Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (17)

17

В продължение на няколко секунди ужасените пътници на наблюдателната палуба останаха безмълвни. Струваше им се, че корабът им ще се размине със супертанкера, без да се сблъска с него. Когато видяха, че сблъсъкът не може да бъде предотвратен, никой не изкрещя. Носът на „Морска легенда“ се плъзна по цялото протежение на борда на танкера и ушите им бяха изпълнени от звуците на пронизителното стържене на метал в метал. Пътниците се разкрещяха, когато сблъсъкът ги изхвърли от местата им, и се вкопчиха в своите близки.

„Морска легенда“ мина по целия борд на супертанкера под съпровода на стържене и фонтани от искри. Пътническият кораб обаче беше като малко биче, което се опитва да изблъска водача на стадото си. Супертанкерът потръпна леко, но остана на мястото си. Носът на пътническия кораб се смачка, сякаш беше от хартия.

Носът на „Морска легенда“ продължи да се хлъзга по предната част на танкера, като лющеше боята му. Постепенно двата кораба застанаха успоредно един на друг с насочени в една и съща посока носове. Докато пътническият кораб подминаваше неподвижния танкер, хората на двата кораба можеха да се видят през илюминаторите. Безизразното лице на капитана на танкера режеше преминаващия покрай него кораб като лазерен лъч. Но единственото нещо, което капитанът на танкера успя да забележи, бяха шокираните лица на старшия офицер, навигатора и стюарда, които се намираха на мостика. Когато корабът отмина танкера, срещата им остана все така загадъчна за капитана на танкера, както бе била и преди.

Капитанът имаше по-важна работа от това да мисли за физическите повреди на плавателния си съд. Първото нещо, за което трябваше да се погрижи, бе да се увери, че пълните с нефт трюмове не са били разкъсани и товарът на супертанкера няма да се разлее в океана. Другото нещо, което го тревожеше, беше възможността от възникване на пожар. Всеки, който се качваше на борда на танкера, биваше претърсван за кибрит и запалка, а на борда всички бяха обути с обувки с гумени подметки. Ежедневната поддръжка на съоръженията се прекратяваше по време на товаренето и разтоварването на танкера. Често изпаренията из кораба бяха толкова гъсти, че затрудняваха дишането. Някои твърдяха, че дори слънчевата светлина, ако бъдеше увеличена или се отразеше от лъскава повърхност, беше достатъчна, за да предизвика пожар на борда.

Капитанът видя как най-големите му страхове се сбъдват. Ударът беше пробил няколко тръби на предната палуба на танкера и от тях бе започнал да изтича нефт. Искрите от търкането на двата корпуса бяха подпалили излятия нефт. Капитанът натисна копчето на противопожарната аларма и активира автоматизираните противопожарни системи, които заляха пожара с пяна с дебелина един метър и го потушиха. Но черните кълба дим, които се издигаха над пяната, показваха, че някъде отдолу все още тлее огън. Пожарните команди завъртяха спиращите кранове, за да прекратят достъпа на нефта до тази част от тръбопровода и да загасят напълно пожара.

Капитанът въздъхна облекчено. Ако този танкер се беше взривил, парчета от него и пътническия кораб може би щяха да бъдат открити чак във Флорида.

Алекс и Данте тъкмо се бяха показали над водата, за да си поемат дъх, когато носът на „Морска легенда“ беше ударил супертанкера. Двамата бяха застанали в онази част на отсека, в която водата беше дълбока само до раменете им. При удара те бяха повалени и водата беше изпълнила отсека чак до тавана. Те започнаха да се подмятат като златни рибки в буркан, но гъстата морска вода не им позволяваше да се ударят твърде силно в металните стени, пода или тавана. След малко корабът се оправи след удара и водата се оттече почти напълно от отсека. Алекс и Данте останаха да седят в десетина сантиметра вода по средата на пода. Те си поеха дълбоко въздух, докато все още можеха, в очакване водата да се върне и да ги залее отново. Точно това и стана, но след това те вече можеха да държат главите си над повърхността и да дишат.

Смачканата част от носа на пътническия кораб се намираше на няколко нива над тях и пред мястото, на което се намираха те. Повредата беше над ватерлинията и нямаше да бъде проблем при спокойно море. Разбира се, нито един от тях не знаеше това.

Данте наклони глава на една страна.

— Хей, ние не потъваме — обяви той.

Алекс нямаше представа откъде фотографът беше толкова сигурен. Може би корабът вече беше на дъното на океана.

Данте се ухили и удари Алекс по рамото.

— Ние го отклонихме! — извика той. — Справихме се!

Алекс кимна. Той трябваше да признае, че не бяха на дъното на океана, нито пък бяха опържени в пламъците на пожара от запаления нефт… Изглежда, че пътуването им продължаваше — шумът, мръсотията, усилената работа и големият риск си бяха все същите. Той вече почти беше свикнал с всичко това. Алекс тъкмо щеше да каже това на глас, когато забеляза нещо, което затвори устата му.

Стоманените плочи в борда на кораба близо до мястото, на което се намираха двамата мъже, бяха започнали да се огъват навътре като мокър вестник.

 

 

Франк мислеше, че жена му е мъртва. Тя лежеше бледна и неподвижна на пода на наблюдателната палуба, с леко изкривена глава, сякаш си беше счупила врата. Той коленичи до нея.

— Констанс, миличка — каза Франк с умолителен глас, като кършеше ръце, — моля те, моля те, оправи се. Не мога да живея без теб. — Той погледна към безжизненото й лице и затворените й клепачи. — Ако се върнеш при мен жива и здрава, обещавам никога вече да не казвам нищо за това, че пушиш.

Очите й се отвориха.

— Така ли? — попита тя.

— Констанс, скъпа, ти си жива! — извика радостно Франк. — Искаш ли да ти намеря една цигара?

Тя седна и оправи косата си. Франк й помогна да стане.

— За какво говореше? — попита тя.

— Питах дали искаш цигара.

— Мислех, че ми беше обещал никога повече да не споменаваш за цигари.

— Не, не… — Той спря, за да помисли. — Наистина ли?

— Аз ги отказах, Франк — каза твърдо жена му. — Но яко намериш неотворена бутилка шампанско в тази развалина, няма да ти откажа една чаша — ако, разбира се, успееш да намериш и чиста чаша.

— Да, скъпа — каза съпругът й.

 

 

На мостика Мерсед се държеше за неработещото управление на руля, докато носът на „Морска легенда“ най-после се плъзна по носа на танкера и го подмина. Двата кораба се разделиха. Навигаторът се пусна и прошепна дрезгаво:

— Когато бях на девет години, се спусках надолу по хълма с новия си велосипед и видях една стена, която не можех да избегна. — Още малко и щеше да се разплаче.

Джулиано си седеше отпуснат в стола си и сякаш започваше да губи съзнание. Аштън забеляза това. Сега, когато заплахата за собствения му живот беше отминала, здравето на старшия офицер беше най-важната задача, за която стюардът трябваше да се погрижи. Той отиде до шкафчето за първа помощ и извади оттам една спринцовка с обезболяващо лекарство. Инжектира течността в здравата ръка на Джулиано, изчака една минута и прегледа раната. По всичко личеше, че предмишницата на офицера е счупена.

— Господин Мерсед — каза Аштън, — помогнете ми да му сложа шина и да го превържа. — Ще ви оправим за нула време, сър.

— Благодаря — измърмори Джулиано. След това поотвори очи и каза: — Знаете ли какво прави сега онова ченге?

 

 

На наблюдателната палуба сестрите Фишър внезапно се бяха превърнали от срамежливи, неконтактни, самотни жени в практични администратора, които помагаха на всички, които имаха нужда от помощ. Те обикаляха пътниците, уверяваха се, че никой не е ранен.

— Дъщеря ви — каза Фран на родителите на Дрю. — Кажете й, че искаме да знаем дали се е наранила.

Селест започна да прави знаци и да говори едновременно.

— Те искат да знаят дали…

Дрю беше прочела въпроса по устните им и вдигна палци, за да им покаже, че е добре.

— Надявам се, че нямате нищо против да ви кажа — започна дипломатично Рупърт, — че е страхотно, че вие двете се измъкнахте от черупките си и започнахте да помагате на всички в тази катастрофа.

— О, това не е нищо — отвърна Фран. — Виж, пожар в прерията, това вече е опасно нещо.

— Или пък торнадо — подкрепи я сестра й.

— О, те са особено опасни — съгласи се Фран. — Въпреки че според мен най-лоша е тридневната снежна виелица.

— Особено когато не знаеш къде са ти запасите и трябва да ги намериш — каза Руби. — Животинките умират първи на снега, те не знаят, че той е направен от вода.

Дрю започна да се киска и майка й я сръга в ребрата.

 

 

Джетът беше изминал почти една миля по спокойните води и се движеше към малкия остров до Свети Мартин. На устните на Гайгер играеше самодоволна усмивка. Китките на Ани все още бяха завързани към джета.

Тя се обърна и видя как „Морска легенда“ се разминава с танкера. Тя се намираше доста далеч от двата кораба и й се стори, че не е имало сблъсък.

— Разминаха се! — извика триумфално тя на Гайгер над шума на двигателите.

Той остана загледан назад в продължение на няколко секунди, след което се обърна към нея.

— Това е невъзможно — каза той, сякаш не вярваше на очите си. След това се обърна отново, сякаш очакваше, че този път ще види нещо по-различно. Но нищо не се беше променило — пътническият кораб се отдалечаваше от супертанкера. — Невъзможно! — изкрещя Гайгер и отново погледна към Ани. Този път лицето му беше изкривено в демонична маска.

Ани усети как страха, отвращението и гнева, които той изпитваше към останалите хора, се насочиха срещу нея.

 

 

Лиза беше направила всичко, което според нея можеше да направи, за да отвлече вниманието на пътниците преди сблъсъка на двата кораба. Това беше част от нейната работа. Като професионалистка тя приемаше задълженията си сериозно. Когато двата кораба се бяха приближили, тя не бе успяла да получи положителна обратна връзка от пътниците и това се бе оказало прекалено много за нея. Погледът й беше станал отнесен и гласът й вече не се носеше звучно над наблюдателната палуба.

Когато опасността бе отминала, Лиза си беше възвърнала гласа и се бе върнала към задълженията си. Онези, които се намираха най-близо до нея, бяха изненадани, когато тя внезапно се обърна към пътниците на палубата на висок глас.

— На Свети Мартин можете да намерите много безмитни магазини в холандската столица на острова Филисбърг — информира ги тя, — повечето от които се намират на Фронт Стрийт. Но понякога там има твърде много хора, особено ако в пристанището са акостирали и други пътнически кораби. Позволете ми да ви кажа кои са най-добрите места за пазаруване в списъка на Лиза… — Тя се огледа наоколо с грейнало лице. — Аз винаги отивам до другия край на острова, където се намира френската му столица Мариго. Няма проблем с преминаването на границата и там няма толкова много хора. Там можете да си купите качествени стоки, като например френски парфюми на една четвърт от цената, която бихте платили у дома.

Шери се наведе към нея и прошепна:

— Ако те бутна през борда, всички ще си помислят, че е било нещастен случай. Никой няма да ме издаде.

 

 

Алекс видя как пред очите му стената на кораба започва да се огъва навътре.

— Залегни! — извика той и дръпна Данте със себе си под водата. Те заплуваха под вода към задната стена на отсека, където изплуваха на повърхността. Двамата не знаеха това, но в този момент двата кораба се плъзгаха един до друг. Алекс и Данте забелязаха как едно масивно, заострено парче стомана разряза борда на кораба.

— Това е някаква проклета котва! — извика Алекс.

Единият зъбец на котвата на супертанкера, която се люлееше на веригата си в носа му, беше закачил корпуса на движещия се пътнически кораб и го беше разкъсал, все едно че беше от хартия. Докато „Морска легенда“ продължаваше да се движи напред, котвата раздираше здравите стоманени плочи, които имаха размери два и половина на три и половина метра. Парчета стомана се откъсваха и хвърчаха из отсека като огромни куршуми. Плочите се откъсваха от борда на кораба като карти за игра. След това котвата се освободи и изчезна.

Алекс и Данте се бяха вкопчили в стената зад себе си, за да не бъдат пометени от водата, която започна да се изтича през дупката.

— О, мамка му! — каза Алекс.

Данте го погледна.

— Мамка му на какво? — попита той, като предположи, че неприятностите им може би не бяха свършили. Той забеляза, че Алекс гледа през дупката в борда, и проследи погледа му.

Дупката се намираше на мястото, на което корпусът се стесняваше и се сливаше с носа и откриваше доста добра видимост напред.

Точно пред кораба, на около половин миля разстояние, се виждаше голямо пристанище. Ако се съдеше по скоростта, с която се движеше водата край носа, „Морска легенда“ отново бе тръгнал напред с пълна скорост.