Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (26)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Когато Линли приземи самолета в Лендс Енд, времето започваше да се разваля. Тежки сиви облаци пристигаха от югозапад, а мекият бриз в Лондон тук се бе превърнал във вятър, който миришеше на дъжд. Линли си помисли мрачно, че тази промяна на времето е в тон с промените, настъпили в настроението му и обстоятелствата. Защото сутринта му бе започнала с приповдигнат от надежда дух, но само няколко часа след като реши, че бъдещето ще донесе мир във всяко ъгълче от живота му, тази надежда бе смазана от лоши предчувствия, които вярваше, че е оставил зад гърба си.

За разлика от тревогата през последните няколко дни, това безпокойство нямаше нищо общо с брат му. Даже напротив, срещите с Питър през нощта му донесоха чувство на обновление и прераждане. По време на дългия си престой в Скотланд Ярд семейният адвокат им описа с прозрачна яснота каква е опасността за Питър, ако смъртта на Мик Камбри не бъде приписана твърдо на Джъстин Брук. Двамата братя обаче преминаха от обсъждане на правните подробности към крехко общуване, в което всеки от тях правеше първите си колебливи стъпки, за да разбере държанието на другия в миналото — необходима прелюдия към опрощаване на сторените грехове. От часовете, които Томас прекара в разговори с брат си, му стана ясно, че разбирането и опрощението вървят ръка за ръка. Призоваването на едното означаваше изпитване и на другото. И ако разбирането и опрощението трябваше да се разглеждат като добродетели — като сила на характера, а не като слабост, то за него бе крайно време да приеме, че тези добродетели могат да въведат хармония в единствената връзка в неговия живот, където имаше най-голяма нужда от това. Не беше сигурен какво ще й каже, но знаеше, че е готов да говори с майка си.

Това намерение — решителността, която придаваше лекота на стъпките и изправяше раменете му — започна да се разпада още с пристигането му в Челси. Тогава Линли се втурна по стъпалата пред къщата, почука на вратата и се изправи лице в лице с най-нелепия си страх.

Отвори му Сейнт Джеймс. Предложи му съвсем любезно да изпият по едно кафе, преди да тръгнат, и говореше достатъчно уверено, докато излагаше теорията си, че Джъстин Брук е виновен за смъртта на Саша Нифърд. При други обстоятелства тази информация щеше да изпълни Линли с обичайното вълнение, което изпитваше при приключването на даден случай. Само че при сегашното положение дори не можеше да чуе думите на Сейнт Джеймс, камо ли да разбере колко добре обясняват случилото се в Корнуол и Лондон през последните пет дни. Вместо това забеляза, че лицето на приятеля му е повехнало като от болест; видя, че бръчките на челото му са станали още по-дълбоки; усети напрежението в гласа му, докато Сейнт Джеймс излагаше мотиви, средства и възможности, и почувства как по кожата му преминава хлад и се настанява във всеки орган на тялото му. Увереността и волята, които служеха като знак на този ден, загубиха набързо битката с нарастващото му удивление.

Знаеше, че може да има само една причина за промяната у Сейнт Джеймс и тя слезе по стълбите след няма и три минути от пристигането му, като нагласяше пътьом кожената каишка на чантичката си. Когато Дебора дойде при тях, Линли видя лицето й, прочете в него истината и сърцето му се сви. Прииска му се да даде воля на гнева и ревността си, но в съзнанието му се надигнаха поколенията добро възпитание и започнаха да направляват поведението му. Вместо да поиска обяснение, той се впусна в безсъдържателен светски брътвеж, предназначен, за да мине по-лесно напрегнатият момент.

— Работила си много над снимките ли, скъпа? — попита я той и прибави, защото дори и доброто възпитание си имаше своите граници. — Изглеждаш така, сякаш не си мигнала. Цялата нощ ли прекара будна? Свърши ли ги?

Дебора не погледна към Сейнт Джеймс, който отиде в кабинета си и започна да рови по бюрото.

— Почти. — Тя се приближи до Линли, прегърна го, надигна се да го целуне и прошепна срещу устните му: — Добро утро, миличък Томи! Липсваше ми снощи.

Той я целуна и веднага я усети да откликва. Запита се дали всичко останало не е било плод на жалката му несигурност. Каза си, че сигурно е така. Все пак отговори:

— Ако имаш да вършиш още работа, няма нужда да идваш с нас.

— Искам да дойда. Снимките могат да почакат. — След това се усмихна и отново го целуна.

През цялото време, докато Дебора беше в прегръдките му, Линли усещаше остро присъствието на Сейнт Джеймс. По време на пътуването до Корнуол усещаше присъствието и на двамата. Изследваше всеки нюанс от държанието им към него, от държанието им един към друг. Оглеждаше внимателно под микроскопа на подозрението си всяка дума, всеки жест и забележка. Когато Дебора изричаше името на Сейнт Джеймс, в съзнанието му това се превръщаше в тайна любовна клетва. Когато Сейнт Джеймс погледнеше Дебора, сякаш открито заявяваше желанието и връзката си с нея. Докато Линли приземи самолета на летище „Лендс Енд“, вратът му вече беше схванат от напрежение. Но тази болка бе второстепенна. Изобщо не можеше да се сравни със самопрезрението му.

По време на пътуването до Съри и полета подлютените чувства му позволиха да води само съвсем повърхностен разговор. И тъй като никой от тях не притежаваше способността на лейди Хелън да изглажда трудните моменти със забавен брътвеж, разговорът им се изчерпа почти веднага. Когато най-сетне пристигнаха в Корнуол, атмосферата в самолета бе натежала от неизказани думи. Линли знаеше, че не е единственият, който въздъхна от облекчение, когато слязоха от самолета и видяха Джаспър да ги чака наблизо с колата.

По време на пътуването към Хауенстоу в колата цареше мълчание, нарушавано само от Джаспър. Той каза на Линли, че лейди Ашъртън е уредила две момчета от фермата да го чакат в заливчето, „кат’ рекохте, че искате“. Довери, че Джон Пенелин още бил в ареста в Пензънс, но всички научили добрата вест, че „господин Питър го били намерили“.

— Нейно благородие изглежда десет годинки по-млада тая сутрин, кат’ знае, че на момчето нищо му няма — заключи Джаспър. — От осем и пет пердаши топките за тенис.

Не казаха нищо повече. Сейнт Джеймс ровеше из книжата в куфарчето си, Дебора наблюдаваше пейзажа, а Линли се опитваше да проясни съзнанието си. По тесните улички не срещнаха нито човек, нито животно, докато не свиха по алеята към къщата. Нанси Камбри седеше на стъпалата пред дома на управителя. В ръцете й Моли сучеше жадно от шишето.

— Спри колата — рече Линли на Джаспър, а след това се обърна към останалите. — Нанси е знаела за статията на Мик от самото начало. Може би ще ни разкаже някакви подробности, ако й кажем какво ни е известно.

Сейнт Джеймс не изглеждаше особено убеден. От начина, по който си погледна часовника, личеше, че бърза да отиде в заливчето и след това в офиса на вестника, преди да е минало много време. Но не възрази. Дебора също. Тримата слязоха от колата.

Нанси се изправи, когато видя кой идва. Въведе ги в къщата и в антрето се обърна към тях. Над дясното й рамо висеше стара, избеляла бродирана кърпа от вълнени конци — сцена на семеен пикник с две деца, родителите им, куче и празна люлка, висяща от едно дърво. Надписът почти не се четеше, но вероятно говореше с добронамерена неточност за благословията на семейния живот.

— Марк не е ли тук? — попита Линли.

— Отиде до Сейнт Айвс.

— Значи баща ти още не е казал нищо за него, за Мик и за кокаина на инспектор Боскоуън?

Нанси не направи опит да се преструва, че нищо не разбира, само каза:

— Не знам. Не съм чула нищо. — След това отиде в дневната, където остави шишето на Моли на телевизора, а бебето в количката. — Добро момиче — рече тя и я потупа по гърба. — Добричката малка Моли. Хайде да поспиш.

Отидоха при нея. Щеше да бъде естествено да седнат, но отначало никой не го направи. Вместо това, заеха позиции като тромави актьори, които още не знаят къде ще се закучи играта им: Нанси с ръка върху дръжката на количката, Сейнт Джеймс с гръб към еркерния прозорец, Дебора близо до пианото, Линли срещу нея до вратата на дневната.

Нанси изглеждаше така, сякаш очакваше това неочаквано посещение да й донесе най-лошото. Погледът й пробяга плашливо по тях.

— Имате новини за Мик — каза тя.

Сейнт Джеймс и Линли й изложиха фактите и предположенията си. Тя ги изслуша без въпроси или забележки. От време на време като че ли я сполетяваше мимолетна мъка, но общо взето изглеждаше загубила чувствителност към всичко. Сякаш с пристигането им си бе наложила да не усеща нищо повече — не само от смъртта на съпруга си, но и от някои недотам благоприятни аспекти от живота му.

— Значи никога не ти е споменавал за „Айлингтън“? — попита Линли, когато завършиха разказа си. — Или за онкозима? Или за един биохимик на име Джъстин Брук?

— Никога. Нито веднъж.

— Беше ли типична за него тази тайнственост, що се отнася до статиите му?

— Преди да се оженим — не. Тогава говореше за всичко. Когато бяхме любовници. Преди бебето.

— А след като дойде бебето?

— Все повече и повече отсъстваше. Винаги заради някоя статия.

— В Лондон ли?

— Да.

— Знаеш ли, че е държал апартамент там? — попита Сейнт Джеймс.

Когато Нанси поклати глава, Линли каза:

— Но след като баща ти говореше, че Мик е издържал други жени, не ти ли е минавало през ум, че може да има любовница и в Лондон? Това би било; съвсем разумно предположение, нали, като се има предвид колко често е ходил там?

— Не. Имаше… — Колебливостта я издаваше какво се опитва да реши. Трябваше да направи избор между предаността и истината. А и съществуваше въпросът дали в този случай истината е предателство. Накрая като че ли реши и вдигна глава. — Нямаше други жени. Татко само така си мислеше. Аз го оставих да вярва, че Мик има други жени. Така ми беше по-лесно.

— По-лесно, отколкото да му позволиш да открие, че зет му обича да носи женски дрехи?

Въпросът на Линли като че ли освободи Нанси от месеците пазене на тайна. Ако не друго, поне за момент изглеждаше облекчена.

— Никой не знаеше — промълви тя. — До ден-днешен никой не знае, освен мен. — Тя се отпусна на креслото до количката. — Мики. О, господи, горкият Мики!

— Как разбра?

Тя извади смачкана салфетка от джоба на пеньоара си.

— Точно преди да се роди Моли. В скрина му имаше разни неща. Отначало си помислих, че има любовница и не казах нищо, защото бях в осмия месец и с Мик не можехме… затова си помислих…

Колко разумно звучеше, докато Нанси им обясняваше с пресеклив глас. Понеже била бременна, не можела да обслужва съпруга си, затова трябвало да приеме, ако той търсел други жени. Все пак го била насилила да сключи този брак. Само себе си трябвало да обвинява, ако в резултат й причинявал болка. Затова не можела да се изправи пред него с доказателството за изневярата. Щяла да се примири и да се надява накрая да го спечели обратно.

— Скоро след като бях започнала да сервирам в „Котвата и розата“, една вечер се върнах у дома. Намерих го. Беше облечен изцяло в моите дрехи. Беше си сложил и грим. Дори си беше намерил и перука. Помислих си, че аз съм виновна. Нали разбирате, обичах да си купувам разни неща, нови дрехи. Исках да бъда модерна. Да изглеждам хубава заради него. Мислех си, че това ще го върне към мен. Отначало реших, че се опитва да ме накаже, задето харча пари. Но съвсем скоро видях, че… той наистина… това го възбуждаше.

— Какво направи, след като го намери така?

— Изхвърлих си гримовете. До последния. Нарязах си дрехите. Направих ги на парчета с месарския нож в задната градина.

Линли си спомни разказа на Джаспър.

— Баща ти тогава те е видял, нали?

— Помисли си, че съм намерила дрехи, забравени от някоя. Затова вярваше, че Мик има любовници. Оставих го да си мисли така. Защо да му казвам истината? А и Мик ми обеща, че никога повече няма да го прави. Мислех си, че ще успее да удържи на думата си. Изхвърлих всичките си хубави дрехи, за да не го изкушавам. И той се опита да устои. Наистина се опита. Само че не можеше да се спре. Започна да носи вкъщи разни неща. Аз ги намирах. Опитвах се да говоря с него. Двамата се опитвахме да говорим. Но нищо не се получаваше. Ставаше все по-лошо и по-лошо. Като че ли все повече нарастваше нуждата му да се конти. Даже го направи една нощ в офиса на вестника и баща му го хвана. Хари направо побесня.

— Значи баща му е знаел?

— Преби го от бой. Мик се върна у дома. Беше разкървавен и ругаеше. И плачеше. Тогава си помислих, че може да спре.

— Но вместо това е започнал втори живот в Лондон.

— Мислех си, че е по-добре. — Тя избърса очи и си издуха носа. — Смятах, че се е излекувал. Мислех си, че имаме шанса да бъдем щастливи. Както когато бяхме гаджета. Тогава бяхме щастливи.

— И никой друг ли не знаеше за това? Марк? Някой от селото? Или от служителите на вестника?

— Само аз и Хари. Това е всичко — каза тя. — Мили боже, това не беше ли достатъчно?

— Какво мислиш? Било ли е достатъчно, Сейнт Джеймс?

 

 

Джаспър беше тръгнал напред с колата. Намираха се на алеята и вървяха пеш към къщата. Над тях небето бе изгубило и последните си частици синьо и цветът му беше станал като на старо олово. Дебора крачеше между тях, хванала Линли под ръка. Той погледна над главата й към Сейнт Джеймс.

— Самото убийство абсолютно прилича на извършено от гняв — рече Сейнт Джеймс. — Удар в челюстта, който го е хвърлил към полицата над камината. Никой не замисля предварително такава смърт. През цялото време бяхме съгласни, че е имало кавга.

— Но се опитвахме да го свържем с професията на Мик. А кой ни поведе пръв в тази посока?

Сейнт Джеймс кимна тъжно:

— Хари Камбри.

— Имал е възможност. Имал е и мотив.

— Ярост заради това, че синът му е травестит?

— И преди хората са стигали до насилие заради това.

— А Хари Камбри го е било яд и за други неща — рече Дебора. — Не е ли трябвало Мик да прави подобрения във вестника? Не е ли взел заем от банката? Може Хари да е поискал подробен отчет за това как се харчат парите. И когато е разбрал, че те отиват за най-омразното му нещо — женски дрехи за Мик, — е излязъл от релсите.

— Тогава как обясняваш състоянието на дневната?

— Заблуда — каза Линли. — Нещо, което да потвърждава теорията му, че Мик е бил убит заради статия.

— Но това не обяснява смъртта на другите двама — каза Сейнт Джеймс: — А и отново поставя Питър в опасност. Брук не е умрял от случайно падане, някой го е бутнал, Томи.

— Каквото и да правим, пак опираме до Брук.

— А това би трябвало да ни покаже колко е вероятно той да е извършителят, независимо от другите неприятности, които Мик е имал в отношенията си с останалите.

— Тогава към заливчето и офиса на вестника.

— Предполагам, че именно там ще изскочи истината.

Минаха през портата в стил Тюдор и прекосиха алеята. Спряха се в градината, за да поздравят кучето на лейди Ашъртън, което се спусна да ги посрещне с топка за тенис между зъбите. Линли я измъкна от устата му, захвърли я към северния двор и кучето хукна с радостен лай след нея. Сякаш в отговор на врявата, вратата се отвори и от къщата излезе лейди Ашъртън.

— Обядът ви очаква — каза тя вместо поздрав и продължи, този път само към Линли. — Питър се обади. Засега са го пуснали от Ярд, но искат да не напуска Лондон. Помоли да отиде в Итън Терас. Нали няма нищо, задето му позволих, Томи? Не бях напълно сигурна, че ще го искаш в дома си.

— Няма нищо.

— Стори ми се, че говори съвсем различно от преди. Чудя се дали този път не е готов за промяна. Завинаги.

— Готов е. Да, и аз така мисля. — Линли усети моментен трепет. Погледна Сейнт Джеймс и Дебора. — Може ли да ни дадете пет минути? — каза той и се почувства благодарен, задето го разбраха. Те влязоха в къщата.

— Какво има, Томи? — попита лейди Ашъртън. — Има ли нещо, което да не си ми казал? Още неща за Питър?

— Днес смятам да кажа на Пензънския криминален отдел за него — рече Линли. Майка му пребледня. — Той не е убил Мик. И двамата с теб го знаем. Но е бил в къщичката след посещението на Джон в петък. И Мик е бил още жив. Това е истината. Полицията трябва да го знае.

— А Питър знае ли… — Като че ли не изпитваше особена охота да завърши мисълта си. Линли го направи заради нея:

— Че възнамерявам да кажа на полицията? Да, знае. Но двамата със Сейнт Джеймс мислим, че днес ще успеем да го реабилитираме. Той разчита на нас за това.

Лейди Ашъртън се усмихна насила.

— Тогава и аз ще трябва да разчитам на теб. — След това се обърна и понечи да влезе в къщата.

— Майко. — Дори и сега не знаеше колко ще му струва да говори. Близо шестнадесетте години горчивина бяха създали между тях истинско минно поле. Опитът да го прекоси изискваше сила на характера, каквато не бе убеден, че притежава.

Тя се поколеба с ръка на бравата. Чакаше го да продължи.

— Обърках всичко с Питър. И с всичко останало.

Тя вдигна глава. Загадъчна усмивка докосна устните й.

— Да си объркал всичко с него? — каза лейди Ашъртън. — Питър е мой син, Томи. Аз нося отговорността за него. Недей да поемаш вината, когато не е необходимо.

— Той нямаше баща. Можех да бъда нещо повече за него. Но предпочетох да не бъда. Трябваше да идвам и да прекарвам известно време с Питър, но това ми се струваше непоносимо, затова го оставих на самотек.

Видя, че тя разбира намерението зад думите му, защото пусна бравата и се върна при него на алеята. Линли погледна над нея към герба на семейство Ашъртън, монтиран високо на фасадата. Никога не го бе считал за нещо повече от забавен анахронизъм, но сега го видя като символ за сила. Хрътката и лъвът се бореха; хрътката губеше битката, но не показваше страх.

— Знаех, че обичаш Родерик — каза той. — Виждах, че го обичаш. Исках да те накажа.

— Но обичах и теб. Това, което изпитвах към Роди, нямаше нищо общо с вас.

— Не съм си мислел, че не ме обичаш. Беше по-скоро неохота да те виждам и да ти прощавам, задето беше такава, каквато си.

— И задето искам някой друг, освен баща ти?

— Задето се поддаде на желанието си, докато татко още беше жив. Не можех да го понеса. Не можех да понеса това, което означаваше.

Тя погледна над него към портиерската къщичка.

— Поддадох се — каза. — Да, направих го. Искаше ми се да притежавам благородството или смелостта, или каквото там бе нужно, за да отпратя Роди, когато за пръв път разбрах колко го обичам. Но нямах сили да го направя, Томи. Други жени вероятно биха се справили. Но аз бях слаба. Бях в нужда. Запитах се какво ли пък толкова зло ще извършим с Роди, ако се обичаме истински. Какъв грях ли ще сторим, ако обърнем гръб на общественото порицание и действаме, както ни диктува любовта? Желаех го. За да го притежавам и да мога все още да се понасям, направих спретнати отделения в живота си: децата в едното, баща ти във второто и Роди в третото. Бях различна личност и в трите. Това, което не очаквах, бе ти да пробиеш стената на твоето отделение и да видиш личността, която желаеше Роди. Не смятах, че някога ще ме видиш такава.

— А каква беше всъщност, майко? Нищо повече или по-малко от едно човешко същество. Не можех да приема това.

— Няма нищо. Разбирам.

— Исках да те накарам да страдаш. Знаех, че Родерик иска да се ожени за теб. Заклех се това никога да не се случи. Твоята главна преданост бе към семейството и Хауенстоу. Знаех, че той няма да се ожени за теб, ако не обещаеш да напуснеш имението. Затова през всичките тези години те държах тук като затворничка.

— Ти нямаш тази власт. Аз предпочетох да остана.

Линли поклати глава:

— Ти щеше да напуснеш Хауенстоу в момента, в който се оженех. — По лицето й видя, че това е истината. Тя сведе очи. — Знаех го, майко. Използвах това като оръжие. Ако се оженех, ти щеше да бъдеш свободна. Затова и не се ожених.

— Защото не беше срещнал подходящата жена.

— Защо, за бога, не ми позволяваш да поема вината си?

При тези думи лейди Ашъртън вдигна поглед.

— Не искам да те боли, миличък. Не съм го искала нито тогава, нито сега.

Нищо друго не можеше да предизвика по-силно разкаяние. Нито укорите, нито обвиненията. Линли се почувства като свиня.

— Изглежда, мислиш, че целият товар лежи на твоите рамене — каза майка му. — Не знаеш ли, че стотици хиляди пъти ми се е искало изобщо да не си ни сварвал заедно, да не те бях удряла, да бях направила нещо, казала нещо, каквото и да е, за да ти помогна в твоята мъка. Защото ти изпитваше именно мъка, Томи. Баща ти умираше точно тук, в къщата, а аз току-що бях разрушила и образа на майка ти. Но бях твърде горда, за да ти протегна ръка. „Какво надменно малко чудовище — мислех си. — Как смее да ме съди за нещо, което дори не разбира! Нека се пържи в яда си. Нека плаче. Нека беснее. Ама че светец се е извъдил! Най-накрая ще си дойде на мястото.“ Само че това никога не стана. — Тя го докосна леко по бузата с опакото на ръката си; колеблив допир, който Линли едва усети. — Нямаше по-голямо наказание от разстоянието между нас. Бракът с Роди нямаше да разреши този проблем.

— Все щеше да ти даде нещо.

— Да. И все още може.

Омекването на гласа й и едва доловимата нежност му казаха все още неизреченото.

— Той ти е направил повторно предложение? Добре. Радвам се. Това е по-голямо опрощение, отколкото заслужавам.

Тя го хвана за ръката.

— С онова време се свърши, Томи.

А това бе точно в нейния стил — да дава прошка, която да помете гнева на половината му живот.

— Толкова просто? — попита Линли.

— Да, толкова просто, миличък Томи.

 

 

Сейнт Джеймс вървеше на няколко крачки зад Линли и Дебора. Наблюдаваше походката и изучаваше близостта им. Запаметяваше подробностите: ръката на Линли около раменете на Дебора; нейната около кръста му; наведените им една към друга глави, докато разговаряха; контраста в цветовете на косите им. Видя как вървят в съвършен ритъм, с еднаква дължина на крачките, гладки и плавни. Гледаше ги и се опитваше да не мисли за предната нощ, когато разбра, че повече не може едновременно да бяга от нея и да продължи да се понася; за момента, когато слисаното му съзнание най-сетне попи факта, че въпреки всичко ще му се наложи да го прави.

Всеки мъж, който я познаваше по-малко, щеше да нарече постъпката й от предната нощ хитра манипулация, целяща да получи доказателство за болка, равна на тази, която й бе нанесъл. Изповед за юношеската й любов към него; признание за съпътстващото желание; сблъсък, който сля най-силните елементи на чувство и възбуда; внезапно спиране, когато се увери, че той няма намерение повече да бяга. Но даже и да му се искаше да нарече държанието й манипулативна, злобна женска постъпка, не можеше да го направи. Защото тя не можеше да знае, че той ще излезе от спалнята си и ще дойде при нея в кабинета, нито пък предполагаше, че след години раздяла и отблъскване най-сетне ще прогони най-лошите си страхове. Не го бе молила да дойде при нея, да седне на отоманката, да я вземе в прегръдките си. Сейнт Джеймс можеше да обвинява само себе си, задето прекоси границата на предателството и прие, че в пламъка на момента и тя ще пожелае да го направи.

Тогава той я насили, принуди я да вземе решение. И тя го взе. Сейнт Джеймс знаеше, че ако отсега нататък смята да оцелява, ще трябва да го прави сам. Макар сега тази мисъл да му се струваше непоносима, той се опита да вярва, че след време ще стане търпима.

Милостивите богове задържаха дъжда, макар облаците да ставаха все по-мрачни, колкото повече тримата наближаваха заливчето. Далече в морето слънцето проникваше през едно разкъсано място в тях и хвърляше сноп лъчи като златен прожектор върху водата. Но това бе само моментен пробив. Никой рибар или моряк нямаше да се излъже от преходната му красота.

Под тях на плажа две момчета пушеха лениво до скалите. Едното беше високо и кокалесто, с гъста яркооранжева коса, а другото — дребно и кльощаво, с възлести колене. Въпреки времето, двамата бяха облечени като за плуване. На земята пред краката им лежаха купчина хавлиени кърпи, две маски и два шнорхела. Момчето с оранжевата коса вдигна поглед, видя Линли и махна с ръка. Другото погледна през рамо и хвърли цигарата.

— Къде предполагаш, че е хвърлил апаратите Брук? — попита Линли Сейнт Джеймс.

— Бил е на скалите в петък следобед. Според мен е отишъл възможно най-далеч и е хвърлил кутията във водата. Какво е дъното?

— Най-вече гранит.

— И водата е бистра. Ако апаратите са тук, ще успеят да ги видят.

Линли кимна и заслиза, като остави Сейнт Джеймс и Дебора на скалата. Те го гледаха как прекосява тесния плаж и се ръкува с момчетата. Хлапетата се ухилиха. Едното бръкна с пръсти в косата си и се почеса по главата, а другото запристъпя от крак на крак. Очевидно и на двете им беше студено.

— Сега като че ли не е най-подходящото време за плуване — забеляза Дебора.

Сейнт Джеймс не отговори нищо. Момчетата си сложиха маските, нагласиха шнорхелите и се отправиха към водата, всеки от различна страна на скалата. Линли изкачи едновременно с тях голия гранит и внимателно стигна до най-предната му точка.

Повърхността беше необикновено спокойна, тъй като естественият риф предпазваше заливчето. Даже от скалата Сейнт Джеймс виждаше анемониите, които растяха по гранитното възвишение под водата. Тичинките им се полюляваха от лекото течение. Над и около тях се виеше разклонено водорасло. Под тях се криеха раци. Заливчето представляваше комбинация от риф и локви на прилива, морски живот и пясък. Не беше кой знае колко подходящо за плуване, но нямаше равно като място, където човек да изхвърли предмет, за който желаеше да остане неоткрит с години. Само за седмици кутията с фотоапаратите щеше да се покрие с ракообразни, морски таралежи и анемонии. За месеци щеше да загуби форма и очертания и вече напълно да наподобява на самите скали.

Все пак, ако беше там, двете момчета имаха проблеми с намирането й. Отново и отново се показваха на повърхността от двете страни на Линли. И всеки път не носеха нищо със себе си. Всеки път клатеха отрицателно глави.

— Кажи им да отидат по-далеч от брега — викна Сейнт Джеймс, когато момчетата се върнаха за шести път с празни ръце.

Линли вдигна поглед, кимна и махна с ръка. След това приклекна на скалата и каза нещо на момчетата. Те пак се гмурнаха във водата. И двамата бяха добри плувци. Очевидно разбираха какво търсят. Но никой от тях не намери нищо.

— Изглежда безнадеждно — каза Дебора повече на себе си, отколкото на Сейнт Джеймс.

Все пак той й отговори:

— Права си. Съжалявам, Дебора. Надявах се да ти върна поне нещичко. — Погледна я и видя окаяното й изражение, когато прочете скритото значение в думите му.

— О, Саймън, моля те! Не можех. Когато работата опря до действие, не можех да му сторя такова нещо. Можеш ли да се опиташ да разбереш?

— Солената вода и без това ще ги е съсипала. Но поне щеше да имаш нещо, което да ти напомня за успеха ти в Америка. Освен Томи, разбира се. — Дебора се вцепени. Сейнт Джеймс знаеше, че й е причинил болка и усети лек триумф заради способността си да го направи. Но това усещане бързо отстъпи на срама. — Беше непростимо от моя страна — рече той. — Съжалявам.

— Заслужавам си го.

— Не, не го заслужаваш. — Сейнт Джеймс се отдръпна от нея и отново насочи вниманието си към заливчето. — Кажи им да свършват, Томи — викна той. — Апаратите не са там.

Долу двете момчета се показаха за пореден път на повърхността. Този път едното държеше нещо в ръката си. Дълго и тясно, то лъщеше на убитата светлина, когато момчето го подаде на Линли. Дървена дръжка, метално острие. И двете не личеше да са прекарали във водата повече от няколко дни.

— Какво е намерил? — попита Дебора.

Линли вдигна предмета, така че и двамата да го видят от върха на скалата. Сейнт Джеймс усети бърз прилив на вълнение.

— Кухненски нож — каза той.