Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (19)

19

Навсякъде по улиците хората бягаха, за да не бъдат премазани от пътническия кораб. Една продавачка успя да блъсне количката си с тропически плодове встрани в последната секунда. Паркирани коли биваха отхвърляни встрани, сякаш бяха миниатюрни играчки. Кабелите на скъсани от корпуса на кораба далекопроводи хвърляха искри като фойерверки по Коледа. Кученцето се беше измъкнало от кея и сега бягаше редом с кораба, като джавкаше ядосано и заплашваше, че ще впие зъби в борда му.

Един от местните жители излизаше от някакъв магазин хванал няколко пълни пазарски чанти, когато забеляза кораба да се движи по улицата. Мъжът се закова на мястото си. Откритият му автомобил беше паркиран пред църквата и се намираше точно на пътя на стоманената грамада. Той не можеше да мисли за нищо друго, освен за това — нито дори защо корабът се движеше по сушата, а само за онова, което щеше да се случи с колата му. Вцепенен от страх, той гледаше как високият колкото шестетажна сграда нос се плъзга напред към автомобила му.

Сега кученцето тичаше по-бързо от кораба, задминаваше го и продължаваше да го лае неистово. Носът на кораба не улучи автомобила и продължи да се плъзга към църквата. Кученцето се спря до мъжа с пазарските чанти, който сега се усмихваше облекчено, доволен от това, че колата му беше останала здрава. Кученцето изръмжа по посока на кораба, който най-после спря пред църквата. Горният край на носа удари леко камбанарията и камбаната зазвъня.

Мъжът остави чантите си на земята и тръгна към спасената си като по чудо кола. Кученцето го последва, настроено още по-агресивно към кораба, който вече не се движеше. Като лаеше непрестанно, то скочи върху предния капак на кабриолета, за да погледне кораба в лицето. Мъжът беше застанал до колата си, когато чу някакъв шум над главата си и вдигна поглед нагоре.

Огромната котва се стовари върху кабриолета и го превърна в купчина безполезен метал. Котвата беше последвана от тридесетметровата си стоманена верига, която унищожи онова, което беше останало здраво след падането на котвата. Кученцето изчезна под камарата желязо и спря да лае.

Пътническият кораб стоеше по средата на улицата като излязъл на сушата кит, наклонен петнадесет градуса на една страна и се извисяваше над всички сгради, с изключение на кулата на църквата. Огромните му витла се въртяха безцелно във въздуха.

Мъжът се отдръпна от съсипания си автомобил и вдигна чантите си. Искаше му се да си тръгне, но не можеше. Беше твърде разстроен. Без да обръща внимание на огромния кораб по средата на улицата, той се втренчи в купчината желязо, в която беше превърната колата му и която почти не се виждаше под котвата и веригата.

Той чу скимтене и след няколко секунди кученцето се измъкна изпод веригата. Този път то беше наистина вбесено, отвори широко малката си уста и се опита да захапе борда на кораба.

 

 

Плъзгането по остъклената предна част на кораба от мостика към носа не беше от най-приятните. Наклонът свършваше доста преди самия нос; на пет метра под него имаше голям басейн за хидромасаж. Алекс и Джулиано се плъзгаха по корем с главата напред. Джулиано беше абсолютно уверен, че това са последните мигове от живота му и дори Алекс на няколко пъти изпита съмнение, че ще оцелее, докато падаше към носа. Двамата се забиха с главата надолу в басейна, който за тяхно щастие беше пълен с вода.

— По дяволите! — извика офицерът, когато успя да подаде глава над водата. — Мисля, че си счупих и другата ръка.

Застанал в кипящата вода на басейна в остатъците от смокинга си, Алекс бе твърде зает да оглежда покривите на къщите, които преминаваха покрай тях, за да обърне някакво внимание на Джулиано. Когато чу звука на камбаната след удара в църквата, той се сети, че почти беше поискал ръката на Ани. Освен това се чудеше дали не беше ударил главата си или нещо подобно, тъй като определено се чувстваше замаян.

Високо над главата му, на наблюдателната палуба, от която сега се откриваше панорамен изглед към целия град и целия остров, пътниците плачеха от облекчение и се поздравяваха един друг, че бяха оцелели след това кошмарно пътуване. Те отново се намираха на твърда земя и щяха да могат да разказват дълго за преживяванията си.

Палубата се наклони под тежестта на пътниците и корабът полегна още по-встрани. Пътниците бяха отхвърлени встрани към парапета; ако паднеха зад него, щяха да се строполят право на улицата. Вкопчени един в друг, в парапета, във всичко, за което можеха да се хванат, те успяха да се спасят и да не паднат през борда.

Корабът се наклони странично още веднъж, подпря се в някакви сгради и пропука стените им, сякаш бяха от тънък пласт лед.

 

 

Когато погледна назад и видя какво се беше случило с „Морска легенда“, Гайгер извика радостно и направи един кръг с джета върху повърхността на океана. Завършекът не беше толкова експлозивен, колкото го беше планирал, но все пак беше приемлив за него.

Ани също беше доволна от развитието на събитията, но по други причини. Тя бе предположила, че Алекс беше оцелял след сблъсъка на кораба със сушата. Докато Гайгер се радваше на победата си, Ани подходи още по-решително към проблема как да се освободи.

Гайгер я изненада, като направи завой около малкото островче, вместо да спре на него. Скоро тя разбра какво беше намислил похитителят й. От другата страна на островчето имаше един малък хидроплан, който стоеше закотвен върху водата.

— Стигнахме — каза доволно Гайгер.

Ани разбра, че ако иска да му избяга, ще трябва да го направи, преди да стигнат до самолета. Гайгер се беше потопил в радостта си и тя успя незабелязано да премести крака си до лоста, на който пишеше: „ПУСК“. Тя не беше съвсем сигурна какво освобождаваше този лост, но се надяваше, че той щеше да й свърши работа. Гайгер се бе обърнал да хвърли още един поглед на заседналия на сушата пътнически кораб и Ани се възползва от възможността, за да настъпи силно с крак лоста. Той не се помръдна. Тогава тя вмъкна пръстите си под лоста и го бутна нагоре. Този път лостът поддаде…

Връзката между двата джета се откачи и остана във водата зад тях. Джетовете се разделиха и този, на който се намираше Гайгер, продължи да се движи към самолета, докато Ани успя някак да хване ръчките за управление в ръце, описа дъга и се насочи към пристанището.

— Ани! — изкрещя Гайгер след нея и обърна джета си, за да я догони.

Тя се приведе напред както бе виждала да правят мотоциклетистите по време на състезания, като правеше всичко по силите си да използва ръцете си, за да насочва джета. Дори и в спокойни води тази задача не беше лесна, тъй като с увеличаването на скоростта джетът започваше да подскача върху водата.

Ани се възползва от възможността да отвори багажника и да види какво има в него. Вътре тя откри сигнален пистолет и няколко сигнални ракети. Вързаните й ръце не й даваха голяма свобода на действие, но тя все пак успя да сложи една ракета в пистолета, като се чудеше дали я беше поставила както трябва.

Гайгер вече я беше настигнал и сега се движеше паралелно с нея. Вързаните й китки я принудиха да изчака, докато двамата се озоваха един до друг, след което вдигна и двете си ръце и изстреля ракетата.

 

 

Алекс се измъкна от басейна и подаде ръка на Джулиано, който поклати глава и му обърна гръб, за да бъде издърпан под мишниците. Офицерът изстена от болка и се олюля леко, когато Алекс го издърпа на палубата.

— Добре ли си? — попита го Алекс, който гореше от нетърпение да се махне от това място. В същото време се възхищаваше на начина, по който корабният офицер не обръщаше внимание на раните си.

— Мисля, че съм си счупил и другата ръка, а корабът е паркиран по средата на града, но можеше да бъде и по-лошо — отговори му Джулиано и се усмихна въпреки болката. — Не съм сигурен какво може да бъде по-лошо от това, но все пак мисля, че можеше да бъде и по-зле.

Алекс не сметна за нужно да му спомене, че се намираха в чужда държава и че само след няколко минути щяха да се появят журналисти от телевизията с техните камери. Разплисканата от басейна вода беше направила палубата хлъзгава и Алекс бързо разбра това, когато се опита да тръгне по нея.

— Трябва да… — започна той, но се подхлъзна и падна на палубата — … намеря Ани.

Той се плъзна по парапета на палубата и изчезна зад борда. Алекс се приземи на някакъв покрив, след което се спусна сред дъжд от керемиди върху един украсен балкон, на който имаше мебели от ковано желязо и множество саксии. Той се изправи и влезе през вратата на балкона в една голяма стая, в която седяха петима изплашени души. Той измърмори нещо за това, че иска да използва стълбите към входната им врата, и продължи по пътя си.

Обитателите на къщата току-що бяха видели как един пътнически кораб се бе паркирал пред дома им и не си помислиха нищо за небръснатия американец, облечен в останките от смокинг, който беше влязъл през прозореца, за да използва стълбите.

 

 

На мостика на „Морска легенда“ Аштън все още стоеше вкопчен в руля и гледаше право напред над покривите с отнесения поглед на Древния Моряк. Мерсед и Данте стояха от двете му страни, втренчени в празните рамки, в които допреди няколко минути се бяха намирали прозорците на мостика. Никой не спомена Алекс и Джулиано, въпреки че всички мислеха за тях. Тримата мъже все още не бяха сигурни в нищо — най-малкото пък в това, че пътуването беше свършило и те отново бяха на твърда земя.

В украсения с орнаменти прозорец на църквата се виждаше лицето на един свещеник, на което беше изписано огромно объркване, докато той гледаше към кораба. Аштън му помаха с ръка. След кратка пауза свещеникът му отвърна колебливо по същия начин като човек, който махаше на нашественици от космоса в техния космически кораб, след като те му бяха дали знак, че са приятелски настроени.

Аштън, изглежда, видя някакво божествено послание в това.

— Мисля, че ще отида на църква — каза той.

 

 

Харви се беше облегнал ентусиазирано на парапета на наблюдателната палуба.

— Хората трябва да си плащат за такъв изглед! — викаше той. — Ела, Деби, погледни насам!

— Няма да се доближа до този парапет, Харви — отвърна жена му. — Вече съм го правила. А ти нямаш никакво чувство за срам, щом стоиш там по долни гащи.

Съпругът й погледна към голите си колене и видя, че тя имаше право. Той се изчерви и се отдръпна от парапета, като заекваше:

— Мисля, че хората вече си имат достатъчно грижи, за да бъдат притеснявани още повече, скъпа.

Фактът, че тези двамата отново бяха започнали да се дърпат, беше сигурен знак, че нещата се нормализираха.

Дрю и родителите й разговаряха със знаци и се смееха.

— Вие не сте чак толкова лоши — каза им със знаци момичето.

— Е, радвам се, че от това пътуване все пак е имало някакъв положителен резултат — отговори баща й.

— Поне не беше отегчително. — Дрю вдигна очи и помаха на Фран и Руби, които бяха подновили своите милосърдни мисии.

— Кълна се, че всеки път се случва по нещо — каза Фран.

— Направо да се чудиш какво ще бъде следващото нещо, което ще се случи — допълни Руби.

— Всичко свърши — каза Селест. — Неприятностите ни свършиха.

— Аз не бих била толкова уверена — не се съгласи с нея Фран и тръгна да се погрижи за следващия пътник, като остави Дрю и баща й да успокояват Селест.

Малко по-далеч Шери бе забелязала, че Лиза има намерение отново да започне да организира пътниците.

— Седни! — нареди й остро тя.

Лиза обаче не можеше да бъде отказана толкова лесно. Тя знаеше, че трябва да си свърши работата и толкова.

— Трябва да измисля нещо, докато успеем да вкараме всички в магазините — обясни тя. — Пазаруването ще успокои нервите им. — Тя се вгледа в Шери. — Защо не намериш някакъв инструмент и не ни посвириш?

Целият оркестър на Шери беше напуснал кораба в спасителните лодки. Сега на нея й се прииска да беше тръгнала с тях. Онова, което се беше случило с тях на този кораб, може би щеше да изглежда като интересна новина по телевизията, ако се беше случило с някой друг, но нямаше да се отрази по никакъв начин на кариерата й. Тя погледна Лиза със саркастична усмивка и извади една устна хармоника от джоба си.

Лицето на Лиза се озари и тя започна на висок глас:

— Дами и господа…

Шери я хвана за гърлото и вдигна хармониката, сякаш възнамеряваше да я натика в гърлото й.

— Защо се държиш толкова враждебно с мен? — попита я Лиза.

На няколко метра от тях Франк се тревожеше за жена си.

— Констанс — казваше той, — имаш ли нужда от нещо?

Тя го погледна нетърпеливо.

— Защо, Франк, да не би да имаш някакви стоки, които искаш да ми предложиш?

— Ами, не, всъщност аз… — Той не довърши изречението си.

Констанс го погледна с непресторена загриженост.

— Какво има? — попита тя.

— Нали знаеш, че никога през живота си не съм пушил — каза той. — Е, сега, когато ти отказа цигарите, с мен се случи нещо ужасно.

— Не! — каза тя.

Франк кимна.

— Имам нужда от една цигара.

 

 

Обут в яркоцветни шорти и сложил тъмни очила, увесил малка златна плоча на верижка на врата си, известният музикален продуцент Морис Гуудинг седеше в лодката си „Тюнман“, зареждаше харпуните си и се наслаждаваше на спектакъла, който беше организирал корабът, като се бе врязал в града.

— Е, това вече е кофти шофиране — каза той на гаджето си Марифа, което беше забърсал на острова.

— Отмъщението на моко — каза тя.

— Какво?

— Лош късмет е кораб да влезе в града — обясни момичето.

— Лош късмет, без майтап — съгласи се Морис. — Току-що си купих апартамент тук.

Недалеч от тях, Алекс търсеше лодка, с която да тръгне да търси Ани, и се приближаваше към тях.

— Трябва ми лодка! — каза той на един мъж, който стоеше в никаква моторница. — Спешно е!

Мъжът посочи надолу и Алекс забеляза, че той стоеше във вода до коленете. Изпомпването на толкова много вода щеше да отнеме поне двадесет минути, след което двигателят й можеше да запали, а можеше и да не запали.

Алекс разбра, че ще трябва да потърси другаде. Той се нуждаеше от добра лодка, която да бъде достатъчно бърза, за да настигне джета. Това означаваше, че трябва да намери нещо много по-мощно от обикновена моторница. Много от плавателните съдове в пристанището бяха или повредени, или се бяха напълнили с голямо количество вода. Докато оглеждаше най-близките лодки, погледът му се спря на една моторница с издължен профил, която беше привързана към остатъците от кея откъм страната на океана. Кеят я беше защитил и тя, изглежда, не беше повредена. Алекс се отправи бързо към нея.

— Хайде, миличка, отвържи това въже — обърна се Морис към Марифа. — Трябва да изпием няколко бутилки ром и да наловим малко риба. — Той запали мощния двигател.

Алекс скочи от кея и се приземи върху предницата на лодката, когато тя се отдели от кея. Той скочи между двете седалки и застана зад двамата пътници.

Морис за малко щеше да падне от седалката си.

— Мога ли да ви помогна? — попита той със заплашителна учтивост.

— Аз съм ченге и тази лодка ми трябва — отвърна Алекс с монотонния глас на полицай.

— Това е някаква шега, нали? — не повярва на ушите си Морис. — Ти си правиш майтап с мен, нали? Не виждаш ли, че имам среща?

— Казвам се Алекс Шоу, полицай съм в Лос Анжелис и това е въпрос на живот и смърт. А сега подкарай проклетата лодка.

— Полицай от Лос Анжелис? Знаеш ли колко часа терапия ми бяха необходими заради вас, момчета? А тази гадория е скъпа. Мисля, че ще бъде най-добре да се разкараш от моето корито.

Алекс взе един харпун.

— Карай — каза тихо той.

Марифа ги беше наблюдавала безмълвно.

— Мисля, че трябва да тръгваш сега — каза ти.

Морис се настани неохотно зад волана.

— Добре — каза той, — ще тръгнем, но искам да ми обещаеш, че няма да ми разбиеш бебчето.

Алекс остави харпуна, хвана го за шортите и го вдигна от мястото му. След това седна на неговата седалка и дръпна ръчката на газта. Лодката се стрелна напред и Морис беше отхвърлен от мястото си и за малко не падна във водата.

Той падна на задника си в пространството зад седалките и изпъшка.

— По-полека, човече. Тази красавица ми струваше сто и петдесет бона.

Алекс даде пълна газ и носът на моторницата се издигна над водата. Морис се плъзна още по-назад.

Марифа се отпусна в седалката си и остави вятъра да развява косите й.