

— Мамо, там има един кораб — каза то.

— Знам — отвърна усмихнато тя. — Тук има много кораби, момчето ми.

— Какво хубаво дете — каза агентът. — И колко е умно, че забелязва всички тези кораби.

Момчето продължи да гледа през прозореца как големият кораб се устремява към кея.

— Две спални, трапезария, кухненски бокс, под с паркет — говореше агентът. — Тези помещения са направо вечни.

— Мамо, виж! — извика отново момчето. — Той наистина е много голям.

Майка му се усмихна извинително на агента и го остави да говори със съпруга, а тя отиде да види какво искаше да й покаже синът й. Агентът хвърли недоволен поглед по посока на момчето.

Междувременно на мостика на „Морска легенда“ Алекс също гледаше през прозореца пред себе си. Нямаше какво друго да направи. Той наблюдаваше как корабът се удря в кея, от който за щастие всички хора вече бяха избягали. Дървените греди, от които беше направен кеят, се разхвърчаха на всички страни, сякаш бяха клечки за зъби. Някакво малко кученце не смяташе да търпи всичко това. То изтича върху онова, което беше останало от кея, оголи зъби и започна да лае кораба.

Носът на кораба излезе на брега и продължи да се движи напред към една голяма и много скъпа скулптура. Сблъсъкът в брега беше изпратил пътниците напред. Повечето от тях се бяха плъзнали по палубата, но Алекс и Джулиано бяха изхвърлени през прозорците. Стъклата бяха обезопасени и се извадиха от рамките, без да се счупят и да ги порежат, но двамата започнаха да се пързалят по корем надолу по стръмния остъклен наклон към носа на кораба.

Докато се плъзгаха надолу, корабът мина през дъсчената пешеходна пътека на брега и я разби на парчета. Носен от инерцията на огромната маса на кораба, острият кил проряза дълбока бразда в асфалта на улицата.

— Идва — каза момченцето в апартамента на майка си, тъй като не искаше тя да пропусне забавлението.

— Най-хубавото нещо на Свети Мартин — казваше агентът на бащата на момчето, като мислено ругаеше шумотевицата навън и онзи, който я причиняваше, — е, че той не е претъпкан с туристи.

Майката стигна до прозореца, погледна през него, изпищя, сграбчи сина си и се втурна да спасява живота им.

Корабът разряза сградата на две и семейството и агентът се озоваха заедно в едната половина. Те стояха само на няколко метра от стоманената стена, която продължаваше да се плъзга бавно напред, като мачкаше всичко по пътя си. Цялата сграда се разтресе, но не се събори. Възрастните бяха замръзнали на местата си и не можеха да отворят уста.

Хлапето удари с юмруче във въздуха и каза:

— Мамо, тук ми харесва!

Корабът продължи да се движи напред в града. Една двойка, която се забавляваше в леглото, спряха по средата на забавлението си, за да се втренчат през прозорците на стаята си към преминаващия бавно на не повече от три метра от тях кораб.

Един голям пикап, който се движеше с превишена скорост — шофьорът му познаваше пътя и даваше газ по навик — зави наляво и се изпречи право пред носа на кораба. Шофьорът остана вцепенен зад волана, втренчен през спуканото си предно стъкло в стоманеното чудовище, което отнасяше радиатора и предната му броня.