Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (10)

10

Асансьорът, в който беше заседнала Дрю, имаше метален парапет на около метър и двадесет сантиметра над пода. С изключение на парапета, стените му бяха гладки и всеки път, когато тя се опиташе да се покатери на парапета, усилията й се оказваха безплодни, тъй като не можеше да намери опора за пръстите си и падаше обратно на пода. Нетърпелива по характер и раздразнителна, когато нещата не се нареждаха така, както тя искаше, в тъмнината и самотата на асансьора Дрю се превърна в нов човек. Тя търпеливо се опитваше да се качи на парапета — отново и отново — без да тропа с крак или да ругае, когато паднеше на пода. Въпреки че не знаеше какво щеше да направи, ако успееше да се качи на парапета, за нея беше по-важно да създава работа на тялото и мозъка си, отколкото да мисли уплашено за проблема си.

Тя сложи едното си коляно на парапета и натисна с ръце двете стени в задния ъгъл, за да се задържи изправена, докато успя да постави и другото си коляно върху парапета. Сега проблемът беше да се изправи, без да падне на пода. Тя натисна с ръце в противоположни посоки и бавно се изправи на един крак, а след това стана и с другия. Когато най-накрая застана права върху парапета, тя успя да се подпре с едната си ръка в тавана, за да не падне.

Таванът беше само на няколко сантиметра над главата й. Тя се увери, че петите й са стъпили здраво върху парапета, и опипа тавана за врата. Беше гледала филми, в които героите винаги успяваха да се измъкнат от асансьорите по този начин. Дрю нямаше намерение да прави каквото и да било в шахтата на асансьора — самата мисъл за това я караше да трепери. Тя просто искаше да изпита облекчение от това, че вече не е затворена в стоманената кутия.

Отварянето на вратата в тавана щеше да й отвори прозорец към света, въпреки че той щеше да се ограничава с изглед към шахтата на асансьора.

Пръстите й напипаха някакъв правоъгълник с размери горе-долу метър на шестдесет сантиметра. Когато тя го натисна, правоъгълникът поддаде. Тя си помисли, че най-накрая късметът й се усмихваше. Ако вратата се намираше в средата на тавана, тя никога не би успяла да я достигне, но за нейно щастие тя се намираше откъм стената на асансьора, където тя беше успяла да се покатери. Момичето бутна нагоре и встрани и успя да отмести вратата. Преди да успее да види нещо, тя усети полъх на студен, солен въздух, който в този момент й се стори по-сладък от аромата на диви цветя.

Дрю погледна нагоре в шахтата на асансьора и видя остъкления й покрив. Около затворените врати на асансьора на различните етажи се виждаха светли правоъгълници. Тя се изненада малко, когато забеляза, че нито един от останалите асансьори не се движеше. Не беше очаквала това. Но както изглеждаше, всички останали асансьори се намираха под нейното ниво. Може би всичките се бяха повредили, което обясняваше защо толкова дълго никой не беше дошъл да я спаси. Все още не се сещаше, че проблемът може да не се ограничава до асансьорите. Ако знаеше, че всички пътници вече бяха напуснали кораба, сигурно щеше да полудее.

Не можеше да остане на парапета твърде дълго, но въпреки това не й се искаше да скочи обратно на пода, след като вече беше отворила вратата към изхода. Хрумна й идея. Трябваше да се опита да се качи на покрива на асансьора. Когато дойдеха да я спасят, щяха да я намерят да седи на покрива, вместо да се прави на беззащитна жена, заседнала в кабината. Идеята й се стори много добра.

За да се качи на покрива, щеше да се нуждае от едно-единствено голямо усилие, което можеше да се окаже сполучливо, но можеше и да не успее и тогава тя отново щеше да се озове по гръб на пода. Струваше си да опита. Дрю сложи ръце от двете страни на отвора и сви колене колкото можеше. След това изправи рязко тялото си и подскочи нагоре. Инерцията я изведе достатъчно високо в отвора и тя успя да се отблъсне с ръце и лакти. Тя обаче все още се намираше до кръста в асансьора и не беше сигурна, че имаше достатъчно сила, за да се изтегли на покрива. Ако беше помислила за това, сигурно щеше да бъде уверена, че силите ще й стигнат. Сега обаче не му беше времето да мисли. Започна да се мъчи да се качи на покрива, като риташе в празното пространство под себе си. Най-после момичето успя да сложи дясното си бедро на покрива, след което успя да изтегли и цялото си тяло, така че вече седеше на покрива и клатеше крака в отвора. Сега вече можеха да дойдат да я спасят! Тя беше готова и ги чакаше!

Дрю се сети за роклята си, новата й рокля, която родителите й мразеха и за която тя беше платила със собствените си пари… Роклята беше съсипана! Покривът беше покрит с най-различни масла и смазки, да не говорим за праха. Тя беше чула как платът се къса на няколко пъти, докато беше опитвала да се качи на покрива. Защо родителите й бяха такива? Другите деца имаха родители, които бяха нормални хора и се държаха човешки с тях. Всичко това ставаше по тяхна вина, а не по нейна.

Дрю се изправи и се опита да различи нещо в шахтата. Успя да види основния поддържащ кабел за всеки асансьор високо над себе си. Не можеше да става и дума да се опитва да се изкачи по кабела, който поддържаше нейния асансьор. Онова, което трябваше да направи, бе да се плъзне надолу по кабела на асансьора до нейния. Виждаше този кабел на около шест метра над главата си. На нейното ниво беше твърде тъмно и тя можеше само да се досеща къде се намираше кабелът.

Опипа ръба на покрива с крака и го намери на една крачка от мястото, на което стоеше в момента. Оттам започваше пропастта. Само ако можеше да види…

Асансьорите бяха малки. Ако се съдеше по разстоянието до кабела на нейния асансьор, невидимият кабел едва ли се намираше на повече от тридесет сантиметра от ръба на нейния асансьор. Тя се втренчи в тъмнината, опивайки се да го види, за миг си помисли, че успя да го забележи. Но може би се лъжеше. Застанала на невидимия ръб на покрива на асансьора си, Дрю погледна нагоре към кабела на средния асансьор и го проследи надолу с поглед. Когато той изчезна в тъмнината, очите й прокараха една въображаема линия надолу. Момичето протегна двете си ръце пред тялото си и скочи от покрива на асансьора си в празната шахта.

 

 

Джулиано и Мерсед се бяха втренчили в екрана на радара си.

— Отначало го помислих за гъста мъгла — каза навигаторът, — но то не се движи.

— О, мамка му! — каза Джулиано, които най-после успя да се сети какво се виждаше на екрана. — Свети Мартин! — Той огледа хоризонта с бинокъла за нощно виждане, за да открие острова, но не успя да забележи нищо.

— Сигурно иска да спре на някое пристанище на острова — каза Мерсед.

— Какъв е пеленгът?

— Пълен на югоизток, едно-шест-пет — отговори навигаторът. — Мислиш ли, че това е пристанище.

— Не — отвърна Джулиано. — Насочваме се към скалите.

— Скалите ли? Той иска да ни блъсне.

— Колко остава до сблъсъка? — попита някои зад тях.

Те се обърнаха рязко и видяха Алекс.

— Върнете се при останалите пътници — заповяда Джулиано. — Ще ви преместим на безопасна палуба.

— Колко остава? — повтори въпроса си Алекс.

Джулиано се изправи и започна:

— Аз съм първият офицер на този кораб и отговарям за пътниците, а вие сте…

— Аз съм ченге и мога да помогна — прекъсна го Алекс. — Ако не можете да управлявате автопилота, това означава, че вероятно има твърда връзка с машинното отделение.

Джулиано продължи да го гледа втренчено, след което отговори:

— Той го управлява дистанционно. Не можете да направите нищо…

— Можем да намерим предавателя — прекъсна го отново Алекс. — Светлинните и димните гранати бяха заложени в климатичната инсталация. Те вероятно не са били по-големи от топки за голф. — Той млъкна за малко. — Знам кой е той — продължи тихо, но уверено Алекс. — Казва се Гайгер. Открийте номера на каютата му. Можем да пипнем това копеле.

— Ние сме невъоръжени — предупреди го Мерсед.

— Точно оттам трябва да започнем — каза Алекс.

 

 

— Успокойте се всички! — извика Деби над врявата, която вдигаха паникьосаните пътници в коридорите между затворените врати. — Харви е работил в строителния бизнес. Той ще намери начин да ни измъкне оттук. Нека само да му дадем възможност.

Харви погледна изненадан жена си.

— Много ти благодаря, Деби — каза той леко ядосан.

— Можеш да се справиш, скъпи! — окуражи го тя.

Харви огледа всички повърхности около себе си, като усещаше как всички го гледат в очакване. Те очакваха той да им даде някаква идея. Това не го притесняваше и той знаеше, че Деби се радва, че съпругът й е в центъра на вниманието на всички. Проблемът беше, че той не можеше да се сети за нищо и колкото повече оглеждаше повърхностите под погледите на останалите, толкова по-малко идеи му идваха на ум.

Както обикновено, Деби успя да прочете мислите му.

— Какво ще кажеш за тавана, скъпи? — подсети го тя.

Харви погледна към противопожарната изолация, която се състоеше от плочки, поставени в метални рамки. Нямаше да навреди, ако им хвърлеше един поглед по-отблизо.

— Кой е най-лек? — попита той пътниците. — Някой, който да седне на раменете ми и да отмести плочките. — Погледът му се спря на Шери.

Тя излезе напред доброволно. Докато преминаваше покрай Деби, солистката се подсмихна лукаво и каза:

— Знаеш ли, аз нямам нищо под роклята си.

— Тогава няма да сядаш на врата на Харви! — отсече твърдо Деби и накара съпруга си да се изгърби, за да може Шери да стъпи на гърба му.

Шери свали обувките си и се покатери на гърба на Харви.

— По дяволите! — изпъшка той. — Можеше поне да си свалиш обувките.

— Аз ги свалих — заяви Шери. — Това на гърба ти са коленете ми.

— Имам чувството, че са дървени налъми, които смазват прешлените ми — оплака се Харви. — Имаш доста костеливи колене.

— Не се притеснявай — отвърна обидено Шери, — по-близо от това няма да ти се наложи да ги почувстваш.

Тя се изправи на гърба му и отмести пет от изолационните плочи. В отвора се появиха само кабели, тръби и покрив от плътна стомана над тях. Шери слезе от гърба на Харви.

— Хвърли един поглед, Харви — каза Деби, решила, че очите на експерта можеха да забележат нещо, което бе убягнало на останалите.

— Не мога да си изправя гърба — изпъшка съпругът й. — Никой от вас, мамути такива, няма да ме използва повече за стълба.

— Сега не му е времето да се оплакваш, Харви — каза строго жена му. — Имаме нужда от помощ.

— Оох! — изпъшка той, затворил очи в агония, докато се изправяше. След това погледна към жиците в отвора на тавана. — Аз бях специалист по покривите, а не електротехник.

Знаейки, че нямаше да мине много време, преди по негов адрес да започнат да се сипят обиди и ругатни, Харви тръгна надолу по коридора. Той не знаеше с какво можеше да помогне в тази ситуация. Останалите също не знаеха, но поне можеха да спрат да се заяждат с него. Това тук нямаше нищо общо с работата по покривите.

Харви застина на мястото си. Той отново погледна към вентилатора на климатичната инсталация. Нямаше грешка. От него излизаше голямо кълбо бял дим, който започваше да изпълва коридора. Димът не приличаше на истински, а по-скоро на нещо, което излизаше от консерва, като например изкуствена сметана. Но въпреки това си беше дим и щеше да изпълни коридора. Малко по-надолу в коридора Харви забеляза друго такова кълбо да излиза от някакъв друг вентилатор. След това чу гласовете на другите пътници и разбра, че те също са забелязали дима от някой вентилатор по-близо до тях. Върна се при тях.

Деби го посрещна забързана.

— Вдигай килима, Харви — каза тя. — Ще прокопаем тунел, за да излезем оттук.

 

 

Алекс, Джулиано и Мерсед тръгнаха бързо по коридора и спряха пред вратата на една каюта. Алекс даде знак на двамата офицери да застанат от двете страни на вратата, докато самият той остана точно пред нея, хванал приклада на ловджийската пушка, с която беше стрелял по панички. Алекс изкърти вратата само с един ритник.

Насочил напред дулото на пушката, той нахълта в каютата и надникна в банята. И стаята, и банята бяха празни. Един лаптоп компютър беше поставен върху бюрото и изпълняваше някаква програма. Офицерите тъкмо щяха да го последват, когато Алекс вдигна ръка, за да ги спре. Той се заслуша при вратата на вградения в стената шкаф. След това насочи пушката към вратата на шкафа с едната си ръка и я отвори рязко с другата. От шкафа изпадна едно тяло, което падна по лице върху пода на каютата. Стреснат, Алекс за малко не натисна спусъка.

Алекс обърна с крак тялото, което беше овързано с въже. Той извади натъпканата в устата му кърпа и я използва, за да избърше кръвта от лицето. Очите на човека се отвориха.

— Защо всички се опитват да ме убият? — попита плачевно Аштън.

Докато Алекс развързваше стюарда и му помагаше да се изправи на крака, Мерсед се опита да получи достъп до автопилота чрез портативния компютър.

— Не мога да изключа програмата — каза той. — Той е променил проклетите кодове.

Джулиано стоеше до вратата на банята и гледаше с отвращение пиявиците, които плуваха във ваната.

— Господи! Този човек е болен — каза той.

— Правилно — обади се един глас до него.

Алекс се обърна с пушката… но Гайгер го нямаше.

Гласът продължи да говори откъм лаптопа:

— Мислите ли, че щях да направя това, ако все още бях здрав? Ако все още работех за онези неблагодарни копелета?

Алекс забеляза една миниатюрна камера, която беше включена към компютъра. Той се обърна така, че да бъде видян от обектива, и даде знак на Джулиано, Аштън и Мерсед да напуснат каютата. Не беше нужно да им повтаря.

Обърнат отново към лаптопа, Алекс каза:

— Знам кой си.

— Е, и аз знам кой си ти — отвърна гласът на Гайгер. Той каза това точно в мига, в който беше изсипал и последните диаманти от сейфовете в трезора в чантата си. В продължение на няколко секунди той остана загледан в изображението на Алекс на малкия екран на миниатюрния си компютър. След това набра поредица от инструкции с показалеца си.

Когато свърши, отново се обърна към Алекс:

— Виждаш ли, Алекс, аз съм конструирал цялата система на автопилота. Моята фирма я продаде на почти всички компании за пътнически превози с кораби по цял свят, но когато се разболях, шефовете ми просто ме уволниха.

Алекс подозираше, че Гайгер е замислил нещо, и безмълвно отстъпваше, като се оглеждаше тревожно около себе си.

— Не можах да се защитя — те просто ме изхвърлиха — продължи Гайгер. — Затова сега аз… използвам по-агресивна система за защита.

На екрана на компютъра в ръката на Гайгер се появи поредица от данни. След това на екрана се появи една-единствена дума: „ГОТОВ“.

Алекс все още не можеше да види нищо подозрително в каютата, но беше наострил сетивата си като дива котка.

— Кажи ми, Алекс — каза бавно Гайгер, които се наслаждаваше на момента, — някога да си изпитвал измамното чувство, че си в безопасност?

Очите на Алекс се впиха в екрана на лаптопа. Там се появяваше някакъв надпис от две думи: „СБОГОМ, АЛЕКС“.

Той знаеше, че някъде се включваше устройство, което щеше да задейства бомба, и се хвърли по очи на пода. Компютърът се взриви и се превърна в блестящо огнено кълбо, което обхвана цялата стая и дори излезе в коридора през вратата на каютата.