Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (2)

2

Ани първо чу сирените зад себе си и едва след това забеляза полицейските коли с техните мигащи лампи в огледалото си за обратно виждане.

— О, по дяволите — не може да гонят нас!

В тази си отсечка двулентовият път беше тесен, а от дясната му страна се издигаше стръмна канара.

— Отбийте, Ани — каза Боб. — Не чувате ли сирените?

— Не мога да отбия — отвърна Ани, която започваше да се паникьосва. Тесният път, канарата вдясно от нея, мигащите светлини зад нея… тя не знаеше какво да прави.

Боб започваше да се притеснява все повече.

— Вече имате шест нарушения на правилата за движение, ако не броим превишената скорост. — Спрете веднага, Ани!

Тя погледна надолу към канарата вдясно от пътя и потръпна. Сирените вече се чуваха толкова силно, че й пречеха да мисли. Тя стовари крака си върху педала на газта и малкият автомобил започна да увеличава разстоянието между себе си и двете полицейски коли.

— Госпожице — извика някой по микрофона на водещата полицейска кола, — отбийте встрани, моля.

— Къде? — извика в отговор раздразнената Ани. — Там има пропаст!

Тя изпита огромно облекчение, когато забеляза пред себе си знак за наближаващо Т-образно кръстовище. Там щеше да отбие и ако имаше късмет, двете ченгета щяха завият наляво. Тя направи рязък завой надясно, при който гумите изсвириха. За нещастие, двете полицейски коли също завиха надясно и останаха близо зад нея.

— Ани, вие не използвахте мигача си! — скастри я Боб. Той поклати обидено глава. — Никой ли вече не може отговорно да управлява моторно превозно средство в тази държава?

Подминаха две жени, с мръсни петна по дрехите си, които, изглежда, се опитваха да успокоят два коня. Докато профучаваше покрай тях, Ани забеляза с периферното си зрение как конете се изправят на задните крака, а жените увисват на юздите.

Мак спря микробуса на Отряда за бързо реагиране и погледна през страничния прозорец към Алекс, който лежеше на пътя с вид на пребито куче. Той вече беше успял да намери пистолета си и сочеше към заподозрения, който лежеше близо до него. Беглецът стенеше и всеки път, когато се опиташе да се размърда, изкрещяваше от болка. Алекс го гледаше, сякаш всеки момент щеше да го натъпче с олово.

Полицаите от отряда му сложиха белезници, претърсиха го и му помогнаха да се качи в полицейската кола. Мак излезе от микробуса и бавно обиколи Алекс, който все още си лежеше на пътя. Мак погледна над мантинелата към пропастта на каньона, откъдето се чуваха звуците от клаксони. Камионът се бе претърколил по склона и бе паднал върху магистралата в подножието му, при което се беше образувало задръстване от няколко километра.

— Поздравления, Шоу — обърна се Мак към Алекс. — Току-що си създаде много нови приятели по магистралите на Южна Калифорния. Между другото от днес официално си в отпуск.

— Благодаря — отвърна Алекс и се опита да се изправи, но без успех.

Звукът на приближаващи полицейски сирени накара и двамата да обърнат глави. Към тях бързо се приближаваше жълт фолксваген костенурка, следван отблизо от две полицейски коли.

— Какво искат? — изстена Ани, вкопчена във волана. — О, господи, господин Кентър, трябва да си върна шофьорската книжка.

Както обикновено, вниманието на Боб беше насочено към пътя пред него и той видя преди нея двете полицейски коли, които го бяха препречили.

— Спри, Ани, спри! — изкрещя той.

Ани погледна напред, за да види какво го притеснява, след което наби рязко спирачките. Жълтият фолксваген остави следи от гуми върху асфалта, след което се плъзна странично и спря до микробуса на специалния отряд. Автомобилът спря толкова близо до микробуса, че Боб не можеше да отвори вратата си.

— Добро шофиране, госпожице — каза един полицай, който стоеше наблизо, впечатлен от увереността, която тя беше показала в толкова трудна ситуация.

Боб погледна Ани. На лицето му бяха изписани скръб и отчаяние.

— Ани — каза мрачно той, — вие никога вече няма да шофирате в този град.

Мак помогна на Алекс да се изправи на крака и той тръгна, като накуцваше, очевидно опитвайки се да прикрие болката, която изпитваше. Когато Ани го забеляза, тя изскочи от колата си и се затича към него. Двамата се целунаха.

— Взе ли изпита си? — попита я той.

— Алекс, ти какво…? — Тя беше изненадана, че го вижда тук на хълмовете, вместо долу на плажа. Едва сега забеляза, че Алекс е наранен. — Какво се е случило? — попита тя.

— За цялата тази бъркотия си има съвсем рационално обяснение — отвърна Алекс с тон, който според него беше успокояващ.

Едно друго ченге се приближи към тях и се обърна ухилено към Алекс.

— Ти си откачен, Шоу. Добра работа, както винаги.

Алекс избягваше да срещне въпросителния поглед на Ани.

Репортерът стоеше прав пред камерата. Ани го слушаше внимателно.

— Досега полицията е прибрала част от откраднатите компютри — казваше репортерът — и поне един член на бандата обирджии е бил заловен, благодарение най-вече на полицая от Отряда за бързо реагиране Алекс Шоу, който е бил ранен по време на преследването днес следобед…

Ани отиде до мястото, на което един санитар промиваше раните на Алекс.

— Ти си ме излъгал! — изкрещя тя на гаджето си.

— Ани, аз…

— Никога не си ми казвал, че работиш в отряда на самоубийците.

— Щях да ти кажа, като се запознахме — отвърна Алекс, — но когато чух онези ужасни истории за Джак — как винаги се наранявал, как ти си мислела, че е луд и че никога повече няма да се срещаш с мъж като него — реших да изчакам. — Той сви рамене и се усмихна, преди да добави: — Не исках да те загубя.

Ани не отстъпи от позицията си.

— И кога смяташе да ми кажеш? — попита тя.

— Ами… точно сега моментът ми се струва подходящ. Не съм го планирал… но мога да го направя спонтанно.

— Спонтанен идиот! Я се погледни! — Ани не омекваше. — Всеки ден си те представям как ловиш невръстни джебчии на плажа, помагаш на възрастни дами и пиеш лимонада!

Тя се обърна кръгом и се отдалечи с изпълнени със сълзи очи. Мечтите й за Алекс като усмихнат полицай, каращ десетскоростен велосипед, бяха разбити жестоко в скалите на днешната реалност. Той беше просто поредният маниак — може би дори по-лош и от Джак, ако такова нещо изобщо беше възможно. Полицай от Отряда за бързо реагиране, който се опитва да мине за приятно ченге от плажа! Но сега, най-накрая, мрачната тайна, която той беше крил от нея, беше разкрита!

Алекс остави санитаря с размотан бинт и тръгна след Ани.

— Ани, чуй ме! — извика той. — Понякога аз замествам един мой приятел на плажа и често си вземам чаша лимонада…

— Имам чувството, че изобщо не те познавам — отвърна му тя през рамо. — Не разбирам…

Алекс мина пред нея и й препречи пътя.

— Ани, ти си права — каза той. — Имаме нужда да се опознаем. Какво ще кажеш да отидем някъде заедно?

— Да, бе. И къде например?

— На Карибските острови.

— Карибските острови? — Тя го погледна недоверчиво. — Ти да нямаш сътресение на мозъка? И двамата работим по шест дена в седмицата и никога досега не сме успели да се измъкнем дори за един уикенд.

Алекс бръкна в балистичната си жилетка и извади два самолетни билета. Ани направи крачка назад.

— Пътуване с кораб — каза той. — Смятах да те изненадам тази вечер.

— Не е честно — възрази тя. — Не можеш просто така да ми вадиш някакви самолетни билети и да ме водиш на някакъв остров и да оправиш всичко!

— Не смятам да оправям нищо сам. Ще го оправяме заедно.

Алекс улови ръката й и не я пусна, докато тя не го погледна в очите. Изчака я малко да отдръпне ръката си. Когато тя не го направи, той я прегърна. Когато усети, че отвръща на прегръдката му, Алекс я целуна нежно по устните.

— И така — каза Ани, когато се измъкна от прегръдките му, — кога тръгваме? — Тонът на гласа й трябваше да му покаже, че тя все още не е напълно убедена.

— Ще пътуваме с нощния самолет — каза той. — Ако ми кажеш, че няма да дойдеш, ще ми стане много мъчно, защото повече от всичко искам ние двамата да…

— Добре, добре — каза тя. След това го прегърна, усмихна се широко и добави: — Ще си прекараме чудесно, нали?