Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Линли (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Suitable Vengeance, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пенка Стефанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Джордж. Неочаквано възмездие
Английска. Първо издание
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
Художник: Борис Стоилов
Издателска къща „Хермес“, София, 1999
ISBN: 954–459–637–2
Формат 84/ 108/32, печатни коли 24,5
История
- — Добавяне
Седма част
Послеслов
Двадесет и осма глава
Лейди Хелън въздъхна:
— Това придвижва определението за досада дори отвъд най-лудите ми представи. Кажи ми пак какво ще се докаже по този начин?
Сейнт Джеймс сгъна внимателно пижамата за трети път, като подравни последната дупка, направена от шиша за лед.
— Подсъдимият твърди, че е бил нападнат, докато е спял. Имал е само една рана, но тук имаме три дупки, всяка от които изцапана с кръвта му. Как предполагаш, че се е случило?
Лейди Хелън се наведе над дрехата. Беше странно сгъната, за да съвпаднат трите дупки.
— Може би по време на сън става човек-каучук?
Сейнт Джеймс се изсмя:
— А като буден е още по-добър лъжец. Намушкал се е сам и е направил дупките по-късно. — Улови я, че се прозява. — Отегчавам ли те, Хелън?
— Ни най-малко.
— Да не си прекарала нощта в компанията на някой очарователен мъж?
— Де да беше така! Опасявам се, че бях в компанията на баба и дядо, скъпи. Дядо хъркаше блажено по време на триумфалния марш на „Аида“. Трябваше да направя като него. Несъмнено тази сутрин е свеж като кукуряк.
— Добре е за душата от време на време да се прави по някой поклон пред културата.
— Ненавиждам операта. Поне да пееха на английски! Нима искам твърде много? Но те винаги пеят на италиански или френски. Или немски. На немски е най-лошо. И когато се разтичат по сцената с онези смешни шлемове с рогата…
— Ти си филистерка, Хелън.
— И то типична!
— Е, ако се държиш добре още половин час, ще те заведа на обяд. Намерих нов снекбар на Бромптън Роуд.
Лицето й се оживи.
— Миличък Саймън, точно това ми трябваше! Какво искаш да направя сега? — Тя се огледа из лабораторията, сякаш си търсеше нова работа.
Сейнт Джеймс пренебрегна това й намерение, защото входната врата се затръшна и един глас извика името му. Той се отблъсна от работната маса.
— Сидни! — възкликна и тръгна към вратата, докато сестра му тичаше нагоре по стълбите. — Къде беше, по дяволите?
Сидни нахълта в лабораторията.
— Първо в Съри. После в Саутхамптън — отвърна тя, сякаш това бяха най-логичните места на света. След това захвърли палтото от норки на един стол. — Накараха ме да направя още една серия с норки. Ако скоро не получа друг ангажимент, не знам какво ще правя. Показването на кожи от убити животни според мен се намира някъде между абсолютно противно и напълно отвратително. И продължават да настояват отдолу да не нося нищо. — Тя се наведе към масата и огледа горнището на пижамата. — Пак ли кръв? Как можете да я понасяте толкова малко време преди обяда? Не съм го пропуснала, нали? Още не е станало пладне.
— Тя отвори чантата си и започна да рови из нея. — Къде ли се е дянало? Разбира се, ясно ми е защо настояват за малко гола кожа, но аз едва ли имам гърди за това. Казват, че намеквало за чувственост. Обещание, фантазия. Какви глупости. А, ето го! — И извади омачкан плик, който подаде на брат си.
— Какво е това?
— Прекарах почти десет дни в увещаване на мама. Дори трябваше да се замъкна с нея у Дейвид, за да е сигурна, че съм твърдо решена да го получа.
— Била си с майка? — попита невярващо Сейнт Джеймс.
— И си ходила на гости на Дейвид в Саутхамптън? Хелън, ти…
— Позвъних веднъж в Съри, но никой не отговори. След това ми каза да не я тревожа, не си ли спомняш?
— Да не тревожите мама? — попита Сидни. — За какво да не тревожите мама?
— За теб.
— Да не тревожите мама за мен? — Тя не дочака отговора. — Всъщност отначало тя си помисли, че идеята е абсурдна.
— Коя идея?
— Сега вече знам откъде идва твоята твърдоглавост, Саймън. Но в крайна сметка я изтощих. Знаех, че ще успея. Хайде, отвори го. Прочети го на глас. И Хелън трябва да го чуе.
— По дяволите, Сидни! Искам да знам…
Тя го сграбчи за китката и разтърси ръката му.
— Чети!
Сейнт Джеймс отвори плика със зле прикрито раздразнение и започна да чете на глас:
Скъпи Саймън,
Изглежда, няма да имам покой от Сидни, докато не ти се извиня, затова ми позволи да го направя веднага. Не че няколко прости реда с извинения биха задоволили сестра ти.
— Какво е това, Сид?
Тя се засмя:
— Продължавай да четеш!
Той отново насочи вниманието си към силно релефния лист, изписан от ръката на майка му.
Всъщност винаги съм смятала, че идеята да отворите прозорците на детската стая е била на Сидни, Саймън. Но след като ти не каза нищо, докато те обвинявах, се почувствах задължена да стоваря наказанието върху теб. Наказанията на децата са най-трудната част от майчинството. Дори е още по-лошо, когато съществува досадният малък страх, че наказваш не това дете, което трябва. Сидни изясни всичко това, както само тя може, и макар да започна да настоява да я натупам здраво, задето ти е позволила да поемеш наказанието преди толкова години, аз тегля чертата пред напердашването на една двадесет и пет годишна жена. Затова ми прости, че стоварих вината върху слабичките ти рамене — на десет години ли беше? Забравила съм, — и отсега нататък ще я стоварвам върху нея по подходящ начин. Всъщност двете със Сидни направихме хубаво гостуване. Прекарахме малко време с Дейвид и децата. Това ми даде големи надежди, че скоро може да те видя в Съри. Доведи и Дебора, ако идваш. Котър се обадил на готвача с новините за нея. Горкото дете! Ще бъде добре, ако я вземеш под крилото си, докато отново си стъпи на краката.
Сидни сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад и се засмя, очевидно радостна от сполучливия си удар.
— Не е ли страхотна? Все пак беше голям зор, докато я накарам да го напише. Ако и без това не искаше да поговори с теб да се грижиш за Дебора — нали я знаеш каква е, винаги се страхува да не се превърнем в светски варвари и да не правим каквото трябва в подобни ситуации, — се съмнявам, че щях да я накарам да го напише.
Сейнт Джеймс усети, че лейди Хелън го гледа. Знаеше какво очаква от него да попита. Но той не зададе въпроса. През последните десет дни знаеше, че нещо се е случило между тях. Самото държане на Котър му го показваше, дори и Дебора да не си беше отишла от Хауенстоу вечерта след смъртта на Тренъроу, когато се бе върнал от Пензънс. Линли не му каза нищо повече, освен че я е откарал със самолета до Лондон. А мрачното напрежение на Котър не бе нещо, което Сейнт Джеймс желаеше да тревожи. Затова дори и сега не каза нищо.
Само че лейди Хелън нямаше такива скрупули.
— Какво се е случило с Дебора?
— Томи е развалил годежа — отговори Сидни. — Котър не ти ли е казал, Саймън? Ако се съди по думите на маминия готвач, той буквално е бълвал огън по телефона. Здравата е бил вбесен. Почти очаквах да чуя, че е предизвикал Томи на дуел. Представям си го как крещи: „Пистолети или ножове! На Спийкърс Корнър призори!“ Томи още ли не ти е казал? Колко странно! Освен ако, разбира се, не смята, че и ти може да поискаш удовлетворение, Саймън. — Тя се засмя, след това стана сериозна и замислена. — Не смяташ, че това е постъпка от класа, нали? Но като се има предвид изборът на Питър със Саша, едва ли може да се счита, че класата е характерна черта на семейство Линли.
Докато тя говореше, Сейнт Джеймс осъзна, че Сидни няма представа за случилото се след напускането й на Хауенстоу в неделя сутринта. Той отвори най-долното чекмедже на работната си маса и извади шишенцето за парфюм.
— Забравила си си това — рече той.
Тя го грабна радостно.
— Къде го намери? Не ми казвай, че е било в гардероба в Хауенстоу. Мога да приема това за обувки, но за нищо друго.
— Джъстин го е взел от твоята стая, Сид.
Съвсем просто изречение, осем думи, нищо повече. Ефектът им върху сестра му бе незабавен. Усмивката й угасна. Опита се да я задържи, но устните й потрепериха от усилието. Жизнеността я напусна. Тялото й като че ли се сви. Бързият край на безгрижието й показа на Сейнт Джеймс колко й е било трудно да сдържа чувствата си. Сегашното лудетинско поведение служеше само като параван, предназначен да отлага още незапочнатия траур.
— Джъстин ли? — попита тя. — Защо?
Нямаше лесен начин да й се каже. Сейнт Джеймс знаеше, че новината само ще усили мъката й. И все пак само по този начин можеха да й помогнат да погребе мъртвеца.
— За да те натопи в убийство — каза той.
— Това е нелепо!
— Искал е да убие Питър Линли. Но вместо него е умряла Саша Нифърд.
— Не разбирам! — Тя търкаляше шишенцето напред-назад в дланта си. След това наведе глава и докосна бузите си.
— Било е пълно с лекарство, което с взела за хероин. — При тези думи Сидни вдигна поглед. Сейнт Джеймс видя изражението й. Използването на лекарство като средство за убийство правеше истината абсолютно неизбежна. — Съжалявам, скъпа!
— Но Питър? Джъстин ми каза, че с Питър са били у Камбри. Каза, че са се сдърпали. И след това Мик Камбри е умрял. Каза, че Питър е искал да го убие. Не разбирам! Питър сигурно е знаел, че Джъстин е казал на теб и Томи за това. Знаел е. Наистина е знаел!
— Питър не е убивал Джъстин, Сид. Дори не е бил в Хауенстоу, когато Джъстин е умрял.
— Тогава защо?
— Питър е чул нещо, което не е трябвало да чува. Можел е по-късно да го използва срещу Джъстин, особено след като Мик Камбри беше убит. Джъстин се е изнервил. Знаел е, че Питър се мъчи отчаяно да намери пари или кокаин. Знаел е, че е лабилен. Не е можел да гадае държането му, затова е трябвало да се отърве от него.
Сейнт Джеймс и лейди Хелън й разказаха заедно историята: „Айлингтън“, онкозимът, Тренъроу, Камбри. Клиниката и ракът. Заместването с безобиден разтвор, довело до смъртта на Мик.
— Брук е бил в опасност — рече Сейнт Джеймс. — Опитвал се с да я елиминира.
— Ами аз? — попита тя. — Шишенцето е мое. Не е ли знаел, че хората ще ме сметнат за замесена? — Продължаваше да стиска флакона. Пръстите й бяха побелели от напрежение.
— Онзи ден на плажа, Сидни — каза лейди Хелън. — Тогава е бил унижен здравата.
— Искал е да ти отмъсти — прибави Сейнт Джеймс.
Устните на Сидни едва се раздвижиха:
— Той ме обичаше. Знам го. Обичаше ме.
Саймън усети ужасния товар на думите й и заедно с това нуждата да я увери във вродената й стойност. Искаше да й каже нещо, но не можеше да измисли думи, с които да я утеши.
Лейди Хелън заговори:
— Джъстин Брук няма нищо общо с това, което си ти, Сидни. Недей да се самоопределяш според него. Или според чувствата му към теб. Или липсата му на чувства, щом говорим за това.
Сидни изхълца приглушено. Сейнт Джеймс се приближи до нея.
— Съжалявам, скъпа — каза той и я прегърна силно. — Иска ми се да не беше разбирала. Но не мога да те лъжа, Сидни. Не съжалявам, че е мъртъв.
Сидни се изкашля и вдигна поглед към него. Усмихна му се треперливо.
— Господи, колко съм гладна — рече тя. — Ще обядваме ли?
Лейди Хелън затръшна вратата на малката си кола на Итън Терас. Направи го, за да си даде кураж — сякаш постъпката можеше да направи поведението й подходящо, — а не за да се увери, че вратата е затворена добре. Вдигна поглед към тъмната фасада на градската къща на Линли, след това поднесе китка към светлината на една улична лампа. Наближаваше единадесет. Часът едва ли бе подходящ за светско посещение. Но именно това й даваше преимущество, от което нямаше желание да се отказва. Тя изкачи мраморните стъпала към входната врата.
От две седмици се опитваше да се свърже с него. Всяко нейно усилие удряше на камък. Не е на работа, работи двойна смяна, на съвещание е, дава показания в съда. Беше чула всички вариации на свързани с работа извинения от неопровержимо любезни секретарки, помощници и младши служители. Но ясното значение бе винаги едно и също: не желае да се среща с никого, сам е и предпочита да остане в това положение.
Но тази вечер нямаше да бъде така. Тя позвъни на вратата. Звънецът иззвъня някъде в задната част на къщата и резонира странно във входната врата, сякаш домът беше празен. В един кратък нелеп момент наистина й мина през ума, че Линли се е преместил от Лондон — че е избягал веднъж завинаги от всичко, — но след това прозорчето над вратата светна. Дръпна се резе, вратата се отвори и икономът на Линли застана пред нея, като мигаше глуповато. Лейди Хелън забеляза, че е с чехлите, които носеше в спалнята си, и с кариран фланелен халат за баня, навлечен над пижамата от лека вълна. На лицето му спонтанно се изписаха изненада и неодобрение. Той ги заличи достатъчно бързо, но лейди Хелън прочете значението им. Добре възпитаните дъщери на перове никога не посещаваха господата късно през нощта, независимо коя година на двадесетия век беше.
— Благодаря ти, Дентън — рече решително лейди Хелън и влезе в антрето, сякаш я бе поканил най-тържествено. — Моля те, предай на лорд Ашъртън, че трябва да го видя веднага. — След това свали лекото си вечерно палто и го сложи заедно с чантичката на един стол във фоайето.
Все още до отворената врата, Дентън погледна първо нея, после улицата, сякаш се опитваше да си спомни дали наистина я е поканил да влезе. Продължаваше да държи ръката си на бравата и пристъпваше от крак на крак. Изглеждаше на кръстопът между нуждата си да възрази срещу вулгарността на това посещение и страха от нечий гняв, ако го направеше.
— Негово благородие помоли…
— Зная — отвърна лейди Хелън. Усети лека искрица вина, задето тормози Дентън. Решимостта му да предпази Линли идваше от преданост, продължила почти десетилетие. — Разбирам. Помолил е да не бъде безпокоен, да не бъде прекъсван. Той не отговори на нито едно от обажданията ми през последните две седмици, Дентън, така че напълно разбирам желанието му да не бъде безпокоен. Сега, след като изяснихме този въпрос, му кажи, че искам да го видя, ако обичаш.
— Но…
— Ще се кача направо в спалнята му, ако се наложи.
Дентън показа поражението си, като затвори вратата.
— Той е в библиотеката. Ще го извикам.
— Няма нужда. Знам пътя.
Остави зяпналия Дентън в антрето и заизкачва бързо стълбите към първия етаж на къщата. След това мина по застлания с дебел килим коридор покрай впечатляваща колекция от старинни оловни съдове, на които намигваха половин дузина отдавна измрели предшественици на Ашъртън. Чу иконома на Линли да мърмори недалеч зад нея:
— Милейди… лейди Хелън…
Вратата на библиотеката беше затворена. Тя почука веднъж, чу гласа на Томас и влезе.
Беше седнал зад бюрото с подпряна на ръка глава и няколко папки, разтворени пред него. Първата мисъл на лейди Хелън беше — с доста голяма изненада, когато той вдигна поглед, — че е нямала представа, дето той носи очила при четене. Линли не каза нищо, просто погледна зад нея, където стоеше Дентън и се извиняваше достолепно.
— Съжалявам — каза икономът. — Опитах се…
— Не го обвинявай — прекъсна го лейди Хелън. — Влязох с нахалство. — Видя, че Дентън прави крачка навътре в стаята. Ако направеше още една, щеше да се приближи достатъчно, за да я хване за лакътя и да я съпроводи надолу по стълбите до улицата. Не можеше да си представи, че икономът може да направи такова нещо без нареждане от Линли, но за всеки случай го изпревари: — Благодаря ти, Дентън. А сега ни остави, моля те. Ако обичаш.
Дентън я погледна със зяпнала уста. После погледна и Линли, който му кимна рязко, и напусна стаята.
— Защо не отговори на обажданията ми, Томи? — попита лейди Хелън в момента, в който останаха сами. — Звънях многократно и тук, и в Ярд. Отбих се четири пъти. Щях да откача от тревога по теб.
— Съжалявам, скъпа — каза безгрижно той. — Напоследък ми се струпа много работа. Затънал съм до гуша. Ще пийнеш ли нещо? — И отиде до масичката от палисандрово дърво, където бяха наредени няколко гарафи и чаши.
— Не, благодаря.
Той си наля уиски, но не отпи веднага.
— Моля, седни.
— Мисля, че е по-добре да не сядам.
— Както искаш. — Той й се усмихна унило и отпи на един дъх по-голямата част от питието си. После, може би защото не желаеше повече да се преструва, извърна поглед и каза: — Съжалявам, Хелън. Исках да отговоря на обажданията ти. Само че не можех. От чиста страхливост, предполагам.
Ядът й веднага се стопи.
— Не мога да понасям да те гледам така. Затворен в библиотеката. Недостъпен, вечно зает с работа. Не мога да понеса това, Томи.
Известно време единственият отговор бе неговото дишане. Чуваше се, че е повърхностно и неравно. След това каза:
— Мога да я прогоня от ума си само когато работя. Затова и го правя, само това правя. И когато не работя по някой случай, си прекарвам времето, като си повтарям, че в крайна сметка ще го преодолея. След още няколко седмици, след още няколко месеца. — Той се засмя треперливо: — Малко е трудно за вярване.
— Зная. Разбирам.
— Господи, да! Кой би могъл да разбере това по-добре от теб?
— Тогава защо не ми се обади?
Той закрачи неспокойно към камината. Там нямаше огън, който да изисква вниманието му, затова го насочи към колекцията чинии от майсенски порцелан на полицата. Взе една от тях и я повъртя в ръцете си. На лейди Хелън й се прииска да му каже да внимава, че може да я счупи, както я стиска, но не го направи, а само повтори въпроса си:
— Знаеше, че искам да говоря с теб. Защо не ми се обади?
— Не бях в състояние. Прекалено силно ме боли, Хелън. Не мога да го скрия от теб.
— Че защо искаш да го криеш?
— Чувствам се като глупак. Би трябвало да бъда по-силен. Това да няма значение. Просто да се откажа и да продължа нататък.
— Да продължиш нататък? — Лейди Хелън усети как гневът й се връща като вълна. Кръвта й кипна при вида на това високомерно отношение, което винаги бе намирала за толкова жалко у познатите си мъже, сякаш обучението, възпитанието и поколенията резервираност осъждаха всеки от тях на живот без чувства. — Да не би да искаш да ми кажеш, че нямаш право на скръб само защото си мъж? Не го вярвам. Не искам да го повярвам!
— Това няма нищо общо със скръбта. Просто се опитвам да намеря пътя си към онзи мъж, който бях преди три години. Преди Дебора. Ако успея да си го върна, ще се оправя напълно.
— Онзи мъж не е по-различен от този, който си сега.
— Преди три години не бих приел това толкова тежко. Какво бяха за мен жените тогава? Партньорки в леглото. Нищо повече.
— И такъв ли искаш да бъдеш? Мъж, който се носи през живота в сексуална амнезия? Който мисли само за следващото си изпълнение в леглото? Това ли искаш?
— Така е по-лесно.
— Разбира се, че е лесно. Този живот винаги е лесен. Хората се измъкват от леглото, без дори да кажат дума за сбогом, камо ли да се обвържат по някакъв начин. И ако случайно някоя сутрин се събудят до някоя, чието име им убягва, няма нищо, нали? Това е част от играта.
— В такива връзки няма болка. Няма нищо. За мен никога не е имало.
— Може би само толкова искаш да си спомняш, Томи, но не е така. Защото ако това, което казваш, е вярно, ако в живота няма нищо друго, освен колекциониране и прелъстяване на тълпи жени, защо тогава никога не си спал с мен?
Той се замисли. Върна се при гарафата и си наля още една чаша.
— Не знам.
— О, да, знаеш! Кажи ми защо.
— Не знам.
— Какво завоевание щях да бъда само! Отхвърлена от Саймън, с опустошен живот. Последното нещо, което исках, бе обвързване с когото и да било. Как изобщо успя да устоиш на такова предизвикателство? Какъв шанс само да се докажеш пред себе си. Каква невероятна храна за самочувствието ти!
Той остави чашата си на масичката и я завъртя с пръсти. Лейди Хелън наблюдаваше профила му и си мислеше колко е крехко самообладанието му.
— Предполагам, че ти си по-различна — каза той.
— Ни най-малко. Имам си нужното. Бях също като другите — плам и удоволствие, гърди и бедра.
— Не ставай смешна.
— В крайна сметка жена. Лесно прелъстима, особено от един експерт. Но ти никога не опита с мен. Нито веднъж. Не проумявам такава сексуална въздържаност у мъж, чийто единствен интерес към жените се състои в това какво могат да му предложат в леглото. А аз имах какво да предложа, нали, Томи? О, в началото щях да се съпротивлявам. Но накрая щях да спя с теб и ти го знаеше. Ала не се опита.
Той се обърна към нея:
— Как можех да ти сторя такова нещо след това, което беше преживяла със Саймън?
— Състрадание? — попита тя: — От мъж със склонност към удоволствията? Какво значение имаше от кое тяло ще дойде? Не сме ли всичките еднакви?
Линли мълча толкова дълго, че й се стори, че няма да отговори. Виждаше усилията му да запази лицето си спокойно. Молеше се той да проговори, защото знаеше само, че ако той признае мъката си, тя ще оживее, побеснее и отмре.
— Не ти — каза накрая Линли. Личеше си, че фразата му е струвала много усилия. — Не и Дебора.
— Кое беше различното?
— Позволих нещата да стигнат по-далеч.
— По-далеч?
— До сърцето.
Тя прекоси стаята и се приближи към него. Докосна го по ръката.
— Не виждаш ли, Томи? Не си бил онзи мъж, който е имал склонност към удоволствията, искаш да мислиш, че си бил, но не е така. Не и за всеки, който си е направил труда да те опознае. И със сигурност не за мен, която никога не съм била твоя любовница. И не за Дебора, която е била.
— Исках с нея да бъде по-различно. — Очите му бяха зачервени. — Корени, връзки, семейство. Ужасно исках да бъда нещо повече, за да притежавам това. Заслужаваше си. Тя го заслужаваше.
— Да. Така е. И си заслужава да скърбиш за нея. Все още си заслужава.
— О, господи! — прошепна Линли.
Пръстите й се плъзнаха надолу по ръката му и обвиха китката.
— Томи, скъпи, всичко е наред. Наистина.
Той поклати слепешката глава, сякаш с това можеше да се отърси от ужасното си отчаяние.
— Струва ми се, че ще умра от самота, Хелън. — Гласът му се скъса ужасяващо — звук, идващ от мъж, който от години не си бе позволявал да изпитва чувства. — Не мога да го понеса.
Понечи да се извърне, да отиде до бюрото си, но тя го спря и стопи оставащото разстояние между тях. След това го прегърна.
— Не си сам, Томи — каза нежно лейди Хелън.
Той заплака.
Дебора бутна портата точно когато уличната лампа на Лордшип Плейс светна, изпращайки нежни струи светлина през мъглицата, паднала върху градината. Постоя за момент, загледана в топлата охра на тухлите, в прясната бяла мазилка, в стария парапет от ковано желязо, по който винаги имаше петна от ръжда и постоянно плачеше за боя. В много отношения това завинаги щеше да си остане за нея дом, независимо колко дълго решеше да отсъства — три години, три десетилетия или — както този път — месец.
Беше успяла да отлага идването си заради куп изфабрикувани причини, за които знаеше, че дори за момент не могат да убедят баща й. Създавам си позиции в професията, тате. Работя много. Ангажименти тук и там. Показвам си папката със снимките на разни места. Да вечеряме ли някъде заедно? Не, не мога да дойда в Челси. Беше предпочел да приема извиненията, вместо да се карат.
И той не искаше да се повтаря кавгата им от Падингтън седмица след завръщането й от Корнуол. Желаеше тя да се върне у дома. Дебора отказа да помисли върху това. Той не разбираше. За него всичко беше съвсем просто. Да си събереш нещата, да затвориш апартамента и да се върнеш на Чейни Роу. Всъщност, ако питаха него — да се върнеш в миналото. Дебора не можеше да го направи. Опита се да му обясни нуждата си да остане известно време сама. Отговорът му бе жестока критика към Томи — задето я е променил, съсипал, изкривил моралните й стойности — и оттам нататък кавгата се разрасна, като накрая приключи с насила изтръгнатото от него обещание никога повече да не говори за връзката й с Томи с нея или с когото и да било друг. Разделиха се с жлъч и оттогава не се бяха виждали.
Не беше виждала и Саймън. А и не искаше. Онези няколко ужасни секунди в Нанрънел я бяха подложили на непрощаваща светлина в собствените й очи и повече не можеше да я пренебрегва. През последвалия месец й се наложи да изследва това и да признае, че от две и половина години насам живее в лъжа. Любовница на един мъж, свързана в хиляди отношения с друг. И все пак свързана и с Томи — по начини, за които никога нямаше да му позволи да разбере.
Не знаеше откъде да започне, за да оправи поразиите, които бе нанесла на себе си и другите. Затова остана в Падингтън, започна работа като стажант фотограф за едно студио в Мейфеър, като прекара дългите почивни дни в Уелс и един в Брайтън. И чакаше в живота й да се възцари поне някакво подобие на покой. Но това не стана.
Затова дойде на гости в Челси, като не знаеше какво точно ще постигне, а само, че колкото по-дълго не идва, толкова по-трудно ще й бъде да се помири с баща си. Не можеше да каже какво иска от Саймън.
Видя през мъглата как лампите в кухнята светват. Баща й мина покрай прозореца. Отиде първо до печката, след това до масата, където изчезна от погледа й. Дебора мина по застланата с плочки пътека през градината и слезе по стъпалата.
Аляска я посрещна на вратата, сякаш бе предугадила пристигането й със свръхестествената чувствителност, присъща на котките. Тя помръдна едното си ухо и започна грациозно да се мотае в краката й, като махаше величествено с опашка.
— Къде е Пийч? — попита Дебора, докато галеше котката по главата. Гърбът на животното се изви благодарно на дъга и то започна да мърка.
От кухнята към фоайето прозвучаха стъпки.
— Деб!
Тя се изправи.
— Здравей, тате.
Видя го, че търси признаци за завръщането й у дома — куфар, кашон, нещо леснопреносимо, като например лампа. Само че не каза нищо, освен:
— Вечеряла ли си, момиче? — И се върна в кухнята, откъдето ухаеше на печено месо.
Дебора го последва.
— Да. В апартамента. — Видя го, че работи на масата: бе подредил четири чифта обувки, които трябваше да бъдат лъснати. Забеляза тежката им конструкция, така че през лявата пета да може да минава напречната част на протезата. Неизвестно защо, гледката предизвика в душата й тъга. Тя извърна очи.
— Как е работата? — попита я Котър.
— Чудесно. Използвам старите си апарати — никона и хаселблада. Добра работа ми вършат. Карат ме да разчитам повече на себе си, на знанията и техниката си. Откривам, че това ми харесва.
Котър кимна и мацна боя на две места по върха на едната обувка. Не беше толкова глупав.
— Всичко е забравено, Деб — каза той. — Всичко, момиче. Прави каквото е най-добро за теб.
Дебора усети прилив на благодарност. Огледа стаята с белите й тухлени стени, старата печка с три тенджери с капаци отгоре, протритите плотове, шкафчетата със стъклени вратички и неравния, покрит с плочки под. Малката кошничка до крака на печката беше празна.
— Къде е Пийч? — попита тя.
— Господин Сейнт Джеймс я изведе на разходка. — Котър хвърли поглед към часовника на стената. — Ама е разсеян! Вечерята е готова от петнайсет минути.
— Къде е отишъл?
— Сигурно на дигата.
— Да отида ли да го повикам?
Отговорът му прозвуча съвсем уклончиво:
— Ако ти се разхожда. Ако не, недей. Вечерята може да почака.
— Ще видя дали мога да го намеря — каза тя. Отиде във фоайето, но се обърна към вратата на кухнята. Баща й бе насочил цялото си внимание към обувките. — Не се връщам завинаги вкъщи, тате. Знаеш това, нали?
— Каквото знам, знам го — беше отговорът на Котър, докато тя излизаше от къщата.
Мъглицата обгръщаше всяка улична лампа с кехлибарена корона, а от Темза бе започнал да подухва ветрец. Дебора вдигна вървешком яката на палтото си. Хората в къщите вечеряха, а в „Кралската глава“ и „Осемте камбани“ на ъгъла на Чейни Роу други се бяха събрали в бара на разговори с чашка. Дебора се усмихна с обич, когато зърна последната група. Познаваше повечето от тях по име. Бяха редовни клиенти на кръчмата от години. Гледката я изпълни с необяснима носталгия, която отхвърли като глупава, и продължи по Чейни Уок.
Нямаше много движение. Прекоси бързо реката и го видя на известно разстояние, опрял лакти на парапета на дигата, загледан в чаровното своеобразие на Албърт Бридж. През летата на нейното детство често бяха минавали по него, за да отидат в парка „Батърсий“. Зачуди се дали той помни това. Каква недодялана малка компаньонка му бе тогава. И колко търпеливо и мило бе приятелството му в отговор.
Тя спря, за да го погледа незабелязано. Сейнт Джеймс съзерцаваше моста. На устните му играеше усмивка. Пийч седеше спокойно до краката му и дъвчеше каишката си. Докато Дебора ги наблюдаваше, кучето я зърна и започна да се дърпа от Сейнт Джеймс. Направи бърз кръг, заплете се в каишката, падна на земята и залая радостно.
Изваден от съзерцанието си на една от най-изящните постройки на Лондон, Сейнт Джеймс погледна към малкия дакел, след това отново вдигна очи, сякаш за да открие причината за желанието му да избяга. Когато видя Дебора, пусна каишката и остави кучето да изтича към нея. Пийч направи точно това, като мяташе диво уши, а задните крака почти настигаха тялото му. Беше полудяло от радост. Хвърли се към Дебора, като лаеше въодушевено и махаше с опашка.
Дебора се засмя, прегърна кучето и му позволи да я близне по носа. Помисли колко е просто с животните. Те отдаваха сърцата си без въпроси или страх. Не очакваха нищо. Беше толкова лесно да ги обичаш. „Ако хората бяха такива, никой никога нямаше да бъде нараняван — помисли си тя. — И никога никому нямаше да се налага да се научава на прошка.“
Сейнт Джеймс я гледаше как се приближава към него под светлината на лампите по дигата, а Пийч подскача до нея. Не носеше чадър и мъглата беше обсипала косата й като с блещукащи мъниста. Единствената й защита бе палто от лека вълна с вдигната яка, която обграждаше лицето й като в епохата на кралица Елизабет. Беше красива като в портрет от шестнадесети век. Но в лицето имаше някаква промяна — нещо, което не го бе имало преди шест седмици; нещо болезнено и зряло.
— Вечерята ти е готова — каза тя, когато стигна до него. — Поувлякъл си се с разходката, а?
Дойде при него на стената. Мястото изглеждаше съвсем обикновено за срещи, сякаш нищо не се бе случило между тях; сякаш през последния месец не бе пристигала и изчезвала от живота му без поздрав или сбогуване.
— Не мислех за времето. Сидни ми каза, че сте ходили заедно в Уелс.
— Прекарахме чудесен уикенд.
Той кимна. Гледаше семейство лебеди във водата и можеше да й ги посочи — присъствието им в тази част на реката беше необичайно, — но не го направи. Държанието й бе твърде хладно. След малко обаче тя зърна птиците, хванати в силует на светлината, която проблясваше от отсрещния бряг.
— Никога преди не съм виждала лебеди в тази част на реката — рече Дебора. — И то вечер. Мислиш ли, че са добре?
Бяха пет — два възрастни и три почти израснали лебедчета — и плаваха спокойно близо, до колоните на Албърт Бридж.
— Добре са — отвърна той и усети как птиците му дават възможността да говори. — Съжалявам, че счупи лебеда тогава в Падингтън.
— Не мога да се върна у дома — каза тя в отговор. — Трябва някак да се помирим с теб. Може би да направим крачка към това един ден отново да бъдем приятели. Но не мога да се върна у дома.
Значи това беше разликата. Поддържаше онова внимателно, спестяващо чувствата разстояние, което хората създаваха, за да се предпазват, когато нещата между тях са приключили. Напомни му на самия него преди няколко години. Дебора дойде да се сбогува, а той я изслуша, като прекалено много се страхуваше да говори, за да не би, ако каже и дума, преградите да се срутят и чувствата му да се излеят в унизителна вълна от молби, на които както времето, така и обстоятелствата щяха да я принудят да откаже. Изглежда, бяха изминали пълен кръг и отново им предстоеше сбогуване.
Той погледна от лицето към ръката й, която почиваше върху стената на дигата. Пръстена на Линли го нямаше. Той докосна леко пръста, на който го беше носила. Дебора не се отдръпна и точно тази неподвижност го насърчи.
— Не ме оставяй отново, Дебора.
Видя, че не беше очаквала такъв отговор. Беше дошла, без да се подготви за защита. Той сграбчи това предимство.
— Беше на седемнадесет. Аз бях на двадесет и осем. Можеш ли поне да се опиташ да разбереш какво ми е било тогава? От години си бях забранил да обичам. И най-неочаквано започнах да обичам теб. Да те желая. И въпреки това смятах, че ако се любим…
Дебора заговори бързо, безгрижно:
— Това е минало, нали? Вече няма значение. По-добре да го забравим.
— Казвах си, че не мога да се любя с теб, Дебора. Измислих камара глупави причини. Дълг към баща ти. Предателство на доверието му. Разрушаването на нашето приятелство — твоето и моето. Душите ни нямаше да се свържат, ако бяхме любовници, а аз исках другар за душата си. Затова не можехме да се любим. Отново и отново си повтарях възрастта ти. Как щях да се понасям, ако легнех с едно седемнадесетгодишно момиче?
— Какво значение има сега? Надживяхме го. След всичко, което се случи, какво значение има дали сме правили любов преди три години? — Въпросите й бяха не толкова хладни, колкото предпазливи, сякаш каквито и внимателни разсъждения да стояха зад решението й да го напусне, сега бяха подложени на атака.
— Защото ако сега смяташ да ме напуснеш завинаги, поне ще трябва да го направиш, след като разбереш истината. Оставих те да си отидеш, защото исках мир. Исках да те няма в къщата. Смятах, че като си отидеш, ще престана да се чувствам разкъсан. Ще спра да те желая. Ще спра да чувствам вина, задето те желая. Ще избия от главата си всичките мисли за секс. Но само седмица след като замина, разбрах истината.
— Няма…
— Мислех си, че ще мога да преживявам съвсем добре без теб — настоя той — и собственото ми лицемерие ме зашлеви през лицето. Исках да се върнеш. Исках да си дойдеш у дома. Затова ти пишех.
Докато говореше, Дебора гледаше към реката, но сега се обърна към него. Сейнт Джеймс не я дочака да зададе въпроса:
— Не изпратих писмата.
— Защо?
Ето че най-сетне бяха дошли до това. Беше толкова лесно да си седи сам в кабинета и цял месец да репетира всичките неща, които трябваше да й е казал през годините. Но сега, когато имаше възможността да ги изрече, откри, че се колебае. Запита се защо винаги толкова се е страхувал тя да не разбере истината. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж.
— По същата причина, поради която не исках да се любя с теб. Страхувах се. Знаех, че можеш да имаш всеки мъж на този свят.
— Всеки мъж?
— Добре де. Можеше да имаш Томи. И при този избор как можех да предположа, че ще предпочетеш мен?
— Теб?
— Един сакат.
— А, това ли било? Откъдето и да тръгнем, все със сакат свършваме.
— Така е. Защото това е факт и не можем да го пренебрегнем. Прекарах последните три години в размишления върху всичките неща, които не бих могъл да правя до теб; неща, които за всеки друг мъж — за Томи например — не биха представлявали никакво усилие.
— И какъв е смисълът? Защо продължаваш да се тормозиш?
— Защото трябваше да го преживея сам. Трябваше да престане да има толкова голямо значение, че не мога дори да те прегърна, ако не съм с проклетата протеза; че съм сакат. И именно това е нужно да знаеш, преди да ме напуснеш. Че вече няма значение. Сакат или не, половин човек, три четвърти, няма значение. Желая те. — След това прибави непочтено, но без съжаление, тъй като в сърдечните дела нямаше правила: — Веднъж и завинаги.
Край! Както и да ги отсъдеше, думите бяха изречени. С три години закъснение, но все пак изречени. Дори и сега да решеше да го напусне, поне бе опознала най-добрата и най-лошата част от него. Сейнт Джеймс можеше да се примири с това.
— Какво искаш от мен? — попита тя.
— Знаеш отговора.
Пийч се размърда неспокойно в краката им. Някой викна от зелената площ на Чейни Уок. Дебора гледаше реката. Той проследи погледа й и видя, че лебедите са преминали и последната колона на моста. Плаваха непроменени, както преди, както винаги щяха да плават, и търсеха сигурност в Батърсий.
— Дебора — каза Сейнт Джеймс.
Птиците й дадоха отговора.
— Като лебедите ли, Саймън?
Това бе повече от достатъчно.
— Като лебедите, любов моя.