Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (15)

Четиринадесета глава

Дебора огледа повърхностно стаята, за да се увери, че не е забравила нищо. Заключи куфара си и го свали от леглото, като в същото време реши, че е много добре, задето напускат Корнуол. През нощта времето се беше променило и вчерашното ослепително кобалтово небе тази сутрин беше сиво. Острите пориви на вятъра кашляха под прозорците и от един от тях, наполовина отворен, идваше недвусмисленият мирис на дъжд. Все пак, ако не се смятаха тропането по стъклата и скърцането на тежки клони недалеч от къщата, в утрото не се чуваха други шумове. Инстинктивно усетили наближаването на бурята, кресливите чайки и корморани бяха изчезнали, за да търсят убежище по-навътре в сушата.

— Госпожице?

На вратата стоеше една от камериерките на Хауенстоу, млада жена с облак от черна коса, която почти закриваше триъгълното й лице. Дебора си спомни, че името й е Каролайн. Подобно на останалите дневни прислужници в къщата, момичето не носеше униформа, а само тъмносиня пола, бяла блуза и равни обувки. Беше хубавичка и спретната. Носеше поднос, с който жестикулираше, докато говореше.

— Негово благородие си помисли, че ще искате да хапнете нещо, преди да тръгнете за влака — рече Каролайн и отнесе подноса на малкия триножник до камината. — Каза, че имате само тридесет минути.

— Лейди Хелън знае ли това? Станала ли е?

— Станала е, облича се и в същото време закусва.

Сякаш в потвърждение на това, лейди Хелън влезе в стаята, заета едновременно с три дейности. Вървеше по чорапи, дъвчеше парче препечена филийка и държеше протегнати два чифта обувки.

— Не мога да реша — рече тя, като ги гледаше критично. — Тези велурените са по-удобни, но зелените наистина са сладки, нали? Тази сутрин пробвах и двата дузина пъти.

— Бих препоръчала велурените — каза Каролайн.

— Хмм. — Лейди Хелън пусна едната велурена обувка на пода, обу я, след това пусна едната от другия чифт и също я нахлузи на крака си. — Погледни внимателно, Каролайн. Сигурна ли си?

— Напълно — отвърна Каролайн. — Велурените. А ако ми дадете другия чифт, ще ви го сложа в куфара.

Лейди Хелън й махна с ръка да почака малко и огледа краката си в огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба.

— Виждам, че си права. Но я само погледни зелените! Със сигурност в полата ми има и зелено. Или ако не, може би ще придадат контраст. Защото имам възможно най-сладката чанта за тези обувки и умирам някой път да ги сложа заедно. Човек не обича да признава, че някоя негова импулсивна покупка на обувки и чанта е била съвсем напразна. Дебора, ти какво мислиш?

— Велурените — отвърна Дебора, избута куфара си до вратата и тръгна към тоалетната масичка.

Лейди Хелън въздъхна.

— Болшинството печели — рече тя, докато гледаше как Каролайн напуска стаята. — Чудя се дали не мога да я открадна от Томи. Погледна обувките и веднага реши. За бога, Дебора, тя би ми спестявала часове всеки ден! Повече не бих стояла сутрин пред гардероба в безплодни опити да реша какво да облека. С положителност няма да ми се налага.

Дебора измърмори нещо неясно в отговор, докато гледаше недоумяващо към празното място до тоалетката. След това отиде до гардероба и надникна вътре, без отначало да почувства нито паника, нито изненада, а само объркване. Лейди Хелън продължила бърбори:

— Сама се превръщам в жертва. Когато чуя думата „разпродажба“ за „Хародс“, просто се разпадам на части. Обувки, шапки, пуловери, рокли. Дори веднъж си купих едни обувки само защото ми ставаха. Помислих си, че са много сладки, точно такива, каквито ми трябват, за да се шляя из мамината градина. — Тя огледа внимателно подноса със закуската на Дебора. — Смяташ ли да ядеш грейпфрута?

— Не, изобщо не съм гладна.

Дебора влезе в банята и отново излезе. След това коленичи на пода и погледна под леглото, като се опитваше да си спомни къде е оставила кутията. Със сигурност не я бе изнасяла от стаята. Беше я видяла, без да я забелязва, предишната вечер, а и вечерта преди нея, нали? Помисли усилено върху това и й се наложи да признае, че не може да си спомни. Все пак бе немислимо да я е поставила на друго място, а още по-немислимо — изобщо да липсва. Защото ако липсваше, а тя не я бе поставила на друго място, това можеше да означава само…

— Какво правиш, за бога? — попита лейди Хелън, като гребеше доволно с лъжичка от грейпфрута й.

Дебора почувства как я обзема страх, когато видя, че под леглото нищо не е поставено или напъхано, за да не се пречка. Изправи се на крака и усети как лицето й се сковава.

Усмивката на лейди Хелън изгасна.

— Какво има? Какво се е случило?

Дебора се върна до гардероба и в последен и напълно безполезен опит, изхвърли допълнителните възглавници и одеяла на пода.

— Апаратите ми — каза тя. — Хелън, апаратите ми! Няма ги.

— Апаратите ли? — попита глупаво лейди Хелън. — Няма ги? Какво искаш да кажеш с това?

— Няма ги. Точно това, което казах. Няма ги. Бяха си в кутията. Ти ги видя. Донесох ги с мен за уикенда. Сега ги няма.

— Но не може да са изчезнали. Сигурно са поставени на друго място. Несъмнено някой си е помислил…

— Няма ги — рече Дебора. — Бяха в металната кутия. Апаратите, лещите, филтрите. Всичко.

Лейди Хелън остави грейпфрута върху подноса и огледа стаята.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна! Не бъди толкова… — Дебора се спря и направи усилие да се успокои. — Бяха в кутията до тоалетката. Виж. Няма ги.

— Да попитаме Каролайн — каза лейди Хелън. — Или Ходж. Може би вече са свалени долу в колата. Или Томи е дошъл тук по-рано и ги е взел. Със сигурност е станало така. Защото не мога и да си помисля, че някой би могъл да ги… — Гласът й отказа да изрече думата „открадне“. Все пак фактът, който бе на първо място в съзнанието й, стана ясен още с изпускането на думата.

— От снощи не съм излизала от стаята. Ходих само до банята. Ако Томи ги е взел, защо не ми е казал?

— Нека да попитаме — повтори лейди Хелън и излезе от стаята, за да го направи.

Дебора се строполи на стола пред тоалетката и втренчи празен поглед в пода. Шарките от цветя и листа по килима заплуваха пред очите й, докато обобщаваше загубата. Три фотоапарата, шест лещи, дузина филтри, всичките купени със спечеленото от първата й успешна изложба в Америка; първокласно оборудване, свидетелство за това каква е успяла да стане в края на трите си години самостоятелност. Професионалист без ангажименти или задължения. Жена, отправена към бъдещето.

Всяко нейно решение през годините в Америка бе свързано с крайното притежаване на това оборудване. Спомняше си всеки свой извод, убежденията, до които бе стигала, делата си и не чувстваше нито вина, нито съжаление, защото в крайна сметка бе получила професия, в която успяваше истински. Това, че част от живота й — в която можеше да прегръща, обича и да се грижи за някого — бе тайно оплакана, нямаше значение. Това, че бе запълвала времето си с какво ли не, за да избегне признаването на тази загуба — наистина тя бе преценила всички загуби и определила всяка от тях като несъществена, — не оказваше влияние върху нея. Всичко бе станало приемливо, правилно и напълно оправдано, защото бе постигнала целта си. Беше успяла и притежаваше всички символи и принадлежности на това постижение.

Лейди Хелън се върна в стаята.

— Говорих и с Каролайн, и с Ходж — каза тя. Съжалението я караше да се колебае. Трябваше обаче да каже нещо повече. — Дебора, чуй ме. Томи ще…

— Не искам Томи да ми възстановява апаратите! — извика яростно Дебора.

По лицето на лейди Хелън за момент премина изненада, която веднага изчезна и на нейно място се появи напълно безстрастно самообладание.

— Исках да кажа, че Томи вероятно ще иска да узнае за това веднага. Ще отида да го доведа.

Изчезна само за няколко секунди и се върна с Линли и Сейнт Джеймс. Първият отиде до Дебора. Вторият остана до вратата.

— По дяволите! — измърмори Линли. — Какво ли следва сега?

Той прегърна Дебора през раменете за момент, клекна до стола й и я погледна в лицето.

Неговото носеше признаците на умора. Не изглеждаше да е спал през нощта. Дебора знаеше колко много се тревожи за Джон Пенелин и почувства лека вина, задето му причинява допълнително напрежение.

— Деб, скъпа — каза той, — съжалявам!

Значи знаеше, че апаратите са откраднати. За разлика от лейди Хелън, той дори не се опита да предположи, че оборудването някак си е било сложено на друго място.

— Кога ги видя за последен път, Дебора? — попита Сейнт Джеймс.

Линли докосна косата й, отмахна я назад от лицето. Дебора усети чистото, свежо ухание на кожата му. Още не беше пушил, а тя харесваше миризмата му преди първата цигара сутрин. Ако успееше да се съсредоточи върху Томи, всичко друго щеше да изчезне.

— Видя ли ги снощи, преди да си легнеш? — настоя Сейнт Джеймс.

— Бяха тук вчера сутринта. Спомням си, защото поставих обратно апарата, който използвах по време на пиесата. Всичко беше тук, до тоалетката.

— И не си спомняш да си ги виждала след това? Не си ли ги използвала през деня?

— Не съм ги използвала. Дори не бях в стаята, докато не стана време да се обличам за приема. Тогава може и да съм ги забелязала. Би трябвало. Все пак бях тук. Стоях точно пред тоалетката. Но снощи изобщо не съм ги забелязвала. А ти, Саймън?

Линли се изправи. Погледът му се насочи първо към Дебора, след това към Сейнт Джеймс. Любопитен и объркан, но нищо повече.

— Сигурен съм, че бяха тук — отвърна Сейнт Джеймс. — Бяха в старата ти метална кутия, нали? — И когато тя кимна, той рече: — Видях ги до тоалетката.

— Видял си ги до тоалетката — повтори Линли повече на себе си, отколкото на другите. После погледна празното място на пода. Погледна Сейнт Джеймс. Погледна леглото. — Кога, Сейнт Джеймс? — Зададе въпроса леко, три простички думи. Но самият факт, че ги изрече, както и бавният му тон, придаде ново измерение на разговора.

Лейди Хелън каза:

— Томи, не трябва ли да тръгваме вече за влака?

— Кога видя кутията на апаратите, Сейнт Джеймс? Вчера? Вечерта? По някое време през нощта? Кога? Сам ли беше? Или Дебора…

— Томи — каза лейди Хелън.

— Не, нека ми отговори!

Сейнт Джеймс не каза нищо. Дебора посегна към ръката на Линли и погледна лейди Хелън с красноречива молба.

— Томи — рече лейди Хелън. — Това не е…

— Казах, нека ми отговори!

Мина момент, цяла малка вечност, преди Сейнт Джеймс да изрецитира безстрастно фактите:

— Вчера с Хелън успяхме да вземем снимката на Мик Камбри от баща му, Томи. Снощи преди вечеря я донесох на Дебора. Тогава видях кутията на фотоапаратите.

Линли го погледна втренчено. От гърдите му се изтръгна дълга въздишка.

— Господи! — рече той. — Съжалявам! Беше толкова глупаво от моя страна. Не знам какво ме накара да го кажа.

Сейнт Джеймс можеше да се усмихне. Можеше да отклони извинението и да се засмее на намекнатата обида като на разбираема грешка. Но той не направи нищо, не каза нищо. Само погледна Дебора и дори това бе за секунда, преди да извърне очи.

Лейди Хелън каза, сякаш се мъчеше да облекчи ситуацията:

— Ужасно ли бяха ценни, Дебора?

— Струваха стотици лири.

Дебора отиде до прозореца, където светлината падаше върху гърба й и оставяше лицето й в сянка. Чувстваше как кръвта пулсира в гърдите, шията и бузите й. Нелепо, но не искаше да прави нищо друго, освен да плаче.

— Тогава значи някой се е надявал да ги продаде. Но не в Корнуол, смея да кажа, поне не на местна почва, където могат да бъдат проследени. Може би в Бодмин, Екситър или дори в Лондон. А ако случаят е такъв, значи сигурно са били взети снощи по време на приема. След като Джон Пенелин беше арестуван, настъпи доста голям смут, нали? През останалата част от вечерта хората постоянно влизаха и излизаха от дневната.

— И, първо на първо, не всички бяха в дневната — каза Дебора.

Помисли си за Питър Линли и жестокия му тост по време на вечерята. Кой можеше да иска да я нарани повече от Питър? Какъв по-добър начин да си върне на Томи от този да му причини болка чрез нея?

Сейнт Джеймс погледна часовника си.

— Трябва да закараш Дебора и Хелън до гарата — каза той на Линли. — Няма смисъл да остават, нали? Можем да се оправим сами с апаратите.

— Така ще е най-добре — съгласи се лейди Хелън. — Неочаквано изпитах страхотен копнеж по саждите и мръсотията на Лондон, скъпи мои.

Тя се отправи към вратата, като пътьом стисна за момент ръката на Сейнт Джеймс. Когато той понечи да я последва, Линли каза:

— Саймън, прости ми! Нямам извинение.

— Освен брат ти и Джон Пенелин. Изтощението и тревогата. Няма значение, Томи.

— Има. Чувствам се като кръгъл глупак.

Сейнт Джеймс поклати глава, но лицето му остана изопнато.

— Няма нищо. Моля те, забрави го!

И напусна стаята.

 

 

Сейнт Джеймс по-скоро чу, отколкото видя сестра си да се прозява на вратата на трапезарията.

— Каква вечер! — рече тя, докато прекосяваше стаята и сядаше до него на масата. Там подпря глава на едната си ръка, посегна към чайника с кафе и си наля. Сипа си захар с щедрост, комбинирана с абсолютно безразличие. Сякаш не си бе направила труда да се погледне в огледалото, преди да се облече за деня, защото носеше яркосини шорти, обилно украсени с проблясващи сребърни звездички, и потник с една презрамка през шията. — Обидни тостове след вечеря, посещение на полицията и арест на място. Учудвам се, че още сме живи.

Тя огледа редицата покрити блюда със закуски и сви нехайно рамене, сякаш й се струваше прекалено голямо усилие да се занимава с тях. Вместо това си взе парче бекон от чинията на брат си и го сложи върху една препечена филийка.

— Сид…

— Хмм? — Тя придърпа част от вестника му към себе си. — Какво четеш?

Сейнт Джеймс не отговори. В момента преглеждаше „Оратор“ и имаше нужда от спокойствие, за да прецени прочетеното.

Беше селски вестник и в съдържанието му имаше главно местни новини. Сейнт Джеймс откри, че въпреки връзката на Мик Камбри с „Оратор“, не може да припише убийството му на прочетеното в местния вестник. Новите теми обхващаха скорошна венчавка, извършена на кея в залива Ламорна, осъждането на един крадец на чанти от Пензънс и нововъведенията, направени в някаква млекопреработвателна ферма, недалеч от Сейнт Бъриън. Имаше и статия за нанрънелското представление на „Много шум за нищо“, включително профил на момичето, което играеше ролята на Херо. Спортните новини включваха статия за местния тенис мач, а който и да се занимаваше с криминалната колонка, беше успял да изрови само пътна катастрофа, свързана със спора по правото на преминаване между шофьор на камион и една крава. Само редакторската страничка обещаваше нещо, но то бе насочено повече към бъдещето на вестника, отколкото към мотива за убийството на Мик Камбри.

На страницата имаше две колонки с мнения и седем писма. Първата колонка беше написана от Камбри — ясна статия за противодействието на притока от оръжие, прекарвано в Северна Ирландия. Втората принадлежеше на Джулиана Вендейл и третираше националната грижа за децата. Писмата, които идваха от жители както на Нанрънел, така и на Пензънс, се занимаваха със статии от предишни броеве за разрастването на селото и понижението на успеха в изпитите на шестнадесетгодишните от местното средно училище. Всичко това отразяваше усилията на Мик Камбри да направи вестника нещо повече от селски клюкарски бюлетин, но не изглеждаше в него да има нещо, което да провокира убийство.

Сейнт Джеймс помисли малко върху мнението на Хари Камбри, че синът му е работил върху тема, която да осигури успеха на „Оратор“. Очевидно, без да сподели намеренията си с него, Мик беше планирал тази статия да достигне доста по-широка публика от тази в затънтения Корнуол. Саймън се запита дали Камбри е разбрал, че синът му отнема време, пари и усилия на вестника за нещо, което изобщо е нямало да стигне до него. И ако Камбри бе открил това, как щеше да реагира? Можеше ли да замахне в гнева си, както вече бе правил в офиса на вестника?

Всеки въпрос, свързан с убийството, се въртеше около това дали е извършено предумишлено или в момент на гняв. Фактът, че бе имало свада, както и обезобразяването на трупа, предполагаше гняв. Но другите подробности — състоянието на дневната, липсващите пари — говореха за преднамереност. И дори аутопсията нямаше да отговори ясно на въпроса.

— Къде са всички тази сутрин? — Сидни стана от масата и занесе кафето си до един от прозорците, където се сви на тапицираната с кадифе пейка. — Какъв мрачен ден. Ще вали.

— Томи закара Дебора и Хелън да хванат влака за Лондон. От другите не съм виждал никого.

— С Джъстин също трябва да тръгваме, предполагам. Той е на работа утре. Виждал ли си го?

— Не и тази сутрин.

Сейнт Джеймс не тъгуваше особено заради това. Откриваше, че колкото по-малко вижда Брук, толкова по-добре се чувства. Можеше само да се надява на сестра му да й дойде умът в главата и да изхвърли този човек от живота си.

— Може би ще го измъкна от стаята му — каза Сидни, но не направи опит да стане, а продължи да отпива кафе и да гледа през прозореца, докато при тях дойде лейди Ашъртън. По дрехите й личеше, че не е дошла да закусва: носеше сини джинси с навити над глезените крачоли, мъжка бяла памучна риза и бейзболна шапка. В ръцете й имаше тежки градинарски ръкавици, които шляпна енергично в дланта си.

— Значи си тук, Саймън. Добре! — каза тя. — Би ли дошъл с мен за момент? Става дума за апаратите на Дебора.

— Намерихте ли ги? — попита Сейнт Джеймс.

— Да сте ги намерили? — повтори изненадано Сидни. — Да не би като капак на всичко и Деб да си е загубила фотоапаратите?

Тя поклати мрачно глава и се върна на масата, където взе частта от вестника, оставена от брат й.

— В градината — каза лейди Ашъртън и поведе Сейнт Джеймс навън, където соленият вятър бързо довеждаше сърдити сиви облаци от морето.

Един от градинарите ги чакаше на най-далечната точка от южното крило на къщата. Стоеше срещу един бук с градинарски ножици в ръка и износена вълнена шапка, спусната ниско над челото му. Той кимна, когато лейди Ашъртън и Сейнт Джеймс дойдоха при него, и насочи вниманието на последния към големия тисов храст до къщата.

— Ама че е жалко — рече градинарят. — Ще бъде направо съсипана, горкичката.

— Стаята на Дебора е точно отгоре — рече лейди Ашъртън.

Сейнт Джеймс погледна растението и видя, че най-близката му до къщата част е изпотрошена, а израстъците смачкани, изпочупени от някакъв предмет, най-вероятно пуснат отгоре. Пораженията бяха скорошни, а счупените места — пресни. От осакатените клончета се надигаше острата миризма на иглолистно растение.

Сейнт Джеймс отстъпи назад и вдигна поглед към прозорците. Стаята на Дебора беше точно над него, а под нея се намираше билярдната. И двете бяха доста отдалечени от трапезарията и дневната, където предишната вечер се бяха спирали гостите. Доколкото знаеше, никой не беше играл билярд, така че нямаше да има свидетели на шума, който сигурно бе вдигнала кутията с фотоапаратите при падането си.

Градинарят се върна към работата си, като отрязваше счупените клончета и ги събираше в найлонова торба за боклук, пъхната под мишницата му. Лейди Ашъртън заговори тихо:

— В това има някакво облекчение, Саймън. Сега поне знаем, че не ги е взел някой от къщата.

— Защо смяташ така?

— Едва ли някой от нас би ги взел, за да ги пусне навън. Далеч по-лесно щеше да бъде да ги скрие в някоя от стаите и по-късно да се измъкне с тях, не си ли съгласен?

— По-лесно — да. Но не толкова разумно. Особено ако някой от къщата иска да изглежда така, сякаш ги е откраднал външен човек. Но дори и това не е разумно. Защото кои бяха гостите снощи? Господин и госпожа Суини, доктор Тренъроу, зълва ти и депутатът от Плимут.

— Джон Пенелин — прибави тя. — Дневните прислужници от селото.

— Би било доста невероятно те да са взели фотоапаратите.

По изражението на лейди Ашъртън личеше, че е мислила къде са апаратите на Дебора и кой може да ги е взел, но думите й целяха да прикрият това:

— Трудно ми е да проумея защо изобщо са били откраднати.

— Ценни са. Могат да бъдат продадени от някой, който има нужда от пари.

За момент лицето й се сгърчи, но веднага след това възстанови самообладанието си. Сейнт Джеймс прояви милост:

— Къщата беше отворена по време на приема. Някой може да се е вмъкнал, докато бяхме в трапезарията. Тогава няма да е било трудно да се отиде в стаята на Дебора и да се вземат апаратите.

— Но защо изобщо да взимат тях, ако става въпрос за пари, Саймън? Защо не е взето нещо друго? Нещо дори още по-ценно?

— Какво? — попита той. — Всичко останало твърде лесно може да бъде свързано с Хауенстоу. Среброто е белязано. Семейният герб стои на всеки предмет. Със сигурност не очакваш крадецът да вземе някоя от картините и да се надява никой да не забележи липсата й до следващия ден.

Тя се обърна и погледна към парка — движение, предназначено единствено да скрие лицето й за малко.

— Не може да е за пари — каза, като мачкаше градинарските ръкавици. — Не може, Саймън. Знаеш това.

— Тогава може би госпожа Суини е имала нещо против да се проявят снимките й — предположи той.

Лейди Ашъртън се усмихна мрачно, но оказа съдействие на усилието му да я поразсее:

— Може ли да се е измъкнала до тоалетната по някое време след вечеря и да е тръгнала из къщата да търси стаята на Дебора?

Въпросът ги върна обратно към неизбежната реалност. Който и да беше взел фотоапаратите, той знаеше коя е стаята на Дебора.

— Томи говорил ли е с Питър тази сутрин? — попита Сейнт Джеймс.

— Питър още не е станал.

— Той изчезна след вечеря, Дейз.

— Зная.

— И знаеш ли къде е отишъл? Къде е отишла Саша?

Тя поклати глава.

— На разходка из имението, долу до заливчето, на разходка с кола. Може би до дома на управителя, за да се видят с Марк Пенелин. — Лейди Ашъртън въздъхна. Усилието й костваше прекалено много. — Не мога да повярвам, че той е взел апаратите на Дебора. Знам, че е продал повечето от вещите си. Преструвам се, че не го знам, но го знам. Все пак не мога да повярвам, че ще тръгне да краде неща и да ги продава. Не и Питър. Не мога да го повярвам.

Когато свърши, от парка долетя вик. Някой тичаше към къщата, накуцвайки — мъж, който от време на време притискаше с ръка едната страна на корема си, а с другата размахваше шапка. И през цялото време не преставаше да крещи.

— Джаспър, милейди — рече градинарят, като дойде при тях с чувала за боклук, който се влачеше след него.

— Какво иска? — Когато мъжът наближи къщичката на портиера, лейди Ашъртън повиши глас: — Престани да крещиш така, Джаспър! Ще изплашиш всички ни до смърт.

Джаспър стигна до нея, като хъхреше и се задъхваше. Като че ли му бе трудно да събере достатъчно въздух, за да произнесе и едно членоразделно изречение.

— Там е! — успя най-сетне да каже. — В заливчето!

Лейди Ашъртън погледна Сейнт Джеймс. И на двамата им мина през ума една и съща мисъл. Лейди Ашъртън отстъпи, сякаш за да се отдалечи от информацията, която не можеше да понесе.

— Кой? — попита Сейнт Джеймс. — Джаспър, кой е в заливчето?

Джаспър се преви одве и се закашля.

— В заливчето!

— За бога…

Джаспър се изправи, огледа се и посочи с изкривения си от артрита пръст към вратата, където стоеше Сидни, очевидно излязла да види какво става.

— Нейният човек! — рече задъхано той. — Лежи мъртъв долу в заливчето!