Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (12)

12

Ани и Данте оставиха изтощените пътници да излязат на чист въздух в атриума. Те не бяха успели да си вземат дрехите от вентилаторите и сега изглеждаха, сякаш бяха изкарали цяла седмица на необитаем остров.

— Какво става? — попита Шери и се огледа. — Защо са прекратили евакуацията?

— Прекратили? — намеси се Франк. — Та ние дори не знаем защо започна всичко това!

— Потъваме ли? — поиска да разбере Деби.

— Нали имаме плаващи възглавници? — добави Харви. — Ако не можем да се качим в някоя спасителна лодка, можем да скочим от задната част на кораба.

— При скорост от двадесет възела водата отдолу е твърда като бетон — информира го Данте. — Ако не се убиеш още при удара в нея, течението ще те завлече под витлата и тогава с теб е свършено.

Това накара Харви да млъкне.

— Значи просто ще си седим тук и ще чакаме да умрем — обобщи Шери.

— Никой няма да умре — каза Данте, като отчаяно се мъчеше да не изгуби търпение. — Успокойте се!

Внезапно Селест подскочи на мястото си.

— Дрю! Дрю! — извика тя.

Дрю, в своята разкъсана и омаслена червена рокля, и Алекс, в своя смокинг, който никога вече нямаше да може да бъде използван, се бяха появили в атриума, Селест и Рупърт се затичаха към дъщеря си, която се хвърли в прегръдките на майка си. Двете се прегърнаха силно.

Когато забеляза Алекс и момичето, Ани замръзна на мястото си и успя само да каже: Алекс! След това тя си върна самообладанието и тръгна да го посрещне. Двамата се прегърнаха.

— Какво стана? — попита го тя. — Добре ли сте?

— Добре сме, струва ми се — отвърна той. След това се отдръпна назад и каза: — Зад всичко това стои Гайгер. Той е конструирал автопилота и сега има контрол върху управлението на кораба.

— Защо?

— Защото е болен. — Алекс огледа внимателно хората край себе си. — Защо всички са по бельо? — поинтересува се той.

— Защото се забавлявахме много — отвърна Ани, като изимитира гласа на Лиза.

— Да изкараме всички на палубата — предложи Алекс.

— Но всички останали са в салона на последната палуба — информира го Ани. — Трябва да останем заедно.

Алекс кимна и двамата започнаха да подканват пътниците да се придвижат през атриума. Докато вървяха по коридора, Алекс забеляза в края му вратата на залата с трезора. Огромната стоманена врата зееше отворена. Инстинктите на полицай подсказаха на Алекс, че или някой от търговците на диаманти беше успял да спаси стоката с някоя от спасителните лодки, или някой се беше възползвал от паниката на борда, за да влезе в трезора и да открадне скъпоценните камъни. И в двата случая това не му влизаше в работата. Дългът му беше да защити живота на хората на борда, въпреки че офицерите на кораба не виждаха мястото му там. Диамантите никога не са били най-добрият приятел на ченгето.

Алекс щеше да подмине вратата на трезора, ако вниманието му не беше привлечено от цяла поредица нови алармени звънци. Лампата над вратата на трезора също мигаше. Нещо вътре в трезора беше задействало тези сигнали.

Алекс веднага се досети какво ставаше тук.

— Това е той. Отведете всички в горната част на кораба. Веднага!

— Алекс — каза Ани, — нали знаеш, че поне веднъж можеш да не се правиш на Супермен.

— Връщам се веднага — обеща той. — Става ли?

Тя кимна неохотно и той изчезна тичешком. Ани се обърна към пътниците и извика:

— Добре, качваме се в панорамния салон. Тръгвайте!

 

 

Докато тичаше надолу по коридора към трезора, Алекс свали пушката от гърба си и вкара един патрон в цевта. Когато зави зад ъгъла при вратата на трезора, коридорът пред него се оказа празен. Една врата, която водеше към стълбището, се затваряше бавно. Алекс тръгна към нея и се втурна надолу по стълбите, в подножието на които се виждаха два коридора — празни и пълни с дим. Алекс избра инстинктивно единия коридор — онзи, който водеше наляво — и продължи да тича напред.

Коридорът го отведе в залата за игри и му се наложи да избягва машините в нея, докато бягаше. Бедрото му случайно закачи една машина за флипер, която падна на земята с трясък. Лампичките й замигаха, а на въртящите се броячи се появи нов най-висок резултат.

 

 

Гайгер чу падането на машината за флипер някъде зад гърба си. Погледна уплашено през рамо, за да види дали Алекс го настига, но димът му пречеше. Знаеше, че щом не може да види преследвача си, Алекс също не можеше да го забележи. Оставаше му само да продължи да бяга, докато глупавото ченге не направеше грешен завой. Тогава той щеше да му се изплъзне и в кораб с такива размери ченгето никога нямаше да успее да го намери.

Гайгер излезе в някакво голямо помещение и за миг се обърка, защото димът тук беше много гъст. В кораба имаше толкова много салони за пътниците, че те лесно можеха да бъдат объркани. Пласт дим на около половин метър над пода скриваше маса за кафе, върху която имаше множество чаши. Гайгер се спъна в нея и чашите се разбиха на пода. Той не беше моряк и беше забравил, че в мъглата корабите се откриваха един друг, като издаваха шум.

Алекс излезе от димната завеса в другия край на салона и насочи пушката си към Гайгер.

— Хвърли оръжието — каза той.

Гайгер замръзна на мястото си, втренчен в дулото на пушката като замаян заек. Разстоянието между двамата беше около дванадесет метра.

Алекс не го виждаше ясно през дима.

— Вдигни си ръцете и падни на колене — заповяда той с полицейския си глас. — Хвърли оръжието!

Гайгер отстъпваше назад през отворената противопожарна врата към коридора зад нея. Алекс се приближи бързо, но предпазливо към него, като лавираше между масите и столовете, след което отново насочи пушката към Гайгер.

Гайгер замръзна на мястото си.

— Не стреляй! — извика той. След това вдигна миниатюрния си компютър. — Това не е оръжие, а просто компютър.

Алекс виждаше трудно през дима и се приближи още малко. Той не забеляза, че пръстите на Гайгер се движат по клавиатурата.

— Хвърли го веднага, задник! — заповяда той.

— Къде е приятелката ти Ани? — подкачи го Гайгер. — Надявам се все още да е на борда.

Алекс натисна спусъка. От дулото изригна огън и дребните сачми се забиха в тавана над главата на Гайгер. Звукът от изстрела отекна толкова силно в затвореното пространство, че едва не оглуши двамата мъже. Парчета мазилка и люспи боя западаха по главата и раменете на Гайгер. От ужасеното изражение на лицето му Алекс заключи, че някоя заблудена сачма беше пробила кожата му.

Гайгер несъмнено чу зловещия звук при зареждането на пушката.

Алекс насочи дулото на пушката към гърдите на Гайгер и каза тихо и спокойно:

— Веднага, задник!

— Само се опитвах да завържа разговор — каза Гайгер. Той държеше компютъра пред себе си и се наведе към пода с думите: — Ще го оставя долу, много бавно…

Докато оставяше електронното устройство на пода, показалецът му натисна бутона: „ENTER“. Алекс не забеляза това. Миг по-късно противопожарната врата се затвори на три четвърти помежду им. Последните няколко сантиметра вратата продължи да се затваря по-бавно. Алекс успя да се промуши в пролуката и я подпря с рамо. След това, като на състезание по канадска борба, посрещна силата със сила и постепенно успя да отблъсне вратата в полуотворено положение.

Не му беше необходимо дори да поглежда натам — Гайгер вече беше изчезнал и Алекс знаеше това. Той се втурна след него.

Докато тичаше по дългия коридор, Алекс забеляза, че димът става по-гъст. Онзи маниак Гайгер беше заложил димни гранати с часовников механизъм по целия кораб, а там, където не беше сложил, вентилационната система на кораба беше свършила работата вместо него. Гайгер бе казал, че си разбира от работата. От онова, което Алекс беше видял досега, изглеждаше, че той беше казал истината. От опита си като полицай Алекс знаеше какви големи поразии можеха да направят умните мъже, ако решаха да станат престъпници. Тъпаците извършваха тъпи престъпления. Най-умните обаче бяха способни на всичко.

Алекс знаеше къде се намира сега — в балната зала. На това място се бяха намирали двамата с Ани, когато беше започнало всичко това, когато корабът беше започнал да се тресе, а пътниците бяха започнали да се паникьосват… Сега това му се струваше толкова отдавна и въпреки всичко той още беше облечен в своя смокинг, или по-точно в онова, което беше останало от него. Горката Ани, тя с такова нетърпение беше очаквала това пътуване, надявайки се, че двамата щяха да намерят спокойствие като една нормална двойка, каквото и да имаше тя предвид с това словосъчетание. Разбира се, тя щеше да го държи отговорен за всичко, което се беше случило — и все още се случваше! — на това пътуване към ада.

Докато се придвижваше между редиците от маси, стиснал пушката в ръце, Алекс се опитваше да забележи през гъстия бял дим признаци на движение. На едно място в дима му се стори, че вижда нещо, което му заприлича на лицето на Гайгер! Прицели се и стреля. Изображението се разби на хиляди парченца. Оказа се, че беше видял някакъв видеоекран, който висеше над дансинга! Вкара нов патрон в цевта и докато правеше това, му се стори, че вижда лицето на Гайгер да се появява навсякъде в залата, като в някаква версия на кошмар от лош филм на ужасите. Той се заслуша. Положението се влошаваше. Сега пък Гайгер му говореше!

— Компютрите ме направиха такъв, какъвто съм сега, Алекс — казваше Гайгер по високоговорителите на видеоекраните, които висяха от тавана на балната зала. — Ден и нощ работех усилено — толкова себеотдайно! — без да знам какво правеше работата от мен.

Алекс се обърна бавно на 360 градуса, като търсеше реалния Гайгер, но в залата нямаше никого, освен еднаквите изображения и еднаквия глас, който долиташе до него през димната завеса.

— Всички електронни устройства излъчват слаби електрически полета — казваше му меланхолично и монотонно гласът на Гайгер. — След време дори и най-добрите лекари на света не могат да ти кажат какво е станало с теб…

 

 

Ани се втурна на мостика.

— Гайгер обра трезора — каза тя на Джулиано. — Алекс се опитва да го спре.

Джулиано сложи пръст на устните си и посочи към високоговорителя.

— Иронията в моето положение, Алекс — каза Гайгер, — е в това, че за своето себеотдаване на работата и на фирмата аз бях награден със смъртоносна болест и уволнение. Разбираш ли, компютрите генерират електромагнитни полета, които с времето могат да причинят силно медно отравяне. Аз съм умен човек, но дори и аз не го знаех. — Ясно беше, че Гайгер се опитваше да обясни онова, което възнамеряваше да извърши. — Ако висшите мениджъри бяха проявили малко разбиране, аз щях да оценя това, ако разбираш за какво ти говоря, Алекс. Сега обаче трябва да направя необходимото. За нещастие, трябва да го направя на всяка цена.

Ани изскочи навън. От начина, по който говореше Гайгер, тя предположи, че той имаше предимство и Алекс беше загазил. Нямаше представа къде се намираше Алекс, но знаеше, че той не е на мостика. Реши, че ще обикаля кораба, докато го намери.

— Чакай! — извика Джулиано и я последва.

Димът в балната зала беше толкова гъст, че Алекс се затрудняваше да диша. Той изля една кана вода върху малка покривка и я притисна към носа и устата си. Платът филтрираше част от дима и улесняваше дишането му. До подиума за оркестъра се виждаше знак, който сочеше, че там има изход. Една противопожарна врата започна да се затваря пред него, но Алекс се оказа по-бърз и мина през нея, като я остави да се затвори зад него. Това означаваше, че Гайгер не иска той да тръгне в тази посока.

Алекс откри, че се намира в търговския център, в който магазините вече бяха затворени вечерта, когато бяха започнали неприятностите. Търговският център представляваше едно огромно помещение, от двете страни, на което бяха наредени множество магазини, които сега бяха затворени с обезопасяващи врати. Тук димът не беше толкова гъст и Алекс свали мократа покривка от лицето си и вдъхна дълбоко въздух.

Все още се опитваше да се ориентира, когато чу нещо от едната си страна. Оказа се, че това е противопожарна врата, която се отваряше автоматично. Дали Гайгер не му изпращаше покана? Е, ако беше така, той щеше да приеме поканата с благодарност.

Готов за стрелба, той се мушна през отворената врата. Тя го отведе в някакъв склад, в който се виждаха дълги редици полици, върху които бяха наредени бутилки с алкохол. В помещението нямаше никого. В далечния край на склада Алекс забеляза тежка метална врата с малко прозорче в нея и тръгна натам. Не беше направил и две крачки, когато стоманената врата зад него се затвори. Преди да успее да стигне до вратата в отсрещния край, тя също се затвори. Алекс беше попаднал в капан. Някакво извънземно същество погледна през прозорчето към него. Съществото свали противогаза от лицето си. Беше Гайгер.

— Как ще ме спреш сега, приятелю? — извика Гайгер през вратата.

Алекс му отговори по най-простия и прям начин, за който успя да се сети. Той се прицели бързо в лицето в прозорчето и натисна спусъка. Оказа се, че стъклото бе бронирано. Дребните сачми дори не успяха да го одраскат, камо ли пък да го пропукат. Алекс се опита да вкара нов патрон в цевта, но пушката беше празна и той я захвърли встрани.

Гайгер обаче се беше уплашил до смърт и когато лицето му отново надникна през прозорчето, той не успя да скрие страха и шока, които беше изпитал. Алекс се разсмя. Гайгер не можеше да понесе да му се присмиват и миг по-късно изражението му представляваше маска на омраза. Размахал миниатюрния си компютър като пистолет, той се прицели към Алекс през стъклото и натисна едно копче.

На една полица близо до Алекс се взриви шумова граната. Той се хвърли на пода и се отърва без наранявания. Гранатата обаче счупи няколко бутилки и подпали алкохола в тях. Пожарът, който избухна, беше твърде голям, за да може Алекс да го угаси сам. Той трябваше да се измъкне оттук, но в склада нямаше нищо, с което можеше да счупи бронираното стъкло.

Алекс погледна към вратата. Гайгер стоеше усмихнат от другата страна. Той вдигна една граната, за да я види Алекс, и я постави някъде при долния край на вратата. Искаше Алекс да знае, че дори да успееше някак да отвори вратата, там щеше да го очаква гранатата. Стоманената врата в другия край на помещението беше затворена херметически. Пламъците между бутилките с алкохол ставаха все по-високи.

Гайгер помаха с ръка за довиждане. На лицето му беше изписано подигравателно съчувствие, което накара Алекс да изскърца със зъби.

 

 

Ани се закова на мястото си, когато чу експлозията на шумовата граната, тъй като не знаеше откъде идваше тя.

— Чу ли това? — попита тя Джулиано.

— Насам — каза първият офицер.

Докато двамата вървяха по посока на звука, Алекс се промъкна покрай пламъците до другия край на склада, като търсеше нещо, което можеше да му помогне да се измъкне. Огънят не можеше да бъде потушен. Единственият начин да се спаси беше, като отвори една от вратите. Забеляза редица превключватели на стената и бързо ги натисна всичките. Единственият резултат беше, че помещението се изпълни с онази ужасна музика, която може да бъде чута в големите търговски центрове. Алекс нямаше време да ги изключва, защото трябваше да се върне при другата врата, преди пламъците да му бяха отрязали пътя. Горещината се увеличаваше. При вратата с прозорчето той внезапно осъзна, че му се вие свят, и изпита слабост. Алекс се опита да се подпре на вратата и да я използва за опора, но се подхлъзна и падна на колене, а след това и по гръб на пода.

Ани и Джулиано бяха в атриума и се оглеждаха в гъстия дим.

— Чакай — каза Ани. — Чувала съм тази музика и друг път.

Джулиано сви рамене. На него музиката му звучеше като калипсото, което слушаше всеки ден.

— Това е музиката, която пускат по целия кораб — каза той. — Може да идва отвсякъде.

— Не — заяви твърдо Ани. — Познавам тази музика. — Тя се заслуша и внезапно се сети къде я беше чувала. — Това е пазарна музика. Той е в търговския център!

— Натам — каза офицерът.

Докато тичаха към търговския център, Гайгер чу звука от стъпките и гласовете им. Той се мушна в една каюта и ги изчака да преминат. Докато чакаше, провери екрана на компютъра си. На него имаше графика, която показваше състоянието на наводнението в трюмовете. На екрана се виждаше следното съобщение: „НАВОДНЕНИЕТО ЩЕ ОТМЕНИ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПРОГРАМАТА, КАПИТАНЕ. ОТМЯНА ИЛИ ПРЕПРОГРАМИРАНЕ?“.

Гайгер се замисли за малко, след което въведе следните инструкции: „ПРЕПРОГРАМИРАНЕ СПОРЕД ПРОМЕНИТЕ В БАЛАСТА И ТЕГЛОТО“.

Думите на екрана бяха заменени от цифров часовник, който започна обратно броене от 39:13… 39:12…

Ани и Джулиано огледаха търговския център и тъкмо бяха започнали да се питат дали не бяха сгрешили, когато Ани забеляза трептящата светлина в прозорчето на вратата на склада. Тя погледна през стъклото и видя пламъците. Ако не беше погледнала надолу, може би нямаше да забележи тялото на Алекс, което беше проснато на пода точно пред вратата.

— Алекс! — изкрещя тя и заудря по стъклото.

Той повдигна глава и погледна нагоре, но изглежда беше твърде слаб, за да се изправи на крака.

— По дяволите! — изруга Ани. — Искам си резачката!

— Няма проблем — успокои я офицерът. — Аз имам ключ. — Той извади ключа и тъкмо щеше да го пъхне в ключалката, когато забеляза, че Алекс се е изправил на колене и трескаво жестикулира.

— Не пипай вратата! — изкрещя Алекс с последни сили и посочи към долния й край.

Отначало те си помислиха, че той иска да им покаже нещо от неговата страна на вратата.

— О, господи! — каза Ани, когато забеляза гранатата само на няколко сантиметра пред крака си. Гранатата беше пъхната така, че вратата щеше да я отхвърли на пода при отварянето си, Ани погледна през прозорчето и видя, че Алекс отново се беше свлякъл на пода. Очите му бяха затворени. Тя забеляза, че пламъците между бутилките бяха станали по-високи. Ани почука по стъклото и извика:

— Алекс! Събуди се! Кажи ми какво да направя!

Той отвори очи и погледна нагоре към нея. Ани трябваше да долепи ухо до стъклото, за да чуе какво и говореше той.

— Какво пише отпред? — попита Алекс.

Ани се досети, че той имаше предвид гранатата, и се наведе, за да види, като че ли изобщо можеше да различи кое беше отпред и кое отзад.

— L-1696 — прочете тя.

— Иглата изтеглена ли е? — попита след това Алекс.

— Не знам. — Тя се обърна към Джулиано. — Иглата изтеглена ли е?

— Мисля, че да — отговори той.

— Ще се наложи да завържете взривателя към гранатата — информира ги Алекс.

Ани погледна към гранатата и се запита какво имаше предвид той.

— Взривател ли? Какъв взривател?

— Вържете го с връзка от обувка — добави Алекс.

Ани погледна обувките си.

— Моите са без връзки — каза тя и посочи към обувките на Джулиано. — Дай си обувките! — нареди тя.

Офицерът хвърли един поглед на пламъците в помещението и бързо свали едната си обувка и измъкна връзката й. След това я подаде на Ани.

— Добре, намерих връзка — докладва тя на Алекс. — Виждам нещо, което прилича на малка лъжичка…

— Завържи гранатата през горната част на лъжичката — инструктира я Алекс.

Ръцете на Ани трепереха, докато увиваше връзката около гранатата.

— Добре — каза тя, — слагам връзката около това нещо. — Тя овърза взривателя отгоре до долу, стегна връзката и я върза здраво. — Добре. Вързах го. А сега какво?

Алекс отвори очи и се опита да остане в съзнание. След това извика с отслабнал глас:

— Бавно я издърпай…

Ани хвана гранатата и я издърпа бавно от мястото й. Докато я държеше нервно, една редица бутилки с алкохол се взривиха зад Алекс. Взривната вълна го хвърли на пода и откърти вратата от пантите й, а Ани беше вдигната над пода и отхвърлена на няколко метра назад. Тя изпищя и падна по гръб, но не изпусна гранатата.

— Къде е? — попита тя.

— В ръката ти — отвърна Джулиано.

Ани погледна нагоре и видя, че той казва истината.

— Имаш ли нещо против да я вземеш? — попита тя.

Офицерът внимателно пое гранатата и предпазливо я остави на пода.

— Благодаря — каза Ани.