Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (7)

7

По време на експлозията и клатушкането, което я последва, Гайгер беше затворил очи и се беше вкопчил в буркана с пиявиците. Когато движението се поуспокои, той отвори очи и се усмихна доволно на себе си в огледалото. Той стана от стола, върна буркана с пиявиците на мястото му върху шкафа и отиде до компютъра си. Гайгер набра бързо няколко команди и стартира нова програма. На екрана се появи графично изображение на кораба.

Токовите удари и прекъсванията на захранващите системи на кораба бяха оставили някои системи работещи и бяха изключили други. Промените в захранването бяха включили алармената система в трезора, която автоматично беше затворила тежката врата на хранилището и беше накарала заключващото устройство да се завърти върху добре смазаните си лагери. Стоката на бижутерите сега беше в безопасност, защитена добре от евентуални грабители, които можеха да пожелаят да се възползват от паниката, обзела кораба.

Дрю не извади такъв късмет със захранващата система на асансьора. Асансьорът, в който се беше качила тя, когато родителите й бяха наредили да се преоблече, беше спрял на долния етаж и на деветима пияни мъже им бе била необходима цяла вечност да се натоварят вътре. Когато те осъзнаха, че се движат надолу, вместо нагоре, един от тях натисна бутона за отваряне на вратите и те отново се отвориха. Някой беше предложил да оставят Дрю да реши, но един идиот, който изглежда я беше забелязал по-рано през деня, започна да шепне на останалите и да сочи към нея. Някои от тях я погледнаха и се усмихнаха, сякаш им беше неудобно. След това те побутнаха другите да излязат от асансьора, включително и мъжа, който все още твърдеше, че противно на очакванията им асансьорът щял да тръгне нагоре.

Дрю остана отново сама. Тя имаше чувството, че беше прекарала цял час с тези пияници, когато вратите най-после се затвориха и асансьорът отново потегли надолу. Те поне не се бяха оплакали от роклята й!

Внезапно асансьорът спря между етажите. Дрю не можеше да повярва на очите си. Натисна бутоните за долните етажи, след това и тези за горните. Нищо не се случи. Тя забеляза червения авариен бутон, но не го натисна, защото не й се искаше да бъде малката госпожичка, която се паникьосала само защото асансьорът беше спрял между етажите.

След това светлините в асансьора угаснаха.

Сега тя остана сама, в пълна тишина — нещо, с което момичето беше свикнало — и пълна тъмнина. Тъй като не можеше да чуе нищо, на нея й липсваше каквато и да било информация. А като се прибавеше и това, че не можеше да вижда и да обмисля визуалната информация, това я правеше откъсната от света. Тя обаче не смяташе да се паникьосва. Поне засега. Въпреки това Дрю натисна продължително аварийния бутон с надеждата, че звънецът ще предупреди някого, че един от асансьорите е заседнал. Ако нещо се случеше с нея, това щеше да бъде добър урок за родителите й. Трябваше да я оставят да носи красивата червена рокля, която си беше купила сама с пари, които си беше спечелила сама. Вместо това те я накараха да се преоблече. Те никога нямаше да си простят, ако…

Тогава асансьорът започна да се люлее силно от една страна на друга и тя изкрещя.

 

 

Компютърните системи и екраните на мостика все още мигаха като нощните светлини в Лас Вегас. Една голяма кана с кафе се беше разбила на пода и кафявата течност се беше разляла и сега се движеше напред-назад заедно с кораба. Никой от офицерите не обръщаше внимание на това — бяха заети с много по-важни неща. Джулиано и Мерсед даваха инструкции по телефона и сверяваха данните помежду си.

— Повреда в допълнителните системи! — извика един офицер и посочи към екрана със съответните данни. След това бързо посочи към друг екран. — Структурна повреда! Погледнете мониторите!

— Губим захранването по целия кораб — каза Мерсед и свали слушалката. — Къде, по дяволите, са онези от машинното?

— Искам всички екипи за борба с авариите да заемат местата си — заповяда Джулиано. — Обадете се на бреговата охрана.

В този момент една слаба експлозия в радиорубката разби цялото комуникационно оборудване.

Един от офицерите на мостика погледна към телефонната слушалка в ръката си.

— Не чувам нищо — каза той. — Какво стана?

— Опитай с ниските честоти — подсети го Джулиано.

Мерсед вече правеше точно това.

— Няма сигнал — каза той. — Нямаме комуникации.

Тресенето в балната зала беше спряло. Мебелите вече не се движеха из цялата зала и от тавана вече не падаха предмети. Паниката обаче все още не беше утихнала.

Лиза се опитваше да прояви магията на личността си, но колкото повече се стремеше да придаде увереност на хората, толкова повече те си мислеха, че е станало нещо ужасно.

— Сигурна съм, че това е само учение — каза тя по микрофона на оркестъра. Музикантите вече бяха изчезнали. Със слаба усмивка, тя махаше с ръка на хората, за да привлече вниманието им. — Всичко ще се нормализира след няколко минути.

Повечето от присъстващите в балната зала вече я бяха напуснали. Останалите бяха предимно от тези, които биваха изоставяни при стихийни бедствия — хора с физически или психически отклонения, или хора, които биваха забавяни от чувството си за дълг към онези, които нямаха късмета да бъдат като тях.

Алекс беше твърд привърженик на категорията обществен служител. Ани не можеше да потисне чувството си, че той някак я беше манипулирал. Те се намираха на кораба за рая, на три хиляди мили от куршумите и кръвопролитията, които бяха ежедневие за Отряда за бързо реагиране, в един бляскав кораб върху спокойния океан, но преживяваха този кошмар, и то под тропическото небе. И какво получаваше тя? Това! Алекс търчеше насам-натам в качеството си на служещ на обществото полицай, помагаше на хората да се изправят на крака, проверяваше дали са ранени и отиваше да спасява някои друг, който лежеше върху пода на залата.

— Сигурна съм, че това е само учение — извика отново Лиза над шумотевицата. — Всичко ще се оправи след няколко минути.

— Защо не й вярвам? — попита Ани.

Алекс сви рамене и отговори:

— Досега вечерта беше доста романтична, не мислиш ли?

Още двама офицери нахълтаха на мостика. Те видяха, че там цари хаос и нищо не работи.

— Какво мога да направя, сър? — попита единият.

— Опитай се да установиш връзка с машинното — нареди Джулиано. — И раздай портативни радиостанции на всички от екипажа. И прати някой да намери капитана!

Една от радиостанциите на мостика изписука два пъти.

Джулиано натисна бутона и каза:

— Да?

— Господин Джулиано, изглежда, че „Морска легенда“ не плава много добре — каза един мъжки глас. — Съветвам ви да започнете процедура по евакуацията на пътниците и екипажа.

— Кой се обажда? — попита вторият офицер. Той даде знак на останалите си колеги да прекратят онова, с което бяха заети, и да чуят странния разговор.

— Човек, когото трябва да започнете да слушате — каза Гайгер. — Искам незабавно да дадете знак за евакуация. Нямате много време.

— Не мога да издам заповед за евакуация — тросна се в отговор Джулиано. — Капитанът е единственият на борда, който има право да…

— Капитанът е мъртъв, господин Джулиано, което означава, че сега вие отговаряте за хората на този кораб.

Всички офицери замръзнаха на местата си при тези думи.

Гайгер продължи да говори:

— Не си губете времето да търсите бреговата охрана или да се опитвате да подадете SOS. Прекъснал съм всички комуникационни системи.

— Чакайте! — каза Джулиано. — Вие не разбирате… аз не мога да направя това! Морските правилници казват, че…

— Господин Джулиано, вие командвате този кораб — прекъсна го Гайгер. — Единствено вие имате право да решавате! Но аз ще ви улесня при вземането на решението. — Последва кратка пауза, през която по високоговорителя се чу тракането на клавиши. След това гласът се обади отново: — Бих искал да хвърлите един поглед на екрана на противопожарната система.

Джулиано и Мерсед отидоха до указания екран.

— Погледнете към лявата страна на палуба Б, сектор 212 на вашия екран.

— Какво си мислите, че правим? — попита Джулиано, опитвайки се да спечели време.

Офицерите на мостика нямаше как да видят димната граната, която се взриви зад решетката на климатичната инсталация в коридора от лявата страна на палуба Б. Експлозията беше слаба и не причини физически разрушения, но голямото количество гъст, черен дим беше издухано от вентилаторите в коридора и мигновено задейства детекторите за дим.

Сектор 212 на екрана на противопожарната система на мостика светна в червено.

— Оп-па! — каза закачливо гласът на Гайгер по високоговорителя. — Видяхте ли какво ме накарахте да направя?

— Добре! — помоли се отчаяно Джулиано. — Чакайте малко! Чакайте малко!

— А сега обърнете внимание на предната част на палубата на екипажа, от двете страни на кърмовите двигатели — продължи гласът, който сякаш всеки момент щеше да се разсмее. След това поясни — Сектори 111, 341, 535, 299…

По коридорите на палубата на екипажа започнаха да се взривяват димни гранати, които изпълниха с тежък дим цялото пространство.

На противопожарния екран светнаха съответните лампички. С разпространяването на дима в други сектори, противопожарните аларми се включиха и на екрана светнаха още червени лампички. Принтерите затракаха и забълваха доклади за състоянието на противопожарната система. Офицерите на мостика имаха чувството, че са застанали върху купчина дърва и някой хвърля запалени клечки по нея.

Джулиано се огледа диво и си въобрази, че надушва дим.

— Господи… — беше единственото нещо, което се сети да каже.

Гласът отново прозвуча по високоговорителя, но този път беше изпълнен със злорадство и заплаха:

— Всички тези пожари се ограничават от противопожарни врати, които контролирам аз и които ще отворя, ако се наложи. Заложил съм взривове по целия кораб и ще ги взривя без колебание.

Мерсед погледна към бутона за евакуационния сигнал и се обърна към Джулиано, забравяйки да снижи гласа си, за да не бъде чут от човека от другата страна на линията:

— Сър, мисля, че трябва да натиснете бутона за евакуация.

Джулиано отчаяно погледна мигащите светлини на противопожарния екран.

— Това е невъзможно — отговори той с нормалния си глас. — Не мога да евакуирам кораба, докато той се движи.

Гласът по високоговорителя прозвуча отново, този път заповеднически:

— Корабът ще спре точно след три минути. Ще ви дам петнадесет минути за евакуацията. А сега дайте сигнала… или изгорете с кораба.

Джулиано погледна първо към Мерсед, а след това към бутона.

— Сър, аз наистина смятам, че трябва да натиснете бутона — каза настоятелно навигаторът.

 

 

Алекс и Ани все още извеждаха хора от балната зала и помагаха на онези, които все още бяха в шок, когато чуха седем къси, пронизителни изсвирвания, последвани от едно дълго.

Гласът на Джулиано прозвуча по интеркома:

— Моля всички пътници и членовете на екипажа да се отправят към главната палуба. Това не е учение. „Морска легенда“ ще бъде евакуиран незабавно.

Ани погледна вбесена Алекс. Това наистина беше прекалено.

Той не харесваше начина, по който тя продължаваше да го гледа, сякаш той имаше нещо общо с цялата тази работа, но само сви рамене.

Гласът на Джулиано отново прозвуча по високоговорителите:

— Това не е учение. Моля, запазете спокойствие. — Доста отдавна никой от пътниците не се беше чувствал спокоен. — Екипажът ще помогне на пътниците да се качат в спасителните лодки. Всички членове на екипажа и всички пътници трябва незабавно да напуснат кораба. Не се връщайте в каютите си. Оставете вещите си и незабавно се отправете към…

Ани погледна отново към Алекс. Тя просто не можеше да повярва на ушите си! Едва успя да изрече:

— Да напуснем кораба?