Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (4)

Трета глава

Питър Линли не беше избрал Уайтчапъл заради удобствата или местоположението. Първите изобщо ги нямаше, освен ако четирите стени и двата прозореца — които не се отваряха, понеже при боядисването бяха затворени неизсъхнали — можеха да се нарекат голямо преимущество. Колкото до местоположението, наистина се стигаше лесно до спирката на метрото, но самата сграда беше отпреди викторианската епоха и бе заобиколена от други на подобна възраст. От тридесет години тук не беше правено нищо, за да се почистят или реставрират къщите или околността. Все пак както апартаментът, така и местонахождението му задоволяваха нуждите на Питър, които бяха малко. И най-важното — на портфейла му, който от днес бе почти празен.

Както го бяха измислили, можеха да изкарат още две седмици, ако го даваха умерено и се ограничаваха само до по пет дози на нощ. Добре де, може би шест. Тогава денем щяха да започнат сериозно да си търсят работа. Работа в търговията за него. Нови ангажименти за Саша. Той имаше ума и излъчването за търговия. А Саша все още имаше изкуството си. Можеше да го използва в Сохо. Там щяха да я искат. По дяволите, в Сохо сигурно никога не бяха виждали нещо подобно. Щеше да бъде точно както в Оксфорд: с гола сцена, един-единствен прожектор и Саша на стол. Позволяваше на публиката да разрязва дрехите й, предизвикваше ги да свалят всичко от нея. „Докоснете себе си. Усетете какво чувствате. Кажете какво искате.“ И през цялото време се усмихваше; през цялото време надменно; през цялото време бе единствената жена в залата, която знаеше как да се гордее със себе си. Уверено вдигната глава, спуснати до тялото ръце. „Аз съм — говореше позата й. — Аз съм. Аз съм.“

 

 

Питър се почуди къде ли се е забавила толкова. Погледна часовника си. Беше грозноват „Таймекс“ втора ръка, който излъчваше несигурност дори само с вида си. Беше продал „Ролекс“-а преди известно време и скоро откри, че да разчита на сегашния за точност е също толкова нелепо, колкото да разчита на Саша да отиде за стафа, без неволно да й се закачи някоя кука.

Опита се да не размишлява върху това, като тръсна тревожно китката си и отново погледна часовника. Дали проклетите стрелки изобщо се бяха помръдвали през последния половин час? Той го опря до ухото си и изруга, когато чу тихото тиктакане. Нима бяха минали само два часа от излизането й? Струваха му се като векове.

Той се изправи неспокойно от продъненото канапе — един от трите мебели четвърта ръка в стаята, ако не се смятаха кашоните, в които си държаха дрехите, или обърнатата щайга за зеленчуци, на която стоеше единствената им лампа.

Канапето се разтягаше и ставаше на покрито с буци легло. Саша мърмореше всеки ден, че й изкривявало гръбнака и че поне от месец не е спала и час като хората.

Но къде беше тя? Питър отиде до единия прозорец и отмести завесата — чаршаф, нескопосно приспособен за перде с провряна ръждясала метална пръчка през единия подгъв. Погледна през стъклото. Беше мръсно както отвън, така и отвътре.

Докато оглеждаше улицата да зърне познатата фигура на Саша или старата й платнена чанта, той извади мръсна носна кърпа от задния джоб на дънките си и си обърса носа. Действието беше съвсем механично. Кратката болка, която последва, изчезна след момент и лесно бе пренебрегната като несъществена. Без да погледне кърпичката и изследва новите петна с цвят на ръжда по нея, той я пъхна обратно в джоба и загриза бързо като заек единия си нокът.

В далечината, в началото на тясната уличка, на която живееха, пешеходците минаваха по Брик Лейн на път към дома. Питър се опита да се съсредоточи върху тях, като се мъчеше да различи Саша между подскачащите глави, отиващи или идващи от спирка Алдгейт-изток. Тя трябваше да тръгне от северната, да се качи на столичната и да се върне у дома. Къде беше тогава? Какво толкова трудно имаше в това да купи? Да даде парите. Да вземе стафа. Защо се бавеше толкова време?

Той заразмишлява над въпроса. Защо наистина се бавеше толкова време? И щом ставаше дума за това, какво можеше да спре малката кучка да даде парите, да вземе дрогата за себе си и никога повече да не се върне в апартамента? Всъщност защо трябваше да си прави труда да се завръща? Имаше това, което искаше. Затова и се беше навъртала около него.

Питър отхвърли идеята като абсолютно невъзможна. Саша нямаше да си отиде. Нито сега, нито когато и да било. Беше казала миналата седмица, че никога не й е било толкова хубаво, колкото с него. Не молеше ли за това буквално всяка нощ?

Питър избърса замислено нос с опакото на ръката си. Кога наистина го правиха за последен път? Снощи, нали? Тя се смееше като луда и той я бе притиснал до стената и… Снощи беше, нали? Сами от отсрещната страна на коридора думкаше по вратата и им викаше да го дават по-кротко, а Саша пищеше, дращеше и се задъхваше — само че не пищеше, а се смееше — и главата й се удряше в стената отзад, а той не свърши, не можа да свърши, но това нямаше значение, защото и двамата летяха високо в облаците.

Точно така. Снощи, И тя щеше да се върне, щом вземеше дрогата.

Питър дръпна със зъби изгризания край на нокътя.

И така. Ами ако не успееше да купи? Този следобед говореше големи думи за Хампстед, за една къща близо до запустялото място, където сделките ставали веднага, ако човек има парите. Затова къде беше, колко време щеше да й отнеме да отиде и да се върне; къде, по дяволите, беше тя?

Питър се ухили и усети вкус на кръв на мястото, където беше забил зъби в кожата. Беше време да се овладее. Той вдиша дълбоко. Протегна се. Наведе се и докосна палците на краката си.

Все пак нямаше значение. Всъщност не се нуждаеше от това. Можеше да престане по всяко време. Всички го знаеха. Човек можеше да спре, когато си поискаше. Но все пак с дрогата се чувстваше нещо много повече. Майстор-манипулатор, цар на света.

Вратата зад него се отвори и той се извърна рязко. Саша се беше върнала. Застанала на вратата, тя отметна назад правата си коса и го погледна нащрек. Позата й му напомняше на притиснат в ъгъла заек.

— Къде е? — попита той.

По лицето й пробяга искрица чувство. Тя затвори вратата с ритник и отиде до канапето, където седна на протритите му кафяви възглавници с гръб към Питър и наведе глава напред. Питър усета предупредителните зловещи пръсти по кожата си.

— Къде е?

— Не съм… Не можах… — Раменете й започнаха да се тресат.

Самообладанието му се разпадна за секунди.

— Какво не си могла? Какво става, по дяволите?

Той се втурна към прозореца и отмести леко завесата. Господи, нима беше провалила всичко? Да не би да я следяха ченгетата? Той надникна на улицата. Не се виждаше нищо необичайно. Нямаше немаркирана полицейска кола с хора в нея, които да оглеждат напрегнато сградата, нито незаконно паркиран до тротоара фургон. Под уличните лампи не се мотаеха цивилни полицаи. Беше чисто.

Той се обърна към нея. Саша го наблюдаваше през рамо. Очите й — със странен жълто-кафяв оттенък като на куче — сълзяха и бяха зачервени. Устните й трепереха окаяно.

Питър разбра.

— Боже господи! — Той прелетя през стаята, блъсна я настрана, грабна чантата, изтърси съдържанието й на канапето и го прерови. Ръцете му пипаха нервно. Отчаяното му търсене се оказа безплодно. — Къде, по дяволите… Къде е стафът, Саша? Къде е? Къде?

— Не съм…

— Тогава къде са парите? — В главата му завиха сирени. Стените се наклониха към него. — Саша, какво си направила с парите, да те вземат дяволите?

При тези думи Саша заотстъпва назад.

— Това ли е? — кресна тя. — „Къде, по дяволите, са парите?“ А не: „Къде си била?“ Нито пък: „Тревожех се за теб“? Само: „Къде са парите!“ — Тя вдигна рязко ръкава на зацапания си морав пуловер. По жълтеникавата й кожа имаше дълбоки драскотини и синкави отоци. — Виж сам! Бях нападната, копеле такова!

— Била си нападната? — Въпросът граничеше с недоверие. — Я не ми ги пробутвай тия! Какво си направила с парите ми?

— Казах ти! Скапаната ти пачка ми беше открадната на проклетия перон на проклетата спирка. Прекарах последните два часа в общуване е шибаната полиция на Хампстед. Позвъни им да провериш, ако не ми вярваш. — И започна да ридае.

Питър не можеше да повярва. Не искаше.

— Господи, нищо не можеш да свършиш, така ли?

— Не, не мога. Нито пък ти. Ако го беше взел миналия петък, както казваше…

— Казах ти, да те вземат дяволите! Колко пъти трябва да ти го повтарям? Не стана!

— Затова накара мен, така ли?

— Да, накарах теб.

— Така е. Точно това направи, по дяволите! — Лицето й се изкриви в горчива гримаса. — Здравата се беше сепнал да не те арестуват, нали? Затова прехвърли работата на мен. Недей сега да ми опяваш, задето не стана.

Питър усети, че дланите го сърбят от желание да я удари, да види как кожата й се зачервява. Той се отдръпна от нея, за да спечели време, като търсеше успокоение и опитваше да състави някакъв план.

— Имаш ги, Саша. Всичките факти. Всичките подред.

— Голяма работа, ако ме пипнат, нали? Какво от това? Саша Нифърд. Никоя. Няма да напишат нищо по вестниците, нали? Но какво ще стане, ако достопочтения Питър го плеснат през ръцете?

— Млъкни.

— Мръсни петънца върху семейното име, а?

— Млъквай!

— Ще се объркат плановете на триста години спазващи закона Линлевци? Мама ще се разстрои? Ще се разстрои и големият брат в криминалния отдел на Скотланд Ярд?

— Дяволите да те вземат, млъкни!

Някой под тях задумка по тавана и им кресна да пазят тишина. Саша продължаваше да го гледа яростно, сякаш го предизвикваше да отрече думите й. Но Питър не можеше.

— Хайде просто да помислим — промърмори той. Забеляза, че ръцете му треперят и сякаш всяка тяхна става е започнала да се поти, затова ги пъхна в джобовете си. — Винаги ни остава Корнуол.

— Корнуол? — попита невярващо Саша. — Защо, по дяволите…

— Тук нямам достатъчно пари.

— Не вярвам. Ако са ти свършили парите, помоли брат си за чек. Той е червив с пари. Всеки го знае.

Питър отиде отново до прозореца, като си гризеше палеца.

— Но няма да го направиш, нали? — продължи Саша. — Да, не би смял да помолиш брат си за заем. Ще се затътрим чак до Корнуол само защото умираш от страх от него. Направо те вкаменява мисълта, че Томас Линли може да разбере за теб. И какво, ако разбере? Какъв ти е той, пазач? Просто някакъв надувко с оксфордска диплома! Да не си такъв педал, че…

— Престани!

— Няма. Какво, по дяволите, има в Корнуол, че трябва да ходим там?

— Хауенстоу — озъби се той.

Саша зяпна от изненада.

— Хауенстоу? Едно малко посещенийце при мама? Господи, точно такова нещо трябваше да очаквам от теб! Или това, или да си смучеш палеца. Или да си играеш с оная си работа.

— Скапана кучка!

— Хайде де! Удари ме, жалко копеленце! Ще ти се да го направиш още откакто влязох през тая врата.

Юмрукът му се сви и отпусна. Господи, колко му се искаше! По дяволите годините възпитание и правилата за добро държане. Искаше да стовари юмрук в лицето й, да види как от устата й руква кръв, да й строши носа и избие зъбите, да направи синини и под двете й очи.

Вместо това обаче изхвръкна от стаята.

 

 

Саша Нифърд се усмихна. Гледаше вратата и педантично броеше секундите, нужни на Питър да слезе по стълбите. Когато мина достатъчно време, отмести лекичко чаршафа, който служеше за завеса на прозореца, и го зачака да изхвръкне от сградата и да се запрепъва надолу към кръчмата на ъгъла.

Изкикоти се. Беше се оказало детска игра да се отърве от Питър. Действията му бяха предсказуеми като на дресирано шимпанзе.

Тя се върна до дивана, взе от разсипаното съдържание на чантата си една нащърбена пудриера и я отвори. Вътре имаше сгъната банкнота от една лира. Тя я извади и бръкна в деколтето на пуловера си.

„Сутиените — помисли си — служат за толкова много неща.“ Извади от него найлоновото пликче с кокаина, който беше купила за двамата в Хампстед. „По дяволите Корнуол“, усмихна се Саша.

Устата й се наля, докато изсипваше малко количество кокаин върху огледалцето на пудриерата. Накълца го бързо с нокът, докато го превърна на прах. След това нави банкнотата и вдиша жадно.

„О, небеса — помисли си, като се облегна назад на канапето. — Неописуем екстаз. По-добър от секса. По-добър от всичко. Блаженство!“

Томас Линли говореше по телефона, когато Доротея Хариман влезе в кабинета му с лист хартия в ръка, тръсна го многозначително и намигна заговорнически. Когато видя това, Линли набързо приключи разговора си с оперативния работник по отпечатъците. Хариман го изчака да остави слушалката.

— Получихте я, детектив инспектор — съобщи тя, като използва пълния му служебен ранг с жизнерадостния си изкълчен маниер. Хариман никога не се обръщаше към хората с „господине“, „госпожице“ или „госпожо“, когато имаше възможност да прибави пред имената им шест или десет срички, сякаш ги представяше в кралския дворец. — Или звездите са в благоприятно положение, или групов началник Уебърли е спечелил на футболните залагания. Подписа, без да се замисли. Би трябвало и аз да имам такъв късмет, когато искам отпуск.

Линли взе листа. През долната част, заедно с надрасканото в знак на одобрение име на началника му, минаваше едва четлива бележка: „Внимавай, ако летиш, момче.“ От четирите думи личеше, че Уебърли се е досетил за намерението на Линли да прекара дълъг уикенд в Корнуол. Несъмнено се досещаше и за причината за това пътуване. Все пак Уебърли бе видял и подметнал няколко думи за снимката на Дебора върху бюрото на Линли и макар той самият да не бе влюбен кой знае колко в жена си, винаги поднасяше пръв поздравления, когато някой от хората му се оженеше.

В момента секретарката на груповия началник оглеждаше същата снимка. Примижа, за да я нагласи във фокус. За пореден път пренебрегваше очилата, за които Линли знаеше, че стоят в бюрото й. Носенето на очила прикриваше подчертаната й прилика с принцесата на Уелс — прилика, която тя желаеше да изтъква. Линли забеляза, че днес се е облякла в копие на синята рокля с черен колан, която принцесата бе носила на Гробницата на незнайния воин в Америка. Но кралската особа беше изглеждала стройна в тази рокля, а Хариман имаше прекалено пълен ханш.

— Слуховете говорят, че Деб се е върнала в Лондон — рече Хариман, като остави снимката и се намръщи на неорганизирания хаос върху бюрото му. После вдигна купчина телефонни съобщения, щипна ги заедно и подравни няколко папки.

— Преди повече от седмица — отговори Линли.

— Значи от това идва промяната в теб. Мливо за мелницата на брака, детектив инспектор. През последните три дни си ухилен като глупак.

— Наистина ли?

— Вървиш като на въздушна възглавница, сякаш за теб няма грижи на тоя свят. Ако това е любовта, бих искала двойна порция, моля.

Той й се усмихна, порови из папките и й подаде две.

— Вместо това вземи тях, ако обичаш. Уебърли ги очаква.

Хариман въздъхна.

— Аз искам любов, а той ми дава… — Тя ги огледа. — Оптични доклади за влакна от убийство в Бейсуотър. Сбъркала съм си професията.

— Но това е благородна работа, Хариман.

— Точно това имах нужда да чуя.

Секретарката си отиде, като извика някой да вдигне телефона, който звънеше в близкия безлюден кабинет.

Линли сгъна листа и отвори джобния си часовник. Наближаваше пет и половина. Беше на работа от седем. На бюрото му лежаха поне още три доклада, които очакваха мнението му, но като че ли не можеше да се съсредоточи. Той реши, че вече е време да отиде при нея. Трябваше да поговорят.

Напусна кабинета си и слезе надолу към фоайето и въртящите врати, от които се излизаше на Бродуей. Тръгна покрай сградата — каква неприятна комбинация от стъкло, сив камък и предпазни скелета — и се отправи към моравата.

Дебора все още стоеше там, където я беше видял от прозореца на кабинета си — в ъгъла на безформен трапец от морава и дървета, — като ту изучаваше върха на Суфраджет Скрол, ту го гледаше през обектива на фотоапарата си, монтиран на триножник на около десет крачки от нея.

Явно каквото и да искаше да улови през обектива, то й убягваше. Докато Линли я наблюдаваше, тя сбърчи нос, отпусна разочаровано рамене и започна да разглобява оборудването и да го прибира в здрава метална кутия.

Линли тръгна по-бавно през моравата, за да удължи насладата от гледката. Присъствието й го опиваше. Опиваше го дори само фактът, че се е върнала у дома. Нямаше склонност към нежните любовни терзания към жена, която се намира на шест хиляди мили разстояние. Затова бе изтърпял доста трудно отсъствието на Дебора. Повечето от времето бе прекарал в мисли за следващото от кратките му пътувания до Калифорния, за да я види. Но сега се беше върнала. Беше с него. И той бе твърдо решен да запази положението такова.

Прекоси моравата и разпръсна гълъбите, които кълвяха разпилените от обядващите трохи. Дебора вдигна поглед. Косата й, прибрана назад с намушкани как да е гребени, се разхвърча мигновено във всички посоки. Тя измърмори ядосано нещо и започна да се суети с прическата си.

— Знаеш ли — каза му вместо поздрав, — винаги съм искала да бъда една от жените, чиито коси описват като копринени. Нали разбираш какво имам предвид. От типа на Естела Хавишъм.

— А Естела Хавишъм имала ли е коси като коприна? — попита Линли, махна ръката й и започна сам да се занимава с обърканите места.

— Сигурно. Можеш ли да си представиш горкия Пип да си падне по, някоя, дето няма коса като от коприна? Ау!

— Скубе ли?

— Малко. Честно, не е ли жалка картина? Аз водя един живот, а косата ми — друг.

— Е, вече я оправих. Долу-горе.

— Това звучи окуражаващо.

Засмяха се в един глас и започнаха да събират нещата й, разпръснати по тревата. Беше дошла с триножник, куфара на апаратите и пазарска чанта, в която имаше три ябълки, удобен стар пуловер и дамската й чанта.

— Видях те от прозореца на кабинета си — каза й Линли. — Върху какво работиш? Отдаваш почит на госпожа Панкхърст?

— Всъщност чаках да падне светлина върху спиралния орнамент. Мислех да направя някаква дифракция с лещите, но се страхувам, че облаците ме победиха. Докато благоволят да се махнат, и слънцето беше изчезнало. — Тя помълча замислено и се почеса по главата. — Какво ужасно невежество. Мисля, че имам предвид земята.

След това порови в чантата си и извади ментов бонбон, разви го и го пъхна в устата си. Тръгнаха обратно към Скотланд Ярд.

— Успях да си взема почивен ден за петък — каза й Линли. — И за понеделник. Така че сме свободни да заминем за Корнуол. Аз съм свободен де. И ако нямаш някакви планове, бихме могли да… — Той спря и се запита защо се е захванал с такова словоизлияние.

— Корнуол ли, Томи? — Гласът на Дебора не прозвуча по-различно, но главата й беше обърната настрани и изражението й не се виждаше.

— Да. Корнуол. Хауенстоу. Мисля, че вече е време, а ти как смяташ? Знам, че си се върнала твърде скоро и може би малко избързвам, но все пак не съм те запознавал с майка си.

Дебора каза само:

— А, да.

— Идването ти в Корнуол ще даде възможност и на баща ти да се запознае с нея. А е време вече да го направят.

Тя се намръщи на протритите си обувки и не отговори.

— Деб, не можем да го избягваме вечно. Знам какво си мислиш. Те са като два полюса. Няма какво да си кажат. Само че не е така. Ще се спогодят. Повярвай ми!

— Той няма да иска, Томи.

— Вече помислих за това. И намерих начин да се справим. Помолих Саймън да дойде. Всъщност вече е уредено.

Не включи подробностите от кратката си среща със Сейнт Джеймс и лейди Хелън Клайд в „Риц“ — те на път за делова вечеря, а той към прием в Кларънс Хаус. Също така не спомена зле прикритата неохота на Сейнт Джеймс и бързото извинение на лейди Хелън. „Цял куп недовършена работа — каза му тя — и сигурно ще ни държи заети през всички почивни дни до края на месеца.“

Отклоняването на поканата бе направено твърде бързо, за да звучи достоверно. Припреният отказ на лейди Хелън, заедно със старанието й да не поглежда към Сейнт Джеймс, говореше на Линли колко важно е за тях да не отидат в Корнуол. Дори и да искаше да излъже себе си, не можеше да го направи пред лицето на тяхното държане. Знаеше какво означава то. Само че се нуждаеше от тях в Корнуол заради Котър. Едва когато спомена за притесненията на възрастния човек, успя да ги спечели за каузата. Защото Сейнт Джеймс никога нямаше да изпрати Котър сам в Хауенстоу, в жалкото положение на гост за уикенда. А Хелън никога нямаше да изостави Сейнт Джеймс в положение, което ясно си представяше като четири дни пълно нещастие. И Линли използва това. Увери себе си, че е само заради Котър и отказа да размишлява върху другите причини — още по-наложителни от удобството на Котър, — за да пристигне в Хауенстоу с една камара хора.

Дебора гледаше табелата със сребърни букви на Скотланд Ярд.

— И Саймън ли ще дойде? — попита тя.

— И Хелън. Сидни също.

Линли чакаше следващата й реакция. Когато не последва друго, освен едно съвсем леко кимване, реши, че вече са достатъчно близо до единствената тема, която избягваха от доста време насам. Тя лежеше между тях неизказана, като корен на потенциално съмнение, който трябваше да бъде изтръгнат веднъж завинаги.

— Видя ли се с него, Деб?

— Да.

Тя премести триножника в другата си ръка. Не каза нищо повече, оставяше всичко на него.

Линли бръкна в джоба си за цигарите и запалката. Запали, преди Дебора да успее да му направи забележка, и въздъхна под тежестта на товар, който не желаеше да определи.

— Искам да поговорим за това, Деб. Не, не се изразих съвсем точно, нали? Трябва да поговорим за това.

— Видях го през нощта, когато се прибрах у дома, Томи. Чакаше ме в лабораторията. С подарък за добре дошла. Увеличител. Искаше да го видя. На следващия следобед дойде в Падингтън. Поговорихме.

„Това е всичко“ остана неизказано.

Линли захвърли цигарата, ядосан на себе си. Запита се какво всъщност иска от Дебора, защо очаква от нея да му се отчита за връзката си с друг мъж, заемала целия й живот, и как, за бога, би могла да започне. Мразеше мисълта, която тровеше увереността му: гризящото убеждение, че завръщането й в Лондон има властта да омаловажи всяка дума и проява на любов между тях през последните няколко години. Може би зад най-обезпокоителното му чувство се криеше истинската причина, поради която бе твърдо решен да вземе Сейнт Джеймс в Корнуол — за да докаже на другия веднъж завинаги, че Дебора е негова. Тази мисъл бе достойна за презрение.

— Томи.

Той се опомни и осъзна, че Дебора го гледа. Прииска му се да я докосне. Прииска му се да й каже колко обича златистите точици в зелените й очи; кожата и косата, които му напомняха за есен. Но точно сега всичко това изглеждаше нелепо.

— Обичам те, Томи. Искам да стана твоя жена.

„Това — реши Линли — вече не изглежда нелепо.“