Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (25)

Двадесет и четвърта глава

Дебора работеше с лекота както в сърцето, така и в душата — нещо, което щеше да й бъде невъзможно само два часа преди това. Откри, че си тананика и от време на време изпява по някой ред от стари песни, които ненадейно изникваха в ума й: „Бийтълс“, Бъди Хол и едно прастаро парче на Клиф Ричард, което не знаеше откъде е научила. Защипа в тъмната стаичка началото на извадената лента и я нави в съда за проявяване с механични движения, които й бяха станали като втора природа. Не се опита да размишлява върху самата работа или безгрижието, с което я вършеше, нито пък се замисли как и защо са се преобърнали времето и обстоятелствата, позволявайки на някогашната й привързаност към Сейнт Джеймс да се възроди и разцъфне по време на разговора им в лабораторията. Просто беше благодарна, че това по някакъв начин се е случило; радваше се на възможността най-сетне да сложи край на озлоблението между тях.

Колко права се оказа, задето се подчини на инстинкта си и дойде тази вечер в Челси при Саймън. Какво щастие усети, когато видя лицето му в момента, в който той осъзна, че сестра му не може да бъде обвинявана за нищо. Колко естествено го последва в спалнята му, като стоеше, смееше се и бърбореше, докато той изваждаше лентата. Отново бяха приятели, споделяха си мислите, изслушваха се, спореха и размишляваха.

Най-характерният белег на отношенията им преди тригодишното й пребиваване в Америка бе радостта от общуването. Минутите в лабораторията и после в спалнята му бяха върнали живия спомен за тази радост, ако не пълната й сила. Дебора виждаше онова, което някога бе представлявал за нея, като серия от образи, танцуващи в съзнанието й. Те я върнаха обратно в детството и тийнейджърските години — дълги периоди време, прекарани с него.

Той бе част от нейния живот по хиляди начини: изслушваше терзанията й, смекчаваше ударите на разочарованията, четеше й, говореше с нея, наблюдаваше я как расте. Беше виждал най-лошите й страни: гневните й избухвания, упоритата й гордост, неспособността й да приема пораженията, изискванията за съвършенство, които си бе поставила; трудността да прощава слабостите на другите. Беше видял това и още много други неща и винаги ги бе приемал безрезервно. Можеше да й дава съвети или напътствия, да я предупреждава или укорява, но винаги я приемаше. И Дебора знаеше, че винаги ще е така, още от момента, когато той, осемнадесетгодишно момче, клекна до нея пред гроба на майка й, докато тя се опитваше да бъде смела, мъчеше се да остане, безразлична и демонстрираше, че на седем години може да издържи страха от опустошителната загуба, която едва разбираше. Саймън я прегърна и с пет простички думи я освободи и направи такава, каквато беше оттогава насам:

— Няма нищо, ако си поплачеш.

Помогна й да порасне, окуражаваше я по всевъзможни начини и я пусна, когато стана време да замине. Но именно това, последното — очевидната охота, с която я освободи да живее сама зрелостта си, без дума или постъпка, за да я спре, — подкопа връзката им и създаде гнойната рана, която я разяждаше отвътре. Когато Дебора за пръв път се сблъска с намерението му да ги подложи на тригодишна раздяла, утежнена от мълчание, най-лошата страна на душата й се показа на повърхността. Тя остави радостта да чезне и топлината да умре; поддаде се на нуждата си да му причинява болка. Отмъщението първоначално й носеше удоволствие. Но сега виждаше, че постигането на една такава цел в най-добрия случай е пирова победа; че всяко отмъщение, което е нанесла на Саймън, просто е рикоширало и наранило самата нея.

Само в истината съществуваше някаква надежда да възстанови приятелството си с него. Само в изповедта, изкуплението и прошката имаше възможност да си върне радостта. А тя искаше радост. Нищо нямаше по-голямо значение от това отново да се чувства удобно с него; да му говори, както в детството си — като негова малка сестра, негов другар, негов приятел. Не искаше нищо повече. Защото в гноясалата сърцевина на болезнената й раздяла със Саймън бе извратеното желание да легне с него, за да разбере дали наистина я желае; за да бъде най-сетне сигурна, че не си е въобразила онези отдавнашни моменти, в които й бе позволил да види това, за което бе убедена, че е истинско желание.

Само че нуждата от това удоволствие и увереност отдавна бяха погълнати от любовта й към Томи. И именно Томи беше човекът, който можеше да й даде кураж да говори истината. Защото, докато държеше негативите срещу светлината и търсеше снимките от къщичката на Камбри, види и снимките на Линли, които позираше охотно с нанрънелските актьори. Почувства прилив на благодарности преданост само като го гледаше: начина, по който отмяташе глава назад, когато избухваше в смях; блясъка на косата му, формата на устните му. Знаеше, че на Томи принадлежи предаността на нейната зрелост. Той представляваше бъдещето, към което се беше запътила. Само че не можеше да го достигне със свободно сърце, докато не въведеше покой в миналото си.

Увеличи снимките, които Сейнт Джеймс бе направил в къщичката на Камбри. Увеличител, проявител, фиксаж. През цялото време умът й бе зает с това, което щеше да му каже; с начина, по който щеше да му го каже, и с това дали обяснението и извинението ще успеят да сложат край на отчуждението им.

Наближаваше полунощ, когато завърши работата си в тъмната стаичка: проявяването, измиването, изсушаването и почистването. Изгаси лампите, събра снимките и отиде да потърси Сейнт Джеймс.

 

 

Чу движението по стълбите, преди да я види. Беше разположил на леглото си всички материали по този случай и ги оглеждаше, като се чудеше кой ли от тях би могъл да оправдае не само сестра му, но и Питър Липли, и Джон Пенелин. Нещо присветна на вратата и го извади от съзерцанието му. На фона на сенките в коридора се появи бялата блуза на Дебора. В ръката си държеше снимките.

Сейнт Джеймс се усмихна.

— Свърши ли?

— Да. Отне ми малко повече време, отколкото си мислех. Не съм свикнала с увеличителя. Понеже е нов и… е, това го знаеш, нали? Колко глупаво!

Сейнт Джеймс си помисли, че ще му подаде снимките, но тя не го направи, а се приближи до долния край на леглото. С една ръка стискаше снимките до тялото си, а с другата държеше високата тънка колона на таблата.

— Трябва да поговоря с теб, Саймън.

За момент нещо в лицето й му напомни за шишето мастило, разлято върху един от столовете в трапезарията, и за изповедта на едно разтреперано десетгодишно момиченце с протрити обувки. Но гласът й показваше, че за нея с дошъл моментът на равносметката. Сейнт Джеймс усети онази слабост, която обикновено придружаваше пристъпа на страх.

— Какво има? Какво е станало?

— Снимката. Знаех, че някой ден ще я видиш, и исках да я видиш. Това беше най-силното ми желание. Исках да знаеш, че спя с Томи. Исках да го знаели, защото разбрах, че това може да ти причини болка. А аз исках да ти я причиня, Саймън. Отчаяно желаех да те накажа. Исках да си представяш как правим любов. Да ревнуваш. Да не ти е безразлично. И аз… Саймън, презирам се за това, което ти причиних!

Думите й бяха толкова неочаквани, че го поразиха. В един нелеп момент той убеди себе си да не разбира накъде бие Дебора и си позволи да приеме, че тя говори за снимките на Камбри, и то неща, които му е трудно да схване. По онзи мигновен начин, по който работят мозъците, бързо взе решение да насочи разговора натам. За какво говориш? Да ревнувам от Томи? Каква снимка, Дебора? Не разбирам. Или още по-добре, да отмине това с безразличен смях. Просто шега, която не мина. Но докато събираше сили да отговори, Дебора продължи и изясни докрай мисълта си:

— Толкова те желаех, когато заминах за Америка. Ужасно те обичах и бях сигурна, че и ти ме обичаш. Не като брат, чичо или нещо като втори баща, а като мъж, като равен. Знаеш какво имам предвид. — Думите й бяха толкова нежни, гласът — толкова тих. Сейнт Джеймс не можеше да откъсне поглед от лицето й. Стоеше, неподвижен и неспособен да отиде при нея, макар всяка частица от тялото му да копнееше за това. — Дори не съм сигурна, че мога да обясня какво ми беше, Саймън. Бях толкова уверена, когато заминах; толкова сигурна в това, което съществуваше между нас. И след това зачаках да отговориш на писмата ми. Отначало не разбирах — смятах, че е станало нещо с пощата. След два месеца ти се обадих и чух как ми говориш като чужд. Казваше, че кариерата има големи изисквания към теб. Отговорностите се натрупвали. Конференции, семинари и доклади за писане. Щял си да отговориш на писмата ми, когато можеш. И как е училището, Дебора? Справяш ли се? Намери ли си приятели? Сигурен съм, че ще се справиш добре. Имаш дарба. Талантлива си. Пред теб има само блестящо бъдеще.

Сейнт Джеймс каза единственото нещо, което успя да се сети:

— Спомням си.

— Осъждах се. — Тя му се усмихна треперливо. — Бях недостатъчно хубава, недостатъчно умна, скучна, коравосърдечна, нелюбяща, непривлекателна за теб… недостатъчно.

— Това не беше истината. Това не е истината.

— Повечето сутрини се събуждах и се чувствах отчаяна, че съм още жива. И това също стана част от моето самопрезрение. Не бях достатъчно личност, за да започна свой живот. Мислех си, че не струвам пет пари. Напълно без никаква стойност. Тъпа, грозна и напълно безполезна.

Всяка дума бе по-трудно поносима от предишната.

— Исках да умра. Молех се да умра. Но това не стана. Просто продължих. Всъщност това правят повечето хора.

— Продължават. Излекуват се. Забравят. Разбирам. — Сейнт Джеймс се надяваше тези четири изречения да я накарат да спре. Но видя, че е твърдо решена да продължи разговора им до края, който сама бе намислила.

— Отначало Томи беше моята забрава. Когато идваше да ме види, се смеехме. Говорехме. Първия път си намери извинение, задето е дошъл. Но след това не. И никога не ме е принуждавал, Саймън. Никога нищо не изискваше. Не говорех за теб, но мисля, че той по някакъв начин знаеше и бе решил да чака, докато стана готова да отворя сърцето си за него. Затова пишеше, обаждаше се по телефона и градеше стабилна основа. И когато ме заведе в леглото си, аз исках да отида там. Най-сетне се бях отказала от теб.

— Дебора, моля те. Няма нищо. Разбирам. — Той престана да я гледа. Извръщането на главата като че ли бе единственото движение, на което беше способен. Втренчи се в наредените върху леглото материали.

— Ти ме беше отблъснал. Чувствах се ядосана, обидена. Най-накрая те преодолях, но по някаква причина все още вярвах, че трябва да ти покажа как стоят нещата. Трябваше да те накарам да видиш, че ако ти самият не ме искаш, то някой друг ме желае. Затова сложих снимката на стената в апартамента си. Томи не искаше това. Помоли ме да не го правя. Само че аз изтъкнах композицията, материята на пердетата и одеялата, формата на облаците в небето. Казах, че това е просто една снимка и го попитах дали се срамува от това, което тя намеква за нас.

За момент не каза нищо повече. Сейнт Джеймс си помисли, че е свършила, но когато вдигна поглед, видя, че ръката е покрила шията й, а пръстите притискат ключицата.

— Каква ужасна лъжа към Томи! Просто исках да ти причиня болка. Колкото можеше по-силна.

— Бог ми е свидетел, че я заслужавах. И аз ти причинявах болка.

— Не. Няма извинение за нуждата от такова отмъщение. Това е глупаво. Отвратително. Показва черти на характера ми, от които ми се повръща. Съжалявам! Наистина!

Няма нищо. Наистина. Хайде, забрави го, птиченце. Не можеше да събере сили да го каже. Не можеше да каже каквото и да било. Не можеше да понесе мисълта, че заради собствената си страхливост я е тласнал към Линли. Това страдание бе повече, отколкото беше в състояние да изтърпи. Презираше се. Докато гледаше, търсеше думи, които не знаеше, и се измъчваше от непоносими чувства, Дебора остави снимките на ръба на леглото и притисна ъгълчетата им, за да не се подвият.

— Обичаш ли го? — Въпросът прозвуча така, сякаш го бе запратил като камък към нея. Дебора беше стигнала до вратата, но се обърна да отговори.

— Той е всичко за мен — рече тя. — Вярност, преданост, обич, топлота. Той ми даде неща…

— Обичаш ли го? — Този път въпросът прозвуча разтреперано. — Поне можеш ли да кажеш, че го обичаш, Дебора?

За момент му се стори, че тя ще напусне стаята, без да отговори, но само след секунди видя как силата на Линли изпълва тялото й. Брадичката й се вирна, раменете се изправиха и в очите й блеснаха сълзи. Сейнт Джеймс чу отговора, преди да го е изрекла.

— Обичам го. Да, обичам го. Наистина. — И си отиде.

Лежеше в леглото и наблюдаваше танцуващите шарки от черни сенки и неясни светлинки по тавана. Нощта беше топла. Прозорецът на спалнята му беше отворен, а завесите — дръпнати. От време на време чуваше как колите минават по Чейни Роу, а шумът от моторите им звучи по-високо поради откритото пространство на реката. Тялото му трябваше да е уморено, да копнее за сън, но вместо това го болеше. Мускулите на раменете и врата бяха болезнено напрегнати, тези на ръцете бяха изопнати, а гърдите го стягаха, сякаш притиснати от невидима тежест. Съзнанието му приличаше на водовъртеж, в който се въртяха откъси от предишни разговори, полуоформени мъгляви фантазии и неща, които трябваше да бъдат казани.

Опита се да мисли за нещо друго. Имаше да направи един тъканен анализ; клетвени показания, които бе обещал да предаде до две седмици; конференция, където трябваше да изпрати доклад; семинар в Глазгоу, на който го бяха помолили да изнесе лекция. Опита се да бъде такъв, какъвто бе по време на отсъствието й — хладен учен, изпълняващ ангажименти и поемащ отговорности, — но вместо това видя човека, който всъщност беше: страхливец, изпълнил живота си с отричане и разсейване, за да избегне риска от уязвимост.

Целият му живот бе лъжа, основана на благородни афоризми, в които знаеше, че не вярва. Да я остави да си тръгне. Да я остави да намери собствения си път. Да я остави да притежава цял свят с разширяващи се хоризонти, пълен с хора, които могат да й дадат много — много повече от него. Да я остави да си намери сродна душа — някоя, необременена със слабостта, която тегнеше върху неговия живот. Дори само изброяването на кухите правила, определяли поведението му, му спестяваше изправянето пред окончателната истина.

Страхът го владееше. Правеше го безполезен. Всяко негово действие можеше да стане причина да го отблъснат, затова предпочиташе да не избира, да се отпусне по течението; да вярва, че конфликтите, трудностите и душевните борби сами ще се уталожат с времето. Цял живот бе правил така. Резултатът беше загуба.

Твърде късно проумяваше това, което трябваше винаги да е знаел: че животът му с Дебора е бавно образуващ се гоблен, в който тя държи конеца, създава шарките и бавно се слива с материята. Заминаването й бе за Сейнт Джеймс форма на смърт. Само че след нея му остана не спокойствието и празнотата на смъртта, а безкрайният адски огън на отмъщението, резултат от достойния му за презрение страх. Годините бяха изминали, без да й каже, че я обича. Сърцето му пърхаше в нейно присъствие, но не можеше да изрече думите. Сега можеше само да бъде благодарен, че тя и Линли смятат след сватбата да започнат нов живот в Корнуол. Ако изчезнеше от средата му, останалата част от живота му щеше да бъде поне поносима.

Той обърна главата си на възглавницата и погледна към светещите червени цифри на часовника. Три и десет. Беше безполезно да се мъчи да заспи. Поне можеше да си го признае. Светна лампата.

Купчината снимки още лежеше на масичката до леглото, където Дебора ги беше оставила преди два часа. Сейнт Джеймс ги вдигна, като знаеше много добре, че по този начин нарочно бяга от себе си — още една проява на малодушие, заради която щеше да се презира призори. Той започна да ги разглежда, отдалечавайки се от своя потънал в руини свят, сякаш това действие можеше да заличи думите на Дебора; сякаш знанието, че някога го е желала, не късаше сърцето му.

Вгледа се апатично в трупа, в обезобразената му част, в положението му на пода до канапето. Огледа и нещата, разпръснати из цялата стая: писма и пликове, моливи и химикалки, тетрадки и папки, парчета изписана хартия, катурнатите на пода прибори за камина, включения компютър и черните дискети, разпилени по бюрото. След това се взря по-внимателно в трупа и видя блясъка на нещо сребърно — може би монета, — полускрито под бедрото му; банкнотата от пет лири с едно откъснато ъгълче, която лежеше захвърлена на пода до ръката му; над него полицата над камината, където си беше ударил главата; отдясно огнището, към което беше паднал. Сейнт Джеймс разглеждаше настойчиво снимките, търсейки нещо, което не би могъл да различи от пръв поглед: компютъра, дискетите, папките, тетрадките, парите, полицата над камината. Но мислеше само за Дебора.

Накрая се отказа от играта и призна, че няма да има нито сън, нито спокойствие, нито дори възможност да се поразсее. Можеше само да направи часовете до зазоряване малко по-поносими. Посегна към патериците, стана от леглото, навлече халата, завърза тромаво колана му и се отправи към вратата. В кабинета имаше бренди. Не за пръв път щеше да търси забрава в него. Той заслиза по стълбите.

Вратата на кабинета беше открехната. Сейнт Джеймс я бутна и тя се отдръпна безшумно навътре. Мека танцуваща светлина — нещо между златисто и мътнорозово — идваше от двете свещи, които обикновено стояха над камината, но сега бяха поставени пред огнището една до друга. Обгърнала коленете си, Дебора седеше на отоманката и наблюдаваше пламъчетата им. Когато я видя, Сейнт Джеймс понечи да се оттегли. Помисли си да го направи. Но не се помръдна.

Тя погледна към вратата и бързо извърна очи, когато видя, че е той.

— Не можах да заспя — рече ненужно Дебора, сякаш трябваше да дава обяснение за присъствието си в кабинета, по чехли и халат, в три сутринта. — Не знам защо. Би трябвало да съм изтощена. Чувствам се изтощена. Но не можах да заспя. Твърде много вълнения ми се събраха през последните няколко дни.

Думите й бяха достатъчно нехайни, добре подбрани и изречени с безразличие, но в гласа й имаше някакво колебание. Опита се, но не успя да прозвучи правдоподобно. Когато усети това, Сейнт Джеймс прекоси стаята и седна до нея на отоманката. Никога досега не го бе правил. В миналото нейното място бе на отоманката, а той седеше по-високо, на стола или канапето.

— И аз не можах да заспя — каза Саймън и остави патериците на пода. — Дойдох да пийна малко бренди.

— Аз ще ти донеса — рече Дебора и понечи да стане.

Той я хвана за ръката и я спря.

— Не, няма нужда. — След това продължи, когато видя, че тя държи лицето си извърнато: — Дебора.

— Да?

Тази едничка дума беше изречена спокойно. Облакът къдрава коса скриваше лицето й. Тя направи рязко движение, сякаш за да се повдигне, и той си помисли, че сега ще стане и ще излезе от стаята. Чу я обаче да си поема мъчително дъх и разбра с изненада, че Дебора едва се сдържа да не заплаче.

Докосна я по косата страшно колебливо. Знаеше, че тя не би могла да го усети.

— Какво има?

— Нищо.

— Дебора…

— Бяхме приятели — прошепна тя. — Ти и аз. Бяхме другари. Исках това да се върне. Смятах, че ако тази вечер поговоря с теб… Само че просто не можах да го намеря. Отишло си е. И аз… Страшно ме заболя, като разбрах. Все още се чувствам разкъсана, когато говоря с теб, когато си пред очите ми. Не искам това чувство. Не бих могла да го понеса пак.

Гласът й пресекна. Без да помисли, той я прегърна през раменете. Нямаше значение какво говори Дебора, дали истина или лъжа. Трябваше да каже нещо, за да облекчи болката й.

— Ще преживеем всичко това, Дебора. Ще намерим обратния път. Пак ще бъдем онова, което сме били. Не плачи. — Той я целуна непохватно по главата. Дебора се обърна в прегръдките му. Сейнт Джеймс я притисна до себе си, погали я по косата, залюля я, изрече името й. И изведнъж го заля спокойствие. — Няма значение — прошепна той. — Винаги ще бъдем приятели. Това никога няма да изчезне. Обещавам ти!

При тези думи усети как ръцете й се увиват около него. Почувства лекия натиск на гърдите й, биенето на сърцето й. Усети своето да се блъска и се примири с факта, че отново я е излъгал. Никога нямаше да бъдат приятели. Приятелството бе абсолютно невъзможно, след като при едно толкова просто докосване цялото му тяло пламваше от копнеж по нея.

В главата му звъннаха половин дузина укори. Тя принадлежеше на Линли. И без това вече я бе наранявал достатъчно. Вършеше предателство към най-старото приятелство в живота си. Между тях имаше граници, които не можеха да бъдат нарушавани. Беше решил да приеме. Не им бе съдено да бъдат щастливи. Животът невинаги беше честен. Той чу всяко едно от тях, закле се, че ще излезе от стаята, каза си да я пусне и остана на мястото си. Само за да я подържи в прегръдките си, да я почувства до себе си за момент, да усети мириса на кожата й. Това му бе достатъчно. Нямаше да прави нищо друго… освен отново да докосне косата й, освен да я отмахне от лицето й.

Тя вдигна глава и го погледна. Укорите, намеренията, границите и решенията потънаха в забрава. Цената им бе твърде висока. Те нямаха значение. Нищо нямаше значение. Само моментът, сега, с нея.

Той докосна бузата, челото, проследи очертанията на устните й. Дебора прошепна името му; една-едничка дума, която най-сетне заличи страха. Сейнт Джеймс се запита как е могъл да се страхува да не се загуби в любовта си към тази жена. Тя бе самият той. Сега вече виждаше това. Прие тази истина. Почувства се цялостен. И приближи устни до нейните.

 

 

Нищо не съществуваше — освен прегръдките му. Нищо нямаше значение — освен топлината на устните и вкуса на езика му. Сякаш единствено този момент бе важен и целият й живот се определяше от тази целувка.

Сейнт Джеймс промълви името й и между тях потече силен поток от енергия, който събираше сили от извора на желанието им. Той помете миналото и понесе по течението си всяко убеждение, всяко намерение, всеки аспект от живота й — освен мисълта, че го желае. Желаеше го, независимо от верността, от любовта, от обещанията за бъдещето. Каза си, че това няма нищо общо с онази Дебора, която принадлежеше на Томи, която спеше в леглото на Томи, която щеше да стане съпруга на Томи. Това сега бе просто уреждане на сметки — един час, в който щеше да докаже стойността си.

— Любов моя — прошепна той. — Без теб…

Тя отново го притегли към себе си. Захапа леко устните му и усети как се извиват в усмивка. Не искаше думи, само усещания. Устните докоснаха шията й и проследиха вдлъбнатината на гърлото. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, като ги дразнеха и галеха, след това се спуснаха до колана на халата, развързаха го, свалиха дрехата от раменете й, плъзнаха тънките презрамки на нощницата надолу по ръцете й. Тя се изправи. Нощницата се изхлузи на земята. Усети ръката му на бедрото си.

— Дебора.

Не искаше думи. Тя се наведе към него, целуна го, усети го как я дърпа надолу към себе си, чу собствената си доволна въздишка, когато устните му намериха гърдата й.

Започна да го докосва. Започна да го съблича.

— Желая те! — прошепна той. — Дебора, погледни ме! Не можеше. Виждаше блясъка на свещите, каменната стена около камината, лавиците с книги, блясъка на единствената пиринчена лампа на бюрото му. Но не и очите, лицето или формата на устните му. Прие целувката. Отвърна на ласката. Само че не го погледна.

— Обичам те — прошепна той.

Три години. Дебора зачака прилива на триумф, по той не дойде. Вместо това една от свещите започна да се разлива и по огнището потече восък. След това изсъска и пламъкът загасна. Изгорелият фитил изпрати нагоре струйка дим с остра и тревожна миризма. Сейнт Джеймс се обърна към източника.

Дебора го наблюдаваше. Малкото пламъче на оставащата свещ проблясваше като криле върху кожата му. Профилът, косата, острият ръб на челюстта, извивката на рамото, увереното бързо движение на красивите му ръце… Тя се изправи. Пръстите й трепереха, докато си обличаше нощницата и се мъчеше безуспешно с хлъзгавия сатенен колан. Чувстваше се разтреперана до дъното на душата си. „Никакви думи — помисли си. — Всичко друго, само не думи!“

— Дебора…

Не можеше.

— За бога, Дебора, какво има? Какво се е случило?

Тя си наложи да го погледне. Чувствата бяха изписани по лицето му. Изглеждаше млад и толкова уязвим. Изглеждаше готов да приеме удара.

— Не мога — рече тя. — Саймън, просто не мога.

Обърна се и напусна стаята. Затича се нагоре по стълбите. „Томи“, мислеше си.

Това име бе като молитва, като заклинание, което можеше да я предпази да не се чувства мръсна и уплашена.