Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (9)

9

На главната палуба родителите на Дрю се оставиха да бъдат убедени от Джулиано да се качат в лодката. Алекс молеше Ани да се качи. Тя се държеше здраво за него, докато стъпваше в лодката, за да го вземе със себе си. Лодката се залюля леко на въжетата. Пътниците чуваха, но не виждаха водата под себе си.

Тъкмо когато Ани щеше да стъпи в лодката, корабът тръгна напред и спасителната лодка започна да пада свободно към водата. Ани остана с един крак прекрачила борда на кораба. Алекс я сграбчи здраво и я задържа да не падне. За миг те се олюляха на ръба на парапета, където допреди малко се беше намирала лодката. Джулиано сграбчи ръката на Алекс и двамата заедно издърпаха Ани обратно на палубата. Ани погледна Алекс в очите. Сега тя знаеше, че той е готов да направи това за нея — да падне зад борда, докато се опитва да я спаси. Но миг по-късно прекрасното усещане изчезна, когато тя осъзна, че Алекс, със своя манталитет на полицай от специалния отряд, вероятно би направил същото за всеки друг, дори и за най-заклетия си враг. Той не беше направил нищо специално за нея!

Спасителната лодка падна на около половината път до водата. Пътниците се бяха вкопчили един в друг и в седалките и бяха успели да се задържат в лодката.

Алекс изтича до офицера, който държеше дистанционното управление на лебедката.

— Вдигни ги! — каза той.

Корабът набираше скорост. Наведени през парапета, стоящите на главната палуба можеха да чуят виковете и писъците на пътниците в лодката, както и да забележат в тъмнината, че тя беше започнала да се люлее на въжетата и да се удря в борда. Това караше пътниците в лодката да викат още по-силно за помощ.

Селест погледна тънките въжета, на които висеше спасителната лодка.

— Ще се скъсат! — извика тя.

— Вдигнете ни! — изкрещя един от членовете на екипажа, който се намираше в лодката, към стоящите на палубата.

— Не мога! — изкрещя в отговор офицерът при дистанционното. — Лебедката заяде!

Докато пътниците в лодката бяха стояли по местата си, тя беше успяла да запази равновесие. Но сега хората откъм страната на кораба се отдръпваха от страх да не бъдат ударени и това караше лодката да се наклонява настрани към океана и неколцина пътници едва не паднаха във водата. Те се уловиха, за каквото можаха, разкрещяха се и започнаха да удрят другите, които пък не виждаха смисъла в това да бъдат смазани срещу корпуса на кораба. От непрестанните им движения и боричкания лодката се клатушкаше от една страна на друга и се блъскаше в борда на кораба.

Надвесен над перилата, Алекс виждаше, че е въпрос само на време, преди повечето от хората в лодката да се изсипят във водата до движещия се бързо кораб. А когато се озовяха във водата, несъмнено щяха да бъдат завлечени под кила.

— Трябва да спрете кораба — обърна се той към Джулиано.

— Не мога да го контролирам — отвърна офицерът.

— Въжетата няма да издържат — каза Алекс. — Трябва да ги измъкнем оттам.

— Не се месете! — тросна се в отговор Джулиано, който не можеше да търпи един пътник да му казва какво да прави.

Алекс не му обърна никакво внимание. Той мислеше за много по-важни неща — като например как да слезе при хората в спасителната лодка, преди те да си навлекат по-сериозни неприятности. Той тръгна по палубата и след малко намери една въжена стълба, която висеше през борда, вързана за парапета на палубата. Алекс я развърза, без да я изтегля, и я премести, докато тя не се озова в близост до спасителната лодка. След това я завърза отново за парапета.

Джулиано, останалите офицери и екипажът бяха твърде заети в опитите си да поправят лебедката и не забелязаха какво прави той — докато Алекс не прескочи парапета и не тръгна надолу по въжената стълба.

Джулиано изтича до стълбата и се втренчи ужасен надолу.

— Какво прави той, по дяволите? — попита отвратен той.

— Каза, че няма да се бави много — отговори му спокойно Ани, сякаш Алекс беше отишъл до магазина да си купи няколко бири.

Пътниците в лодката сграбчиха края на въжената стълба.

— Не мърдайте! — предупреди ги Алекс, докато слизаше надолу колкото можеше по-бързо.

— Те трябва да ни изтеглят горе! — извика един мъж. В гласа му се долавяше истерия.

— Запазете спокойствие — посъветва ги Алекс. — Разпределете теглото си така, че да балансирате лодката. Ще ви изведа горе един по един.

Думите му за запазването на спокойствие сигурно щяха да прозвучат по-убедително, ако въжената стълба не се люлееше по борда също като спасителната лодка и не удряше тялото на Алекс в корпуса. Първите два пъти той успя да се задържи на една ръка разстояние от стоманения корпус, защото не беше стигнал твърде далеч по стълбата и не се удари твърде силно. Но когато слезе по-надолу, усети как се залюлява встрани от борда и над тъмната маса на океана под себе си. Когато започна да описва дъга обратно към борда, видя корпуса и се хвана здраво за стълбата, стегнал тялото си за сблъсъка. Вместо да го удари леко, корабът сякаш искаше да го смаже.

Силата на удара отхвърли краката му от стъпалото, на което бяха, и го остави да виси само на ръце, като кокалчетата на пръстите му се опираха в корпуса на кораба. Гладката повърхност на борда не нараняваше кокалчетата му, но ударът го беше оставил почти без въздух. Алекс знаеше, че трябваше да стигне до спасителната лодка преди следващото залюляване.

Той успя да върне краката си върху стъпалата и отново тръгна надолу колкото можеше по-бързо. Беше само на няколко метра от лодката, когато Селест внезапно загуби самообладание. Тя скочи от мястото си и се опита да улови края на въжената стълба.

— Тя е още там! — изкрещя жената. — Знам, че Дрю е още на този кораб!

— Какво правиш, Селест? — каза Рупърт, опитвайки се отчаяно да я върне на мястото й. — Върни се!

Алекс видя, че долу става нещо.

— Не мърдайте! — извика той към Селест. — Въжето може да се скъса!

Тя обаче не смяташе да позволи да бъде спряна. По пътя си към кърмата прескачаше седалки и пътници, като избягваше протегнатите да я спрат ръце и караше лодката да се люлее на всички страни. Тя се метна на въжената стълба и се опита да изхвърли Алекс, за да може да се изкатери нагоре. Останалите пътници бяха обезпокоени и започнаха да се местят при кърмата на лодката, без да обръщат внимание на предупрежденията на Алекс за въжето.

Само за миг въжето се плъзна с два метра надолу и наклони кърмата на лодката надолу. Алекс сграбчи Селест и двамата останаха заедно да висят на въжената стълба. Пътниците в лодката се хванаха кой за каквото можеше, но двама от тях — мъж и жена — се бяха изправили при кърмата и бяха изхвърлени зад борда. Те изчезнаха в тъмнината и писъците им постепенно заглъхнаха, за да изчезнат завинаги в нощните води на пълното с акули Карибско море.

Смъртта им накара останалите да се усмирят. Сега те гледаха обвинително Селест, докато Алекс й помагаше да слезе от стълбата в лодката. Тя поне беше млъкнала и правеше каквото й бъдеше наредено. Сега всички в лодката имаха за какво да мислят, тъй като тя се беше наклонила надолу при кърмата и встрани към морето, като едновременно с това се блъскаше в корпуса на кораба. Нито един увеселителен парк не беше измислил подобно преживяване!

Алекс нямаше представа какво беше накарало въжето да се плъзне надолу, нито пък защо то се беше плъзнало само толкова, а не повече. Той остана на стълбата и огледа стоманените нишки на въжето. Те бяха доста протъркани по цялата дължина, която успя да проследи. Погледна нагоре към хората, които го гледаха откъм палубата, и различи фигурите на Ани и Джулиано.

— Този кабел няма да издържи — каза той, като се стараеше да говори колкото се може по-спокойно. Последното нещо, което му трябваше сега, беше да паникьоса хората в лодката и те да се размърдат отново. Това щеше да ги изпрати всичките във водата. — Трябва ми друго въже. — Той се опита да каже това, сякаш искаше още една чаша кафе.

Джулиано му даде знак, че може да му намери друго въже, и отиде да го вземе заедно с още няколко души от екипажа. Ани остана до парапета, като гледаше надолу към Алекс, който отново се беше залюлял към морето, преди да се върне обратно към корпуса за пореден път. Докато описваше обратната дъга, Алекс се оказа между лодката и корпуса на кораба. Когато лодката се удареше в борда, щеше да остане по средата и да бъде премазан. Ани забеляза, че той гледа на другата страна и не виждаше каква опасност го грози.

— Алекс! — изкрещя тя с всички сили.

Той чу предупреждението и се напрегна в очакване на опасността. Забеляза какво го грози точно навреме и се отблъсна с крака от кърмата на засилилата се към кораба лодка. Тежката лодка, която се движеше по-бързо от него, го подмина и се удари в стоманения корпус на кораба. Алекс погледна нагоре към Ани и направи знака на победата. След това той също се удари в борда на кораба.

Нито той, нито лодката щяха да издържат дълго на това. Членовете на екипажа обаче вече бяха успели да намерят ново стоманено въже и го спускаха надолу към люлеещата се спасителна лодка.

— Хванете въжето! — извика Алекс на пътниците.

Не трябваше да го казва! Неколцина от пътниците се изправиха едновременно, за да изпълнят командата му, и едва не преобърнаха лодката. Един мъж успя да хване въжето и го задържа. Алекс разпозна в него корабния фотограф, който неуморно се бе опитвал да ги накара да се снимат с Ани и който се бе оказал кръстен с необичайното име Данте, вероятно на името на великия италиански поет. За миг всичко изглеждаше добре. Но тогава движението на лодката накара Данте да загуби равновесие. За негово щастие той се бе вкопчил здраво във въжето. Лодката се наклони встрани към водата. Данте беше изхвърлен зад борда — или поне долната половина на тялото му. Главата и раменете му все още се намираха в лодката и той не изпускаше въжето.

— Алекс, той ще падне! — извика Ани.

Алекс сам беше стигнал до същото заключение. Той се отблъсна от въжената стълба и се приземи в спасителната лодка.

— О, господи! — извика Ани. Тя не беше искала Алекс да направи точно това.

Пълзейки по пода на лодката, Алекс се опита да не наруши равновесието й. Той сграбчи Данте за китките и го задържа увиснал над океана. За това беше необходима цялата му сила.

— Дръж се! — изръмжа Алекс повече на себе си, отколкото на фотографа.

Няколко пътника се размърдаха и лодката се наклони още повече.

— Ще паднем! — изкрещя някой.

— Никой да не мърда! — изрева с най-страшния си полицейски глас Алекс.

След това той много бавно се опита да издърпа Данте през борда и да го върне в лодката.

Докато гледаше надолу, Ани осъзна, че това караше лодката да се накланя леко настрани. Тя трескаво се огледа за нещо, което можеше да помогне, и забеляза един метален трап, прикрепен в борда на кораба под лодката. Досега тъмнината й беше попречила да го забележи. Ако лодката бъдеше вдигната, може би щяха да успеят да спуснат трапа, Ани се опита да обясни това на старшия офицер.

Джулиано беше зает да връзва въжето.

— Помогнете й! — нареди той на другите офицери.

Тя им каза само няколко думи и те изтичаха да опънат дванадесетметровия трап от борда на кораба. Алекс успя да вкара Данте в лодката и едва не падна в океана, когато пътниците решиха да надникнат през борда, за да видят как се разпъва трапът под тях. Алекс ги накара да се върнат по местата си и да стоят неподвижно, докато той заменяше изтърканото въже с новото. Когато въжето беше закрепено здраво, той даде знак на хората на главната палуба да спуснат бавно лодката върху трапа.

— Един по един! — изкрещя Алекс, когато пътниците в спасителната лодка се втурнаха към относителната безопасност на кораба.