Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (28)

Двадесет и седма глава

Линли видя с ъгълчето на окото си как Сейнт Джеймс се навежда напред и слага ръка на бюрото на Тренъроу. Това умело прекъсна разговора им.

— Парите — каза той.

— Моля?

— Томи, на кого си казвал за парите?

Линли се опита да схване мисълта му.

— За кои пари?

— Нанси каза, че Мик приготвял пликовете със заплатите. Каза, че същата вечер в стаята е имало пари. Двамата с теб обсъждахме това по-късно през нощта, след като тя ни го каза в къщичката на баща си. На кого друг си казвал? Кой друг знаеше за парите?

— Дебора и Хелън. Те бяха там, когато Нане ни каза. Джон Пенелин също.

— А на майка си казвал ли си?

— Разбира се, че не. Защо, за бога, бих го направил?

— Тогава откъде знае доктор Тренъроу?

Линли веднага разбра какво означаваше този въпрос. Видя отговора, изписан на лицето на Родерик. Помъчи се да запази професионално безразличие, но не успя и само каза:

— Боже господи!

Тренъроу не каза нищо. Томас не можеше да мисли за нищо друго, освен за едно простичко „не“, когато усети, че казаното по-рано от приятеля му е на път да се сбъдне. Най-гадното му желание от последните петнадесет години ей сега щеше да му бъде поднесено на тепсия.

— Какво се опитваш да кажеш, Сейнт Джеймс? — успя да попита той, макар да знаеше предварително отговора.

— Че доктор Тренъроу е убил Мик Камбри. Не е възнамерявал да го прави, но са се скарали. Той го е ударил. Мик е паднал. Получил е мозъчен кръвоизлив. За няколко минути е умрял.

— Родерик? — Линли отчаяно желаеше мъжът срещу него да се оправдае по някакъв начин, като само знаеше, че оправдаването на Тренъроу е дълбоко свързано с неговото собствено бъдеще.

Но Сейнт Джеймс продължи абсолютно спокойно. Само фактите имаха значение. Той ги сплете:

— Когато е видял, че Камбри е мъртъв, започнал е да действа бързо. Не е било претърсване. Даже и Мик да е бил толкова глупав, че да държи доказателства за сделките с онкозима вкъщи, нямал е време да ги търси. Имал е време само да направи всичко да изглежда като претърсване или вероятна кражба, или сексуално престъпление. Но не е било нито едно от тях. Сбили са се заради онкозима.

Лицето на доктор Тренъроу не трепваше. Когато заговори, устните му се размърдаха, но останалата част остана неподвижна. И думите му приличаха повече на безплодно, макар и очаквано усилие да отрече. В тях не се чувстваше никаква убеденост:

— В петък вечерта бях на пиесата. Знаете това много добре.

— Постановка на открито в училищния двор — рече Сейнт Джеймс. — Едва ли ви е било трудно да се измъкнете за малко, особено след като седяхте отзад. Предполагам, че сте отишли при него след антракта, по време на второто действие. Пътят дотам не е дълъг — не повече от три минути. Тогава сте отишли да се видите с него. Възнамерявали сте само да поговорите за онкозима, но вместо това сте го убили и сте се върнали на пиесата.

— А оръжието? — Дързостта на Тренъроу бе неубедителна. — Нима съм го носил в сакото си из целия Нанрънел?

— За фрактурата на черепа не е имало оръжие. Кастрацията обаче е друго нещо. Взели сте ножа от къщичката.

— И съм го занесъл на пиесата? — Този път презрение, но не по-убедително от дързостта.

— Предполагам, че сте го скрили някъде по пътя. На Върджин Плейс. Може би на Айви Стрийт. В някоя градина или кофа за боклук. Върнали сте се за него по-късно същата нощ и сте го изхвърлили в събота в Хауенстоу. Смея да кажа — точно там, където сте се отървали и от Брук. Защото щом Брук е разбрал, че Камбри е убит, е знаел кой може да го е направил. Но не е можел да си позволи да ви предаде на полицията, без да си нанесе вреда. Планът за онкозима ви е свързвал.

— Всичко това са предположения — рече Тренъроу. — Според това, което казахте досега, съм имал повече причини Мик да остане жив, отколкото да го убивам. Ако ми е осигурявал пациенти, каква полза щеше да ми донесе неговата смърт?

— Не сте имали намерение да го убивате. Ударили сте го в гнева си. Вие сте се интересували от това да спасявате живота на хората, но Мик — само да прибира парите им. Това отношение ви е извадило от релси.

— Няма доказателства. Знаете това. Не и за убийство.

— Забравихте фотоапаратите — рече Сейнт Джеймс.

Тренъроу го погледна втренчено, без да променя изражението си.

— Видели сте ги в къщичката. Предположили сте, че сме снимали трупа. По време на бъркотията в събота, когато арестуваха Джон Пенелин, сте хвърлили фотоапаратите на Дебора от прозореца на спалнята й.

— Но ако това е така — рече Линли, като за момента се чувстваше като защитник на Тренъроу, — защо не ги е занесъл в заливчето? Ако е изхвърлил там ножа, защо не е направил същото и с тях?

— И да рискува да го видят да се разхожда из имението с кутията? Не знам защо досега не съм се сетил колко е глупава тази идея. Можел е да скрие ножа в себе си, Томи. Ако някой го видеше из имението, е можел да каже, че се разхожда, за да му се проясни главата. Щяло е да звучи правдоподобно. Хората са свикнали да го виждат в Хауенстоу. Но не и с фотоапаратите. Предполагам, че ги е занесъл някъде другаде — може би в колата си — по-късно същата вечер. И след това ги е скрил някъде, където е бил сигурен, че никога няма да бъдат намерени.

Линли слушаше и се опитваше да свикне с истината. Всички се бяха смели на абсурдната идея да се развеждат туристи из мините. Всички бяха чули този разговор по време на вечерята. Той изрече името — две думи, които показваха, че най-сетне е приел неопровержимия факт:

— Калаената мина. — Сейнт Джеймс го погледна. — На вечерята в събота вечер. Леля Огъста се бореше със зъби и нокти да не се запечатва калаената мина.

— Това е само предположение! — прекъсна го остро Тренъроу. — Предположение и лудост! Освен връзката с онкозима, нямате нищо друго и само си измисляте тук, в тази стая. И когато подробностите за нашите отношения излязат на бял свят, кой ще повярва на тази история, Томи? Ако, разбира се, искаш нашите отношения да станат публично достояние.

— Все до това опира, нали? — попита Линли. — Винаги всичко започвали свършва с майка ми.

За момент си позволи да погледне отвъд повика за справедливост, към придружаващия го скандал. Можеше да пренебрегне използването на онкозима от Тренъроу, незаконната му клиника и безбожните цени, които пациентите несъмнено е трябвало да плащат за лечението си. Можеше да затвори очи за всичко това и да остави майка си в неведение до края на живота й. Но убийството бе нещо по-различно. То изискваше възмездие. Не можеше да затвори очи за него.

Линли видя как ще се развият събитията през следващите месеци. Съд, неговите обвинения, отричанията на Тренъроу; насоката на делото, по която щеше да поеме защитата — майка му, заклещена по средата и най-сетне назована като причината Линли да порицае публично дългогодишния й любовник.

— Той е прав, Сейнт Джеймс — рече глухо Линли. — Това е само предположение. Дори и да извадим фотоапаратите от мината, главната шахта е наводнена от години. Лентата сигурно е съсипана, независимо какво е имало на нея.

Сейнт Джеймс поклати глава:

— Това е единственото нещо, което доктор Тренъроу не знаеше. Лентата не е във фотоапарата. Дебора ми я даде.

Линли чу дъха на Тренъроу, който излезе със свистене между зъбите му. Сейнт Джеймс продължи:

— И доказателството е там, нали? Вашата сребърна кутийка за хапчета под бедрото на Мик Камбри. Може да успеете да обясните всичко друго, дори можете да обвините Томи, че се опитва да изфабрикува доказателства, за да ви раздели с майка си. Но никога няма да успеете да оборите факта, че кутийката е на снимката с трупа. Съвсем същата, която извадихте от джоба си само преди минути.

Тренъроу погледна към потъналото в мъгла пристанище.

— Това не доказва нищо.

— Когато се вижда на нашите снимки, но липсва на тези, направени от полицията? Това едва ли е така и вие го знаете.

Дъждът барабанеше по прозорците. Вятърът виеше в комина. Някъде далече изстена рог за мъгла. Тренъроу се размърда на стола си и отново се обърна към стаята. Вкопчи ръце една в друга, но не каза нищо.

— Какво се случи? — попита го Линли. — За бога, Родерик, какво се случи?

Тренъроу дълго мълча. Празният му поглед беше закован в пространството между Линли и Сейнт Джеймс. Той посегна към дръжката на най-горното чекмедже на бюрото и я повъртя безцелно между пръстите си.

— Онкозимът — рече той. — Брук не можеше да доставя достатъчно. И без това жонглираше безразсъдно с инвентарната книга в лондонския клон. Но ние имахме нужда от още. Само да знаете колко хора се обаждаха — и продължават да се обаждат — и колко отчаяно търсят помощ. Не можехме да се снабдяваме с достатъчни количества. Но Мик продължаваше да ми праща пациенти.

— Най-накрая Брук е заместил онкозима с нещо друго, нали? — попита Сейнт Джеймс. — Първите ви пациенти са преминали в ремисия, точно както са показвали изследванията на „Айлингтън“. Но след време нещата са тръгнали на зле.

— Той изпращаше лекарството от Лондон по Мик. Когато стана невъзможно да си го доставяме и двамата видяха, че клиниката ще трябва да се затвори, направиха заместител. Хората, които трябваше да преминат в ремисия, започнаха да измират. Не изведнъж, разбира се. Но това се превърна в тенденция. У мен се появиха подозрения. Изследвах лекарството. Оказа се физиологичен разтвор.

— И затова сте се скарали.

— Отидох да се видя с него в петък вечерта. Исках да затворя клиниката. — Той се втренчи в огъня в другия край на стаята. Блясъкът се отразяваше в очилата му като две горещи точки. — Мик изобщо не го беше грижа. За него това не бяха хора, а източници на доходи. „Виж, просто продължавай да въртиш клиниката, докато се доберем до още от онова нещо — каза той. — Че ще загубим няколко от тях? Какво от това? Други ще дойдат. Хората дават мило и драго за шанса си да се излекуват. Защо се горещиш толкова? Печелиш си парички ей така, затова недей да ми се правиш, че не си доволен.“ — Тренъроу погледна Линли. — Опитах се да поговоря с него, Томи. Не можех да го накарам да види. Не можех да го накарам да разбере. Продължих да говоря. Той продължи да не обръща внимание. Накрая… Просто превъртях…

— Когато сте видели, че е мъртъв, сте решили да направите това да изглежда като сексуално престъпление — рече Сейнт Джеймс.

— Мислех си, че ходи с жени от селото. Щеше да изглежда, сякаш нечий съпруг най-сетне го с довършил.

— А парите в къщичката?

— И тях взех. След това направих да изглежда така, сякаш някой е претърсил стаята. Извадих си кърпичката от джоба, за да не оставя отпечатъци. Тогава трябва да съм изпуснал кутийката. Видях я по-късно, когато коленичих до тялото.

Линли се наведе напред.

— Колкото и да е ужасна, смъртта на Мик е започнала като нещастен случай, Родерик. Сбивана, случайност. Ами Брук? Вие бяхте свързани. Защо се страхуваше от него? Дори и да е предположил, че ти си убил Мик, е щял да си мълчи за това. Ако те повалеше, ти щеше да повлечеш и него надолу.

— Нямаше защо да се страхувам от Брук — отвърна Тренъроу.

— Тогава защо…

— Знаех, че иска Питър.

— Искал е…

— Да се отърве от него. Брук беше тук в петък вечерта, когато се върнах вкъщи от пиесата. Разбира се, никога не се бяхме срещали, но не е имал големи трудности да намери вилата. Каза, че Мик е говорил пред Питър. Беше разтревожен. Искаше да направя нещо, за да затворя устата на Мик.

— Което вие вече сте били направили — отбеляза Сейнт Джеймс.

Тренъроу прие мрачното изявление, без да реагира.

— Когато на следващата сутрин чу за убийството, изпадна в паника. Дойде да се види с мен. Мислеше, че е само въпрос на време, докато Питър си спомни някои забележки на Мик и или отиде в полицията, или започне да души наоколо за някого, когото да изнудва. Питър имаше навик, който трябваше да поддържа, нямаше пари и вече беше заплашил Мик. Брук искаше той да умре. А аз не можех да позволя това да се случи.

— Господи! О, господи! — Линли усети как го пронизва съжаление.

— Той каза, че нямало никакъв риск, че можел да го направи да изглежда като свръхдоза. Не знаех какви са намеренията му, но си помислих, че ще мога да го спра. Казах му, че имам по-добър план и го помолих да се срещнем на скалата след тържеството в събота вечерта.

— И тогава сте го убили?

— Бях взел ножа, но той беше пиян. Беше доста лесно да го бутна от скалата и да се надявам да изглежда като нещастен случай. — Тренъроу помълча за момент. Загледа се в няколкото папки, списанията, трите снимки и писалката, наредени по бюрото. — Не съжалявах за това. Нито за момент. И все още не съжалявам.

— Но той вече е дал дрогата на Саша. Било е ерготамин и хинин. Казал й е да го даде на Питър.

— Накъдето и да се обърнех, все бях закъснял. Каква бъркотия. Какъв гаден ужас! — Тренъроу започна ненужно да събира няколко листа, да ги подрежда в купчинка и да ги потупва, за да ги изравни. Огледа стаята с любов. След това каза: — Исках това за нея. Не можех да й предложа Гъл Котидж. Каква нелепа мисъл. Но тя щеше да дойде тук. Онкозимът можеше да направи това възможно, затова бе двойно добър. Можеш ли да разбереш това? Хора, които иначе ще умрат, да живеят и бъдат излекувани, а майка ти и аз най-сетне да бъдем заедно. Исках това за нея. — Той хвана листовете с една ръка, а с другата отвори средното чекмедже на бюрото си. — Ако тогава съществуваше онкозимът, щях да го спася, Томи. Без колебание. Без да се замисля. Независимо от чувствата ми към майка ти. Надявам се да ми вярваш. — Сложи листовете в чекмеджето и подържа ръката си върху тях. — Тя знае ли за това?

Линли си помисли за баща си, който тогава чезнеше. Помисли си за майка си, която се опитваше да прави каквото може с живота си. Помисли си за брат си, който бе израснал сам в Хауенстоу. Помисли си за Тренъроу. Отговори с усилие:

— Не знае.

— Слава богу! — Ръката на Тренъроу се плъзна в чекмеджето, след това се показа. Убит блясък на метал. Държеше револвер. — Слава богу — повтори той и го насочи към Сейнт Джеймс.

— Родерик! — Линли гледаше втренчено оръжието. През ума му се стрелнаха диви мисли, абсолютно несвързани. Покупка от черния пазар, останал от войната, оръжейната в Хауенстоу. Разбира се, че се беше приготвил за този момент. От дни му даваха сигнали. Въпросите, срещите, обажданията им. — Родерик, за бога!

— Да — рече Тренъроу. — Предполагам, че е точно така.

Томас бързо премести погледа си. Лицето на Сейнт Джеймс не се беше променило — не показваше дори сянка от чувство. Линли улови с периферното си зрение някакво движение и отново погледна към пистолета. Пръстът на Тренъроу се плъзгаше към спусъка.

Внезапно пред него пак се появи онази възможност — тематично повторение, което не можеше да избегне. Беше всяко негово гадно желание, поднесено му на тепсия.

Имаше само частица от секундата, за да вземе решение. „Избирай“, каза си яростно той. И го направи.

— Родерик, не можеш да се надяваш…

Думите на Линли бяха прекъснати от изстрела на пистолета.

 

 

Дебора притисна пръсти в кръста си, за да поотпусне уморените си мускули. В стаята беше топло и въпреки че прозорецът беше открехнат, димът от цигарите на Хари Камбри правеше въздуха зловонен, дразнещ очите и задушен.

Всички в офиса продължаваха работата си. От време на време звъняха телефони, тракаха клавишите на компютрите, отваряха се и се затваряха чекмеджета, подът скърцаше под стъпките. Дебора беше прегледала съдържанието на цял един от шкафовете, но не постигна нищо, освен три порязвания от хартия между пръстите и петна от печатарско мастило по дланите. От звуците, които издаваше Хари Камбри — стонове, въздишки и измърморени ругатни, — не личеше да има по-добър късмет.

Тя потисна една прозявка. Чувстваше се напълно изцедена. Беше спала само час или два след зазоряване, но дори тогава накъсаните сънища я бяха оставили физически изтощена и емоционално износена. Усилието да не мисли за предишната нощ бе взело своята дан. Сега искаше само да спи, отчасти като помощ, но главно като бягство. Още докато си мислеше за това, клепачите й натежаха. Дъждът барабанеше приспивно по покрива, в стаята беше топло, а мърморенето на гласовете — толкова успокояващо…

Вой на сирени долу на улицата я разсъни внезапно. Първо една, после втора. Секунди по-късно и трета. Джулиана Вендейл стана от бюрото си и отиде до прозореца. Дебора се приближи до нея, докато Хари Камбри се изправяше на крака.

Една линейка свиваше от Пензънс Роуд по Пол Лейн. На известно разстояние пред нея, точно където Пол Лейн започваше да се изкачва по хълма, две полицейски коли се движеха бързо през дъжда. Едновременно с това един телефон в офиса иззвъня. Джулиана се обади. Разговорът бе главно монолог. Нейните отговори бяха кратки и се състояха само от:

— Кога?… Къде?… Смъртоносно?… Добре. Да. Благодаря.

Тя затвори и каза на Камбри:

— У Тренъроу е имало стрелба.

Дебора имаше време само колкото да предусети опасността и да каже:

— Тренъроу? — И Хари Камбри се размърда.

Той се хвърли към вратата, като пътьом грабна два фотоапарата и мушама. Отвори рязко и кресна през рамо на Джулиана Вендейл:

— Остани на телефоните!

Докато трополеше надолу по стълбите, премина друга полицейска кола. Без да обръщат внимание на дъжда, клиентите на „Котвата и розата“, както и някои от обитателите на Пол Лейн започнаха да излизат от сградите и да се вливат в преследването. Хари Камбри беше заклещен между тях и се мъчеше да си проправи път през тълпата, а фотоапаратите се удряха в бедрата му. Дебора гледаше от прозореца. Търсеше ги напразно — една руса и една чернокоса глава. Със сигурност трябваше да са сред тълпата. След като чуеха името Тренъроу, щяха да се отправят към вилата.

Един глас от улицата изрева:

— Не знам! Май е мъртъв!

Думите й подействаха като електрически ток. Когато ги чу, Дебора видя лицето на Саймън. Спомни си как бе погледнал Томи — с мрачна решителност, — преди да го отведе от офиса. После си помисли с ужас: „Отишли са при Тренъроу.“

Изхвръкна от стаята и хукна надолу по стълбите. Разбута тълпата, която все още стоеше на вратата, и излезе със залитане навън. Дъждът я запердаши. Минаваща кола наду клаксона. Гумите й минаха през една локва и изпратиха във въздуха облак от пръски. Но Дебора не забелязваше нищо. Усещаше само нуждата си да намери дома на Тренъроу и страха от стрелбата.

През последните три години Линли само бе намеквал за дисхармонията в живота си. И дори тогава го правеше с действия, а не с думи. Решение да прекара Коледата с нея, а не със семейството си; писмо от майка му, останало неотворено със седмици; телефонно съобщение, на което така и не бе отвърнал. Но докато вървяха към заливчето същия следобед, той й каза, че е изоставил всичко: враждебността, дисхармонията, горчивината, гнева. Ако сега се беше случило нещо, щеше да бъде направо извратено. Не мъртъв. Не!

Думите я понесоха към склона на хълма. Дъждовна вода, стичаща се от един покрив без улуци, я удари по бузите и я заслепи за момент. Тя се спря, за да си проясни зрението, а тълпата около нея се движеше, тичаше към сините светлини в далечината. Въздухът бе оживял от предположения за смъртта. Ако имаше труп, който да бъде видян, или кръв, която да бъде помирисана, тук бяха хората, достойни да изпълнят задълженията.

На първата пресечка една внушителна лелка, която дърпаше за ръката ревящо момченце, я блъсна към изпотените прозорци на кафене „Талисман“.

— Внимавай къде вървиш! — кресна й яростно жената. Беше с римски сандали, завързани чак до коленете. Тя дръпна момченцето към себе си. — Скапани екскурзианти! Да не е ващ’то село?

Дебора не си направи труда да отговори, а си проправи път с лакти покрай нея.

По-късно щеше да си спомня бягането презглава през селото и нагоре към хълма във вечно променящ се колаж: на вратата на един магазин имаше измокрена от дъжда табела, на която думите „крем“ и „шоколадов сладкиш“ се бяха размазали една в друга; самотен слънчоглед с наведена огромна глава; палмови клончета, лежащи в локва; мляскащи отворени усти, които крещяха към нея неразбираеми думи; колело на велосипед, което започна да се върти безкрайно, когато зашеметеният му ездач се просна на пътя. Но в момента не виждаше нищо друго, освен Томи в безброй образи, всеки по-жив от предишния, и всеки от тях я обвиняваше за предателството. Това щеше да бъде нейното наказание за оня момент себична слабост със Саймън.

„Моля те“, помисли си тя. Ако можеше да се пазари и обещава, щеше да изпълни всичко. Без да се замисля. Без да съжали и за миг.

Когато изкачи склона точно над селото, една полицейска кола мина покрай нея с бясна скорост и вдигна във въздуха рой камъчета и пръски от локвите. Нямаше нужда да надува клаксона, за да си проправя път. Проливният дъжд беше обезкуражил по-малко твърдоглавите търсачи на силни усещания. Бяха започнали да търсят убежище — някои в магазините, други по входовете, трети се натрупаха в методистката църква. Дори събитието с кръв и труп не си заслужаваше съсипването на хубавите летни дрехи.

Само най-любопитните бяха завършили изкачването. Дебора метна мократа коса назад от лицето си и ги видя събрани пред алеята, където беше опъната полицейска лента, за да ги държи на разстояние. Там една група беше потънала в замислено мълчание, нарушавано само от разгорещения глас на Хари Камбри, който спореше с неумолимия полицай и настояваше да го пуснат вътре.

Зад тях, на хълма, дъждът нападаше вилата на Тренъроу. Всичките й прозорци светеха. Около нея се тълпяха униформени мъже. От полицейските автомобили, паркирани на кръговата алея, святкаха лампи.

— Чух, че бил прострелян — промърмори някой.

— Изнесоха ли някого?

— Тц.

Дебора огледа предната част на вилата, като разблъскваше мъжете и търсеше някакъв знак. Той беше добре, нищо му нямаше, трябваше да бъде между тях. Не можеше да го намери. Започна да си пробива път през зяпачите към полицейската лента. Детски молитви се надигнаха към устните й и замряха неизказани. Пазареше се с Бога. Молеше го да бъде наказана по друг начин. Молеше за разбиране. Признаваше грешките си.

Пъхна се под лентата.

— Не, не може, госпожице! — Полицаят, който спореше с Камбри, излая командата от десет крачки разстояние.

— Но това е…

— Останете на мястото си! — кресна той. — Да не сте на панаир!

Без да мисли, Дебора се хвърли напред. Нуждата да разбере какво се е случило засенчваше всичко останало.

— Ей, вие! — Полицаят тръгна към нея и се приготви да я избута обратно в тълпата. В това време Хари Камбри се стрелна покрай него и хукна нагоре по алеята. — По дяволите! — викна полицаят. — Ей! Камбри!

След като бе изпуснал единия, нямаше намерение да изпусне и другия. Той сграбчи Дебора за ръката и махна на един автомобил панда, който току-що бе спрял до него.

— Хванете тая — викна той на полицаите в колата. — Другият се промъкна покрай мен.

— Не! — Дебора се замъчи да се освободи, а в гърдите й се надигаше гняв от собственото й безсилие. Не можеше дори да се отскубне от ръката на полицая. Колкото повече му се съпротивляваше, толкова по-непреклонен ставаше той.

— Госпожице Котър?

Тя се извърна рязко. В момента дори и някой ангел не можеше да бъде по-приятна гледка от преподобния господин Суини. Облечен в черно, той стоеше под огромен като палатка чадър и примигваше тържествено към нея през дъжда.

— Томи е във вилата — рече тя. — Господин Суини, моля ви!

Свещеникът се намръщи и погледна алеята с присвити очи.

— О, боже! — Дясната му ръка се поразтвори и сви върху дръжката на чадъра, докато премисляше възможностите. — О, боже! Да. Разбирам. — Последното като че ли показваше, че е взел решение. Господин Суини се изпъна в пълния си ръст, не повече от метър й седемдесет, и каза на полицая, който продължаваше да държи решително Дебора за ръката. — Разбира се, познавате лорд Ашъртън — каза авторитетно той. Тонът щеше да изненада повечето от енориашите му, които никога не го бяха виждали толкова сериозен, освен сред нанрънелските актьори, когато нареждаше на Касио и Монтано да вдигнат шпагите си. — Това е годеницата му. Пуснете я да мине.

Полицаят изгледа омърляната Дебора. Изражението му ясно показваше, че не вярва да има някаква връзка между нея и някого от семейство Линли.

— Пуснете я — повтори господин Суини. — Аз сам ще я придружа. Може би трябва да бъдете повече загрижен за журналиста, отколкото за тази млада дама.

Полицаят отново погледна скептично Дебора. Тя чакаше с трепет решението му.

— Добре. Вървете. Но не се пречкайте.

Устните на Дебора оформиха думата „благодаря“, макар че само част от мозъка й осъзна, че я е изрекла. Останалата беше заета от предчувствия и страх.

— Моля те, не Томи! — прошепна тя. — Не така. Моля те! Бих понесла всичко друго.

— Хайде, всичко ще бъде наред — промърмори разсеяно господин Суини. — Наистина. Ще видите.

Минаха между смачканите ралици, докато си проправяха път по тясната алея към предната част на вилата. Дъждът беше поотслабнал, но Дебора вече беше мокра до кости, така че чадърът на господин Суини не означаваше нищо за нея. Тя потрепери и се притисна до ръката му.

— Ужасна работа — рече господин Суини, сякаш в отговор на потреперването й. — Но всичко ще се оправи. След мъничко ще видите.

Дебора чу думите, но не бе толкова глупава, че да им повярва. Вече нямаше шанс за оправяне. Подигравателната вълна от възмездия винаги помиташе живота на човека, когато най-малко биваше подготвен за това. Нейното време беше дошло.

Въпреки многото хора по двора, бе необичайно тихо, когато наближиха вилата. Пращенето на полицейската радиостанция беше единственият шум — една диспечерка даваше наставления на полицаите недалеч от сцената. На кръговата алея под глоговото дърво бяха паркирани под странни ъгли три полицейски коли, сякаш шофьорите им бяха изхвръкнали от тях, без да си направят труда да се загрижат къде и как са спрели. На задната седалка на една от тях Хари Камбри крещеше приглушено на сърдит полицай, който като че ли го беше приковал с белезници за вътрешността на колата. Когато видя Дебора, Камбри се напъна да покаже лицето си през прозореца.

— Мъртъв! — извика той, преди полицаят да успее да го дръпне обратно в колата.

Беше се случило най-страшното. Дебора видя линейката, спряна до входната врата, но не толкова близо, колкото полицейските коли, защото нямаше нужда от нея. Тя се вкопчи безмълвно в ръката на господин Суини, но той й посочи верандата, сякаш бе прочел най-лошите й страхове.

— Вижте — подкани я.

Дебора си наложи да погледне към входната врата. Видя го. Очите й зашариха диво по цялото му тяло, търсейки рани. Но ако не се смяташе мокрото му яке, беше непокътнат — макар и много блед — и говореше мрачно с инспектор Боскоуън.

— Слава богу! — прошепна тя.

Още докато го изричаше, входната врата се отвори. Линли и Боскоуън отстъпиха настрани, за да направят път на двама мъже да изнесат носилката с трупа. Беше покрит от глава до пети с чаршаф, сякаш за да го запазят от дъжда и погледите на любопитните. Едва когато го видя, едва когато чу входната врата да се затваря с куха безвъзвратност, Дебора разбра. Все пак продължаваше да се озърта като луда из двора на вилата, между ярко осветените прозорци, колите и вратата. Продължаваше да го търси, сякаш това можеше да промени неотменимата реалност.

Господин Суини каза нещо, но Дебора не го чу. Чувстваше само собственото си пазарене: Бих могла да понеса всичко друго.

Детството, животът й блеснаха пред нея за миг, но за пръв път не оставиха след себе си нито гняв, нито болка, а само разбиране — пълно и твърде закъсняло. Тя прехапа устни толкова силно, че усети вкус на кръв, но това не беше достатъчно, за да заглуши изтерзания й вик:

— Саймън! — Хвърли се към линейката, където вече бяха натоварили трупа.

Линли се извърна рязко. Видя я как се хвърля слепешката през колите. Тя се подхлъзна веднъж на хлъзгавия паваж, но се изправи и продължи да крещи името му.

Стигна до линейката и дръпна ръчката, която отваряше задната й врата. Един полицай се опита да я спре, след това към него се присъедини втори. Тя ги отблъсна. Риташе, драскаше. И през цялото време не преставаше да крещи името му. Висока и писклива, това бе двусричната погребална песен, която Томас знаеше, че ще чува — когато най-малко му се искаше — до края на живота си. Трети полицай се присъедини към усилието да я усмирят, но тя се отскубна.

Потресен, Линли се извърна от гледката и потърси с ръка бравата.

— Саймън — рече той.

Другият беше в антрето с икономката на Тренъроу. Жената хълцаше, скрила лице в тюрбана, който беше свалила от главата си. Той погледна към Линли и понечи да заговори, но се поколеба и лицето му стана по-мрачно, когато виковете на Дебора се засилиха. Докосна нежно рамото на Дора и отиде при Линли на вратата. Спря се като закован, когато видя как дърпат Дебора от линейката и тя се съпротивлява на всяка крачка, която я отдалечаваше от нея. Погледна Томас.

Линли извърна очи.

— За бога, върви при нея! Тя мисли, че си ти. — Не можеше да погледне приятеля си. Не искаше да го вижда. Само се надяваше Сейнт Джеймс да поеме нещата в свои ръце без повече приказки между тях. Явно тази работа нямаше да я бъде.

— Не. Тя само…

— Просто върви, да те вземат дяволите. Върви!

Минаха секунди, преди Сейнт Джеймс да се размърда, но когато най-сетне излезе на алеята, Линли намери изкуплението, което търсеше от толкова време. Наложи си да гледа.

Саймън заобиколи полицейските коли и се приближи до групата. Вървеше доста бавно. Не можеше да се движи бързо. Походката му не позволяваше, осакатена и грозна, възпирана от болката. Походката, която самият Линли му беше осигурил.

Сейнт Джеймс стигна до линейката. Извика името на Дебора. Сграбчи я, притегли я към себе си. Тя започна да се съпротивлява яростно, като плачеше и пищеше, но само за момент, докато видя кой е. След това се отпусна в прегръдките му, тялото й се разтърси от ужасни ридания, главата му се наведе към нейната и ръцете му се вплетоха в косите й.

— Всичко е наред, Дебора — чу Линли да казва Сейнт Джеймс. — Съжалявам, че се изплаши. Добре съм, любов моя. — След това замърмори ненужно: — Любов моя. Любов моя!

Дъждът ги валеше, полицаите се размърдаха около тях, но Саймън и Дебора като че ли не забелязваха нищо, освен обятията на другия.

Линли се обърна и влезе в къщата.

 

 

Събуди я някакво движение. Дебора отвори очи. Те се насочиха към висок сводест таван. Тя се втренчи объркано в него. След това обърна глава и видя покритата с дантели тоалетка, сребърните четки за коса и старото огледало на подпорки. „Спалнята на прапрабаба Ашъртън“, помисли си. Разпознаването на стаята върна почти всичките спомени. Образите на заливчето, на офиса на вестника, на тичането нагоре по хълма, на покрития труп се сляха в ума й. И в центъра им беше Томи.

От другия край на стаята някой отново се раздвижи. Завесите бяха спуснати, но лъч дневна светлина падаше върху стола до камината. Линли седеше на него с изпружени напред крака. На масичката до него имаше поднос с храна. Закуска, доколкото се виждаше. Дебора съгледа смътно поставката за препечен хляб.

Отначало не каза нищо, а се опита да си спомни събитията, последвали онези ужасни мигове във вилата на Тренъроу. Спомни си как я накараха да пие бренди, гласовете, звъна на телефони, след това някаква кола. Неизвестно как, бе се върнала от Нанрънел до Хауенстоу и се бе добрала до леглото.

Носеше синя сатенена нощница, която й бе непозната. В долния край на леглото лежеше подобен халат. Тя седна.

— Томи?

— Ти си будна. — Линли отиде до прозореца и дръпна леко завесите, така че в стаята да влиза повече светлина. Прозорците вече бяха открехнати, но той ги разтвори още повече и крясъците на чайките и кормораните нахлуха за звуков фон.

— Колко е часът?

— Минава десет.

— Десет?

— Спиш от вчера следобед. Не си ли спомняш?

— Само откъслечно. Отдавна ли чакаш?

— От известно време.

Тогава Дебора видя, че той е облечен в дрехите, които бе носил и в Нанрънел. Лицето му беше небръснато, а кожата под очите му беше потъмняла и набръчкана от умора.

— Бил си при мен цялата нощ.

Той не отговори. Остана до прозореца, далече от леглото. Над рамото му се виждаше небето. На неговия фон косата му изглеждаше като позлатена от слънцето.

— Може би ще е добре тази сутрин да те откарам със самолета до Лондон. Когато си готова. — Той посочи подноса. — Стои тук от осем и половина. Да помоля ли да ти донесат друг?

— Томи — каза тя. — Би ли… има ли… — Опита се да огледа лицето му, но той го държеше извърнато и то не показваше никакъв отговор, затова Дебора остави думите да замрат.

Линли бръкна в джобовете си и отново погледна през прозореца.

— Докараха Джон Пенелин у тях.

Дебора поде тази нишка:

— Ами Марк?

— Боскоуън знае, че той е взел „Дейз“. Колкото до кокаина… — Той въздъхна. — Ако питат мен, това решение принадлежи на Джон. Няма да го вземам вместо него. Не знам какво смята да направи. Може още да не е готов да се разграничи от Марк. Просто не знам.

— Можеше да докладваш за него на полицията.

— Можех.

— Но няма да го направиш.

— Мисля, че ще е най-добре, ако това дойде от Джон. — Той продължи да гледа през прозореца с глава, вдигната към небето. — Хубав ден. Добър е за летене.

— Ами Питър? — попита тя. — Отпаднаха ли подозренията към него? А към Сидни?

— Сейнт Джеймс смята, че Брук е взел ерготамина от аптекар в Пензънс. Това лекарство се дава само с рецепта, но няма да е за пръв път аптекарят да даде тайно нещо на клиент. Сигурно е прозвучало съвсем безобидно. Оплакване от мигрена. Аспиринът не помага. В събота не работи никой лекар.

— Не смята, че Джъстин е взел от неговите хапчета?

— Не вижда причина Брук да е знаел, че ги взема. Казах му, че в този момент това няма кой знае какво значение, но той иска Сидни да бъде напълно оправдана, Питър също. Отиде в Пензънс. — Гласът му замря. Монологът му беше приключил.

Дебора усети свиване в гърлото. В позата му личеше страхотно напрежение.

— Томи — рече тя. — Видях те на верандата. Знаех, че си жив и здрав. Но когато зърнах трупа…

— Най-лошата част беше с майка — прекъсна я той. — Това, че трябваше да кажа на майка. Да я гледам в очите и да знам, че всяка моя дума я съсипва. Но тя не заплака. Не и пред мен. Защото и двамата знаем, че в дъното на всичко стои моята вина.

— Не!

— Ако се бяха оженили още преди години, ако им бях позволил да се оженят…

— Томи, не!

— Затова не пожела да го жали пред мен. Не ми позволява да й помогна.

— Томи, мили мой…

— Беше ужасно. — Той прокара пръсти по рамката на прозореца. — За момент си помислих, че наистина ще застреля Сейнт Джеймс, но той лапна дулото. — Линли се покашля. — Защо се получава така, че човек никога не може да бъде подготвен за такава гледка?

— Томи, познавам го, откакто се помня. Той е като от моето семейство. Когато си помислих, че е мъртъв…

— Кръвта. Мозъкът, който напръска прозореца. Мисля, че ще виждам това до края на живота си. Това и всичко останало. Като проклет филм, който ще се прожектира под клепачите ми всеки път, когато затворя очи.

— О, Томи, моля те! — рече пресекливо тя. — Моля те! Ела тук!

При тези думи кафявите му очи срещнаха непоколебимо нейните.

— Това не е достатъчно, Деб.

Каза го съвсем внимателно. Дебора ГО чу и се изплаши.

— Кое не е достатъчно?

— Че те обичам. Че те желая. Преди си мислех, че Сейнт Джеймс е страхотен глупак, задето не се е оженил за Хелън през всичките тези години. Изобщо не можех да го разбера. Предполагам, че през цялото време съм знаел, но не съм искал да си го призная.

Дебора пренебрегна думите му.

— Църквата в селото ли ще използваме, Томи? Или в Лондон ще бъде по-добре? Как мислиш?

— Църква ли?

— За сватбата, скъпи. Как мислиш?

Той поклати глава:

— Не бих се съгласил просто да ме понасяш, Дебора. Не искам да те притежавам по този начин.

— Но аз те желая — прошепна тя. — Обичам те, Томи!

— Знам, че искаш да го вярваш. Бог ми е свидетел, че аз също искам да го вярвам. Ако беше останала в Америка, ако никога не се беше върнала у дома, ако аз бях отишъл при теб, може би щяхме да имаме някакъв шанс. Но при това положение…

Продължаваше да стои в другия край на стаята. Дебора не можеше да понася това разстояние. Тя протегна ръка.

— Томи. Томи! Моля те!

— Животът ти ще бъде пълен само със Саймън. Знаеш това. И двамата го знаем.

— Не, аз… — Не можа да довърши изречението. Искаше да се бунтува, да се съпротивлява на казаното от него, но той бе стигнал до истина, която Дебора от дълго време избягваше.

Линли погледа лицето й, преди отново да заговори:

— Да ти дам ли един час, преди да тръгнем?

Тя отвори уста с намерението да обещава, да отрича, но откри, че не е в състояние.

— Да. Един час — каза Дебора.