Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (11)

11

Когато огънят изчезна, Джулиано, Мерсед и Аштън се втурнаха в каютата през димната завеса и измъкнаха Алекс в коридора. Пламъкът беше опърлил косата на тила му, но с изключение на това Алекс си беше съвсем наред, ако не се броеше това, че не можеше да чува добре.

— Исусе Христе! Ти какво ченге си, бе? — изкрещя му Джулиано, който сега, когато беше видял, че на Алекс му няма нищо, наистина се беше ядосал. — Ще ни избиеш всичките!

— Това беше идея на Гайгер, а не моя — отвърна спокойно Алекс. — Къде е контролната зала на машинното отделение?

— На теб главата не ти увира — отговори Джулиано. — Да се връщаме на мостика. — След това се обърна към Аштън: — Ти иди при пътниците на главната палуба.

Аштън тръгна по коридора.

— Ще спрем кораба и след това ще спрем и Гайгер — каза им Алекс. — Сам ще намеря машинното.

— Господин Мерсед, вървете с него — заповяда Джулиано на навигатора.

— Но, сър, той е ядосан и действа твърде нерационално — възрази нервно Мерсед.

— Вие сте офицер на този кораб — напомни му Джулиано. — Не му позволявайте да докосва нищо.

Мерсед последва неохотно пътника с пушката, който се смяташе за ченге от Лос Анжелис.

 

 

Ани зави с одеяло раменете на една възрастна дама, която беше в групата на силно разтревожените пътници, които тя водеше към наблюдателната палуба.

Селест я настигна.

— Ани, те не искат да организират претърсване — каза тя. — Но аз знам, че Дрю не се е качила в лодките. Тя е някъде тук.

Докато Селест говореше, на Ани й се стори, че чува приглушено удряне по нещо.

— Какво е това? — попита тя.

Данте посочи към едно стълбище.

— Идва оттам — каза той.

Ани се отправи към стълбището. Данте, който по някакво чудо се беше възстановил бързо от изтощението си, я последва като преди това провери фотоапарата си. В края на стълбището те спряха и се ослушаха, но не чуха нищо. След това Ани и Данте заудряха по вратата и зачакаха отговор. От другата страна им отвърнаха по същия начин!

— Има ли някой там? — изкрещя Ани през вратата.

— Заклещени сме тук! — извика в отговор някой и тя разпозна гласа на Франк.

— Измъкнете ни оттук! — изкрещя след него Шери, солистката на оркестъра.

Ани се тревожеше не толкова за тях, колкото за Дрю.

— С вас има ли едно момиче? — попита тя.

— Тук няма никакви момиченца! Само големи жени! — Пауза. — Ха-ха. Жени с нормални размери! — Този път говорещият беше Харви. — Хайде, измъкнете ни оттук!

— Опитваме се — отговори му Ани.

Двамата с Данте се опитаха да се преборят с вратата, заблъскаха я с рамене, но скоро откриха, че усилията им са напразни.

— През вентилаторите влиза дим — каза с плачевен глас Лиза през стоманената врата.

Ани и Данте се спогледаха безмълвно, осъзнали, че гласовитата Лиза за първи път се държеше твърде мълчаливо.

— Опитайте се да ги блокирате! — изкрещя Данте, като имаше предвид вентилаторите.

Коридорът бързо се изпълваше с дим от няколкото вентилатора. Но с какво да ги блокират? Деби започна да сваля блузата си.

— Какво си мислиш, че правиш, Деб? — попита я сърдито Харви.

— Трябва да блокираме дима — отвърна жена му.

— Не, чакайте! — възрази Констанс. Тя пъхна глава в облака, който излизаше от близкия вентилатор, и вдиша дълбоко.

— Констанс, недей! — извика съпругът й.

Исабел не разбираше нищо. Тя бутна Алехандро и му каза:

— Тя диша дим!

— Дръжте се! — долетя до тях гласът на Ани през стоманената врата. — Ще ви измъкнем!

— Как? — поинтересува се Данте. — Какво ще правим?

Ани нямаше и най-малка представа, но беше сигурна, че все щеше да измисли нещо. Тя се огледа и забеляза една щанга в някакъв разбит сандък с пясък, измъкна я и я подаде на Данте.

— Опитай с това — каза му тя.

— Няма да стане — отвърна той.

— Все пак опитай — настоя Ани. — Ще се опитам да намеря нещо друго.

 

 

В продължение на две ужасяващи секунди Дрю усещаше как лети в празното пространство, след което се блъсна право в тежкия кабел, които поддържаше съседния на нейния асансьор. Тя се вкопчи здраво с двете си ръце в кабела и го стисна между коленете си. Кабелът беше покрит с дебел пласт смазка и тя усети как бавно започва да се плъзга надолу. Без значение колко здраво го стискаше, кабелът просто преминаваше между ръцете и коленете й. Първоначално тя изпита ужас, но след това осъзна, че ще може да ограничи скоростта на спускането си, като стиска кабела колкото може по-силно. Точно това трябваше да направи.

Спускането сякаш продължи цяла вечност. Най-накрая тя се озова в някакво мазе, за чието съществуване дори не беше подозирала. Какво се беше случило с всички? Къде бяха останалите? Тя реши, че това все пак е по-добре, отколкото асансьорът под нея внезапно да тръгне нагоре и да я изкара през стъкления покрив на шахтата.

Дрю се приземи леко върху покрива на асансьора и отвори вратата. Ако продължаваше така, щеше да се превърне в асансьорен техник! Тя се спусна през отвора и скочи на пода на кабината. Вратите на асансьора бяха почти затворени, но тя все пак успя да се промъкне през пролуката между тях.

Най-после беше свободна!

Дрю потанцува радостно наоколо, но внезапно забеляза, че тази част от кораба не й е позната. Това тук изобщо не приличаше на кораб. Мястото й напомняше повече на склад на производствено предприятие, въпреки че тя никога не беше виждала истински фирмен склад. Наоколо беше пълно с множество метални палети, сандъци и други неща, които изглеждаха, сякаш бяха оставени тук на съхранение.

Въпреки че беше покрита наполовина със смазка (красивата й рокля беше съсипана и приличаше на парцал, с който човек си бърше ръцете, след като е поправил двигателя на колата си). Дрю трябваше да признае, че не й беше скучно.

 

 

Алекс и Мерсед тичаха надолу по стълбището на екипажа и се придвижваха към трюма на кораба. Те нахълтаха през вратата, която водеше към залата за управление на машинното отделение. Помещението приличаше на залата в Центъра за управление на полетите в сградата на НАСА в Хюстън. Навсякъде се виждаха безкрайни редици компютърни конзоли и екрани. Мерсед се настани пред един компютър и започна да въвежда нещо с клавиатурата.

— Кой от тях управлява автопилота? — попита го Алекс.

— Не съм сигурен — отговори навигаторът, зает с онова, което вършеше. — В днешно време компютрите управляват всичко. На нас дори не ни се налага да управляваме повечето от тях. Дори не знам кой за какво е.

Алекс сграбчи един голям гаечен ключ от масата.

— Ами този? — попита той и разби контролния пулт с ключа.

Мерсед включи портативната си радиостанция и заговори бързо в нея:

— Сър, обажда се Мерсед от залата за управление на машинното. Той разбива компютрите!

Алекс разби един компютърен екран и един цифров дисплей.

Втренчен в опустошените уреди, Мерсед продължаваше да говори в радиостанцията си тихо, но настоятелно:

— Обади се, Джулиано! Някой чува ли ме?

— Трябва да има нещо, което да не е свързано с проклетите компютри — каза Алекс, докато размахваше лениво ключа. Пушката беше преметната на ремък през гърба му.

— Има много такива неща — отвърна навигаторът, — но нито едно от тях не ни върши работа.

— Какви са тези превключватели? — поинтересува се Алекс и посочи към тях. Той погледна табелката под тях и прочете на висок глас: — Изпускане на баласта…

— Не пипай там! — изкрещя Мерсед. — Да не искаш да наводниш трюма? С това се отварят вратите на отделенията с баласт. Те не могат да ни помогнат. — Навигаторът посочи към един монитор, на който се виждаше някаква затворена врата. — Гайгер ни е изолирал от машинното. Не можем нито да спрем, нито да управляваме кораба.

— Тогава ще трябва да го забавим — каза Алекс.

— Да го забавим ли? — Мерсед го погледна, сякаш Алекс беше ненормален. — Какво ще направиш, ще изпуснеш въздуха от гумите ли?

— Не — отвърна любезно Алекс. — Ще отворим вратите на отделенията за баласт… точно както каза ти.

Алекс тръгна към превключвателите. Навигаторът скочи от мястото си му препречи пътя.

— За какво говориш? — попита той, опитвайки се отчаяно да спре този мъж, който очевидно не беше с всичкия си.

— Ти каза, че ако отворим вратите, ще наводним трюма на кораба — обясни търпеливо Алекс. — Това би трябвало да забави кораба.

— Не съм казвал такова нещо! — заяви Мерсед. — Ако вътре влезе твърде много вода, всички ще отидем на дъното.

Алекс само му се усмихна.

Мерсед натисна бутона на радиостанцията и заговори отново:

— Мерсед до мостика. Някой…

Алек издърпа предавателя от ръката му и кимна към превключвателите.

— Наводнявай — заповяда той.

Всички жени бяха дали блузите си, а мъжете бяха свалили ризите си, за да блокират с тях вентилаторите. Дрехите бяха помогнали да спрат дима да не навлезе в коридора, в който се намираше групата, но се бяха оказали недостатъчни, за да блокират всички източници.

Деби погледна съпруга си.

— Харви — каза тя, — дай ми панталоните си.

— Панталоните ми ли? — извика той. — Никой друг не си е свалил панталоните!

— Аз свалих моите — възрази Алехандро, чието мускулесто тяло беше останало само по шорти. Повечето от останалите бяха изглеждали по-добре, докато бяха облечени в дрехите си.

— Виж, баща ми беше методистки дякон — обясни Харви. — Просто не мога да си сваля панталоните.

Междувременно Констанс отиде до най-близкия вентилатор и всмукна дълбоко от дима.

— Имаш ли нещо против да го издухаш в друга посока? — попита я остро Лиза, когато Констанс издиша. — Тук хората се опитват да дишат.

Франк натъпка ризата си във вентилатора.

— Все още минава — отбеляза той.

— Панталоните ти, Харви! — повтори настоятелно Деби. — Дай ми проклетите си панталони!

Харви посочи към Шери Силвър и каза:

— Искам да знам защо тя не е свалила нито една дреха.

— Защото отдолу нямам нищо — информира го солистката.

Харви се предаде и свали панталоните си.

 

 

Ръката на Мерсед трепереше, докато той натискаше редицата превключватели, под които пишеше: „ТОВАРНИ ВРАТИ ОТВОРЕНИ“.

— Не можеш ли по-бързо? — попита Алекс.

— Никога досега не съм пускал четири милиона литра вода в кораб — възрази навигаторът. — Дай ми една секунда.

Мерсед отвори товарни врати 1 и 2 и два от екраните на редицата монитори показаха как вратите започват да се отварят и водата нахлува в тях.

— Добре, започна се — каза навигаторът. — Трябва да се разкараме оттук.

Алекс хвърли последен поглед на редицата монитори, за да се увери, че водата наистина изпълва товарния отсек. Докато гледаше, той видя, че на единия екран се появява Дрю, излиза от него и се появява на следващия. Алекс осъзна, че момичето няма да чуе шума от нахлуващата вода. Когато забележеше какво става, щеше да бъде твърде късно да се спаси.

— Затвори ги! — изкрещя Алекс. — Веднага!

— Какво? — не повярва на ушите си Мерсед. Той все още не беше забелязал Дрю на екраните. — Нали току-що ми каза да ги отворя? — След това той също забеляза момичето и се втурна към превключвателите. Вратите бавно започнаха да се затварят пред водата.

Все още облечен в смокинга си и метнал през рамо пушката, Алекс се затича надолу по стълбите към мястото, където предполагаше, че се намира товарният отсек. Предположението му се оказа вярно и скоро той се озова между камарите палети. Докато тичаше напред, Алекс чуваше водата да шуми някъде в огромния трюм. Или Дрю трябваше да го забележи, или той да види нея, преди да беше станало твърде късно.

Зави зад някакъв ъгъл и я забеляза недалеч пред себе си. Стоеше неподвижно на мястото си и гледаше огромната водна маса, която се беше устремила към нея. Алекс се хвърли напред и я сграбчи за ръката. След това се опита да надбяга водната вълна. Водата се стовари върху тях точно когато двамата стигнаха до стълбището, но Алекс успя да се хване за някакъв парапет и увисна на него. Когато първата вълна ги удари и отмина, той тръгна нагоре по стълбите, като остави Дрю да върви пред него. Нивото на водата се покачваше бързо. Не беше необходимо Алекс да казва на момичето, че трябва да върви бързо нагоре.

 

 

Миниатюрният компютър на Гайгер започна да писука. Той погледна към екрана и видя на него графично изображение на кораба. В дъното се виждаше оцветена в червено област. На екрана мигаше следното съобщение: „НАВОДНЕНИЕ В СЕКТОР 7 С. ПРОМЯНА В ПРОГРАМАТА“.

Гайгер остави торбата с диамантите и въведе някакви данни в компютъра. Екранът го попита: „ИНСТАЛАЦИЯ НА ПРОМЕНЕНАТА ПРОГРАМА?“.

Той въведе още нещо.

 

 

Въпреки че вентилаторите бяха натъпкани с дрехи, през тях все още се процеждаше дим. На пътниците в коридора им беше все по-трудно да дишат. Използваха пространството между дима и стените.

— Писна ми вече — каза Констанс след един пристъп на кашлица. — Ще ги откажа. Кълна се, че ще ги откажа.

— Не мога да дишам — заяви на висок глас Лиза.

— Побързай! — извика Харви на Данте през стоманената врата. — Не искам да умра без панталони!

Франк изгуби търпение.

— За бога, върнете му панталоните!

От другата страна на вратата Данте не беше постигнал голям успех с щангата. Той не знаеше дали да се зарадва, или да се вбеси, когато Ани се върна с една моторна резачка. Тя изглеждаше доволна от себе си.

— Може би това ще свърши работа — каза тя и включи резачката. Хвана я пред себе си и приближи стената до вратата. Когато Ани заби резачката в стената, Данте отстъпи няколко крачки назад и започна да снима. Тя изряза един квадрат с размери тридесет на тридесет сантиметра и оттам избълва дим.

— Какво правя? — зачуди се тя.

— Не спирай! — извика фотографът, който беше по-щастлив да работи с фотоапарата си, отколкото с щангата. — Продължавай да режеш!

Ани изряза още един сектор до първия и в стената се образува доста голяма дупка.

— Можете ли да излезете? — извика тя през отвора.

Франк подаде глава през дупката и се втренчи в Ани, която стоеше пред него с бръмчащата резачка.

— Ще опитаме, ако се дръпнеш малко назад и спреш тази резачка — отвърна той.

 

 

Когато Дрю и Алекс най-после стигнаха до края на стълбището, водата вече ги беше заляла до кръста. Помещението под тях вече беше пълно с вода. Те бяха изпреварили наводнението само с няколко секунди, но все още не бяха в безопасност. Водата продължаваше да се покачва към горното ниво, на което се намираха в момента. Алекс чу звука от втора приливна вълна; очевидно и на това ниво бе имало товарна врата.

Той сграбчи ръката на момичето и двамата се затичаха към някакъв коридор към две двойни врати. Този път обаче водата ги настигна много преди да бяха успели да стигнат там, накъдето бяха тръгнали. Алекс се вкопчи в ръката на момичето, когато напиращата вълна ги помете и ги понесе към двойните врати. Първата вълна отвори вратите и двамата минаха през тях, като се мъчеха да се задържат прави във водата.

Алекс се огледа и забеляза, че се намираха в пералните помещения на кораба, които бяха пълни с огромни перални машини и сушилни. Трябваше да намери нещо, за което да се хване, преди водата да ги беше блъснала в нещо твърдо, да ги повали в безсъзнание или да ги удави. Над главата му имаше торби с пране, които висяха от някакъв конвейер. Когато преминаха под една от тях, Алекс успя да се хване за нея. Дрю беше обвила здраво ръце около врата му, докато той бавно се катереше нагоре по торбата към въжето на конвейера. Под тежестта им торбата започна да се отваря и от нея започнаха да падат чорапи и бельо. Ако торбата се отвореше напълно, тя можеше да се откачи от куката, на която висеше, и те отново щяха да бъдат понесени напред от водата, чието ниво продължаваше да се покачва.

Алекс се вкопчи във въжето на конвейера, откачи торбата с пране и на нейно място закачи момичето за роклята му. След това премина на ръце по въжето до една стена, на която видя някакъв превключвател, който се намираше малко над ръба на водата. Алекс натисна превключвателя с единия си крак. Конвейерът започна да се движи бавно заедно с Дрю, която висеше на него като салам.

Алекс се върна обратно по същия път, по който беше дошъл, но преди да успее да стигне до момичето, конвейерът я отнесе до едно място, на което се виждаше отвор, в който висяха дълги гумени ленти. Дрю изпищя, когато гумените ленти се плъзнаха по тялото й. Малко по-късно Алекс също мина през същото място. Сега двамата се озоваха в голяма зала с мръсен под. Този път обаче имаха проблем.

Куките на конвейера автоматично откачаха торбите, които висяха на тях, и ги пускаха в огромен кош, пълен с кърпи. Алекс можеше просто да се пусне от въжето и щеше да падне на пода, но момичето беше закачено здраво за роклята си и нямаше да успее да се освободи навреме, за да избегне съдбата на торбите с пране. Нейната кука се отвори и тя падна с писък, който беше заглушен от камарите кърпи, върху които тя се приземи.

Алекс се опита да остане на въжето, но точно когато минаваше над коша, ръцете му се изплъзнаха и той последва Дрю върху кърпите.