Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (5)

5

Когато Ани се събуди, откри, че е сама в каютата. Погледна часовника. Вече беше 10:35.

— Алекс? — извика, като си помисли, че може би е в банята.

Никой не й отговори. Предположи, че е решил да я остави да се наспи, и тихичко се беше измъкнал на палубата. Ани остана да лежи в леглото си и да се наслаждава на лукса, че не трябва да става, за да стигне някъде в точно определен час. Това беше истинска почивка.

На вратата се почука. Без никакво друго предупреждение вратата се отвори и Аштън влезе в каютата с поднос.

— Влюбените птиченца поръчаха закуска в леглото — каза стюардът усмихнат широко.

— О, да… — отвърна Ани, въпреки че не си спомняше такова нещо.

Аштън остави подноса върху нощната масичка и след няколко секунди напусна каютата, очевидно, без да забележи, че вътре имаше само една влюбена птичка.

 

 

Блестящият бял корпус на кораба разцепваше спокойните синьо-зелени води, а слънцето вече започваше да припича и само лекият ветрец донасяше малко хлад. Алекс стреляше по панички в задната част на горната палуба. Беше много точен и много бърз и не беше пропуснал целта нито веднъж. Очевидно беше, че иска да се отърве от раздразнението, че миналата нощ бе страдал от морска болест. Днес се чувстваше прекрасно и искаше да го докаже.

Вкара нов патрон в цевта и долепи приклада до рамото си.

— Пускай!

Яркожълтият глинен гълъб беше изстрелян от пружината под остър ъгъл, имитирайки начина, по който излиташе дива птица. Някъде в подсъзнанието на Алекс премина съветът на един стар треньор: предвари го, остави го да ти кацне на мушката и натисни спусъка. Глинената фигурка се разпадна във въздуха.

Алекс стреляше с две отворени очи, което му даваше по-добра видимост в сравнение повечето стрелци, които се прицелваха с едното око и затваряха другото. Той вкара нов патрон в цевта и се приготви отново за стрелба.

Дрю седеше в един шезлонг наблизо и четеше списание, като често вдигаше глава, за да види как се справя Алекс. В нейните очи Алекс беше най-страхотният мъж на кораба.

На палубата над тях Гайгер пиеше кафе и човъркаше закуската си. Не се беше наспал добре и изстрелите му късаха нервите. Наведе се през парапета и започна да наблюдава как стреля Алекс. Въпреки че го гледаше презрително, от време на време стрелбата на Алекс караше в погледа му да се появява уважение.

 

 

Когато Ани се приближи, Франк вдигна пръст до устните си и прошепна:

— Констанс се концентрира.

Ани се беше запознала с тези двамата миналата вечер. Бяха високи, слаби като вейки и се държаха извънредно учтиво с всички останали, но не и помежду си. Алекс беше отбелязал, че това са „стари пари“ от източното крайбрежие.

Облечена в светлосиня риза и анцуг, Констанс седеше в позиция лотос на една рогозка и се беше втренчила отнесено някъде пред себе си.

— Здравей, Ани — каза тя, без да помръдне дори едно мускулче.

— Мълчи, скъпа — каза Франк. — Не забравяй, че трябва да се концентрираш върху това да присъстваш тук.

Ани се отдръпна и каза:

— Аз нямам нужда да се концентрирам. Усещането е дяволски гадно.

— Остани! — заповяда Констанс. — Повече не мога да изтърпя това.

Франк й помогна да се изправи с думите:

— Може би е време за едно шардоне.

— Не, Франк. Щом аз не мога да изпуша една цигара, то и ти не можеш да пиеш. Пък и все още е рано.

Ани забеляза от какъв скъп материал е направен сивият анцуг на Франк. Беше сигурна, че дрехите са били шити ръчно. В своите копринени дрехи — грим и сложна прическа, Констанс очевидно нямаше никакво намерение да се поти. Тримата си намериха една свободна маса и седнаха на нея.

— Констанс най-после успя да се откаже от цигарите — каза Франк. — Затова е и това пътуване. Празнуваме случая.

— Моята победа над порока — каза Констанс.

— Ние празнуваме — повтори Франк.

— Ти празнуваш — поправи го жена му. — Отказването беше достатъчно гадно. Да го празнуваме постоянно, е още по-неприятно.

— Имаш право да се гордееш със себе си — възрази Франк. — Ти как мислиш, Ани?

— Не знам — отвърна Ани, която не искаше да се намесва в този спор.

— Вие имате ли някаква специална причина да предприемете това пътуване? — поинтересува се Франк.

— Алекс купи билетите. Искаше да ме изненада.

— Той работи в полицията, нали? — попита Констанс. — Франк се занимава с връзки с обществеността в Ню Йорк.

— За известни личности ли? — попита Ани.

— С това се занимава нашата фирма — отговори й Франк, — но аз работя най-вече с фирми. Всеки път, когато някоя фирма разлее нефт или уволни твърде много служители, които са работили там в продължение на години, или пък бъде хваната да подкупва политик — все такива неща — тя има нужда от фирма, занимаваща се с връзки с обществеността. Ние обясняваме на обществеността, че първоначалното им впечатление е било погрешно, че това всъщност са едни добри хора и че всичко е грешка или случайност, за което не е отговорен никой. Ще се изненадаш каква работа вършат връзките с обществеността.

— Не мисля, че ще свършат работа по отношение на мен — възрази Ани.

Франк я огледа внимателно.

— Мисля, че си права — каза той. — Знаеш ли кои хора са склонни да се поддават най-много на убеждение?

— Кои?

— Хората, които мислят, че знаят всичко за онова, което се случва, които четат сериозни книги и гледат сериозни предавания. Ние можем лесно да влияем върху възгледите им, особено върху онези, които се гордеят с това, че са независими мислители.

— Но не можете да влияете върху мен? — попита учудена Ани.

— Не можем — съгласи се ухилено Франк. — Хора като теб не ни обръщат никакво внимание.

— Бих искала една цигара — каза Констанс.

— По какво работиш? — попита мъжът й Ани, сякаш не беше чул забележката й.

— Терапия за животни — отговори тя.

Това заинтересува Констанс.

— Наранени домашни любимци ли? — попита тя.

— Донякъде — отвърна Ани. — Но ние не приемаме физически наранени животни. С тях се занимават ветеринарите. Животните, с които се занимаваме ние, са собственост на хора, които пътуват често или отсъстват продължително от домовете си. Техните домашни любимци често се чувстват самотни или разтревожени, когато бъдат оставени в хотелите за домашни любимци. Понякога дори полудяват. Тогава собствениците им започват да ги водят при нас.

— Домашни любимци с проблеми — каза Констанс.

— А вие с какво им помагате?

— Опознаваме ги — отвърна Ани. — Те са също като хората в това отношение. Когато ги харесваш и се грижиш добре за тях, те отново започват да се държат добре.

— Дори и откачените ли? — попита Констанс.

— Повечето от тях. Животните са по-прости от хората. Когато са диви, можеш да ги укротиш.

— Ние с Франк сме си кротки.

— Алекс е див — каза Ани и въздъхна.

 

 

Ани отиде на палубата с басейна с надеждата, че ще намери Алекс да плува в басейна или да се пече на слънце до него. Двама мъже свиреха на стоманени барабани край претъпкания басейн. Алекс не се виждаше никъде. Деби и Харви седяха под сянката на един чадър и ядяха хотдог.

— Виждали ли сте Алекс? — попита ги Ани.

— Той не дойде на закуска — отговори й Харви. — Добре ли е?

— Миналата нощ беше малко зле, но…

— О, така ли? Ха-ха. И аз съм минавал през това изпитание.

Ани бързо се отдалечи.

По това време Алекс слизаше по витата стълба в атриума на кораба. Беше свършил със стрелбата и бе отишъл в каютата, за да провери дали Ани се беше събудила. Когато не я беше открил там, беше решил да я потърси. Отначало си беше мислил, че няма да има проблем да я намери. Едва сега обаче му беше станало ясно колко голям беше корабът и че беше възможно да обикаля палубите цял ден, без да успее да я намери. Мина покрай балната зала, където конгресът на бижутерите беше в разгара си. През отворените врати се виждаха манекенките, показващи големи диаманти, които блестяха толкова силно, че го заслепяваха дори на това разстояние.

Корабният фотограф правеше снимки на хората, които влизаха и излизаха от залата. Алекс отхвърли поканата му да се снима и го попита:

— Има ли някакъв начин да се свържа с някого на този кораб? Изглежда, че съм загубил приятелката си.

Селест и Рупърт напускаха конгреса на бижутерите, когато едва не се сблъскаха с Ани.

— Ще си купувате ли нещо? — поинтересува се тя.

— Ние сме обикновени хора от Средния Запад, Ани — каза Рупърт. — В Синсинати жените не носят големи диаманти.

— Той иска да каже, че мъжете не ни ги подаряват — поясни усмихната жена му. — Ние бихме ги носили с удоволствие.

— А ти? — обърна се Рупърт към Ани.

— Нали знаеш какво биха си помислили хората, ако видят приятелката на един полицай окичена с голям диамант — отговори тя.

— Значи криеш своите — каза той.

— Да бе, да. Случайно да сте виждали Алекс?

— Не — отвърна Селест. — Когато го видим, искаме да му благодарим, че говори с Дрю на езика на глухонемите. Не сме очаквали да срещнем на това пътуване човек, който знае как да общува с нея. Дрю посещава лагери за деца с увреден слух от малка. Рупърт и аз решихме, че вече е крайно време да се срещне с действителния свят.

— Къде учи тя? — попита Ани.

— През последните две години в местното училище — отговори Селест. — Преди това винаги е учила в специализирани училища. Тя се приспособи много добре. Дрю е момиче, което знае как да се грижи само за себе си.

— Майка й винаги й е оказвала емоционална подкрепа — добави Рупърт.

— И баща й също — добави Селест и го погледна.

Ани беше трогната.

— Вие, изглежда, сте много близки и много се обичате — каза тя.

— Имаме си неприятности като във всяко нормално семейство — каза Селест. — И на всичкото отгоре имаме подрастваща дъщеря.

— Спомням си какво ми беше на нейните години — каза Ани.

— Аз също — отвърна Селест.

— Ние просто искахме Дрю да види какво е пътуването с пътнически кораб — каза Рупърт. — Предполагам, че всяко тринадесетгодишно момиче…

— Тя е на четиринадесет — поправи го съпругата му.

— Всяко четиринадесетгодишно момиче би било много щастливо да отиде на такова пътуване.

— На четиринадесет сигурно щях да се отегча до смърт от пътуване с кораб — каза Ани.

Рупърт я погледна изненадано.

Селест вдигна очи към тавана.

— Рупърт не може да разбере защо Дрю не желае да играе голф — каза тя.

— Както и да е, мисля, че сте постъпили правилно, като сте решили да оставите Дрю да навлезе в реалния живот още сега — каза Ани. — Аз пък се опитвам да накарам Алекс да започне да води нормален живот.

— Какво му има на Алекс? — поинтересува се Рупърт.

— Нищо във физическия смисъл — отвърна Ани, която вече започваше да съжалява, че беше подхванала тази тема. — Имам предвид, че не знам как да го накарам да се отпусне и да прекара една спокойна вечер, след като цял ден е гонил лошите момчета.

Рупърт кимна.

— Като например как да започне да кара с осемдесет километра в час, след като цял ден е карал със сто и петдесет полицейската си кола ли?

— Обикновено аз съм онази, която кара със сто и петдесет — отговори Ани.

 

 

Ани мина край една групичка пътници, които се учеха да медитират. Учителка им беше Лиза. Ани не можа да се спре да не пожелае на Лиза да намери душевно спокойствие от медитацията, за да може да се поуспокои и да започне да говори по-малко. Тя обаче се съмняваше, че това щеше да се случи. Дори медитацията си имаше граници. Цялата група правеше дихателни упражнения. Ани се измъкна, преди Лиза да я бе забелязала и да се беше опитала да я включи в групата.

Докато вървеше по някакъв коридор, тя чу името си по високоговорителите над главата си. Един женски глас казваше: „Моля Ани Портър да се яви в бюрото за загубени вещи, което се намира на палубата на домакина“.

На Ани й се наложи да попита как да стигне до палубата на домакина, а когато стигна там — как да намери бюрото за загубени вещи.

 

 

Аштън вдигна табелката от бравата на вратата, почука веднъж, отключи и влезе в каютата. Върху едната си ръка беше преметнал чисти кърпи и чаршафи и си тананикаше някаква мелодия, докато си вършеше работата. Но когато затвори вратата зад себе си и направи няколко крачки навътре в каютата, той спря и очите му се разшириха от гледката, която видя.

— Мамка му! — каза той, докато гледаше кабелите, които излизаха от лаптопа и го свързваха с комуникационната система, която се виждаше през сваления панел на тавана. Той прекара замислено едната си ръка по жиците.

Гайгер излезе от банята и Аштън се обърна рязко.

— Мисля, че бях сложил табелката: „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ — каза студено Гайгер, докато хващаше дръжката на един стик за голф, който беше подпрял на стената.

Аштън вдигна табелката и се усмихна смутено докато отстъпваше назад.

— Не — каза той. — Сложили сте табелата: „МОЛЯ, ОПРАВЕТЕ СТАЯТА“. Може и да сте обърнали картончето по невнимание. А може да съм го обърнал и аз?

— Нека да не се караме за дреболии — каза Гайгер и стовари стика за голф върху главата на стюарда.

 

 

Бюрото за изгубени вещи представляваше малка стая, предназначена за игра на деца. Стените й бяха украсени с цветни рисунки на овце, зайчета, сърнички и жаби. По мекия килим се виждаха пръснати пластмасови играчки. Алекс седеше на една пейка до три малки деца.

Едното момиченце му казваше:

— Твоята мама ще те намери. Не се страхувай.

Малко по-късно Ани почука на прозореца и трите нови приятелчета на Алекс се сбогуваха с него.

Ани и Алекс минаха през атриума и влязоха в коридора на търговския център.

— Два пъти претърсих целия кораб, за да те намеря — каза Алекс. — Това нещо е огромно.

— Добра работа, господин полицай — похвали го подигравателно Ани. — Трябвало е да ме потърсиш в леглото, където ме остави.

— Ти спеше толкова спокойно, че не посмях да те събудя — каза той. — Пък и аз развалих вечерта снощи. Никога през живота си не съм страдал от морска болест.

Тя се поколеба за миг.

— Онова, което ти казах след твоята шега за децата за секунда си помислих, че говориш сериозно, че наистина ме питаш, нали разбираш… и миналата нощ, когато ти беше заспал, аз си мислех: „Господи, той е ченге, а аз дори не знам полицейския му…“.

— Какво? Имаш предвид номера на значката ми?

— Номера на значката — повтори тя. — Виждаш ли. Дори не знам как се казва.

— Какво общо има номерът на значката ми с всичко останало?

— Искам да кажа, че откъдето и да го погледнеш, ние с теб едва се познаваме — обясни тя. — И да правим тази връзка толкова сериозна, да поемаме такива ангажименти един към друг, вероятно е последното нещо, което искаме точно сега, нали.

Алекс се почувства, сякаш караше яхта и вятърът внезапно беше утихнал, но се опита да не го покаже.

— Предполагам, че си права — отвърна той.

Ани бързо смени темата.

— О! Виж това — каза тя и спря пред една скъпа рокля, изложена на някаква витрина. — Не смяташ ли, че снощи не бяхме облечени твърде подходящо. Всички ще започнат да ме наричат Жената с двата тоалета. Мисля, че е време да напазаруваме малко — заяви тя.

Ани влезе в магазина. Алекс остана загледан замислено след нея в продължение на няколко секунди, преди да я последва.