Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (13)

13

Наложи се Ани и Джулиано да помогнат на Алекс да се изправи и да го изведат на свежия морски въздух, тъй като той кашляше, давеше се и едва си поемаше дъх. Алекс се облегна на парапета на палубата и жадно започна да вдишва хладния нощен въздух. Косата му беше опърлена още малко на тила, смокингът му вече не приличаше на официална дреха, но като цяло той не беше в толкова плачевно състояние, като се имаше предвид през какво беше преминал.

Ани намери един стол и му го подаде.

— Седни тук — каза тя. — Не ставай и не мърдай.

Алекс седна неохотно на стола и каза:

— Добре съм.

— Престани да го повтаряш. Не си добре — възрази тя. — Добре ли си?

Слънцето беше започнало да наднича иззад хоризонта на изток и линията между морето и небето беше маркирана от оранжево сияние. По всичко личеше, че предстоеше още един прекрасен карибски ден. Зората изглеждаше толкова спокойна и красива, че Ани и Алекс лесно щяха да забравят всичко, което се беше случило по време на пътуването, ако не беше несъмненият факт, че корабът се движеше с пълна скорост към някаква неизвестна цел и се управляваше от един смахнат убиец, който все още беше на свобода някъде на борда. Дори и най-красивата зора не можеше да ги накара да забравят подобно нещо.

Алекс се опита да концентрира погледа си върху нещо, което мислеше, че може да види на слабата светлина пред кораба. Обектът определено беше суша и приличаше на остров. Ани и Джулиано проследиха погледа му и също го видяха. И тримата се бяха втренчили в сушата, когато усетиха как корабът внезапно промени курса си.

Джулиано се олюля леко.

— Усетихте ли това? Той променя курса ни.

— Дали ще заобиколи острова? — попита надежда Ани.

— По-скоро ще ни блъсне право в него — отговори мрачно офицерът.

— Ставай, Алекс — каза Ани. — Трябва да спрем този кораб.

 

 

В бара, който беше най-топлото и удобно място на наблюдателната палуба, Селест и Рупърт си правеха банкет с дъщеря си. Дрю изглеждаше депресирана и изтощена до смърт. И тримата бяха облечени в парцалите, в които се бяха превърнали някогашните им дрехи.

Лиза стоеше до един от големите наблюдателни прозорци.

— Никога през живота си не съм изпитвала такава уплаха — казваше тя с най-високия си глас. — Наистина си помислих, че ще умрем на онова място. Нали разбирате за какво говоря?

— Не те слушам — отговори й Шери.

— Не те разбирам — каза Лиза. — Ти си в шоубизнеса. Шоубизнеса! И въпреки това само седиш и се тревожиш за агента си и дали ще имаш достатъчно ангажименти.

— Де да можеше и ти да имаш агент или ангажименти — отвърна язвително Шери. — Ти си просто една детска учителка, която си е сбъркала професията.

— Как можеш да ми казваш подобно нещо? — възмути се Лиза.

— Лесно! — отговори солистката.

— Ако ти беше толкова добра певица, щеше да бъдеш в Лас Вегас или Ню Йорк, а не на пътнически кораб — сопна се Лиза.

— Предполагам, че си права — съгласи се уморено Шери.

Това не беше отговорът, който Лиза очакваше. Сега се почувства виновна за това, че беше казала нещо лошо на колежката си.

— Съжалявам! — възкликна тя. — Не трябваше да го казвам. Не знам какво ми стана!

— Лиза, моля те, остави ме на мира.

— Но ние можем да умрем тук — каза с променен тон Лиза. — Страх ме е.

— Лиза, аз искам да умра сама.

Деби беше наблизо със съпруга си, който все още беше по долни гащи, и с Аштън, който гледаше през големия прозорец към океана.

— Виж, Харви, остров! — извика Деби. — Ще ни спасят.

Харви присви очи в посоката, накъдето сочеше жена му.

— Имаш орлови очи, Деб — каза той. — Това е суша, без съмнение. След малко трябва да видим палмови дървета и кокосови орехи на плажа. Можем да останем на този остров в продължение на години.

— Надявам се там да има казино — каза Деби.

— Можем да си правим всичко сами — продължи Харви. — Ще си изберем водач, ще живеем на ядки и плодове…

— Млъкни, Харви — сряза го Деби. — Ще се наложи да ни построиш колиби с покриви от палмови листа. Гърбът ти няма да издържи.

Харви поклати глава.

— Ще поема този риск.

— Виждам сгради на острова — каза Деби, доволна, че това не беше някакъв безлюден атол.

Харви отиде до прозореца и огледа острова.

— Това пристанище ли е? — попита той стюарда.

— Да, слава богу — кимна Аштън. Той се бе молил мислено и сега господ бе отговорил на молитвите му. — Насочваме се към пристанището… всичко ще се оправи. Отивам да видя кога ще успеем да слезем от кораба.

 

 

Ани и Алекс се намираха на мостика с Джулиано и Мерсед. Враждебността между корабните офицери и Алекс се беше изпарила и сега те се радваха, че той беше с тях. Слънцето изгряваше над остров Свети Мартин. Ани наблюдаваше сушата с бинокъл. Алекс се беше втренчил в екрана на главния компютър, а Джулиано и Мерсед се опитваха да оправят програмата за управление на курса на кораба.

— В това няма никакъв смисъл — каза Джулиано.

— Ако Гайгер е задал директен курс, защо тогава ще наводнява трюма?

— Не го наводни той — отговори Алекс.

Джулиано се обърна към него.

— Какво?

Мерсед отстъпи нервно на няколко крачки от първия офицер, който го погледна и попита:

— Кой отвори товарните врати?

Мерсед преглътна, преди да отговори.

— Сър, позволете ми първо да кажа…

— Да не искаш да ни избиеш всичките? — попита с недоверие Джулиано.

— Забравете за товарните врати. Те вече са затворени — намеси се Алекс. — Кога ще се блъснем в острова?

Докато двамата офицери правеха бързи изчисления, Ани продължаваше да гледа през бинокъла си. Внезапно нещо голямо и нефокусирано препречи изгледа й към острова. Тя фокусира лещите върху новия предмет и за малко щеше да падне от изненада — обектът се оказа огромен супертанкер, закотвен във водата до острова, точно на пътя на „Морска легенда“.

— Момчета, ние няма да се ударим в този остров — каза тя.

Всички се обърнаха, за да видят какво иска да каже тя. Джулиано се вторачи в екрана на радара, след което взе бинокъла от ръцете на Ани. Когато погледна през него, той каза:

— Това е танкер с нефт и той ни води право към него…

— Точно така го е планирал — каза Алекс.

Джулиано пресметна, че се намират на около петнадесет мили от мястото, на което беше закотвен танкерът. Той прецени, че другият кораб има дължина около триста метра, тежи около триста хиляди тона и е натоварен с нефт. На борда на танкера се четяха огромни букви: „СТЕНА КОНВОЙ“.

Те усетиха как корабът леко променя курса си.

— Той завива — каза Мерсед, след като погледна компаса. — Два градуса надясно.

Двамата с Джулиано започваха да се тревожат все повече и сновяха непрестанно между различните навигационни компютри и радарния екран.

— На шест мили е — пресметна Мерсед. — Ние се движим с двадесет и шест възела.

Това не означаваше нищо за Ани, но тя, изглежда, се беше заразила от тяхната тревога.

— Те нали ще ни видят? — попита тя. — Нали ще махнат кораба си от пътя ни?

— Танкерът е закотвен — отговори й Джулиано. — Това означава, че дори да ни видят, ще им бъдат необходими тридесет минути, за да преместят това чудовище.

— Не можем ли да отклоним кораба в кърмовите двигатели? — попита Алекс.

— Няма как да влезем при тях — отговори Джулиано. — Вие двамата наводнихте помещението!

Навигаторът се беше върнал при компаса.

— Той ни придвижва с още четвърт градус — обяви той.

— Затова все още не е напуснал кораба — каза Алекс. — Иска да бъде сигурен, че ще се ударим в танкера.

— Наводнението трябва да е прекъснало изпълнението на програмата му — съгласи се Мерсед. Той погледна към Джулиано и каза: — Точно както смятахме, че ще стане.

На Ани й беше писнало да слуша само приказки.

— Сигурно можем да направим нещо — намеси се тя.

— Права си — каза Алекс. — Можем да спрем витлото.

— Диаметърът на витлата е три метра — информира го Джулиано. — Ще те нарежат на парчета.

— Сър, можем да набутаме нещо във вала на витлото… — предложи Мерсед. Той млъкна, когато старшият офицер го погледна намръщено. — Не че предлагам да го направим — добави унило той.

— Да вървим — каза Алекс.

Джулиано се обърна към навигатора:

— Ти оставаш на мостика. — След това тръгна с Ани и Алекс. Този път смяташе да бъде с тях, за да пресече всяка глупава схема още в зародиш.

 

 

На мостика на супертанкера двамата дежурни офицери играеха на „Тривиално преследване“. Единият попита:

— Каква роля игра актьорът гари Бургхоф във филма M-A-S-H?

Другият офицер не можеше да се концентрира върху играта. Нещо на радарния екран беше отвлякло вниманието му. Той се изправи и отиде до екрана. На него се виждаше една точка — движеща се точка. Точката приближаваше към тяхната позиция.

 

 

От собствен опит и от случилото се с Дрю Алекс знаеше, че не трябва да се опитва да хване асансьора, въпреки че пътят от мостика до трюма беше дълъг. Не беше лесно и да намери пътя, тъй като единственото, което знаеше, беше, че трябва да върви надолу.

Джулиано му даваше указания за посоката.

— Надолу по следващото стълбище. Право в търбуха на кораба.

— В търбуха ли? — попита Ани. — Това не звучи добре.

Офицерът погледна часовника си и каза:

— Просто побързайте.

 

 

Привързал черната чанта към кръста си, Гайгер вървеше към вратата в кърмовата част на кораба. Той погледна към екрана на миниатюрния си компютър: 26:04.

Пътниците на наблюдателната палуба вече бяха забелязали супертанкера, който беше закотвен в далечината край острова и се бяха събрали до един прозорец, за да го огледат. Данте използва телескопичния обектив на фотоапарата си, за да направи няколко сувенирни снимки на сцената.

— Мислите ли, че този кораб ще ни спаси? — попита Руби.

— Че как иначе? — отговори й Харви.

На мостика навигаторът изпращаше SOS по радиостанцията.

— Мейдей! Мейдей! Тук е „Морска легенда“. Пеленг седемнадесет градуса югоизток. Рулят и управлението на двигателите ни не функционират, повтарям, не функционират.

Аштън се появи на мостика, докато навигаторът изпращаше съобщението. Отначало той се разтревожи, а когато видя как Мерсед оставя с отвращение слушалката, тревогата му нарасна неимоверно. Очевидно радиото беше извън строя.

— Къде отиваме? — попита стюардът.

Мерсед не му обърна внимание, погледна през прозореца към супертанкера и отново вдигна радиопредавателя.

— Обадете се, „Стена Конвой“ — каза той. — Тук е „Морска легенда“. Обадете се, „Стена Конвой“.

Аштън погледна през прозореца и забеляза закотвения танкер. Внезапно цялата ситуация му се изясни.

— Майтапиш се — каза той с надеждата, че очевидното беше лъжа. Когато осъзна истината, той каза: — Трябваше да стана стюард в авиокомпания.

 

 

Ани, Алекс и Джулиано се намираха в товарния док откъм десния борд на кораба. Джулиано отвори една огромна плъзгаща се врата в корпуса на кораба, само на три метра над ватерлинията, и тримата погледнаха навън към океана. В кърмовата част на кораба витлото разпенваше водата с неимоверна сила.

Товарният док беше пълен с всякакво тежко и леко оборудване. Алекс си избра един гъвкав, стоманен швартов кабел и водолазен костюм. Ани му помогна да облече водолазния костюм и да си сложи резервоара с кислород.

Докато Джулиано привързваше края на швартовия кабел към една електрическа лебедка, Ани помогна на Алекс да върже към кръста си едно много по-леко въже. То се управляваше от собствена лебедка. Те стояха до отворената врата на дока и гледаха надолу към водата.

— Може би това не е чак толкова добра идея, Алекс — каза Ани, изпълнена със страх за любимия си. — Може би не трябва да се опитваме да спрем витлото.

— Трябва да спрем кораба — каза Алекс.

— Не отпускай твърде много неговото въже — предупреди я Джулиано. — Не искаме витлото да го пререже.

Това не накара Ани да се почувства по-добре. Тя погледна недоверчиво тънкото въже и попита:

— Сигурен ли си, че ще издържи?

— Използваме тези въжета по целия кораб — отговори Джулиано.

— Той няма да ходи по целия кораб — отбеляза тя, — а под него.

— Всичко е наред, Ани — намеси се Алекс. Той я прегърна и я целуна. След това се отдръпна и бързо си сложи маската.

Ани сграбчи въжето, което беше вързано за кръста му.

Алекс вдигна маската си и каза:

— Запомни 4296-589J.

— За какво говориш? — попита озадачена тя.

— Номерът на значката ми е 4296-589J. — Погледите им, се срещнаха и той й се усмихна, преди да сложи отново маската. Алекс провери нивото на кислорода и се гмурна във водата.

Ани гледаше нервно как обезопасяващото въже се развива от макарата на лебедката си.

— Той е достатъчно близо, Ани — каза Джулиано. — Спри го.

Тя натисна спирачния бутон на лебедката.