Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (12)

Единадесета глава

— Какво всъщност знаеш за Марк Пенелин? — попита Сейнт Джеймс, като вдигна глава от листа, на който от четвърт час записваха общите си мисли.

Двамата с Линли седяха сами в малката ниша на дневната в Хауенстоу, точно над главния вход на къщата. Светеха две лампи — едната на малкото махагоново бюро, до което седеше Сейнт Джеймс, а другата на гравираната масичка под прозорците, откъдето хвърляше златиста светлина по притъмнелите стъкла. Линли подаде на Саймън чаша бренди, хвана своята в дланта си и я завъртя замислено. След това се отпусна на едно кресло до бюрото, изпружи крака напред и разхлаби вратовръзката си. Отпи, преди да отговори:

— Не много. Той е връстник на Питър. От малкото, което съм чувал за него през последните няколко години, ми става ясно, че е истинско разочарование за семейството си. Най-вече за баща си.

— С какво?

— С каквото обикновено младежите разочароват бащите си. Джон искаше Марк да следва в университет. Марк изкара един семестър в Рединг, но след това напусна.

— Изключиха ли го?

— Просто следването не го интересуваше. От Рединг отиде да работи като барман в Мейдънхед. След това в Екситър, доколкото си спомням. Мисля, че беше барабанист на една група. Но не се получи, както искаше — нямаше слава, богатство и най-вече тлъст договор с някое звукозаписно студио. Оттогава работи тук, в имението, поне през последните осемнадесет месеца. Не съм съвсем сигурен защо. В миналото Марк не се интересуваше от управлението му. Но вероятно сега мисли да поеме службата на управител на Хауенстоу, когато баща му се оттегли.

— Има ли такава възможност?

— Възможно е, но не и преди да добие опит и далеч повече знания, отколкото би могъл да получи от сегашната си работа тук.

— А Пенелин очаква ли синът му да наследи длъжността?

— Не мисля. Самият Джон е университетски възпитаник. Когато се оттегли — което няма да стане скоро, — едва ли ще очаква от мен да дам поста му на човек, чийто единствен опит в Хауенстоу е риенето на тор в конюшните.

— И в това ли се заключава опитът на Марк?

— О, работи известно време в една или две от мандрите, също и в няколко от фермите. Но за управлението на едно имение се изисква доста повече.

— Добре ли му се плаща?

Линли завъртя столчето на чашата между пръстите си.

— Не, не особено. Но това е решение на Джон. В миналото ме наведе на мисълта, че Марк не работи достатъчно старателно, за да му се плаща добре. Всъщност тази работа със заплатата на Марк е ябълката на раздора между тях още от завръщането му от Екситър.

— Но ако го е държал без пари, няма ли тогава парите в Гъл Котидж да са представлявали примамка за него? Можел ли е да знае достатъчно добре навиците на зет си, за да му е известно, че снощи е щял да приготвя заплатите на персонала си? Все пак ми изглежда, че живее доста нашироко за доходите си, ако наистина са толкова ниски, колкото казваш.

— Прекалено нашироко ли? В какъв смисъл?

— Това стерео, което носеше, трябва да му е струвало доста пари. Якето също изглеждаше сравнително ново. Не можах да видя ясно ботушите му, но ми се стори, че са от змийска кожа.

Линли прекоси нишата до единия от прозорците и го отвори. Ранният утринен въздух най-сетне бе станал хладен и влажен и неподвижната нощ усилваше далечния шум на морето.

— Някак не мога да си представя Марк да убие зет си, за да открадне парите, Сейнт Джеймс, макар да не ми е трудно да си представя как се приближава до трупа на Мик, вижда парите на бюрото и ги взема. Убийството не ми звучи правдоподобно за Марк. По-скоро кражбата.

Сейнт Джеймс погледна за момент бележките и прочете резюмето на разговора си с Нанси Камбри в дома на управителя.

— Значи смяташ, че е отишъл в къщата им по друга причина и е открил трупа на Мик? И след като го е намерил мъртъв, е взел парите?

— Може би. Не мисля, че Марк би могъл да замисли обир. Със сигурност знае какво би причинило това на сестра му, а — въпреки държането си един към друг тази вечер — те винаги са били близки.

— И все пак той вероятно знае за пликовете със заплатите, Томи.

— Както вероятно знае и всеки друг. Не само служителите на вестника, но и хората от селото. Нанрънел не е голямо селце. Съмнявам се да се е променило кой знае колко, откакто бях момче. А тогава, повярвай ми, имаше твърде малко тайни, които всички да не знаят.

— Ако положението е такова, нямаше ли и други да знаят за бележките, които Мик е държал вкъщи?

— Предполагам, че служителите на вестника са знаели. Несъмнено и бащата на Мик, а ако е знаел той, защо да не е било известно и на всички останали? Все пак не са много хората, които работят в „Оратор“.

— Кои са те?

Линли се върна на стола си.

— С изключение на Мик, не познавам никой друг, освен Джулиана Вендейл. Ако все още работи там. Беше коректорка.

Нещо в гласа му накара Сейнт Джеймс да вдигне рязко поглед.

— Джулиана Вендейл?

— Точно така. Приятна жена, разведена, с две деца. На около тридесет и седем.

— Привлекателна за Мик?

— Вероятно. Но се съмнявам Мик да е интересувал Джулиана. Не е мислила за други мъже, откакто нейният я напуснал заради друга преди десетина години. Оттогава никой не е успял да се сближи прекалено много с нея. — Той погледна Сейнт Джеймс и се усмихна тъжно. — Изпитах това на собствен гръб през една отпуска, когато бях на двадесет и шест и твърде самонадеян. Не е нужно да ти казвам, че Джулиана не беше впечатлена.

— Аха. А бащата на Мик?

Линли отново взе чашата си.

— Хари е нещо като местния чешит. Пие много, пуши много, много играе комар. Има език на хамалин. Все пак, според думите на Нанси, миналата година е претърпял сърдечна операция, така че вероятно му се е наложило да промени начина си на живот.

— Близък ли е бил с Мик?

— По едно време — да. Сега не бих могъл да кажа. Мик започна да работи във вестника, преди да премине на свободна практика.

— А ти познаваше ли Мик, Томи?

— Почти през целия си живот. Връстници сме. Преди години прекарвах голяма част от времето си в Нанрънел. Виждахме се в края на семестрите и през ваканциите.

— Бяхте ли приятели?

— Повече или по-малко. Пиехме заедно, плавахме заедно, ходехме от време на време за риба, гонехме гаджета в Пензънс. Като юноши. Но не съм го виждал много, откакто отидох в Оксфорд.

— Що за човек беше той?

Линли се усмихна.

— Мъж, който обичаше жените, споровете и грубите шеги горе-долу еднакво. Поне такъв беше като момче. Не мисля, че се е променил кой знае колко.

— Може би някъде тук имаме мотив.

— Може би.

Линли разказа на Сейнт Джеймс за намеците на Джон Пенелин за извънбрачните връзки на Мик.

— Добро обяснение за състоянието на трупа — рече Саймън. — Някой си отмъщава на мъжа, който му е сложил рога. Но пък не обяснява бъркотията в дневната, нали?

Сейнт Джеймс вдигна писалката си, за да запише още нещо, но отново я остави. Умората го надвиваше. Усещаше я като прах под клепачите си и знаеше много добре, че няма да може още дълго да мисли плодотворно. Все пак го тормозеше един полуоформен спомен; нещо, казано по-рано, което знаеше, че трябва да си спомни. Той се размърда неспокойно на стола, зърна пианото в дневната и си спомни как лейди Ашъртън бе стояла до него по-рано същата вечер.

— Томи, майка ти не каза ли нещо за статията, върху която работел Мик? Не е ли научила това от Нанси?

— Нанси го каза и на мен.

— Тогава…

— Това е възможност. Останах с впечатлението, че според Мик е статия със значение. Със сигурност по-голямо от обичайните за „Оратор“. Всъщност не мисля, че изобщо е възнамерявал да я публикува в този вестник.

— Това би ли могло да подразни баща му?

— Едва ли достатъчно, за да го убие. И със сигурност не достатъчно, за да го кастрира, Саймън.

— Ако убийството и кастрирането са извършени от едно и също лице — забеляза Сейнт Джеймс. — И двамата видяхме, че кастрирането е извършено след смъртта, Томи.

Линли поклати глава:

— Според мен не става. Първо някой го убива, след това идва друг и започва да го кълца.

Сейнт Джеймс трябваше да признае, че и на него не му звучи особено правдоподобно.

— Защо мислиш, че Нанси лъже за обаждането? — Сейнт Джеймс не дочака отговора на Линли, а продължи да размишлява на глас: — Май не е добре за Джон Пенелин, дето е бил видян в близост до къщичката.

— Джон не е убил Мик. Не е такъв човек. Не би могъл да го убие.

— Не и преднамерено.

— Изобщо не.

В думите на Линли се чувстваше доста голяма увереност. Сейнт Джеймс я парира с думите:

— И преди се е случвало добри хора да бъдат подтикнати към убийство. Знаеш това. Непредумишлено насилие, внезапен удар, предизвикан от ярост. При колко още смъртни случаи става дума по-скоро за момент на ужасен гняв, отколкото за предварителен замисъл? А Джон е бил там, Томи. Това все трябва да означава нещо.

Линли се изправи на крака и се протегна с непринудено гъвкаво движение.

— Ще поговоря с Джон утре сутринта. Ще изясним нещата.

Сейнт Джеймс се обърна към него, но не се изправи.

— Ами ако полицията си мисли, че е открила извършителя? Ами ако показанията по съдебна медицина подкрепят арестуването му? Косми от главата на Пенелин върху трупа, отпечатъци от пръстите му в стаята, капка от кръвта на Мик върху подгъва на панталоните или ръкава на сакото му. Ако тази вечер е бил в същата стая, ще има доказателства, далеч по-убедителни от показанията на съседите, които са го видели, или тези, които са чули кавгата. Какво ще направиш тогава? Боскоуън знае ли, че си от криминалния отдел?

— Това не е нещо, което съобщавам по радиото.

— Той ще помоли ли Ярд за помощ?

Линли отговори с очевидна неохота, като изразяваше гласно мислите на Сейнт Джеймс:

— Не и ако смята, че е открил убиеца в лицето на Джон Пенелин. Защо тогава ще трябва да го прави? — Той въздъхна. — Ужасно е неловко, особено с молбата на Нанси да помогна на баща й. Ще трябва да внимаваме, Сейнт Джеймс. Не можем да си позволим да влизаме в официалните си роли.

— Ами ако го направим?

— Тогава в Лондон здравата ще ни натрият носовете. — След това кимна за лека нощ и напусна стаята.

Сейнт Джеймс се върна към бележките си. Взе от бюрото втори лист хартия и прекара няколко минути в чертаене на колонки и категории, в които сложи малкото събрана информация. Джон Пенелин. Хари Камбри. Марк Пенелин. Неизвестни съпрузи. Служители на вестника. Потенциални мотиви за престъплението. Оръжието. Времето на смъртта. Пишеше, поставяше в списъци, четеше и гледаше втренчено. Думите започнаха да плуват пред очите му. Той притисна с пръсти клепачите си. Ветрецът донесе изскърцването на прозорец. В същия момент вратата на дневната се отвори и затвори. Сейнт Джеймс вдигна рязко глава. Дебора беше застанала в сянката.

Носеше халат, чийто цвят на слонова кост и тънка материя я караха да изглежда като привидение. Косата беше свободно пусната около лицето и по раменете й.

Сейнт Джеймс отметна коса назад и се изправи. Не можа да постигне добро равновесие заради неудобното положение на крака си и почувства характерния натиск, който подръпна мускулите на кръста му.

Дебора огледа дневната, след това нишата.

— Томи не е ли с теб?

— Отиде да си легне.

Тя се намръщи.

— Стори ми се, че чух…

— Беше тук допреди малко.

— О! — рече тя. — Добре.

Сейнт Джеймс я зачака да си отиде, но тя влезе в нишата и застана до него. Къдрица от косата й докосна ръкава му. От кожата й се излъчваше аромат на лилии. Той прикова поглед в бележките и усети, че и тя прави същото. След момент заговори:

— Смяташ ли да се намесиш?

Той се наведе напред и записа няколко нарочно нечетливи думи в полето на листа. Бележка за тетрадките на пода в къщичката. Мястото на телефонната кабина. Въпрос за госпожа Суон: Каквото и да е. Нямаше значение.

— Ще помогна, ако мога — отвърна той. — Макар този вид разследване изобщо да не е по моята част, така че не знам каква полза ще принеса. Току-що прегледах това, за което си говорехме с Томи. Нанси. Семейството й. Вестникът. Такива неща.

— Като ги пишеш. Да. Спомням си списъците ти. Винаги си правил дузини, нали? Навсякъде.

— Из цялата лаборатория.

— Също схеми и диаграми, доколкото си спомням. Никога не ми се налагаше да чувствам разкаяние заради снимките, които пръсках из цялата къща, докато ти стоеше в лабораторията и хвърляше стрелички към собствените си боклуци.

— Всъщност беше скалпел — рече Сейнт Джеймс.

Двамата се засмяха, но моментът на обща развеселеност веднага премина в мълчание — първо от негова, после от нейна страна. В тишината тиктакането на часовника звучеше необикновено високо, както и прибоят в далечината.

— Нямах представа, че Хелън работи с теб в лабораторията — каза Дебора. — Татко никога не ми го е споменавал в писмата си. Не е ли странно? Сидни ми каза едва този следобед. Тя е толкова добра във всяко отношение, нали? Даже и у Пенелин. Аз стоях като идиотка, Нанси просто се разпадаше, а бебето пищеше. Хелън обаче през цялото време знаеше какво да прави.

— Да — отговори Сейнт Джеймс, — много е полезна.

Дебора не каза нищо повече. Той направи всичко възможно, за да я накара да си отиде. Прибави още бележки на листа пред себе си. Намръщи се, прочете ги, направи се, че ги оглежда. След това, когато повече не можеше да избягва това; когато, ако продължеше, щеше да се обяви за мерзавеца, какъвто се преструваше, че не е, той най-сетне вдигна поглед.

Именно разпръскването на светлината в нишата сломи съпротивата му. На нея очите й изглеждаха още по-тъмни и блестящи. Кожата й му се струваше по-мека, а устните — по-пълнички. Беше прекалено близо до него и той осъзна, че има две възможности: да напусне стаята или да я вземе в прегръдките си. Нямаше средно положение. Никога нямаше да има. И бе истинска заблуда да вярва, че ще дойде време, когато ще бъде застрахован от чувствата си в близост до нея. Той събра книжата си, измърмори едно официално „лека нощ“ и понечи да си тръгне.

Беше на половината път през стаята, когато тя заговори:

— Саймън, аз съм виждала този човек.

Сейнт Джеймс се обърна недоумяващо. Тя продължи:

— Мъжа тази вечер. Мик Камбри. Виждала съм го. Точно това дойдох да кажа на Томи.

Той се върна при нея и сложи книжата на бюрото.

— Къде?

— Не съм напълно сигурна, че е същият човек. Има негова сватбена снимка с Нанси в спалнята им. Разгледах я, когато занесох бебето горе, и съм почти сигурна, че е същият мъж, когото видях да излиза от съседния апартамент тази сутрин — предполагам, че вече е вчера сутринта — в Лондон. Не исках да ви го кажа по-рано заради Нанси. — Дебора започна да усуква кичур от косата си. — Е, изчаках, защото съседният апартамент е на една жена. Тина Когин. И тя, изглежда, е… разбира се, не бих могла да го кажа със сигурност, но от начина, по който се облича, говори и прави намеци за опита си с мъжете… Добих впечатлението, че…

— Че е проститутка?

Дебора му разказа набързо историята: как Тина Когин е дочула кавгата им в Лондон; как се е появила с напитката и твърдяла, че я използва след сношенията си с мъжете.

— Но нямах възможност да говоря много с нея, защото пристигна Сидни и Тина си отиде.

— Ами Камбри?

— Заради чашата на Тина беше. Тя остана у мен и едва тази сутрин се сетих да й я върна.

Дебора обясни, че е видяла Камбри, когато се е приближила до вратата на Тина. Излизал от апартамента й и тя, след като осъзнала, че всъщност се намира пред един от „клиентите“ на Тина, се поколебала, без да знае дали да даде чашата на мъжа и да го помоли да я предаде; дали да мине покрай него и да се престори, че не го е забелязала, или да се върне в апартамента си, без да каже нито дума. Но той взел решението заради нея, като я поздравил.

— Изобщо не изглеждаше притеснен — рече наивно Дебора.

Сейнт Джеймс си помисли, че мъжете рядко се притесняват от участието си в сексуални връзки, но не каза нищо.

— Ти говори ли с него?

— Само го помолих да даде чашата на Тина и да й каже, че заминавам за Корнуол. Той попита дали да я извика, но му казах, че няма нужда. Всъщност не исках да я виждам с него. Струваше ми се толкова неудобно, Саймън. Не знаех дали ще я прегърне, или ще я целуне за довиждане. Или просто щяха да се ръкуват? — Дебора му се усмихна за момент.

— Не мога да се оправям особено добре в такива ситуации, нали? Както и да е, той влезе в апартамента.

— Вратата отключена ли беше?

Дебора извърна замислено поглед настрани.

— Не, той имаше ключ.

— Виждала ли си го преди? Или само тогава?

— Само тогава. И малко по-късно. Той влезе в апартамента и поговори нещо с Тина. — Дебора се изчерви. — Чух го да казва нещо за червенокоса конкуренция в коридора. Сигурно си беше помислил… Е, всъщност не е възможно. Вероятно само се е шегувал. Но тя явно го наведе на мисълта, че съм в играта, защото, когато излезе, каза, че Тина го е помолила да ми предаде, че по време на отсъствието ми ще поеме господата, които ме посещават. След това се засмя. И ме изгледа от глава до пети, Саймън. Отначало си помислих, че е приел думите на Тина на сериозно, но той ми намигна и се ухили и това просто изглеждаше като обичайния му маниер. — Дебора сякаш си припомняше думите му, защото лицето й светна, когато най-сетне стигна до заключение. — Тогава тя вероятно не е проститутка, нали? Ако Мик е имал ключ от апартамента й… Проститутките обикновено не си дават ключовете, нали? Искам да кажа, ако един мъж реши да намине, когато вътре има друг…

— Тя направи безполезен жест с ръка.

— Би се получило доста неудобно положение.

— Така че може да не е проститутка. Дали той не я издържа, Саймън? Или може би я крие? Или я пази от някого?

— Сигурна ли си, че си видяла именно Мик?

— Мисля, че беше той. Ако хвърля още един поглед на снимката, ще съм сигурна. Но си спомням, че косата му беше тъмнокестенява, точно каквато бих искала да бъде моята. Тогава си помислих колко е глупаво да се пропилява такъв цвят за мъж, който изобщо няма да го цени толкова, колкото аз.

Сейнт Джеймс потропа с пръсти по бюрото и заразмишлява на глас:

— Сигурен съм, че ще успеем да намерим снимка на Мик. Ако не от къщичката, тогава от друго място. Баща му сигурно ще има някоя. — След това обмисли следващата логична стъпка. — Можеш ли да отидеш в Лондон и да поговориш с Тина, Дебора? Боже господи, какво си мисля пък аз? Не можеш да се изстреляш оттук по средата на уикенда.

— Разбира се, че мога. За утре е планирана вечеря, но след това няма нищо. Томи може да ме закара със самолета обратно в неделя сутринта. Или ще хвана влака.

— Трябва да разбереш само дали познава човека от снимката. Ако го познава, не й казвай, че е мъртъв. С Томи ще се погрижим за това. — Сейнт Джеймс сгъна книжата, пъхна ги в джоба на сакото си и продължи замислено: — Ако Мик е свързан сексуално с нея, тя би могла да ни каже нещо, което да хвърли светлина върху убийството му; нещо, което Мик да й е казал неволно. Мъжете стават отстъпчиви след полов акт. Чувстват се по-важни. Отпускат се. Стават по-честни. — Внезапно осъзна какво говори, спря се и смени темата, без да поглежда към Дебора: — Хелън може да дойде с теб. Аз пък ще поразпитам тук. Томи ще иска да вземе участие в това. Тогава значи ще дойдем при вас, кога… По дяволите! Снимките! Оставих лентата от къщичката в апарата ти. Ако успеем да я проявим, несъмнено ще… Страхувам се, че я използвах цялата.

Дебора се усмихна. Сейнт Джеймс знаеше защо. Започваше да говори точно като нея.

— Да ти я донеса, нали? В стаята ми е.

И излезе. Той отиде до прозореца на нишата и се загледа навън в тъмната градина. Храстите бяха само очертания. Пътеките представляваха убитосиви черти.

Сейнт Джеймс се замисли върху разпръснатите парчета от живота и смъртта на Мик Камбри, които се бяха появили тази нощ. Запита се как ли са свързани помежду си. Лейди Ашъртън беше казала, че Мик отсъства често. Работел над някаква статия в Лондон. Голяма статия. Саймън помисли върху това и върху възможните връзки, които можеше да има тази статия с Тина Когин.

Едното предположение бе, че е била любовница на Мик; жена, която той е издържал в Лондон за тайните си удоволствия. И все пак Дебора, която изобщо не беше глупава, бе заключила от пръв поглед, от един разговор, от срещата си с Мик, че Тина е проститутка. При това положение връзката със статията бе както логична, така и неизбежна. Защото Мик можеше да издържа жената в Лондон не за собствените си удоволствия, а заради защитата й като източник на статия, която имаше потенциала да предизвика огромни заглавия и да го постави в предните редици на журналистиката. Със сигурност нямаше да е за пръв път проститутка да бъде замесена в ужасно важни новини, нито пък заради такава жена да падат глави и кариери. И сега, когато Мик беше мъртъв, а стаята му претърсена — може би с надеждата да бъде открит адресът на Тина Когин в Лондон, — никоя комбинация от тези подробности не изглеждаше невероятна.

— Саймън!

Дебора се втурна в стаята. Сейнт Джеймс се извърна рязко от прозореца и я видя, че трепери и е увила здраво ръце около себе си, сякаш й бе студено.

— Какво има?

— Сидни. Някой е в стаята на Сидни. Чух мъжки глас. Чух я да плаче. Помислих си, че Джъстин може да…

Сейнт Джеймс не я дочака да довърши изречението, а излезе бързо от стаята и хукна по главния коридор към северозападното крило. С всяка крачка тревогата му нарастваше, гневът също. В ума му отново изникнаха всички образи от следобеда. Сидни във водата. Сидни на пясъка. Брук, който я беше възседнал, удряше я и разкъсваше дрехите й. Но сега нямаше скала, която да го разделя от Брук. Той благослови това обстоятелство.

Само годините опит със сестра му го накараха да се поспре пред вратата, а не да се втурне направо вътре. Когато Дебора дойде при него, той слушаше, опрял ухо до дървото. Чу вика на Сидни, гласа на Брук и стенанието на сестра си. „По дяволите“, помисли си той. След това хвана Дебора за ръката, отдръпна я от вратата и я поведе по дългия коридор, който водеше към нейната стая в южното крило на къщата.

— Саймън! — прошепна тя.

Той не отговори, докато не влязоха в стаята й и не затвориха вратата след себе си.

— Няма нищо. Не се тревожи.

— Но аз я чух!

— Дебора, нищо й няма. Повярвай ми.

— Но… — Внезапно по лицето на Дебора се появи разбиране. Тя се извърна и преглътна. — Само си помислих — рече, но след това се отказа от усилието и просто заключи. — Защо съм такава глупачка?

Прииска му се да отговори, да разсее неудобството й, но знаеше, че каквото и да каже, може само да влоши положението. Разстроен и ядосан на промените в живота им, които му пречеха да предприеме каквото и да било, той се огледа безцелно в стаята й, сякаш можеше да намери в нея отговора. Видя черната дъбова ламперия по стените, парадните оръжия на Ашъртънови на гипсовата полица над камината, високия сводест таван, потънал в тъмнина. Огромно легло с четири колони заемаше по-голямата част от стаята, а по таблата му бяха гравирани уродливи фигури, които, гърчейки се, се показваха между цветя и плодове. Това беше ужасно място за сам човек. Приличаше на гробница.

— Сидни винаги е била малко трудна за разбиране — задоволи се да каже Сейнт Джеймс. — Бъди търпелива с нея, Дебора. Не си могла да знаеш какво става. Всичко е наред. Наистина.

За негова изненада, тя се обърна разпалено към него:

— Не е наред. Не е и ти го знаеш. Как може да се люби с него след това, което й стори той днес? Не разбирам. Луда ли е? А?

Това бе едновременно въпрос и отговор. Защото то наистина бе лудост — бясна, гореща, непристойна и помитаща всичко, което се изпречеше на пътя й.

— Тя е влюбена в него, Дебора — отговори накрая Сейнт Джеймс. — Не са ли всички малко луди, когато са влюбени?

Дебора само го погледна втренчено в отговор и преглътна.

— Лентата. Нека ти я дам — рече тя.