Джордж Раян
Скорост 2: Професионалисти (16)

16

Джулиано се появи на мостика стиснал ранената си ръка със здравата. Мерсед и Аштън му помогнаха да се настани в един стол. Когато погледна през прозореца към супертанкера — за това вече не му беше необходим бинокъл — Джулиано сграбчи радиопредавателя със здравата си ръка и включи озвучителната система на кораба.

— Алекс, чуваш ли ме? — попита той. — Ако ме чуваш, използвай интеркома на кораба. Не ни остава много време.

Алекс забеляза един интерком на стената в казиното зад редица игрални машини. Той отпусна ръчката на газта на мотоциклета, за да намали шума от двигателя, и каза в микрофона:

— Сега не мога да говоря.

Алекс даде газ и мотоциклетът се изправи на задната си гума, преди да излезе от казиното и да влезе в горящия атриум. Алекс се опита да получи максимално ускорение за възможно най-кратко време, докато се устремяваше към завесата от гъст, черен дим и ярки оранжеви пламъци. Онова, което той не беше забелязал и което не беше успял да си спомни, бяха шестте стъпала, които водеха от казиното към атриума. Когато го видя, вече беше твърде късно и той нямаше друг избор, освен да полети над тях. Мотоциклетът описа дъга над последното стъпало и отскочи толкова високо, че на Алекс му се наложи да приведе тяло, а Данте удари главата си в един полилей.

Мотоциклетът прелетя над огъня, като че ли изпълняваше цирков номер. Целият атриум гореше. В продължение на няколко секунди двамата не виждаха около себе си нищо, освен пламъци; след това мотоциклетът се стовари върху пода между пламъците. Алекс успя да го овладее и продължи напред. Той видя изход от огнения ад през някакво спираловидно стълбище и подкара мотоциклета по стълбите.

— Запалих се! — изкрещя Данте зад него.

— Това ще те угаси! — извика в отговор Алекс малко преди да премине през голяма стъклена врата, която се разби на безброй малки парченца. От другата страна на вратата имаше друго стълбище, но коридорът, до който то водеше, беше пълен с вода. Мотоциклетът се приземи във водата и двигателят му угасна. Алекс и Данте останаха на седалките си, шокирани от това, че се бяха озовали във вода до кръста. Хубавото беше, че пламналите дрехи на фотографа бяха спрели да горят. Данте огледа няколко все още тлеещи места в облеклото си, докато Алекс включваше интеркома на стената до тях.

— Джулиано, обажда се Алекс — каза той в микрофона. — Отивам да включа кърмовите двигатели.

Джулиано погледна през прозореца на мостика. Сега супертанкерът се намираше на по-малко от две мили от „Морска легенда“.

— Нали наводни помещението — каза той. — Няма начин да влезеш там.

— Ще вляза — увери го Алекс. — Искам да ми даваш указания по интеркома.

— Кърмовите двигатели представляват две големи колела, свързани помежду си с малък вал — обясни Джулиано и обърса потта от челото си. Счупената му ръка беше започнала да кърви. Той стисна зъби и продължи: — Ще ги намериш в края на шахтата, която преминава под пода на отсека за киловата помпа.

 

 

Джетът летеше по повърхността на океана. Гайгер беше обзет от еуфория. Всичко се нареждаше както го беше планирал! Чантата с диамантите беше у него. Пътническият кораб — перлата и гордостта на неблагодарните му бивши работодатели — щеше да се блъсне само след няколко минути в натоварения с нефт танкер. Той беше успял да надхитри онова ченге и да му отмъкне приятелката. На много хора щеше да им се прииска никога да не се бяха държали зле с него. Той им беше дал добър урок. Той беше човекът, който контролираше положението и той определяше какво щеше да се случи.

Ани беше отвратена от самодоволното, триумфално изражение на лицето на Гайгер. Дори ако с кораба се случеше нещо ужасно… Дори ако нещо ужасно се случеше с Алекс… Тя не можеше да се накара да мисли за тази възможност. Независимо какво щеше да се случи, тя щеше да намери начин да накара Гайгер да страда за всичко, което им беше причинил и което продължаваше да им причинява. Той щеше да съжалява за действията си. Ани щеше да се погрижи за това.

Тя все още не знаеше как щеше да го накара да съжалява, но имаше едно предимство пред него. Той я подценяваше. Когато тя направеше нещо, то щеше да го изненада. Само ако можеше да измисли какво да направи… Ани продължи да се опитва да развърже китките си. Тя погледна надолу и забеляза една предупредителна табела върху свръзката между двата джета. Въпреки подскачането на съда върху водата, тя спря да разчете надписа: „ВНИМАНИЕ! НЕ ОТДЕЛЯЙ ПО ВРЕМЕ НА ДВИЖЕНИЕ“. Тя реши, че това беше възможност, над която си заслужаваше да помисли.

Гайгер насочи джета към едно малко островче, което се намираше встрани от големия остров Свети Мартин, усмихна се на себе си и захвърли миниатюрния си компютър в яркосинята вода.

 

 

Алекс слезе от мотоциклета и започна да гази дълбоката до кръста му вода, която изпълваше коридора. Наложи му се да се обърне и да даде знак на Данте да го последва. Фотографът, изглежда, не гореше от желание да стане от седалката си. Когато най-накрая се надигна, мотоциклетът падна на една страна във водата.

Скоро водата в коридора стигна до гърдите му и Алекс осъзна, че ще му бъде по-лесно да плува, вместо да върви. Това изобщо не се хареса на Данте. Но какво друго му оставаше? Зад него бушуваше пожар, пред него имаше вода. Той имаше избор — да се удави или да бъде изпечен. Фотографът се хвърли напред и заплува във водата. Той започваше да усеща някакво лошо предчувствие за изхода на всичко това, докато не видя две големи риби да минават покрай него. Тогава той реши, че положението все още можеше да се влоши повече. Алекс беше открил една табела, на която пишеше: „ОТСЕК ЗА КИЛОВАТА ПОМПА“. Лошата новина беше, че на табелата имаше стрелка, която сочеше надолу. Двамата вече бяха във вода, която стигаше до мишниците им. Данте реши, че нищо не може да го накара да слезе по-надолу в този кораб!

Алекс посочи надолу и без да чака отговор, си пое дълбоко дъх и се гмурна под водата.

Фотографът го видя как изчезва под някакво потопено стълбище.

— Това си е чиста лудост — оплака се той на висок глас. Но на него не му се искаше да умре сам и той последва Алекс под водата.

Коридорът в подножието на стълбището беше запълнен с вода до тавана, но осветителната система на кораба все още работеше, въпреки че беше потопена под водата. Данте срещна Алекс, който плуваше обратно към коридора от едно помещение и клатеше глава. Той посочи към един люк и заплува натам. От другата страна на люка имаше голямо помещение, в което между тавана и водата имаше празнина от около тридесет сантиметра. Двамата подадоха глави в празнината и си поеха въздух, преди да кажат каквото и да било.

— Къде сме? — попита Алекс.

— Не знам — призна си фотографът.

От някакъв далечен интерком, който се намираше на нивото над тяхното, се чу гласът на Джулиано. Акустичните условия в тясното пространство караха гласа на старшия офицер да звучи като глас на герой от анимационно филмче или сякаш беше дишал хелий.

— Трябва да завъртите колелата едно по едно — инструктира ги Джулиано. — Ако завъртите и двете, няма да се получи нищо. Гледайте да не се объркате и завъртете колелото откъм десния борд.

Алекс изглеждаше леко объркан.

Данте застана с лице към носа на кораба и вдигна дясната си ръка.

— Десният борд е тук — обясни той.

— Следвай ме — каза Алекс, пое си дъх и се гмурна.

Данте се хвърли във водата след него. Светлините около тях ги караха да се чувстват, сякаш бяха в аквариум, но на Данте не му харесваше мисълта, че прилича на риба.

Откриха шахтата под помпата и тръгнаха по нея, докато не забелязаха двата кърмови двигателя. Сега трябваше да намерят въздух, и то бързо. Двамата имаха късмет. Недалеч от тях имаше едно място, на което водата беше дълбока само до раменете. Застанаха на това място, за да си поемат дъх и да си починат, въпреки че знаеха колко скъпоценна е всяка секунда сега.

 

 

От прозорците на наблюдателната палуба, където Харви и Деби седяха по бельо и се прегръщаха, се виждаше бордът на супертанкера, който закриваше небето.

— Помниш ли колко голям ни се стори „Морска легенда“, когато го видяхме за първи път? — попита Харви. — Виж колко е малък сега!

— Страх ме е! — изпъшка жена му.

— Отпусни се! — каза Харви. — Нали си с мен. Не трябва да се тревожиш за нищо.

— О, Харви, съжалявам, че се държах толкова зле с теб.

— Ти никога не си се държала лошо с мен, миличка.

— Напротив.

— Е — каза Харви, — ти ме накара да си сваля панталоните.

— Щяхме да се задушим в дима — възрази тя.

— Не исках да си сваля панталоните — каза Харви, готов да спори с нея.

Деби погледна през прозореца към приближаващата стоманена грамада на супертанкера.

— Съжалявам, Харви — каза тя с гласа на малко момиченце.

Той я потупа по ръката и я целуна по бузата.

 

 

Алекс и Данте доплуваха обратно до колелото, което задвижваше десния двигател. Те вече бяха ходили два пъти до него, след което се бяха връщали да си поемат въздух. Двамата вече бяха установили модел на поведение и бяха започнали да развъртат колелото, но под водата нямаха голяма опора и им беше необходимо да използват заедно цялата си сила, за да го завъртят. Те работеха заедно, докато някой от тях не усетеше, че му трябва кислород, и тогава двамата се връщаха на повърхността.

— Смяташ ли, че има някакъв ефект? — попита Алекс, когато двамата се озоваха отново над водата.

Данте беше твърде уморен, за да може да му отговори.

— Забелязал ли си промяна в посоката на движение? — попита Алекс.

Данте се удари по дясното слепоочие и от лявото му ухо потече вода.

— Алекс, аз съм в морето при проклетите риби! Защо трябва да питаш точно мен?

Алекс се разсмя.

— Някога да си мислил да станеш ченге, Данте?

Това изобщо не се стори смешно на фотографа.

Той огледа пълното с вода помещение и каза съвсем сериозно:

— Никога не съм си мислил, че ще умра по този начин.

— Още веднъж? — попита Алекс и посочи към водата.

Данте кимна.

На мостика Мерсед възбудено почука компаса от едната страна, сякаш така щеше да го накара да се завърти по-бързо.

— Променяме посоката! — каза той.

Джулиано, който се беше отпуснал в стола си, погледна през прозореца.

— Твърде късно е — каза той.

— Танкерът също се движи! — каза Мерсед, на когото все още му се искаше да вярва, че сблъскването можеше да бъде избегнато.

Това беше вярно. Котвите на танкера бяха вдигнати над ватерлинията и леко се поклащаха на веригите си при носа. Джулиано поклати глава. Твърде късно, твърде късно.

На мостика на супертанкера капитанът се беше втренчил в подивелия пътнически кораб. Котвите му бяха вдигнати, двигателите на левия му борд работеха на пълна скорост напред, а тези от десния борд на пълен назад… Той се опитваше да завие кораба си, докато стоеше на едно място във водата. Екипажът му беше направил всичко по силите си и капитанът нямаше нищо против, че сега моряците му бяха изтичали да се скрият на най-безопасните места. Като капитан, той беше длъжен да остане на мостика. И без това нямаше какво друго да направи.

Танкерът завиваше, огромната му маса се размърдваше като събуждаща се след зимния сън мечка. Капитанът беше норвежки шампион по каяк и беше служил на бърз и маневрен кръстосван във военноморските сили на своята страна и като такъв нямаше особено високо мнение за маневрените възможности на сегашния си кораб. Размърдването на супертанкера отнемаше много време, а спирането му отнемаше още повече време. Капитанът обичаше да казва на другите стари морски вълци, че да се управлява супертанкер е като да се шофира претоварен тир с превишена скорост на оживена магистрала.

С безизразно лице той погледна към големия пътнически кораб, който се беше устремил насреща му. В последния момент „Морска легенда“ беше започнал да се отклонява встрани! Очевидно откаченият идиот, който го управляваше, се беше уплашил. А може би просто беше лош моряк и си беше помислил, че ще успее да се размине с танкера. Морето беше научило капитана да приема властта на сили, които бяха много по-мощни от самия него. Сега той трябваше да приеме да бъде тараниран от луксозен пътнически кораб. Торпедо, изстреляно от атомна подводница, щеше да бъде по-почтен начин да бъде потопен танкерът му… Но да бъде потопен от пътнически кораб!

Носът на супертанкера бавно започна да се отдалечава от приближаващия кораб. Пътническият кораб от своя страна зави още малко, за да избегне сблъсъка. Той нямаше да се сблъска челно с танкера, но и двата кораба не бяха променили курса си навреме, за да избегнат сблъсъка. Капитанът бавно поклати глава.

 

 

На наблюдателната палуба беше настъпила пълна тишина, нарушавана само от плача на някои пътници и молитвите на други. Всички се бяха отдръпнали колкото можеха по-назад от прозорците, за да не бъдат изхвърлени през стъклата при сблъсъка и да не бъдат наранени от счупените стъкла. Дрю седеше между родителите си. Всеки от тях беше хванал по една от ръцете й. Тя погледна първо към майка си, след това към баща си. След това освободи ръцете си.

— Знам, че мама се страхува — каза момичето. — Теб страх ли те е, татко?

Рупърт кимна.

— Няма нищо, татко — каза със знаци Дрю и стисна ръката му. — И мен ме е страх.

— Ние сме в божиите ръце — каза със знаци Селест. — Да бъде неговата воля.

— Амин — каза със знаци Рупърт.

— Съжалявам, че облякох тази рокля — каза със знаци Дрю.

Тримата погледнаха омазнените, разкъсани останки от червената рокля на момичето и избухнаха в смях.

Миг по-късно носът на „Морска легенда“ остърга борда на супертанкера.