Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (4)

4

Тази нощ Гайгер взе чантата със стиковете си за голф от склада, в който я беше оставил Аштън. Той провери внимателно чантата и стиковете да не би някой да ги е бутал. Доволен от прегледа, изпразни съдържанието на чантата, обърна я надолу с отвора и разви дъното й. Това му създаде малко затруднение, но най-накрая успя да свали дъното на чантата и извади няколко шепи топки за голф, увити в пластмаса.

След това разви главата на единия от стиковете. Главата беше куха. Гайгер извади миниатюрни електронни таймери, детонатори и навити разноцветни жици.

Премести един стол в средата на каютата си, качи се на него и свали един панел от тавана. Вътре в тавана имаше снопове разноцветни жици, които вървяха в няколко посоки. Гайгер потърси няколко точно определени кабела и когато ги намери, на лицето му се разля доволна усмивка.

 

 

Повече от двеста добре облечени пътници седяха на масите в украсената празнично трапезария. Оркестър свиреше реге, докато сервитьорите прибираха приборите от основното ястие и носеха десертите.

Ани и Алекс седяха на една маса с Харви и Деби, които вече бяха свалили еднаквите си тениски и със сестрите Фишър — Фран и Руби — родени и израснали в Тексас. На съседната маса седеше едно красиво момиче на около четиринадесет години заедно с родителите си Селест и Рупърт. На същата маса имаше и една друга двойка с величествен вид — Констанс и Франк. До тях седяха Исабел и Алехандро, младоженци от Испания — същите онези, които бяха танцували бавно до басейна тази сутрин. Дори и на масата те имаха трудности да пуснат ръцете си.

Междувременно Деби срещаше затруднения да държи ръцете си далеч от храната. Тя сграбчи целия поднос с десерти и направо изгони сервитьора. Ани и Харви се присъединиха към нея и започнаха да унищожават десертите. Алекс изглеждаше замислен, сякаш му се искаше да беше насаме с Ани.

Деби размаха един сладкиш, за да обясни за какво говореше.

— Хората грешат, като смятат, че мазнината е вредна — каза тя — и че за да изгубиш мазнините си, не трябва да се храниш. Е, да, ама не.

— Абсолютна лъжа — допълни Харви. — Човешкото тяло е просто един гигантски компютър. — Той, изглежда, беше чувал това и преди.

Деби кимна.

— Ако не ядем мазнини — каза тя, — централният процесор на тялото ни отказва да работи. Оп-па. Предпочитам да си задържа мазнините. Затова ние от Унищожителите на мазнини казваме: мазнината е твой приятел!

— Но не е най-добрият ти приятел — предупреди Харви.

— Но все пак ти е доста добър приятел — защити се Деби.

— Хей, аз имам нужда от приятел — намеси се внезапно Алекс, който сякаш се беше поразвеселил малко.

— Ами, запознай се тогава с този тук — каза Ани и му подаде една бисквитка. — Запиши ме в твоята програма — обърна се тя към Деби. — Не ме интересува колко ще струва.

Алекс забеляза, че младото момиче на съседната маса разговаряше с майка си с жестове. Едва сега той осъзна, че момичето беше глухонямо. Майка й отвърна с жестове, като едновременно с това говореше, може би защото дъщеря й можеше да разчита думите по движението на устните.

— Един десерт! — каза майката. — Само един. Не ме интересува какво казва дамата.

Алекс предположи, че момичето беше разчело думите на Деби по движението на устните й. Алекс и Харви погледнаха към една друга маса, на която някакъв мъж изпусна шумно вилицата в чинията си, изправи се, клатушкайки се, на крака и забързано излезе от трапезарията.

— Морска болест — постави му диагноза Харви. — Първата нощ е винаги най-лошо. Помниш ли, Деб?

Деби направи физиономия, сякаш искаше да покаже, че предпочита да не си спомня за това. Оркестърът свърши едно парче и пътниците започнаха да го аплодират. Исабел и Алехандро отново бяха започнали да се прегръщат. Микрофонът изпищя. Лиза се беше появила отново, този път върху подиума, и се опитваше да привлече вниманието на всички.

— Дами и господа — каза тя с напевния си глас, — имам един въпрос към вас. Кой би желал да хвърли поглед на колекция от бижута за милиони долари? — Тя изчака аплодисментите да затихнат и продължи: — Тази вечер на борда с нас са представителите на асоциацията „Диамантени бижутери на Америка“, които биха искали да ви покажат нещо. — Този път аплодисментите бяха по-силни.

Оркестърът засвири ново парче и пет красиви манекенки започнаха да се провират между масите, окичени с големи сини скъпоценни камъни и носещи в ръце сандъчета, в които се виждаха блестящи обеци, гривни и огърлици. Диамантите отразяваха светлината от светкавиците на фотографите.

Фран не можеше да свали очи от тях.

— Диаманти — прошепна тя на пресекулки. Беше почти изпаднала в транс.

— Не можеш да ги пипаш, Фран — предупреди я сестра й.

— Но погледни само диамантите…

— Фран! — каза остро Руби.

На съседната маса Франк се беше облегнал в стола си и се радваше на манекенките и диамантите, докато Констанс отпиваше нервно от кафето си. Той се ухили на жена си, която наскоро беше отказала цигарите, и каза:

— Може би трябва да ти купим нещо.

— Искам „Камел“ без филтър — тросна се тя в отговор.

— Скъпа, не носиш ли никотиновата си лепенка?

Раздразнена, Констанс отвърна:

— Единственият начин, по който тя може да ми помогне, е като я навия и я изпуша!

Младото момиче погледна с копнеж към десертите. Тя обърна гръб на майка си и този път се опита да убеди баща си. Той й отговори със знаци, с твърдо изражение на лицето си. Момичето отблъсна чинията си и скръсти с отвращение ръце върху гърдите си.

За удивление на Ани и на момичето, Алекс започна да й говори със знаци. Отначало момичето го гледаше намръщено, но след това се усмихна на нещо, което той й каза. Тя свали ръце от гърдите си и му от паузите на разговора им Ани се обърна към Алекс.

— Впечатляващо — каза тя.

— Измислях си знаците — отвърна той. — Тя се казва Дрю. — Двамата с момичето отново си размениха поредица от знаци. — Иска да знае дали си ми сестра.

— Разочаровай я внимателно — каза Ани.

— Тя казва, че си много красива — продължи Алекс, — и че децата ти също ще бъдат красиви.

Ани се усмихна на Дрю и каза:

— Благодаря.

Дрю се усмихна в отговор.

Момичето беше дало на Ани повод за размисъл.

— Господи, представи си на какво ще приличам като майка — помисли тя на висок глас.

— Ще бъдеш една красива майка — каза Алекс. — Само недей да караш картинг.

— Деца… не знам — каза замечтано Ани. След това се овладя. — Предпочитам преди това да завърша вечерята си.

Деби се заинтересува от разговора. Горната й устна беше омазана със сметана, когато тя погледна към Ани и попита:

— Какво? Децата не са ли включени в менюто.

— О, включени са — увери я Ани. — Просто зависи кой поръчва.

Докато една манекенка показваше на Исабел и Алехандро огромен диамант и всички гледаха натам, Алекс се примъкна по-близо до Ани. Той хвърли поглед към един поднос с годежни пръстени и я попита.

— Значи можеш да си ги поръчаш от менюто, а. Ани реши да не рискува и да изиграе ролята на сервитьорка.

— Вижте, аз не съм сигурна, че сте седнали в моя сектор — отвърна тя.

— Аз обаче съм сигурен — каза Алекс. — Нарочно поисках вашата маса.

— А добри бакшиши ли оставяте?

— Зависи от обслужването.

— За вас обслужването винаги е с усмивка — увери го тя.

Ани го погледна в очите. Алекс, изглежда, не се шегуваше.

— Сериозно ли говориш? — попита тя.

— Може би… — измърмори той.

Дали не променяше решението си? Защо просто не го кажеше? „Не мога да повярвам на ушите си.“ Тя остана безмълвна в продължение на няколко секунди, след което внезапно си върна гласа:

— Аз… аз едва осъзнах, че гаджето ми е… нали знаеш… луда глава. И да се обвържа по толкова сериозен начин — тя вдигна един сладкиш и го захапа нервно — с някой, който ежедневно скача от коли, докато по него стрелят… не казвам, че нямам чувства към теб, но определено имам някакви чувства към ненормалната ти професия. Искам да кажа, какво щеше да стане, ако ти откриеше, че работя в сапьорския взвод? — Тя се опита да срещне погледа му. — О, какво… ти не говориш сериозно, нали?

— Ани… — Той не можеше да говори от вълнение.

— Какво?

След кратка пауза той отговори:

— Май съм хванал морска болест.

— А?

— Ще повърна — предупреди я той и се изправи.

Ани бързо скочи на крака и го изведе от трапезарията.

Харви погледна със съчувствие след тях.

 

 

Гайгер се приближи към машинното отделение с метната през рамо черна чанта. Вкара идентификационна карта в процепа на вратата и тя се отвори автоматично. Огромни парни турбини свистяха и чукаха в помещението, а вертикални стоманени стълби водеха до коридори с решетъчни подове над главата му. Колкото по-навътре навлизаше в машинното отделение, толкова по-силен ставаше шумът от двигателите. Звукът беше почти оглушителен на мястото, на което той чу двамата механици да викат един на друг още преди да ги беше забелязал. Гайгер се придвижваше така, че да не бъде забелязан от тях, и продължи да върви, докато не видя един авариен пожарогасител високо на стената. Пожарогасителят се намираше близо до една стоманена стълба Гайгер остави черната си чанта на пода, извади един половинметров лост от нея и се качи по стълбата. Развиването на капака на пожарогасителя му отне само няколко секунди. От него се изля вода — не твърде много, но все пак достатъчно, за да бъде регистрирана върху компютъризираните аварийни монитори на механиците.

Гайгер скочи от стълбата, взе чантата си и напусна забързано мястото.

След по-малко от две минути единият от двамата механици сочеше на другия една мигаща червена лампичка върху таблото си.

— Какво е това? — изкрещя той.

Колегата му поклати неуверено глава, за да покаже, че няма никаква представа. Той даде знак на другия механик да го последва и двамата отидоха да проверят какво става.

— О, по дяволите — каза първият, когато забеляза локвата под аварийния пожарогасител. Двамата затърсиха капачката, като междувременно се оплакваха от невниманието на хората, които не я бяха прикрепили добре. Те бяха твърде заети, за да забележат Гайгер, който беше съвсем наблизо. Гайгер отвори контролната кутия на единия двигател и започна да прикрепя към нея жици, които излизаха от малък портативен компютър с миниатюрен течнокристален екран.

 

 

Алекс и Ани отидоха да се поразходят по главната палуба, за да подишат малко въздух след вечерята. Звездите в небето над тях изглеждаха огромни и бяха толкова ярки, че се отразяваха във вълните. Едва тогава Ани осъзна, че се бяха появили вълни. Беше задухал хладен нощен вятър и корабът се издигаше и пропадаше леко.

— Добре ли си, Алекс? — попита тя. — Изглеждаш малко бледен.

— Нищо ми няма — опита се да я убеди той.

— Ние сме на първата си съвместна ваканция, а ти си се стегнал — оплака се тя. — Започваш да спориш за деца…

— Не съм се стегнал — отвърна троснато той. — Предполагам, че просто съм изнервен.

Ани не разбираше какво можеше да го изнерви и се опита да намери обяснение.

— Веднъж прочетох — спомни си тя, — че някакви учени поставили плъхове в стресова среда, след което ги залели с удобства и безопасност… и внезапно кръвното налягане на плъховете скочило до тавана не могли да се справят с това.

— Ти да не твърдиш, че съм плъх? — попита я усмихнато Алекс.

Ани се усмихна в отговор, но се отдръпна леко.

— Не, просто си говорим — каза тя. — Преструваме се, че сме нормална двойка. Ние с теб никога не сме говорили за каквото и да било.

Алекс спря и се обърна към нея.

— Е, нека да променим това тази вечер — каза той и пъхна ръка в джоба, в който беше сложил торбичката с годежния пръстен.

Тя обаче го разбра погрешно и прие тона му като предизвикателство.

— Добре. Как се сдоби с раната от нож на рамото си?

Алекс не очакваше това и веднага забрави за пръстена. Той измърмори:

— Това всъщност не е рана от нож…

— Дай да опитаме с нещо по-лесно. Какъв е номерът на значката ти?

— Ами… — Той млъкна и се замисли. — Мисля, че започваше с четири.

— Ами другите жени, с които си се срещал?

— Не си спомням номерата на техните значки. — Той се усмихна и продължи: — Не исках да говорим точно за това. — Извади торбичката с пръстена от джоба си. — Вече сме заедно от седем месеца и това е достатъчно за мен, за да разбера, че ти си…

Корабът се издигна нагоре върху гребена на една вълна, наклони се под странен ъгъл и след това палубата започна да пропада под краката им. Алекс се втренчи безмълвно в очите на Ани.

— Какво? — попита тя нетърпеливо.

— Ани… аз наистина мисля, че… — Той върна торбичката в джоба си. — Мисля, че пак ще повърна.

Втурна се към перилата и тъкмо щеше да наведе глава през тях, когато Ани го хвана за ръката.

— Алекс, не тук! — каза тя. — Натам! Застанал си срещу вятъра!

 

 

На мостика навигаторът Мерсед бързо вкарваше допълнително данни в компютъра. Капитан Полард и старшият офицер Джулиано наблюдаваха радарния екран и екраните на компютърната навигационна система. И тримата се обърнаха рязко, когато чуха някакъв глас зад себе си.

— Сигурно съм се изгубил — казваше провлачено един мъж.

Мъжът беше Джон Гайгер. Той се поклащаше леко, вратовръзката му беше изкривена, а косата му — разрошена.

— Не можете да останете тук, господине — каза Джулиано.

Гайгер изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да падне на пода и да изгуби съзнание.

— Видях светлините, помислих си, че това е казиното — каза той с надебелял глас. — Имам нужда от едно питие. Някой от вас да е комарджия? — попита с надежда той.

Гайгер пристъпи по-близо до компютъра, подхлъзна се и за малко щеше да падне, ако не се беше вкопчил в облегалката на един стол.

Капитанът го изправи, като го хвана под мишницата и го попита с любезен, но хладен глас:

— Ще можете ли да намерите каютата си, господине?

— Знам я къде е — отвърна убедено Гайгер. — Знам кога не съм желан. — Той погледна през прозореца към нощния океан. — Внимавайте къде карате, момчета — напомни за дълга им той. След това излезе и тръгна, клатушкайки се, по палубата.

Капитанът и двамата офицери се спогледаха усмихнато. И тримата можеха да разкажат по една дузина смешни истории, които се бяха случвали по време на пътуванията им. Тази работа не беше за хора, които приемаха всичко твърде сериозно. Никой от тях не забеляза малкия черен предавател, който Гайгер беше закрепил от задната страна на главния компютър.

 

 

Докато Гайгер се клатеше към каютата си, Ани лежеше будна върху леглото си и гледаше телевизия. Алекс беше заспал, прострял ръка върху кофата с лед, която се намираше на пода до леглото му.

Когато Гайгер влезе в каютата си, незабавно прие обичайния си делови вид и започна да вкарва данни в двата си преносими компютъра. Внезапно гласовете на офицерите от мостика изпълниха каютата.

— Радарът изглежда добре — казваше Мерсед. — През останалата част от нощта би трябвало да имаме спокойно пътуване.

— Включи на автопилот — заповяда капитан Полард.

— Точно така, включете автопилота — съгласи се Гайгер и се ухили. — Починете си, в добри ръце сте.

— Превключвам… сега — каза Мерсед.

Гайгер се облегна в стола си и мислено прегледа ситуацията. На лицето му се разля лукава усмивка. На гърба на контролния панел на автопилота в машинното отделение беше прикрепил предавател, подобен на онзи, който беше поставен на главния компютър на мостика. Един приемник на сигналите от тези два предавателя беше свързан с неговия лаптоп компютър. Той от своя страна, беше свързан с комуникационната система, която преминаваше през целия кораб и чиито кабели се намираха в панелите на тавана. Гайгер сметна, че има причини да се чувства доволен. Досега всичко вървеше по плана му. Цялата работа, изглежда, щеше да се окаже по-лесна, отколкото беше предполагал.

Той натисна няколко клавиша на клавиатурата на лаптопа и екранът угасна. Гайгер стана от стола си и застана пред лаптопа. След няколко секунди същият синтезиран глас, който беше посрещнал капитан Полард на мостика, каза ясно и отчетливо: „Добър вечер, капитане“.

Гайгер се подсмихна и каза на висок глас:

— Поне някой осъзнава кой е шефът тук.

 

 

Морският въздух си взе своя дан. Дори онези пътници, които не бяха яли или пили твърде много, или не бяха болни от морска болест, или пък изтощени от танците, се хвърлиха върху леглата в каютите си и заспаха дълбоко. Страдащи от безсъние, които твърдяха, че не бяха спали от седмици, хъркаха доволно. Онези, които се гордееха, че са нощни птички, отдавна бяха започнали да се прозяват, твърдейки, че не знаят какво им става. С намаляването на броя на будните пътници намаляваше и броят на обслужващия персонал. В два часа сутринта бяха останали само най-издръжливите, но дори някои от тях вече започваха да се прозяват.

В три часа сутринта Гайгер излезе от каютата си, метнал черната си чанта през рамо. В един коридор, от двете страни на който се виждаха множество пътнически каюти, извади отвертка и разви решетката на климатичната инсталация. Взе една от почти двете дузини топки за голф, които носеше в чантата си, и започна да човърка електронното устройство, което беше вградено в нея. След това внимателно постави топката от вътрешната страна на решетката и отново я зави на мястото й.

До пет часа бе поставил топките за голф на стратегически места по целия кораб. Когато радистът напусна радиорубката за няколко минути, за да си вземе закуската, Гайгер плъзна една топка зад контролното табло на захранването на всички спътникови и радиовръзки. На редките пътници и членове на екипажа, които беше срещал по пътя си, той весело бе пожелавал лека нощ. За щастие, никой от тях не беше забелязал „поправките“, които беше извършил.

Всичко отново беше протекло толкова гладко, че някой друг на негово място сигурно щеше да се разтревожи. Но Гайгер смяташе, че точно така трябваше. Най-после всичко ставаше така, както го беше планирал.

Върна се изморен в каютата си, съблече се и се изкъпа. След това изпи някакви лекарства от различни шишенца. Някои от тях бяха за лечение на отравяне с мед и тежки метали, а други за хелационна терапия. После взе един буркан, пълен три четвърти с вода, в който се виждаха малки черни предмети, които се движеха бавно. Гайгер се отпусна във ваната и внимателно провери температурата на водата. Когато реши, че е достатъчно хладна, каза на висок глас:

— Време е за групова терапия.

Гайгер бръкна в буркана и извади едно гърчещо се черно същество. Погледна хлъзгавата гадина между пръстите си и й каза:

— Не бих те заменил срещу който и да било от лекарите ми.

Постави пиявицата върху гърдите си и усети как тя се впива в кожата му, но не можа да усети как проби кожата му и започна да смуче кръвта му.

Той започна да вади гладните пиявици от буркана една по една и да ги слага върху тялото си. Когато всички пиявици се бяха впили здраво в кожата му, той се усмихна доволно.

— Вие се погрижете за мен — каза им той, — а аз ще се погрижа за кораба.