Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (9)

Осма глава

— Мили боже, какво е станало с теб? — Гласът на Томас звучеше толкова изненадано, че Сейнт Джеймс се обърна от порцелана, който разглеждаше, и видя как Джъстин Брук поема с абсолютно безгрижие предложената му чаша шери.

„Господи — помисли си Сейнт Джеймс. — Брук наистина смята да дойде с нас, самодоволно уверен; че сме прекалено възпитани, за да кажем нещо за случилото се днес следобед, докато Линли и майка му са в стаята.“

— Паднах в гората.

Докато го казваше, Брук се обърна и погледна всички в очите, сякаш ги предизвикваше поотделно да го обвинят в лъжа. Сейнт Джеймс усети как челюстта му се свива механично, за да спре думите, които напираха в устата му. С атавистично удоволствие, от което не можеше да се лиши, забеляза значителните поражения, които сестра му бе нанесла по лицето на Брук. По бузите му имаше белези от нокти. На челюстта му се беше надигнал оток. Долната му устна беше подута.

— Паднал си? — Вниманието на Линли беше насочено към възпалените следи от зъби по шията на Брук, които яката на ризата едва скриваше. Той изгледа остро останалите. — Къде е Сидни?

Никой не отговори. Чу се звън на стъкло в масата. Някой се закашля. Навън, на известно разстояние от къщата, изрева мотор. В коридора прозвучаха стъпки и Котър влезе в дневната. Той се спря на две крачки от вратата, сякаш бързо бе усетил атмосферата и размисляше дали да се изложи на нея. Погледна автоматично Сейнт Джеймс, сякаш търсеше указания, които откри в дистанцирането на другия от сцената. Затова не се помръдна повече.

— Къде е Сидни? — повтори Линли.

Лейди Ашъртън се изправи от другия край на стаята.

— Да не би нещо да…

Дебора отговори тихо:

— Видях я преди половин час, Томи. — Тя се изчерви. Цветът на лицето започна битка за надмощие с червеното на косата й. — Този следобед е прекарала твърде много време на слънце и си помисли… е, помоли да… да си почине. Да. Има нужда от малко почивка. Изпраща ви извиненията си и… нали я познавате Сидни. Живее с такова темпо, нали? Изразходва се, сякаш… Нищо чудно, че е изтощена. — Докато говореше, вдигна ръка към шията си, като че ли искаше да прикрие устата си, за да не стане лъжата по-очевидна.

Въпреки че не искаше, Сейнт Джеймс се усмихна. Погледна бащата на Дебора, който клатеше обичливо глава, забелязал факта, който и двамата знаеха прекалено добре. Хелън може би щеше да се оправи в такава ситуация. Леките извъртания за уталожване на напрежението бяха повече по нейната част. Но точно в тази форма на разговорни софистики Дебора беше безнадежден случай.

Питър Линли спаси с влизането си останалите от необходимостта да украсяват историята на Дебора. Отново бос, полупрозрачната риза беше единственият му реверанс към вечерното облекло. Следваше го Саша, чиято рокля със синьо-зеленикав оттенък правеше тена й по-нездрав от всякога. Лейди Ашъртън тръгна към тях, сякаш се канеше да им заговори или се опитваше да предотврати предстоящ конфликт.

Питър не даде признаци, че е забелязал майка си или когото и да било друг. Той просто си обърса носа с опакото на ръката и отиде до табличката с напитките. Там си наля уиски, което гаврътна наведнъж, след това наля повторно на себе си и на Саша.

Двамата застанаха настрана от останалите, близо до гарафата с алкохола. Докато отпиваше, Саша плъзна ръка под свободно пуснатата риза на Питър и го притегли към себе си.

— Хубаво нещо, Саш — рече Питър и я целуна.

Томас остави чашата си. Лейди Ашъртън побърза да каже:

— Днес забелязах Нанси Камбри тук, Томи. Доста съм загрижена за нея. Ужасно е отслабнала. Случайно да си се срещал с нея?

— Видяхме се.

Линли наблюдаваше брат си и Саша. Лицето му не издаваше нищо.

— Изглежда ужасно притеснена за нещо. Мисля, че е свързано с Мик. Той работи по някаква тема за статия, заради която през последните месеци му се налага често да отсъства от къщи. Говорихте ли за това?

— Да, говорихме.

— И тя спомена ли ти за статията, Томи? Защото…

— Спомена ми, да.

Лейди Хелън атакува от друг ъгъл:

— Каква хубава рокля, Саша! Завиждам на способността ти да носиш тези чудесни индийски щамповани десени. Аз винаги изглеждам ужасно в тях, когато се опитам да ги облека. Марк Пенелин намери ли ви? Със Саймън го видяхме в гората, търсеше ви.

— Марк Пенелин? — Питър посегна и погали кичур от рядката коса на Саша. — Не, не сме го виждали.

Объркана, лейди Хелън погледна Сейнт Джеймс.

— Но ние го видяхме. Не ви ли намери в заливчето? Днес следобед?

Питър се усмихна лениво и доволно.

— Този следобед не сме били в заливчето.

— Не сте…

— Искам да кажа, предполагам, че сме били, но не бяхме. Така че ако е искал да ни види, може да ни е видял, но да не ни е видял. А може и да е било, след като сме влезли във водата. Тогава изобщо не ни е видял. Не и където бяхме. А и не мисля, че съм искал да ни вижда. А ти, Саша?

Той се изкикоти, плъзна пръст по носа на Саша и го прокара по устните й. Тя ги облиза като котка.

„Страхотно! — помисли си Сейнт Джеймс. — А е едва петък.“

 

 

Нанрънел беше успешна комбинация между две несъвместими среди: вековно рибарско селце и модерно място, често посещавано от туристите. Бе построено в полукръг около естествено пристанище и сградите му се изкачваха по обсипания с кедри, кипариси и борове склон. Бяха строени от камъка, който се вадеше в околността; някои варосани, а други оставени с естествения си цвят, нещо средно между сиво и кафяво. Улиците бяха тесни — по тях можеше да минава само по една кола — и лъкатушеха странно, отговаряйки по-скоро на изискванията на хълма, отколкото на автомобилите.

Самото пристанище бе пълно с рибарски лодки, които се люлееха ритмично от идващия прилив, предпазвани от два дълги кея с форма на полумесеци. По края му имаше странни постройки — къщички, магазини, ханове и ресторанти — и неравна, настлана с камъчета пешеходна пътека по насипа позволяваше на обитателите им да се спускат долу до водата. Стотици чайки крещяха от комините и аспидените покриви, а още толкова се издигаха във въздуха, кръжаха над пристанището и летяха навътре в залива, където в далечината връх Сейнт Майкъл се издигаше на светлината на отиващия си ден.

В двора на началното училище в долната част на Пол Лейн се беше събрала значителна тълпа. Там преподобният господин Суини и неговата съпруга бяха организирали скромен театър на открито. Състоеше се от три елемента. Здравата платформа служеше за сцена. Публиката щеше да седи на сгъваеми дървени столове отпреди войната. В далечния край на двора, близо до улицата, павилионът вече правеше добър оборот с пиене, доставено от най-голямата кръчма на селото — „Котвата и розата“. Линли видя, че в него работи Нанси Камбри.

Самият енорийски пастор посрещна групата на Линли на входа на училищния двор с възторжена усмивка на пълното си лице. Вече облечен в костюма, той представляваше неописуема гледка с жакета и дългите чорапи, а плешивата му глава лъщеше на светлините, които кръстосваха училищния двор.

— Ще сложа перука за ролята на Бенедикт, разбира се — подигра се леко със себе си господин Суини. Той поздрави Сейнт Джеймс и лейди Хелън с привързаността на стар приятел и след това застана нетърпеливо, за да бъде представен на Дебора — светска любезност, която изостави почти веднага след представянето, като задърдори: — Мила моя, толкова се радваме, че сте тук тази вечер! И двамата. Страхотно е! — И всичко това, преди Линли да успее да изрече и дума. Можеше дори да направи величествен поклон, ако коварната предница на панталоните му не възпираше всякакви резки движения. — Сложихме ви най-отпред, за да не пропуснете нищичко. Елате, насам.

Пропускането на нещо, пропускането на няколко неща и дори на цялата пиеса бе твърде хубаво, за да могат да се надяват на него, тъй като актьорите от Нанрънел отдавна бяха познати по-скоро с гръмогласните си изпълнения, отколкото с артистичния си блясък. Все пак, подета от господин Суини — заедно със съпругата му в ролята на една ниска, пълничка Беатриче, която излагаше на показ забележително голям бюст по време на ненужно пламенните си реплики, — драмата продължи с огнен ентусиазъм до антракта. В този момент публиката се изправи като един и се насочи към павилиона, за да не пропусне бирата по време на почивката.

Единственото преимущество да бъдеш почетен гост пролича в скоростния напредък, на Линли и групата му към павилиона. Тълпата, която само преди секунди се беше юрнала към благословената бира, се раздели с усърдие и им позволи да стигнат по-бързо до облекчението.

Единственият, който се възползва от това разделяне на масата блъскащи се хора, беше мъж на средна възраст, който успя да стигне пръв до павилиона. Той се обърна с табличка чаши в ръка и я подаде на Линли.

— Вземи това, Томи — рече той.

Линли погледна невярващо Родерик Тренъроу и табличката с чаши в ръцете му. Намеренията му бяха както недвусмислени, така и неизбежни — светска, среща, демонстрация на добро настроение. Както винаги, Тренъроу беше подбрал майсторски момента.

— Родерик — рече Линли. — Колко любезно от твоя страна.

Тренъроу се усмихна.

— Имам предимството, че съм седнал близо до павилиона.

— Странно. Не съм предполагал, че си падаш по Шекспир.

— Искаш да кажеш, освен по „Хамлет“? — попита с приятен глас Тренъроу.

Той насочи вниманието си към групата на Линли, като очевидно очакваше да го представят. Томас го направи, като мобилизира цялото си възпитание, за да изглежда незасегнат от тази неочаквана среща.

Тренъроу бутна нагоре очилата си със златни рамки и каза на приятелите на Линли:

— Страхувам се, че госпожа Суини ме хвана в автобуса от Пензънс и преди да се усетя, вече си бях купил билет за тазвечерното представление и се заклех, че ще дойда. Но имах и малко късмет. Понеже съм до павилиона; ако пиесата стане още по-ужасна, мога да гаврътна шест-седем бири и да се наквася както трябва.

— Точно такова е и нашето намерение — отвърна лейди Хелън.

— С всяко лято човек придобива все повече опит с представленията в Нанрънел — продължи Тренъроу. — Очаквам догодина всички да се опитат да седнат до мен най-отзад. Накрая никой няма да иска да седи отпред и госпожа Суини ще се види принудена да премести сцената вътре в павилиона, за да задържа вниманието ни.

Останалите се засмяха. Без Томас. Той се подразни от готовността им да бъдат запленени от Тренъроу и го гледаше, сякаш изучаването на физическите черти можеше да разкрие източника на чара му. Както винаги, Линли не забелязваше цялото, а само подробностите. Гъста коса, по която фините сребърни нишки над челото най-сетне издаваха признаците на възрастта; ленен костюм, който беше стар, но добре скроен, безупречно чист и прилягаше на фигурата му; остра, твърда линия на челюстта, по която нямаше излишна тлъстина, въпреки че наближаваше петдесетте; топъл смях, който се изливаше непринудено; мрежата от бръчици покрай очите и самите очи, които бяха тъмни и умееха бързо да преценяват и разбират.

Томас класифицира всичко това без система на наблюдение, а само като серия от мимолетни впечатления. Нямаше начин да ги избегне, не и когато Тренъроу беше толкова близо и застанал — както винаги — така внушително.

— Виждам, че Нанси Камбри е започнала работа в „Котвата и розата“, в прибавка към другите места — каза Линли на Тренъроу.

Последният погледна през рамо към павилиона.

— Така изглежда. Изненадан съм, че се е хванала, като се има предвид бебето и всичко останало. Сигурно не й е лесно.

— Но все пак ще помогне да се намалят затрудненията им с парите, нали? — попита Линли и отпи от бирата си.

Беше прекалено топла и предпочиташе да я излее в саксията на палмата, поставена в удобна близост. Само че Тренъроу щеше да прочете в това действие враждебност, затова не го направи, а продължи да отпива.

— Виж, Родерик — рече рязко Томас. — Ще ти изплатя парите, които ти дължат, колкото и да са те.

Изявлението, заедно с начина, по който беше направено, прекрати разговорите между останалите. Линли усети, че ръката на лейди Хелън се насочва към тази на Сейнт Джеймс, Дебора се размърдва неловко до него, а Тренъроу го гледа объркано, сякаш няма никаква представа за какво става дума.

— Да ми изплатиш парите? — повтори той.

— Няма да допусна Нанси да проси. В момента не могат да си позволят повишаването на наема и…

— Наема?

Линли намираше тези тихи повторения за вбесяващи. Тренъроу се опитваше да го натика в ролята на грубиянин.

— Страхува се да не загубят Гъл Котидж. Казах й, че ще ти платя парите. И сега го казвам на теб.

— Къщичката. Разбирам. — Тренъроу вдигна бавно чашата си и погледна Линли над ръба й. След това отправи замислен взор към павилиона. — Нанси няма защо да се притеснява за къщичката. С Мик ще се разберем някак. Не е трябвало да те тревожи за парите.

„Колко характерно за него — помисли си Томас. — Колко непоносимо благородно. И колко предвидливо.“ Целият разговор беше изпълнен със схватки, с които се занимаваха от години насам, и гъмжеше от думи с двойни остриета и скрити значения.

— Казах, че ще се погрижа за това и ще го направя. — Линли се опита да промени тона, ако не намерението зад думите. — Изобщо няма нужда ти да…

— Да страдам? — Тренъроу изгледа безизразно Линли за момент и му се усмихна хладно. След това довърши питието си. — Колко любезно от твоя страна. А сега ме извинете; струва ми се, че отнех прекалено много от времето ви. Явно има и други, които искат да бъдат представени.

После кимна и ги остави. Линли го наблюдаваше как си отива и, както винаги, забеляза способността му да избира точния момент. Отново го беше накарал да се чувства като последния простак. Отново Томас беше на седемнадесет. За кой ли път вече се чувстваше на седемнадесет в присъствието на Тренъроу.

Оживените думи на лейди Хелън запълниха празнината, оставена от Родерик:

— Боже господи, какъв страхотен мъж, Томи! Ти ли беше казал, че е лекар? Сигурно всеки ден жените от селото се редят пред кабинета му.

— Той не е такъв лекар — отговори механично Линли и изля бирата си по ствола на палмата, като гледаше как течността образува локва по сухата, неподатлива земя. — Провежда медицински изследвания в Пензънс.

Заради което изобщо бе дошъл в Хауенстоу — мъж само на тридесет години, извикан като последна, отчаяна стъпка, за да прегледа умиращия граф. Беше безнадеждно. Той обясни със сериозния си маниер, че не може да се направи нищо повече, освен да се придържат към настоящата химиотерапия. Нямаше лечение, независимо от това какво бяха чели или искаха да вярват от жълтите вестници. Каза им, че има повече от дузина видове рак, че терминът е доста всеобхватен. Че тялото умира от неспособността си да спре произвеждането на клетки и че учените не знаят достатъчно, но работят и успяват, само че ще минат години, десетилетия… Говореше с тихи извинения, с дълбоко разбиране и състрадание.

И така графът живя още малко, чезна, страда и умря. Семейството го оплака. Околността го оплака. Всички — освен Родерик Тренъроу.