Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (15)

15

Под повърхността Джулиано държеше очите си отворени. Докато потъваше, той успя да се хване за обезопасяващото въже със здравата си ръка, но не можа да попречи на въжето да премине през дланта му и беше отнесен назад, докато не се сблъска с Алекс. Алекс също имаше проблеми, тъй като беше загубил маската си. Въпреки това той улови офицера и се опита да задържи въздуха в дробовете си, докато въжето не ги изтеглеше на повърхността.

Всичките инстинкти му казваха, че трябва да вдиша незабавно. Мускулите му имаха нужда от кислород и изпращаха химически съобщения през кръвоносната му система към мозъка, които повтаряха: въздух, въздух! Онези части от тялото му, които не се управляваха от мозъка му — нервната му система караше дробовете му да се разширяват, а сърцето му биеше, без да мисли — започваха да се бунтуват. Скоро те щяха да отхвърлят волята му, той щеше да отвори уста и щеше да вдиша. Но Алекс беше ченге и това не беше първият път, когато му се налагаше да задържи дишането си в екстремна ситуация. Той знаеше, че може да се справи. Мозъкът му нареди на бунтуващите се части на тялото му да не пресичат ограничителната линия. Той задържа дъха си, макар да имаше чувството, че очите му ще изскочат от орбитите си и в тях започнаха да се появяват звездички, за които Алекс знаеше, че не бяха въздушни мехурчета. Той започваше да се чувства замаян, да изпитва болка…

Джулиано нямаше да издържи дълго. Тялото му започна да се гърчи конвулсивно, когато офицерът вдиша солената морска вода и започна да се дави. Ръката му, която стискаше обезопасителното въже, разхлаби хватката си и пусна въжето, но само след миг се вкопчи в ризата на Алекс. Алекс задържа офицера, който иначе щеше да загине.

Алекс изскочи над повърхността и пое дълбоко въздух. Той довлече гърчещото се тяло на Джулиано до ръба на товарния док и се покатери на пода му. След това изключи лебедката, свали плавниците си и положи Джулиано по корем, за да изпомпи водата от дробовете му. Поради болката в ранената си ръка офицерът се свести незабавно. Алекс го изправи на крака. Нямаше време да му търси обезболяващо лекарство.

— Накъде тръгнаха? — попита Алекс.

Джулиано, който все още плюеше морска вода, отговори:

— Към помещението с увеселителните лодки. Той иска да напусне кораба.

Капитанът на супертанкера се появи на мостика по халат. Когато дежурният офицер го беше събудил по телефона, той беше изругал офицера, че не може да поема отговорност. Ако офицерът искаше да направи кариера, той трябваше да се научи да се справя сам с проблемите, без да иска постоянно одобрение от командирите си. Офицерът се бе съгласил учтиво с капитана, но бе настоял той да се яви на мостика възможно най-бързо. Сега капитанът насочи бинокъла си през един от прозорците на мостика към големия бял кораб, който вече беше съвсем наблизо и се приближаваше бързо. Той погледна носа на кораба и забеляза, че той е насочен право към борда на супертанкера му! Капитанът погледна радарния екран, сякаш се съмняваше в онова, което беше видял със собствените си очи.

— Приближава се с осемнадесет възела — информира го офицерът, — пеленг две-едно-пет, право към нас.

— Не мога да се свържа с тях по радиото, капитане — докладва друг офицер. — Не отговарят на повикванията ми.

Капитанът хвърли още един бърз поглед през бинокъла си, остави го да увисне на врата му и поклати глава, за да се отърси от удивлението и съня.

— Незабавно вдигнете котвите! — заповяда той.

Гайгер блъскаше Ани пред себе си. Тя се спъваше и се опитваше да го забави, като на няколко пъти го докара дотам, че той за малко щеше да я застреля. Вече губеше търпение е нея. Както беше предполагал Гайгер, никой друг на борда не му беше оказал нещо, което би могло да се нарече съпротива.

След това се беше появило онова твърде активно ченге от Лос Анжелис с неговата приятелка. На всичките си пътувания с пътнически кораби никога не беше срещал такава двойка! В началото си бе мислил, че те може би ще внесат малко разнообразие в иначе скучното меню, което беше планирал. Това не го притесняваше, дори напротив — бе сметнал, че ще му бъде забавно… Но те бяха започнали сериозно да се месят в плановете му по начин, който не беше предвидил. Това беше твърде много и той не смяташе да го търпи.

Сега, когато едната част от двойката беше изпратена на дъното на океана, той се беше подготвил да се държи по-снизходително с момичето. Разбира се, ако тя му съдействаше във всичко. Той не смяташе да си губи времето с жена, която не знаеше как да се забавлява. Решението беше само нейно… Затова и Гайгер все още не я беше застрелял, въпреки че се изкушаваше неимоверно много да го направи.

Те влязоха в помещението с лодките. С няколко команди, въведени от клавиатурата на миниатюрния компютър, Гайгер отвори огромните врати на помещението. Отварянето на масивните стоманени врати, които тежаха стотици тонове, с устройство, което тежеше сто и петдесет грама, го изпълваше с радост и самоувереност. Това бяха най-големите автоматични гаражни врати в света!

Той бутна Ани напред, като я държеше на прицел, и отиде до мястото, на което в правилни редици бяха наредени сърфовете, джетовете, малките платноходки и моторниците. Плавателните съдове бяха готови за пускане на вода през вратите, които се отваряха на нивото на океана.

Той се отправи към един „Уинд-Джет“ 44 в предната редица до вратите. Този съд представляваше комбинация от два джета, свързани помежду си с откачваща се секция.

— Този път ще получиш място до прозореца — каза той. След това, без да изпуска пистолета си, използва парче швартово въже, за да върже китките на Ани една към друга, а след това и да ги привърже към предницата на джета.

Големите врати все още се отваряха, когато Гайгер избута джета във водата. Вратите се бяха отворили достатъчно, за да позволят на плавателния съд да премине и да излезе в открито море. Гайгер настрои управлението така, че само той да може да управлява джета, и запали двигателя откъм своята страна, а след това и от страната на Ани. Той седна на седалката си и прекара съда през отворените врати.

— Дръж се здраво — извика той на Ани, сякаш тя имаше някакъв избор, след което ускори бързо.

 

 

Алекс стигна до кърмовата част на кораба при палубата, която се намираше точно над помещението с лодките точно в момента, в който джетът минаваше през отварящите се врати. Той скочи през парапета, приземи се върху едната врата, изгуби равновесие, падна и се залови с една ръка за ръба на вратата.

— Ани… не! — извика той.

Тя вдигна очи, видя го как виси на ръба на вратата и отчаяно се опита да освободи китките си. Безуспешно.

Джетът заподскача върху кипящата вода в килватера на кораба. Вратите на помещението бяха конструирани да се използват, когато корабът е в покой. Леките плавателни съдове не бяха достатъчно здрави, за да могат да бъдат управлявани във водата зад кораба по време на движение. Джетът подскачаше като кон, който се опитва да хвърли ездача си. Гайгер едва успяваше да го удържи. Ани беше отхвърлена от седалката си и увисна на китките си. Тя едва успя да се задържи на седалката си, докато джетът стигна до спокойни води и започна да се отдалечава от „Морска легенда“.

Алекс се опита да се изтегли до ръба на вратата, но се подхлъзна и за малко не падна във водата зад кораба. Ако беше паднал, щеше да му се наложи да плува доста, след като беше имал една тежка нощ и изморителна сутрин. Той успя да се задържи.

Когато вдигна очи нагоре, Алекс забеляза Данте да стои на горната палуба, от която той беше скочил преди малко. Само че фотографът не правеше никакво усилие, за да му помогне…

Алекс го изгледа с най-гадния си поглед.

— За бога, човече — изкрещя Данте, след като наведе фотоапарата си, — мисля, че ти току-що спечели наградата Пулицър.

Двойният ремък на фотоапарата му увисна над парапета на палубата, малко над главата на Алекс.

— Подай ми ремъка на фотоапарата си! — изкрещя Алекс.

За миг Данте го погледна с изражението на човек, който не би направил нищо, с което да застраши фотоапарата си. След това обаче размисли и спусна двойния ремък, докато Алекс успя да го улови. Алекс хвана ремъка с една ръка, Данте задърпа с двете си ръце и след малко Алекс успя да се покатери на ръба на вратата, а оттам и да се изкачи на горната палуба.

Докато прескачаше парапета, Алекс каза на фотографа:

— Познаваш ли добре кораба?

— Да — отвърна Данте.

— Тогава тръгвай с мен!

 

 

Пътниците се бяха скупчили на едно място на наблюдателната палуба и гледаха към супертанкера. Някои от тях започваха да изпитват сериозни съмнения.

— Мисля, че се движим малко бързичко — отбеляза Франк.

Други, като Исабел, инстинктивно разбраха, че двата кораба ще се сблъскат. Алехандро се опита да успокои съпругата си.

— Как може това да се случи през медения ни месец? — каза му тя през сълзи.

Лиза беше решила да изпълни професионалния си дълг. Нейното обучение не я беше подготвило как да се справи със ситуация като тази, но тя знаеше всичко за остров Свети Мартин и реши да концентрира усилията си върху него.

— Слушайте, приятели — каза тя с най-сладкия си глас, — намираме се до едно от най-страхотните места в Карибско море. Невероятни плажове. Невероятен избор за пазаруване. Невероятен нощен живот. На английски този остров се нарича Свети Мартин. Част от острова е френска, а останалата част — холандска. Той е част от холандските Наветрени острови, които пък са част от Холандските антилски острови. Разбира се, французите го смятат за част от френските Западни Индии, както и за най-западната точка на самата Франция. Надявам се, че всичко ви е ясно в това отношение.

— Не мисля, че някога ще успеем да доживеем да стъпим на този откачен остров — каза Исабел.

Лиза си пое дълбоко дъх и продължи, преди някой да успее да я спре:

— По време на второто си пътешествие Колумб открил острова в деня на свети Мартин, но съвсем естествено го нарекъл Сан Мартино. Французите и холандците разрешили спора си за собствеността върху острова, като накарали един пиещ вино французин и един пиещ джин холандец да обиколят острова, за да видят колко голяма площ всеки от тях ще успее да покори за своята страна. Французинът успял да получи по-голяма територия за Франция, но холандецът се отправил към най-добрите земи и ги взел в полза на Холандия…

Деби и Харви знаеха, че нищо не може да спре Лиза, и без да й обръщат внимание, започнаха да водят пътниците далеч от прозорците.

— Трябва да отидем колкото се може по-назад — казваше Харви на останалите пътници.

Дрю и родителите й незабавно последваха съвета му.

— Можем ли да използваме спасителните жилетки като преграда? — попита Рупърт.

— Дръжте се настрани от стъклата — каза Деби.

— Какво каза тя за Колумб? — поинтересува се Исабел, която се дразнеше леко от гласа на Лиза.

— Нищо лошо — увери я Алехандро.

— Иска ми се той да беше тук сега — каза съпругата му. — Колумб щеше да знае какво да направи, за да не се блъснем в онзи огромен кораб.

Солистката Шери се беше вглъбила в собствените си неприятности. Тя зависеше от агента си да й намери работа, за което му плащаше тлъста комисионна. Това пътуване беше само негова идея. Тя никога не би се сетила за подобно нещо. Той я беше изпратил тук. Какъв беше онзи агент, който рискуваше кариерата си по такъв начин? Тя работеше усърдно. Хората харесваха изпълнението й. Това ли трябваше да бъде наградата й? Защо той я беше изпратил тук? Какво му беше направила, та да заслужи такова отношение? Комисионните, които му плащаше, бяха стигнали за поне две от децата му да изкарат колеж. Или поне отчасти да платят таксата си. И за благодарност тя получаваше това! Опасна работа във военна зона! Тя взе решението си, това я накара да се почувства по-добре и обяви на висок глас:

— От този момент агентът ми е уволнен!

Исабел се разплака. Алехандро се опита да я успокои, но без успех.

— Имахме толкова кратък и толкова щастлив съвместен живот — каза тя през сълзи.

 

 

Доволен от това, че бягството му от пътническия кораб беше преминало без проблеми и от това, че всичко се развиваше според плана му, Гайгер беше изпаднал в отлично настроение. Той искаше сега, когато Ани беше с един мъж с такива невероятни способности, тя да го оцени заслужено.

Хвърли един поглед назад към „Морска легенда“ и извика на Ани над шума на двигателите:

— Имам чувството, че когато автопилотът забие пътническия кораб в супертанкер за десет милиона долара, компютърната ми програма ще загуби своята популярност.

Ани не беше съгласна с него.

— Те ще го спрат! — извика тя в отговор.

— Не мисля, че точно сега искаш да бъдеш на онзи кораб — отговори усмихнато Гайгер.

Екипажът на супертанкера също не беше твърде щастлив, че се намира на борда му точно в този момент. Целият екипаж беше вдигнат по тревога, но на танкера цареше пълен хаос.

— След колко време ще имаме пълна мощност? — попита капитанът на супертанкера, който се намираше на мостика.

— След седем или осем минути, сър — отговори един офицер.

— След осем минути ще бъдем разкъсани на парчета! — извика капитанът. — Побързайте, по дяволите!

 

 

Алекс и Данте се втурнаха в казиното — целият кораб приличаше на военна зона — и се отправиха към атриума, който беше изцяло обзет от пламъци.

Данте започваше да преосмисля решението си да помогне на Алекс.

— Къде отиваме? — попита нервно той.

— Към кърмовите двигатели — отвърна Алекс. — Знаеш ли някакъв пряк път?

Данте посочи към високите пламъци.

— Оттам е — каза той. — Не можем да минем оттук.

Алекс се огледа и забеляза, че огънят бушува и в страничните изходи и е блокирал и едно стълбище, като на практика беше откъснал едната част на кораба от другата. Погледът му се спря на нещо, което се намираше зад гърба му в казиното. Предметът се оказа мотоциклет „Дукати“ 916 и беше поставен на пиедестал над една редица игрални машини. Алекс се зачуди дали в резервоара му имаше бензин. Имаше само един начин да провери това. Накара Данте да застане до него на пейката, която пържеше, игралните машини, и двамата смъкнаха мотоциклета от пиедестала първо върху пейката, а след това и на пода.

Алекс се метна на седалката и ритна стартера. Двигателят запали от първия път. Той погледна фотографа и посочи към задната седалка.

Данте изглеждаше още по-разтревожен отколкото преди, но все пак се качи зад него.

— Дръж се! — предупреди го Алекс.

— Зад теб съм — увери го фотографът.