Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (21)

21

Все още зашеметен от удара по главата му, Гайгер издигна хидроплана отвесно покрай борда на супертанкера и едва успя да стигне до ръба му, след което зави наляво. Над палубата на танкера той изравни крилете и се насочи към открито небе. Тъкмо започваше да се засмива отново, тъй като вече беше уверен, че нищо повече не можеше да го спре, когато се чу силен трясък и самолетът застина във въздуха. Гайгер не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно, и си помисли, че това сигурно има нещо общо с удара по главата му, и затова изчака няколко секунди, за да му мине. Нищо обаче не се промени. Той все още седеше в самолета, който беше застинал във въздуха.

Гайгер погледна през страничния прозорец на кабината и видя под себе си палубата на танкера. Точно под него се виждаше основата на корабната мачта. Едва тогава той разбра какво се бе случило. Звукът, който беше чул, бе причинен от върха на стоманената мачта, който беше раздрал пода на самолета му, и сега хидропланът беше заседнал на върха на мачтата.

Гайгер отвори вратата си и забеляза Ани и Алекс върху понтона. Двамата отново бяха заедно и това го огорчи. Но Гайгер вече не се интересуваше от тях. Той беше получил своите диаманти. Все пак нямаше да бъде зле, ако с тях беше получил и момичето. Ако тя имаше поне малко мозък в главата, щеше да избере него, а не онова глупаво ченге, което и без това досега трябваше да е умряло. Но той се беше отървал и от двамата и може би така беше по-добре. Те бяха превърнали живота му в истински ад. Ако не бяха те, това пътуване щеше да бъде много по-приятно…

По някаква причина и двамата скочиха от понтона. След това момичето започна да потъва! Разбира се, та нали ръцете й сигурно бяха още вързани. Гайгер спря за миг и се загледа в тях. Алекс пак бе решил да се прави на герой и незабавно се гмурна след Ани. Гайгер огледа океана с надеждата, че ще забележи някоя акула.

Капитанът на танкера включи озвучителната система и заповяда на целия екипаж да напусне кораба. Той им каза също така, че смята да остане на мостика. Те обаче трябваше да се махнат от танкера. Незабавно!

Целият екипаж тренираше редовно незабавна евакуация на кораба и знаеше мястото и ролята си при подготовката на двете спасителни лодки. Капитанът наблюдаваше от мостика как моряците се качват в двете съвременни спасителни лодки и затварят плъзгащите се пластмасови покриви на лодките. Лодките приличаха повече на космически кораби, отколкото на плавателни съдове, но не можеха да бъдат потопени при никакви метеорологични условия. Капитанът видя как лодките бяха спуснати в морето от парашутите си и бързо започнаха да се отдалечават на безопасно разстояние от супертанкера. Нямаше нужда да обяснява нищо на хората си. Когато им кажеше да тръгват, те изпълняваха заповедта, без да задават въпроси. По време на предишната авария той не бе могъл да им позволи да напуснат кораба, защото те трябваше да запалят двигателите и да вдигнат котвите. Този път обаче нямаше какво да направят. Можеха поне да се спасят.

Той бе видял всичко. След като беше превел благополучно кораба си през едни от най-опасните води в света — Персийския залив и нос Хорн — той се бе превърнал в жертва на тези спокойни сини води, които сякаш бяха излезли от някоя реклама на туристическа агенция. Без никакво обяснение някакъв пътнически кораб се беше опитал да го таранира, но вместо това беше остъргал борда му. Сега пък някакво самолетче бе направило същото, само че от въздуха. Какво му убягваше? Какво не знаеше? Капитанът никога не беше приемал сериозно разказите за Бермудския триъгълник. Дали пък там нямаше нещо, което се отразяваше на мозъците на хората?

Е, той бе добър капитан. Той нямаше жена и деца, но беше спасил живота на хората си и щеше да остане на кораба си.

Гайгер изключи двигателя на хидроплана. След това развърза торбичката с диамантите от кръста си, провери дали е добре затворена и я хвърли през вратата на самолета, проследи полета й надолу с поглед и с облекчение видя, че тя мина покрай палубата на танкера на мястото, на което бордът му се стесняваше и преминаваше към носа. Торбичката падна с плясък във водата и остана над повърхността. Ако Гайгер опишеше същата траектория, като се превъртеше колкото се може повече пъти, той щеше да оцелее. Свали обувките си, за да се приготви за дългото плуване, което го очакваше. Сърцето го беше заболяло, когато се беше наложило да се раздели по такъв начин с диамантите си, но много по-болезнено щеше да бъде, ако се беше ударил във водата с тях на кръста си. Той стъпи върху ръба на вратата и се приготви за скока.

Едва тогава Гайгер забеляза горивото, което течеше от резервоара на самолета надолу по мачтата. Жиците, които опасваха мачтата, бяха разкъсани и сега две от тях изпращаха искри във въздуха. Гайгер се втренчи безпомощно в тях.

Беше толкова уверен в победата си. Целият му план бе подготвен перфектно и беше сработил до най-малката подробност. Как се беше стигнало до това?

Едно ченге и приятелката му. Те го бяха докарали до тук.

Горивото се подпали и самолетът се взриви. Миг по-късно целият танкер се превърна в гигантско огнено кълбо, което се издигна високо над океана.

Алекс последва мехурчетата, които изпускаше Ани във водата. Той я забеляза през чистата вода недалеч под себе си. Китките й бяха вързани и това й пречеше да плува. Той бе знаел това, когато я бе блъснал от понтона във водата, тъй като бе осъзнал, че се приближаваха опасно близо до танкера, а самолетът се беше закачил на мачтата му. Алекс обаче не беше предполагал, че Ани ще потъне толкова бързо или толкова надолу.

Сега Алекс успя да я види. Тя потъваше и отчаяно се мъчеше да се освободи от въжето. Той зарита силно с крака, стигна до нея и успя да хване онова, което беше останало от черната й вечерна рокля. След това обви едната си ръка около кръста й и я измъкна на повърхността. Двамата вдъхнаха дълбоко свежия въздух и едва тогава усетиха горещината. Тя беше толкова силна, че им се наложи отново да се потопят под водата.

Последното нещо, което бяха забелязали, преди да скочат от понтона, беше огромният супертанкер. Сега на неговото място имаше едно огнено море. Като се гмуркаха често под водата, двамата успяха да се отдалечат от взривения кораб. Когато се озоваха на безопасно разстояние, Алекс успя да развърже китките на Ани. Това му отне доста време, тъй като той нямаше нож, а въжето се беше надуло от влагата. Ани разтърка китките си и се огледа дали въжето не беше оставило рани по тях. Двамата не си казаха нищо. Достатъчно им беше да се погледнат в очите и да се усмихнат.

— Намали — заповяда Марифа на Морис. — Дори и в такава спокойна вода може да бъде трудно да забележиш някого. Приближи се още малко.

Морис направи гримаса, но се подчини. Той знаеше, че Марифа е права. Те бяха длъжни да потърсят оцелели. И без това полицейските и пристанищните власти без съмнение щяха да го разпитат. Така той щеше да може да докаже, че се е опитвал да помогне, че е търсил оцелели и така нататък. Той не искаше мъртви или умиращи хора да му цапат лодката, но нямаше нищо против да качи измокрени хора. Стига да не кървяха. Морис продължи да обикаля горящите останки на супертанкера.

— Виж! — посочи Марифа към нещо, което се мяташе във водата. — Това е глава.

Предметът се оказа някаква черна чанта, увита в непромокаема покривка и прикрепени мехчета с въздух, които я задържаха над водата. Марифа беше разочарована, но Морис реши, че съдържанието й сигурно означаваше много за някого, щом той се беше погрижил да се увери, че тя няма да потъне. Той протегна ръка и я прибра в лодката. След това я захвърли на пода с намерението да я отвори по-късно, когато нямаше да му се наложи да дели съдържанието й с никого.

Моторницата беше направила почти пълен кръг, когато Марифа се обади отново:

— Ето го мъжът, който стреля по самолета. Той е във водата. — След това добави разочаровано: — С него има едно момиче.

Двамата помогнаха на Ани и Алекс да се качат в лодката.

Алекс погледна Ани. Тя отвърна на погледа му и отново се почувства в безопасност от това, че той беше до нея. Но заедно с това чувство се появи и осъзнаването на ужаса, който беше преживяла. Окуражителната усмивка на Алекс почти я накара да се разплаче.

— Добре ли си? — попита я той.

— Не мислех, че ще оцелеем.

— Имам нещо за теб, Ани.

— Какво?

Алекс бръкна в джоба си и извади мократа торбичка. След това я отвори.

— Искаш ли да поносиш това известно време?

Ани погледна в торбичката и видя пръстена.

— И колко дълго трябва да го нося? — попита тя, без да успее да прикрие изненадата си.

Алекс се усмихна.

— Петдесет години — отвърна той.

Тя не можеше да свали погледа си от пръстена. Най-после Ани успя да погледне Алекс в очите, усмихна се и каза:

— Но до края на живота ни аз ще планирам почивките ни, става ли?

Двамата се целунаха.

Докато се прегръщаха, Морис протегна ръка и издърпа на борда някаква чанта, която плуваше във водата. Той я отвори и откраднатите диаманти заблестяха пред очите му под лъчите на карибското слънце.

— Вижте какво намерих в международни води! — извика радостно той. — Човече, това тук е раят! Ха-ха!

Но Ани и Алекс бяха твърде заети един с друг, за да му обърнат някакво внимание.