Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (20)

Деветнадесета глава

След почти два часа го намериха на кея в заливчето Ламорна. Беше клекнал на ръба му и разговаряше с един рибар, който току-що бе вързал лодката си и се изкачваше с тежки стъпки по стъпалата на пристанището с три навити, мазни на вид въжета, окачени през рамо. Той се спря на половината път, заслушан в думите на Линли. След това поклати глава, засенчи очи, за да огледа останалите лодки в пристанището, махна с ръка към разпръснатите сгради малко по-далеч от кея и продължи да се изкачва.

Горе на шосето, което се спускаше дълбоко в заливчето, Сейнт Джеймс слезе от колата.

— Връщай се в Хауенстоу — каза той на Котър. — Аз ще се прибера с Томи.

— Някакви съобщения за Дейз?

Сейнт Джеймс помисли върху въпроса. Всякакво съобщение за майката на Линли бе като да хвърлят ези-тура за това дали да облекчат съзнанието й от едни обстоятелства, за да подпалят тревогите й за други.

— Все още нищо.

Той изчака, докато Котър обърна колата и потегли. След това започна да се спуска към залива. Вятърът духаше около него, а слънцето затопляше лицето му. Под него кристалната вода отразяваше цвета на небето, а малкият плаж блестеше от новоизмития пясък. Къщите на хълма, построени от корнуолски майстори, от поколения изпитвали силата на югозападния климат, не бяха претърпели никакви щети от бурята. Тук „Дейз“ може би изобщо нямаше да се разбие.

Сейнт Джеймс гледаше как Линли върви по кея с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Позата говореше красноречиво за състоянието на духа му, а фактът, че бе сам, предполагаше, че или е разпуснал групата, или тя е продължила търсенето без него. Тъй като бяха започнали преди часове, Сейнт Джеймс предположи първото. Той повика Линли.

Приятелят му вдигна поглед, махна му, но не каза нищо, докато не се срещнаха в началото на кея. Лицето му беше мрачно.

— Нищо. — Той вдигна глава и вятърът разроши косата му. — Затворихме кръга. Като последно усилие говорих с всички тук. Помислих си, че някой може да ги е видял как се готвят да отплават или вървят по кея, или товарят продукти. Но никой от къщите не е видял нищичко. Само жената, която държи кафенето, е забелязала „Дейз“ вчера.

— Кога е било това?

— Малко след шест сутринта. Готвела се е да отваря кафенето, нагласяла е щорите на предните прозорци, така че не може да се е объркала. Видяла ги да отплават от пристанището.

— И това е било вчера? А не оня ден?

— Спомня си, че е било вчера, защото се е почудила как може някой да изкарва лодката, след като знае, че прогнозата е за дъжд.

— Но е било сутринта, когато ги е видяла?

Линли го погледна и му се усмихна уморено, но с благодарност.

— Знам какво си мислиш. Питър е напуснал Хауенстоу предишната нощ, така че е най-малко вероятният човек, който би могъл да вземе лодката. Много мило от твоя страна, Сейнт Джеймс, но недей да си мислиш, че не съм обмислил този вариант. Само дето реалността е, че двамата със Саша са дошли в Ламорна през нощта, преспали са в лодката и са отплавали на зазоряване.

— Онази жена видяла ли е някого на палубата?

— Само една фигура на румпела^[1].

— Само една?

— Не мисля, че Саша умее да управлява лодка, Сейнт Джеймс. Вероятно е била долу. Може дори още да е спяла.

— Линли погледна назад към заливчето. — Претърсихме цялата брегова линия. Но досега не открихме нищо. Нито дреха, нито каквато и да било следа от тях. — Той извади кутията с цигари и я отвори. — Ще трябва да измисля нещо за пред майка. Един господ знае какво.

Докато Линли говореше, Сейнт Джеймс се опитваше да съпостави фактите. Тъй като мислите му бяха другаде, чу не толкова думите, колкото отчаянието зад тях. Помъчи се веднага да сложи край на това.

— Не Питър е взел „Дейз“ — каза той. — Сигурен съм.

Линли се обърна бавно към него. Напомняше движение, каквото човек прави насън.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Трябва да отидем до Пензънс.

Детектив инспектор Боскоуън ги заведе в столовата на полицията. Нарече я „жълтата подводница“ и името бе съвсем уместно — жълти стени, жълт линолеум, жълти пластмасови маси, жълти пластмасови столове. Само съдовете бяха в различен цвят, но тъй като той бе яркочервен, общият ефект не насърчаваше човек да се храни бавно с колегите си. Нито пък предполагаше възможността да се изяде храната, без да се пипне страхотно главоболие. Занесоха чайника на масичката с изглед към малкия двор, в който един унил ясен се опитваше да вирее в кръг от пепел с цвят на гранит.

— Замислено и направено от луди хора — бе единствената забележка на Боскоуън, докато придърпваше допълнителен стол до масата им. — Би трябвало да отклонява ума на хората от работата.

— И успява — забеляза Сейнт Джеймс.

Боскоуън наля чая, а през това време Линли разкъса опаковките на три пакетчета бисквити и ги изсипа в чинията. Те нападаха вътре със звук на глухи автоматични откоси.

— Всеки ден косят пресни — усмихна се иронично Боскоуън, взе си бисквита, потопи я в чая си и я задържа там. — Джон говори тази сутрин с един адвокат. Страшно ми беше трудно да го накарам да направи това. Винаги съм знаел, че е инат, но никога не съм го виждал такъв.

— Ще го съдите ли?

Боскоуън огледа бисквитата си и отново я топна в чая.

— Нямам избор. Бил е там. Призна го. Доказателствата го потвърждават. Видели са го свидетели. Други са чули свадата. — Боскоуън отхапа от бисквитата, вдигна я на нивото на очите си и кимна одобрително. Накрая избърса пръстите си с хартиена салфетка и бутна чинията към другите двама. — Не са чак толкова лоши. Просто се осланяйте на чая. — Изчака, докато всеки от тях си взе по една, след което продължи: — Ако Джон само е бил там, положението щеше да бъде съвсем друго. Ако не бе имало и страшна крамола, която като че ли половината съседи са чули…

Сейнт Джеймс погледна Линли. Томас прибавяше втора бучка захар в чая си. Показалецът му се плъзна по дръжката на чашата, но той не каза нищо.

Сейнт Джеймс попита:

— А мотивът на Пенелин?

— Скарване заради Нанси, бих казал. Камбри е бил принуден да сключи този брак и не е изпитвал никакви угризения, че му е неприятен. Не един от хората, с които говорих, го потвърди.

— Тогава защо изобщо се е оженил за нея? Защо просто не е отказал? Защо не е настоял за аборт?

— Според Джон момичето не е искало и да чуе за аборт. А Хари Камбри не дал и дума да се издума Мик да откаже да се ожени за нея.

— Но все пак Мик е бил голям мъж.

— С болен баща, който е можел да умре при операцията — рече Боскоуън и пресуши чашата си. — Хари Камбри знае как да манипулира. Не си мислете, че не е използвал това, за да накара Мик да остане в Нанрънел. Така че момчето е било хванато като в капан. Започнал е да изневерява на жена си. Всеки го знае, включително и Джон Пенелин.

— Но едва ли вярвате, че Джон… — започна Линли.

Боскоуън вдигна бързо ръка.

— Знам фактите. Те са всичко, с което трябва да работя. Нищо друго не може да има значение и вие го знаете дяволски добре. Какво значение има, че Джон Пенелин ми е приятел? Неговият зет е мъртъв и трябва да се погрижим за това, независимо дали на мен ми е приятно или не. — След като изрече това, Боскоуън като че ли се стъписа, сякаш краткият му изблик бе изненадал и самия него. Той продължи по-тихо: — Предложих му да си иде у дома, но той отказа. Сякаш иска да остане тук, сякаш иска да бъде съден. — Взе още една бисквита, но вместо да я изяде, я натроши между пръстите си. — Изглежда така, като че ли той го е извършил.

— Може ли да се видим с него? — попита Линли.

Боскоуън се поколеба. Погледна първо Линли, след това Сейнт Джеймс и накрая през прозореца.

— Знаете, че не е редно.

Линли извади картата си. Боскоуън махна пренебрежително с ръка.

— Знам, че сте от Скотланд Ярд, но това не е ваш случай, а и трябва да се съобразявам с главния си полицай. Когато става дума за убийство, не може да има никакви посетители, освен семейството и адвоката. В Пензънс това е стандартна процедура, независимо какво позволявате вие в столицата.

— Една приятелка на Мик Камбри е изчезнала от Лондон — каза Линли. — Може би Джон Пенелин ще успее да ни помогне за това.

— Случай, върху който работите?

Линли не отговори. На съседната маса момиче в изцапана бяла униформа започна да струпва чиниите на метален поднос. Съдовете се удряха един в друг и стържеха. Купчинка картофено пюре падна на пода. Боскоуън я наблюдаваше и почукваше с коравата бисквита по масата.

— О, по дяволите! — измърмори той. — Елате. Ще го уредя някак.

Остави ги в стаята за разпити в друго крило на сградата. Единствените мебели бяха маса и пет стола, ако не се смятаха огледалото на стената и лампата на тавана, около която един паяк плетеше трудолюбиво мрежата си.

— Мислиш ли, че ще си признае? — попита Линли, докато чакаха.

— Всъщност няма голям избор.

— Сигурен ли си, Сейнт Джеймс?

— Това е единственото разумно обяснение.

Униформен полицай доведе Джон Пенелин в стаята. Когато видя кои са двамата му посетители, той отстъпи крачка назад, сякаш се канеше да си иде. Но вратата зад него вече беше затворена. На нея, на нивото на очите му, имаше малко прозорче и Пенелин погледна през него, сякаш обмисляше дали да не направи знак на полицая да го отведе обратно в килията, но не го направи. Вместо това отиде при тях. Масата се заклати на неравните си крака, когато се облегна на нея, за да седне.

— Какво е станало? — попита с подозрение той.

— Джъстин Брук е паднал в Хауенстоу рано в неделя сутринта — каза Линли. — Полицията смята, че е нещастен случай. Може и така да е. Но ако не е, или наоколо се разхожда на свобода втори убиец, или ти си невинен и има само един убиец. Кое мислиш, че е по-вероятно, Джон?

Пенелин завъртя едно от копчетата на маншета си. Изражението му не се промени, макар че един мускул на лицето му се сви импулсивно под дясното око.

Сейнт Джеймс заговори:

— Вчера сутринта „Дейз“ е била взета от Ламорна. Снощи се е разбила в заливчето Пенбърт.

Копчето, което Пенелин въртеше, падна на масата. Той го взе и го обърна с палец на другата страна. Сейнт Джеймс продължи:

— Мисля, че това е тристепенна операция е един главен доставчик и може би половин дузина пласьори. Изглежда, прекарват кокаина по два възможни начина: или пласьорите взимат наркотика от доставчика — може би в Силис — и след това го прекарват обратно на сушата, или доставчикът си урежда срещи с пласьорите в някоя от пещерите по брега. Портгуара веднага изниква в ума. Брегът е достъпен, а селото е достатъчно далеч, за да не види никой тайните влизания и излизания от заливчето. Скалите са осеяни с пещери и скривалища, в които може да се извърши размяната, когато е твърде рисковано това да се направи в открито море. Но независимо как го взема от доставчика — от Силис или от някоя от пещерите, — веднага щом го получи, пласьорът се връща обратно в Ламорна с „Дейз“ и занася кокаина в мелницата на Хауенстоу, за да го пакетира. Без никой да усети.

Пенелин каза само:

— Значи знаете.

— Кого се опитваш да предпазиш? — попита Сейнт Джеймс. — Марк или семейство Линли?

Пенелин бръкна в джоба си и извади пакет „Дънхил“. Линли се наведе през масата със запалка. Пенелин го погледна над пламъчето.

— По малко и от двете, предполагам — каза Линли. — Колкото повече мълчиш, толкова по-дълго ще опазиш Марк от ареста. Но опазването му от арест го прави достъпен за Питър, освен ако не направиш каквото можеш, за да ги държиш разделени.

— Марк влече Питър надолу — рече Пенелин. — Той ще го убие, ако не направя нещо, за да го спра.

— Джъстин Брук ни каза, че Питър е имал намерение да купи кокаин тук, от Корнуол — каза Сейнт Джеймс. — Марк е бил неговият източник, нали? Затова ли се опита да им попречиш да се видят в петък в Хауенстоу?

— Помислих си, че Марк ще се опита да продаде на Питър и момичето. От известно време подозирах, че се занимава с наркотици, и си мислех, че ако само успея да открия откъде го вкарва, къде го пакетира… — Пенелин завъртя неспокойно цигарата между пръстите си. На масата нямаше пепелник, така че той изтръска нарастващия цилиндър сива пепел на пода и го смачка с пета. — Мислех си, че ще мога да го спра. Наблюдавах го от седмици, следях го, когато можех. Нямах представа, че го прави именно тук, в имението.

— Било е солиден план — рече Сейнт Джеймс. — И в двете си части. Използването на „Дейз“ като средство за доставка на кокаина. И използването на мелницата за нарязване и пакетиране. Всичко това по някакъв начин е било свързано с Хауенстоу. И тъй като Питър беше — и е — известният потребител в Хауенстоу, той щеше да поеме всичко върху себе си, ако нещо се объркаше. Разбира се, той щеше да протестира отчаяно, че е невинен. Щеше да обвинява Марк, ако се е стигнело до това. Но кой щеше да му повярва? Дори и вчера всички машинално приехме, че той е взел лодката. Никой не се сети за Марк. Много умно от тяхна страна.

При последните думи на Сейнт Джеймс Пенелин вдигна бавно глава.

— И за това ли знаете?

— Марк не е имал капитала да ръководи това сам — рече Сейнт Джеймс. — Имал е нужда от инвеститор и, предполагам, това е бил Мик. Нанси е знаела, нали? И двамата сте знаели.

— Подозирахме. Само подозирахме.

— Затова ли отиде да се видиш с него в петък вечерта?

Пенелин отново насочи вниманието си към цигарата.

— Търсех отговори на някои въпроси.

— И Нанси сигурно е знаела, че ще ходиш там. Затова, когато е видяла, че Мик е убит, се е уплашила от най-лошото.

— Камбри тегли заем от банката, за да осъвремени вестника — рече Пенелин. — Но малко от парите отидоха, за това. После започна постоянно да ходи до Лондон. И да говори с Нане за пари. Как все не били достатъчно. Как били близо до фалит. Пари за наема. Пари за бебето. Според Мик щели да потънат. Но всичко това бяха глупости. Той имаше пари. Беше успял да изтегли заема.

— Който щедро е инвестирал в кокаин.

— Тя не искаше да повярва, че е замесен. Казваше, че той не взема наркотици, и не желаеше да разбере, че не е нужно човек да ги взема, за да ги продава. Искаше доказателства.

— Значи затова си отишъл там в петък вечерта.

— Бях забравил, че е един от петъците, когато приготвя пликовете със заплатите. Мислех си, че няма да си е у дома и ще успея да претърся хубаво навсякъде. Но той беше там. Скарахме се.

Сейнт Джеймс извади хартийката от сандвича от кафене „Талисман“.

— Мисля, че точно това си търсил — рече той и го подаде на Пенелин. — Беше в офиса на вестника. Хари го е намерил в бюрото на Мик.

Пенелин погледна веднъж хартийката и я подаде обратно на Сейнт Джеймс.

— Не знам какво търсех — рече той и се засмя тихо, самоподигравателно. — Мисля, че търсех напечатано самопризнание.

— Това е по-скоро план, отколкото признание — каза Сейнт Джеймс.

— Какво означава?

— Само Марк може да го потвърди, но мисля, че представлява оригиналната сделка, която са сключили двамата. „1 к 9400“ означава първоначалната цена на кокаина.

Един килограм за 9400 лири. Разделили са си го, за да го продават, за което свидетелства вторият ред. 500 грама за всеки от тях при цена 55 лири за грам. Печалбата им е била 27500 лири за всеки. А след печалбата — ангажиментите на двамата, които са щели да участват в начинанието. МП — Марк Пенелин — е щял да осигури транспорта, за да достави дрогата. Щял е да вземе „Дейз“ и да се срещне с доставчика. Задачата на МК — Мик Камбри — е била да осигури първоначалното финансиране от банковия си заем, изтеглен, за да се купи ново оборудване за вестника. И Мик се е прикрил, като е започнал с онези няколко покупки за офиса, за да не възникнат подозрения.

— После обаче това се е провалило — рече Пенелин.

— Може би. Възможно е кокаинът да не се е продавал толкова добре, колкото са предполагали, и двамата да са загубили пари от сделката. Може нещата между партньорите да не са потръгнали добре. Или пък по някое време да се е получила двойна игра.

— Или пък третото — рече Пенелин. — Продължете с третото.

— Затова си тук, нали, Джон? — попита Линли. — Затова не казваш нищо. Затова поемаш вината.

— Открил е колко е лесно — рече Пенелин. — Не е имал нужда от Мик, щом веднъж е направил първоначалната покупка, нали? Защо тогава да търпи втори човек, който очаква част от печалбата?

Джон не можеш да поемеш вината за смъртта на Камбри!

— Марк е само на двадесет и две.

— Това няма значение! Ти не си…

Пенелин прекъсна Линли, като заговори на Сейнт Джеймс:

— Откъде разбрахте, че е Марк?

— От „Дейз“. Мислехме, че Питър я е взел, за да избяга от Хауенстоу. Но платноходът беше обърнат на северозапад в заливчето Пенбърт. Следователно се е връщал в Хауенстоу, а не е заминавал. А когато пристигнахме, беше там вече от няколко часа, така че Марк е имал предостатъчно време да го напусне, да се върне в Хауенстоу и да бъде готов — да си признаем, с известни поражения — да ни помогне в търсенето на Питър.

— Трябвало е да напусне лодката — рече безжизнено Пенелин.

— Кокаинът е бил достатъчно основателна причина, за да го направи. Ако някой от Пенбърт беше телефонирал на бреговата охрана, щеше да има сериозни неприятности. Предпочел е да рискува живота си, като скочи от лодката близо до брега, отколкото да рискува присъда, като го хванат на борда с килограм кокаин.

— Джон — каза настоятелно Линли, — трябва да кажеш истината на Боскоуън. За всичко това. За петък вечерта.

Пенелин го погледна спокойно.

— Ами Марк? — попита той. Линли не отговори. По лицето на Пенелин се изписа терзание. — Не мога да направя това, което искате от мен! Той е мой син!

Нанси работеше пред къщичката, докато Моли гукаше в количката наблизо и си играеше с ярките пластмасови патенца, окачени над нея. Когато Линли спря колата на алеята, Нанси вдигна поглед. Събираше с гребло шумата, цветята, разпилените камъчета и боклуците, които вятърът беше навял към къщата.

— Някаква вест за Питър? — попита тя, като тръгна към тях, когато слязоха от колата.

— Марк тук ли е, Нанси?

Тя се поколеба, фактът, че Линли не отговори на въпроса й, като че ли я обърка и в същото време послужи като предзнаменование за предстоящи неприятности. Тя придърпа греблото към себе си и го задържа изправено.

— Марк оправял ли е снощи капаците на прозорците? — попита Линли.

— Капаците ли?

Тези две простички думи бяха достатъчно потвърждение.

— Той вкъщи ли е? — попита Сейнт Джеймс.

— Мисля, че току-що излезе. Каза ми, че смята да…

Внезапно гръмна рокендрол и опроверга думите й. Тя сложи юмрук на устните си.

— Говорихме с баща ти — каза й Линли. — Няма нужда повече да прикриваш Марк. Време е да каже истината.

Оставиха я в градината и влязоха в къщата. Проследиха шума на китари и барабани до кухнята, където Марк седеше и нагласяше звука на портативното си стерео. Подобно на ранните часове на съботната сутрин след смъртта на Мик Камбри, Сейнт Джеймс забеляза нови детайли, наблюдавайки младежа. Тогава бяха предполагали, че е прибрал парите от Гъл Котидж, след като е открил, че зет му е мъртъв.

Сега, взети заедно, те действаха като потвърждение за участието му в съдружието с кокаина: тежка златна верижка на дясната китка, нов часовник на лявата, скъпи дънки и риза, обувки от змийска кожа, самото стерео. Нито една от тези вещи не изглеждаше да е купена с парите, които баща му му даваше за работата в имението.

На масата лежаха недояден сандвич с шунка, бутилка бира и пакетче чипс, което изпълваше въздуха с пикантната си миризма. Марк бръкна с пълна шепа в пакетчето, вдигна поглед и видя двамата посетители на вратата. Той намали звука на стереото, изправи се и остави чипса в чинията.

— Какво има? — попита Марк. — Нещо за Питър? Добре ли е?

След това прокара длан по слепоочието си, сякаш за да си оправи косата. Но тя бе старателно сресана, както обикновено.

— Не сме дошли във връзка с брат ми — каза Линли.

Марк се намръщи.

— Не съм чул нищо. Нанси се обади на майка ти. Каза, че нямало вест. Вие… има ли нещо… — И протегна ръка напред с другарски жест.

Сейнт Джеймс се почуди как Линли ще успее да се справи с това позиране. Получи отговора си, когато приятелят му помете стереото от масата толкова силно, че то се удари в кухненските шкафове и направи вдлъбнатина в дървото.

— Хей!

Когато Марк понечи да се помръдне, Линли заобиколи масата и бутна обратно младежа на стола му. Тилът на Марк се удари в стената.

— Какво, по дяволите…

— Можеш да говориш или с мен, или е Пензънския криминален отдел. Решавай!

По лицето на Марк пролича, че разбира. Той потърка ключицата си, но каза само:

— Ти си се побъркал.

Линли хвърли обвивката от сандвича от „Талисман“ на масата.

— А това какво е? Хубаво си помисли.

Изражението на Марк не се промени, когато погледна хартийката, числата и собствените си инициали. След това се изсмя:

— Доста сте го загазили заради смъртта на Брук, нали? Бихте направили всичко, за да отклоните вниманието на полицията. Опитвате се да предпазите Питър от ченгетата.

— Не сме тук заради Питър.

— Не. Смея да го кажа. Хайде да не говорим за Питър, иначе може да чуете истината. Е, не можете да ме арестувате за нищо. Нямате никакви доказателства.

— Взел си „Дейз“ от Ламорна. Изоставил си я до Пенбърт. Според мен причината за това се намира точно тук, в тази къща. Или може би в мелницата. Как ти звучи углавна кражба? Ами контрабанда? Притежаване на наркотици? Можем да започнем с което и да било от тях. Главата си залагам, че Боскоуън е готов да изслуша всичко, което би могло да измъкне баща ти от килията. Дълбоко се съмнявам, че ще бъде толкова сантиментален и към теб. Е, да му звънна ли? Или ще поговорим?

Марк извърна поглед. Стереото му пращеше на пода от статичното електричество.

— Какво искате да знаете? — попита мрачно той.

— Кой продава кокаина?

— Аз. Мик.

— И сте използвали мелницата?

— Идеята беше на Мик. По-голямата част от миналата пролет са се чукали с Нанси в таванското помещение. Знаеше, че никой не ходи там.

— А „Дейз“?

— Безплатен транспорт. Без режийни. Нищо, което да накърнява печалбите.

— Какви печалби? Нанси твърди, че нямат пари.

— Завъртяхме печалбата от първата покупка през март и я вложихме повторно в следващата покупка. Този път по-голяма. — На устните му се появи усмивка. Не си направи труда да я прикрие. — Слава богу, че стафът беше увит в мушама. Иначе сега щях да се намирам в Пенбърт и рибата щеше дяволски да се радва, че е там. При сегашното положение — продължи той и изсипа още чипс в чинията — Мик няма да вземе дял от печалбата.

— За теб е удобно, че е мъртъв.

Марк обаче не се впечатли.

— Да не би да очаквате да побелея от страх при този намек? Ау, горкият смотаняк току-що изтърва своя мотив за убийството? — Той отхапа от сандвича, задъвка бавно и отпи глътка бира. — Хайде да прескочим драмата. В петък вечерта бях в Сейнт Айвс.

— Несъмнено с някой, който ще бъде страшно радостен да се изтъпанчи и да го потвърди?

Марк запази самонадеяността си.

— Да, никакъв проблем!

— Въпрос на чест между пласьорите на наркотици?

— Човек трябва да познава приятелите си.

— И Питър някога ти беше такъв.

Марк се втренчи в нокътя на един от пръстите си. Стереото грачеше. Сейнт Джеймс го изключи.

— Продавал ли си на брат ми?

— Когато имаше пари.

— Кога го видя за последен път?

— Казах ви вече. Няма промяна в разказа ми. В петък следобед в заливчето. Обади ми се преди това вкъщи и каза, че иска да се видим. Наложи ми се да го търся, проклетия му глупак. Господи, дори не знам защо си направих труда!

— И какво искаше от теб?

— Каквото винаги е искал. Дрога на вересия.

— Той знаеше ли за какво използваш мелницата? — попита Линли.

Марк се изсмя саркастично в отговор:

— Да не мислиш, че бих му го казал, за да ми увисва на врата всеки път, когато работя там, и да иска да опитва безплатно? Може и да сме стари приятели, но мисля, че знам къде да тегля чертата.

— Къде е той? — попита Линли.

Марк не отговори. Томас удари с юмрук по масата.

— Къде е? Къде е брат ми?

Марк отблъсна ръката му.

— Не знам, ясно ли е? Не знам, дявол да го вземе! Най-вероятно мъртъв с игла в ръката.

— Томи!

Предупреждението на Сейнт Джеймс дойде твърде късно. Линли издърпа младежа на крака, блъсна го в стената, натисна гърлото му с длан и го задържа така.

— Малка гадина такава — каза той. — Дяволите да те вземат, ще се върна!

След това го пусна рязко и излезе от стаята. Марк остана за момент в същото положение, като си търкаше шията. Докосна и яката на ризата си, сякаш искаше да изтрие всяка следа от внезапното нападение на Линли. След това се наведе, вдигна касетофона, сложи го обратно на масата и започна да си играе с кончетата му. Сейнт Джеймс го остави сам.

Намери Томас в колата, стиснал здраво волана. Нанси и бебето ги нямаше.

— Ние сме техни жертви. — Линли гледаше втренчено алеята, която лъкатушеше към голямата къща. Беше изпъстрена със сенки. Ветрецът разнасяше по нея чинарови листа. — Всичките сме техни жертви. И аз не по-малко от всеки друг, Сейнт Джеймс. Не. Повече от останалите, защото би трябвало да съм професионалист.

Сейнт Джеймс разбра противоречията, които измъчваха приятеля му. Кръвната връзка, зовът на дълга, отговорността към семейството, предателството към себе си. Чакаше Линли, който дълбоко в сърцето си беше честен човек, да изрази борбата си с думи.

— Трябваше да кажа на Боскоуън, че Питър е бил в Гъл Котидж в петък вечерта. Трябваше да му кажа, че Мик е бил жив, когато Джон е излязъл оттам. Трябваше да му кажа за кавгата. За Брук. За всичко. Бог да ми е на помощ, Сейнт Джеймс, не можах! Какво става с мен?

— Опитваш се да оправиш бъркотията с Питър, с Нанси, с Джон, с Марк. С всички, Томи.

— Имам чувството, че всичко около мен се стеснява.

— Ще оправим цялата работа.

Тогава Линли го погледна. Тъмните му очи изглеждаха като покрити с мъгла.

— Вярваш ли го? — попита той.

— Все трябва да вярвам в нещо.

 

 

— Всъщност „Айлингтън-Лондон“ е официалното й име — каза лейди Хелън. — „Айлингтън-Лондон“ Лтд. фармацевтична компания.

Вниманието на Сейнт Джеймс беше насочено към онази част от градината, която все още можеше да види в падащия мрак. Беше застанал в малката ниша на дневната, а зад него лейди Ашъртън, Линли и Котър пиеха вечерното си кафе.

— С Дебора отидохме там сутринта — продължи лейди Хелън. На фона Сейнт Джеймс чу гласа на Дебора, последван от лек заразителен смях. — Да, добре, скъпа — каза й лейди Хелън и отново се обърна към Сейнт Джеймс. — Дебора още не може да ми прости, задето отидох с лисичата си кожа. Е, може би наистина бях облечена прекалено официално за случая, но това направи впечатление, мисля. А и ако питаш мен, щом човек ходи някъде инкогнито, трябва да го прави добре. Не си ли съгласен?

— Определено.

— И беше голям успех. Момичето в приемната дори ме попита дали не бих искала да кандидатствам за работа. Старши директор по изпитването на проекти. Звучи абсолютно неповторимо. Имам ли бъдеще в това?

Сейнт Джеймс се усмихна.

— Предполагам, че зависи от това какви проекти ще се изпитват. Ами Тина? Каква е връзката?

— Като че ли няма такава. Описахме я на момичето от приемната и колко хубаво, че Дебора беше там, защото усетът й към подробностите — да не споменаваме паметта й е наистина забележителен. Но момичето си нямаше и понятие. Изобщо не се сети за някоя с такова описание. — Лейди Хелън помълча, когато Дебора отправи някаква забележка. След това продължи: — Като се има предвид как изглежда Тина, трудно е да се повярва, че някой би я забравил. Макар че момичето попита дали не е биохимичка.

— Това ми се струва направо изсмукано от пръстите.

— Хм. Така е. Само че Дебора ми каза за някаква напитка, която Тина била изработила. Здравословна напитка. Може би се е надявала да я продаде на някоя фармацевтична компания?

— Едва ли, Хелън.

— И аз така предполагам. По-скоро би я предложила на някоя компания за безалкохолни напитки, нали?

— Това е по-вероятно. Някой виждал ли я е? Върнала ли се е?

— Още не. Прекарах част от следобеда в обхождане на всички апартаменти в сградата, за да разбера дали някой знае къде може да е заминала.

— И без успех, предполагам.

— Никакъв. Като че ли никой не я познава много добре. Всъщност, изглежда, Дебора е единствената, която е имала по-близък контакт с нея, ако не се смята онази особена жена, която й е дала назаем ютията си. Разбира се, няколко души са я виждали — живее там от септември, — но никой не е говорил с нея. Освен Дебора.

Сейнт Джеймс записа „септември“ в бележките си. След това подчерта думата и я загради с кръг. Нарисува отгоре му кръстче. Женският символ. Накрая задраска всичко.

— Сега какво? — питаше в този момент лейди Хелън.

— Виж дали управителят на сградата има корпуолския й адрес — отговори Сейнт Джеймс. — Можеш да се опиташ да разбереш какъв наем плаща за апартамента.

— Точно така. Трябваше да се сетя по-рано. Макар че един господ знае за какво ни е това. Стигаме ли донякъде?

Сейнт Джеймс въздъхна:

— Не знам. Говори ли със Сидни?

— Това се оказа проблем, Саймън. Звънях в апартамента й, но никой не отговаря. Опитах с агенцията й, но и те не са я виждали напоследък. Казвала ли ти е, че може да отиде на гости на приятели?

— Не, каза ми, че ще си отиде у дома.

— Тогава ще продължала звъня. Не се притеснявай. Може да е отишла на Чейни Роу.

Сейнт Джеймс си помисли, че това е малко вероятно. Почувства първото бодване на тревогата.

— Трябва да я намерим, Хелън.

— Ще намина до апартамента й. Може да не вдига телефона.

След като уреди и това, Сейнт Джеймс затвори. Остана в нишата, загледан в драсканицата, която беше направил от думата „септември“. Искаше му се тя да означава нещо. Знаеше, че вероятно означава. Но какво беше — не можеше да каже.

Обърна се, когато Линли влезе в нишата.

— Има ли нещо?

Сейнт Джеймс му предаде информацията, която лейди Хелън бе успяла да събере през този ден. Видя как изражението на Линли се промени още в началото.

— „Айлингтън-Лондон“ ли? — попита той. — Сигурен ли си в това, Сейнт Джеймс?

— Хелън е ходила там. Защо? Говори ли ти нещо?

Линли погледна предпазливо към дневната. Майка му и Котър си бъбреха тихо, докато разглеждаха един семеен албум, който лежеше между тях.

— Томи? Какво има?

— Родерик Тренъроу. Той работи за „Айлингтън-Пензънс“.