Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (11)

Десета глава

От момента, в който спряха пред къщичката на управителя на Хауенстоу в два и петнадесет сутринта, събитията започнаха да връхлитат едно след друго. Не че вече не се бяха натрупали в преживяване, твърде сложно, за да бъде асимилирано веднага. Инспектор Едуард Боскоуън се беше погрижил за това само секунди след пристигането си в Гъл Котидж с оперативната група от криминалния отдел на пензънската полиция.

Той хвърли един поглед към полицай Паркър, който се беше изтегнал на кресло на няма и четири стъпки от трупа; втори поглед към Сейнт Джеймс, Тренъроу и Линли в малкото антре; към Дебора в кухнята; към лейди Хелън и Нанси горе; към бебето в креватчето. Лицето му стана мораво. Накрая заговори, но само на полицая, и то с такова премерено самообладание, че никаква друга проява на гняв не бе необходима.

— Да не би да сте се събрали на чай, а, полицай? Независимо от това какво си мислите, вие не сте Лудия шапкар. Или още никой не ви е уведомил за това?

Полицаят се ухили неловко в отговор, изправи се на крака, почеса се под мишницата и кимна, сякаш в знак на съгласие.

— Това е място на престъпление — каза троснато Боскоуън. — Какво, за бога, правят всички тези хора тук?

— Бяха вътре, когато пристигнах — рече Паркър.

— Така ли? — попита Боскоуън с тънка усмивка. Когато Паркър му отвърна със същото, за момент облекчен от погрешно разбраната като добродушие реакция, началникът му се озъби: — Е, сега ги изведи оттук! Именно това е трябвало да направиш още в самото начало, по дяволите!

Самият Линли съзнаваше този факт. Знаеше, че и Сейнт Джеймс го съзнава. И все пак объркването, причинено от истерията на Нанси, от хаоса в дневната и вида на трупа на Камбри, бе накарало и двамата да не обърнат внимание или да забравят, или да изпитат нехарактерно безразличие към този основен принцип на полицейската работа. Не бяха запечатали сцената на престъплението. Макар да не бяха докосвали нищо, бяха стояли в стаята, Тренъроу бе влизал там, без да се споменават Хелън, Дебора и Нанси в кухнята и след това горе. И всички те бяха оставили след себе си влакна, косми и отпечатъци. Какъв кошмар за екипа по съдебна медицина! И той самият — полицай — бе отговорен за създаването на това или поне за непредотвратяването му. Поведението му бе непростимо некомпетентно и не можеше да се оправдае пред себе си, че не е разсъждавал трезво, понеже се е познавал с действащите лица в престъплението. Защото и преди бе познавал такива, но винаги бе успявал да запази самообладание. Но не и този път. Загуби самообладание още в момента, в който Сейнт Джеймс се опита да забърка Дебора.

Боскоуън не каза нищо, с което да порицае, когото и да било. Просто им взе отпечатъците и ги изпрати в кухнята, докато той и сержантът се качиха горе, за да поговорят с Нанси, а оперативната група започна работата си в дневната. Прекара почти час с Нанси, като търпеливо я караше отново и отново да повтаря фактите. След като събра малкото информация, която можа, я изпрати с Линли в дома на баща й.

Сега Линли погледна към къщичката на управителя. Входната врата и прозорците бяха затворени, а завесите — дръпнати. Обгръщаше я тъмнина. По решетката, която служеше за стена на верандата, имаше червени рози, виещи се и около прозорците на партера. Цветовете им изглеждаха като неправилни мастилени петна в сенките.

— Ще дойда с теб Сейнт Джеймс рече Линли, — в случай че баща ти не си е у дома.

Нанси се размърда на задната седалка, където, седнала между лейди Хелън и Сейнт Джеймс, държеше спящото си бебе. Доктор Тренъроу й бе дал леко успокоително и засега лекарството я държеше далеч от шока.

— Татко просто спи — промърмори тя и опря буза на главичката на Моли. — Говорих с него по телефона след антракта. По време на пиесата. Легнал си е.

— Но не си беше у дома в дванадесет и половина, когато му позвъних — каза Линли. — Затова може и сега да го няма. Ако не е тук, бих искал да дойдете с Моли с нас в къщата и да не стоите тук сами. Можем да му оставим бележка.

— Той просто спи. Телефонът е в дневната. Спалнята му е на горния етаж. Може да не го е чул.

— Тогава нямаше ли да го чуе Марк?

— Марк ли? — поколеба се Нанси. Очевидно досега не беше помисляла за брат си. — Не. Марк спи тежко, нали? Или пък понякога си пуска високо музика. Нямало е да чуе. Но и двамата са горе и спят. Със сигурност. — Тя се размърда на седалката, готова да слезе от колата. Сейнт Джеймс отвори вратата. — Просто ще си вляза. Наистина ви благодаря. Умът не ми побира какво щеше да стане, ако не ви бях намерила на Пол Лейн.

Думите й започваха да звучат все по-сънливо. Линли заобиколи колата и двамата със Сейнт Джеймс й помогнаха да слезе. Въпреки твърдението на Нанси, че брат й и баща й спят непробудно горе, Томас нямаше намерение да я остави, без да се увери сам в това.

Беше усетил в думите й недвусмислената нотка на напрежение, така характерна за лъжата. Не беше невероятно да е говорила с баща си вечерта. Обаче той не си бе вкъщи само преди деветдесет минути, когато Линли му се обади от Гъл Котидж, и възраженията на Нанси, че той — както и брат й — може да спи въпреки звъна на телефона, бяха не само невероятни, но и издаваха нуждата да се скрие нещо.

Той хвана Нанси за ръката и я поведе по неравната пътека, настлана с плочи, след това по верандата, където пълзящите рози разпръскваха сладък аромат в топлата нощ. Когато влязоха вътре, бързият оглед на стаите потвърди подозренията му. Къщата беше празна. Нанси отиде в дневната и седна на един люлеещ се стол, където затананика някаква неопределена мелодия на дъщеря си, а той се върна на входната врата.

— Тук няма никой — каза на другите. — Но мисля, че предпочитам да изчакам Джон, отколкото да вземем Нанси с нас вкъщи. Вие искате ли да си вървите?

Сейнт Джеймс взе решение заради всички:

— Ще дойдем с теб.

Влязоха в дневната при Нанси и се настаниха по наблъсканите в стаята мебели. Никой не говореше. Всички се заеха да разглеждат личните вещи на Джон по стените, масичките и пода — вещи, свидетелстващи за живота и характерите на семейство, заемало тази къща повече от двадесет и пет години. Испанският порцелан — страстта на майката на Нанси — събираше прах върху клавесина. Препарирани пеперуди висяха в дузина рамки по едната стена и те, заедно със старите трофеи от тенис, говореха за острите завои в интересите на Марк Пенелин. На един широк еркерен прозорец бяха изложени лошо изработените от Нанси възглавнички, избелели и наредени в сбита редица. Изглеждаха така, сякаш са сложени, за да отблъскват хората от себе си. В ъгъла върху телевизора стоеше единствената снимка в стаята — на Нанси, Марк и майка им на Коледа, малко преди железопътната катастрофа да отнеме живота на госпожа Пенелин.

След като постоя няколко минути, заслушана в песните на щурците и славеите, долитащи през отворения от Линли прозорец, Нанси Камбри се изправи и каза:

— Моли заспа. Ще отида да я сложа горе. — И ги напусна.

Когато я чуха да се движи на горния етаж, именно лейди Хелън облече в думи това, което се въртеше в главата на Линли. Тя заговори с обичайния си откровен маниер:

— Томи, къде предполагаш, че може да е Джон Пенелин? Мислиш ли, че Нанси наистина е говорила с него по време на представлението? Защото на мен определено ми се струва странен начинът, по който настояваше, че е говорила с него.

Линли беше седнал на пейката пред пианото и натисна леко три клавиша в едва доловим дисонанс.

— Не знам — отговори той.

Но дори и да можеше да пренебрегне интуитивната забележка на Хелън, не можеше да забрави разговора си с Нанси същия следобед или неприязънта, с която баща й беше говорил за нейния съпруг.

Часовникът удари половин час. Нанси се върна при тях.

— Не мога да разбера къде може да е татко — рече тя. — Няма нужда да оставате. Ще се оправя.

— Ще останем — каза Линли.

Тя прибра косата си зад ушите и изтри длани в роклята си.

— Вероятно е излязъл преди малко. Понякога прави така, когато не може да заспи. Разхожда се из имението. Често го прави, преди да си легне вечер. Из имението. Сигурна съм, че е отишъл там.

Никой не спомена за ужасно малката вероятност Джон Пенелин да тръгне на разходка из имението в два и половина сутринта. А и не беше необходимо, тъй като фактите се обединяваха, за да обвинят Нанси в лъжа. Още докато изричаше последните си думи, фаровете на една кола минаха по прозорците на дневната. Чу се кашляне на двигател. Портата се отвори и затвори. По плочките проехтяха стъпки и момент по-късно стигнаха на верандата. Нанси тръгна бързо към вратата.

Гласът на Пенелин долетя ясно до събралите се в стаята. Звучеше остро:

— Нанси? Какво правиш тук? Не е заради Марк, нали? Нанси, къде е Марк?

Нанси протегна ръка към него, когато Пенелин се появи на вратата. Той я пое.

— Татко — потрепери гласът й.

Неочаквано Пенелин видя и останалите, които се бяха събрали в дневната. По лицето му премина тревога.

— Какво е станало? — попита той. — За бога, кажи ми какво ти е сторило сега онова копеле!

— Той е мъртъв — отговори Нанси. — Някой… — Тя се спря, сякаш думите й напомняха за ужаса, който успокоителното бе успяло да замъгли за известно време.

Пенелин я изгледа внимателно. След това я заобиколи и направи крачка към стълбите.

— Нанси, къде е брат ти?

Нанси не отговори нищо. Линли се изправи бавно в дневната. Пенелин отново заговори:

— Кажи ми какво се е случило.

— Нанси е намерила трупа на Мик в къщичката след представлението — рече Линли. — Дневната изглежда претърсвана. Мик може да е изненадал някой, който се е ровил из книжата му. Или е крадял. Макар че — прибави той — последното изглежда малко вероятно.

Нанси се улови за идеята като удавник за сламка.

— Било е кражба — рече тя. — Само това може да е, няма грешка. Когато излизах от къщи тази вечер, Мик приготвяше пликовете със заплатите на персонала. — Тя хвърли поглед към Линли през рамо. — Парите бяха ли там?

— Видях само една банкнота от пет лири на пода — отговори Сейнт Джеймс.

— Но Мик със сигурност не е плащал на персонала в брой — каза Линли.

— Така правеше — отвърна Нанси. — Във вестника винаги се е правело така. По-удобно е. В Нанрънел няма банка.

— Но ако е било кражба…

— Било е — рече Нанси.

Лейди Хелън заговори нежно, като изтъкна единствената причина, която отхвърляше кражбата като мотив:

— Но, Нанси, трупът му…

— Трупът? — попита Пенелин.

— Бил е кастриран — отвърна Линли.

— Боже господи!

Звънецът на входната врата иззвъня пронизително. Всички подскочиха — свидетелство за състоянието на нервите им. Тъй като все още беше в антрето, Пенелин отвори вратата. На верандата стоеше инспектор Боскоуън. Зад него и роувъра на имението, с който Пенелин беше пристигнал от Нанрънел, беше паркирана прашна кола.

— Джон — рече Боскоуън вместо поздрав към Пенелин.

Фактът, че нарече управителя е малкото му име, веднага напомни на Линли, че Боскоуън и Пенелин не само са връстници, но и — подобно на много други в тази затънтена част на Корнуол — бяха бивши съученици и приятели от детинство.

Пенелин каза:

— Едуард, чу ли за Мик?

— Дойдох да поговорим за това.

Нанси се вкопчи в подпорната колона на стълбището.

— С татко? Защо? Той не знае нищо за това!

— Само няколко въпроса, Джон — рече Боскоуън.

— Не разбирам. — Тонът на Пенелин обаче издаваше, че разбира твърде добре.

— Мога ли да вляза?

Пенелин хвърли поглед в дневната. Боскоуън проследи погледа му и видя останалите, събрани там.

— Все още ли сте тук, милорд? — попита той.

— Да. Ние… — Линли се поколеба. Щеше да каже „чакахме да се прибере Джон“ — неволно обвинение, което нямаше намерение да прави.

— Татко не знае нищо — повтори Нанси. — Татко, кажи им, че не знаеш нищо за Мик!

— Мога ли да вляза? — попита още веднъж Боскоуън.

— Нанси и бебето — рече Пенелин. — И двете са тук. Може ли да поговорим в Пензънс? В управлението?

Молбата да се смени мястото не влизаше в правата на заподозрения. А това, че Джон Пенелин е заподозрян, пролича в следващите думи на Боскоуън:

— Имаш ли адвокат, на когото да позвъниш?

— Адвокат ли? — изписка пронизително Нанси.

— Нанси. Моето момиче. Недей.

Пенелин протегна ръка към дъщеря си, но тя се отдръпна рязко.

— Татко си беше тук!

Боскоуън пристъпи неловко от крак на крак.

— Съжалявам, Нанси. Съседи са го видели до вашата къщичка в девет и половина. Други пък са чули караница.

— Той беше тук. Говорих с него след антракта. Татко, кажи им, че говорих с теб след антракта! — Тя сграбчи ръката на баща си и започна да я разтърсва.

Пенелин разхлаби пръстите й.

— Пусни ме, дете. Стой тук. Грижи се за Моли, Нанси. И чакай Марк.

На Боскоуън не му убягна натъртеното последно указание на Пенелин.

— Марк не е ли тук?

— Предполагам, че е навън с приятели. В Сейнт Айвс или Сейнт Джъст. Знаеш как е при младежите — отговори Пенелин и потупа Нанси по ръката. — Е, готов съм, Едуард. Да тръгваме.

След това кимна към другите и излезе от къщата. Малко по-късно забръмча колата на Боскоуън. Шумът се усили, когато даде заден по алеята, и заглъхна напълно по пътя към Пензънс.

Нанси се извърна рязко към дневната.

— Помогнете му! — извика тя на Линли. — Той не е убил Мик. Вие сте полицай. Можете да му помогнете. Трябва! — И замачка ненужно предницата на роклята си.

Още докато отиваше към нея, Линли размишляваше върху това колко малко може да помогне. В Корнуол нямаше правомощия. Боскоуън изглеждаше доста способен и бе малко вероятно да потърси помощ от Ню Скотланд Ярд. Ако полицай Паркър бе поел случая, несъмнено нямаше да чакат дълго, докато се изиска подкрепа от столицата. Но не Паркър го беше поел. И тъй като криминалният отдел на Пензънс изглеждаше напълно компетентен, разследването щеше да си остане в техни ръце. Все пак му се искаше да й каже нещо, дори само за да предизвика пречистване чрез повторно преживяване на кошмара.

— Кажи ми какво се случи тази вечер.

Той я поведе обратно към люлеещия се стол. Дебора се надигна и загърна раменете й с одеялото, което беше метнато върху облегалката на канапето.

Нанси разказа историята, като се запъваше на места. Отишла да разлива напитки за представлението и оставила бебето с Мик. Той работел на бюрото си в дневната и приготвял пликовете със заплатите на персонала. Тя оставила Моли в кошарката. Това било в седем и половина.

— Когато се върнах в къщата, чух Моли да плаче. Разсърдих се, че Мик не й обръща внимание. Когато отворих вратата, му креснах.

— Вратата не е била заключена? — попита Сейнт Джеймс.

Нанси отговори отрицателно.

— И ти не забеляза ли трупа на Мик?

Тя поклати глава и загърна още по-здраво слабите си рамене с одеялото. Единият й лакът щръкна навън. Беше кльощав и зачервен.

— Вратата на дневната беше затворена.

— И когато я отвори, какво забеляза първо?

— Него. Мик. Да лежи… — Тя се опита да си поеме въздух. — След това всичко около него: хартиите, тетрадките и такива неща.

— Сякаш стаята е била претърсвана — рече Сейнт Джеймс. — Мик работил ли е някога върху статиите си вкъщи?

Нанси потърка ръка в одеялото и кимна твърде енергично:

— Често, да. На компютъра. Не искаше да се връща в офиса след вечеря, затова работеше по малко вкъщи. Държеше доста от записките си у дома. „Подреди тия работи, Мики — казвах му понякога. — Трябва да изхвърлим някои неща.“ Но той не искаше, защото никога не знаеше кога може да му потрябва някоя подробност и да я погледне в някоя тетрадка, списание или в дневника си. „Не мога да ги изхвърля, Нане — казваше ми. — Първото нещо, което ще изхвърля, ще бъде точно онова, от което имам нужда.“ Така че винаги имаше книжа. Парченца от това или онова. Бележки на хартиени салфетки или кибритени кутии. Така правеше той. Много бележки. Някой сигурно е искал… или пък парите. Парите! Не бива да забравяме това.

Беше им трудно да слушат монолога й. Макар фактите да изглеждаха свързани — наличието на материали на пода, свидетелството за бързо претърсване, — не изглеждаше връзката им с професията на Мик да е на първо място в ума на Нанси, независимо от опитите й да го представи точно така. По-скоро им се струваше, че е загрижена за нещо съвсем друго по отношение на претърсването.

Тя го потвърди, като заключи с думите:

— Нали разбирате, наистина говорих с татко по време на антракта. Може да е било десет и половина. От една телефонна кабина.

Никой не отговори. Въпреки топлината в стаята, коленете на Нанси се тресяха и караха одеялото, което ги покриваше, да трепери.

— Обадих се. Говорих с татко. Той беше тук. Много хора трябва да са ме видели да се обаждам. Попитайте госпожа Суон. Тя знае, че говорих с татко. Той беше тук. Каза, че не е излизал през цялата вечер.

— Но, Нанси — рече Линли, — баща ти е излизал. Не си беше вкъщи, когато му се обадих. Върна се чак няколко минути след като дойдохме тук. Защо лъжеш? Страхуваш ли се от нещо?

— Попитайте госпожа Суон! Тя ме видя! В телефонната кабина. Може да ви каже…

Силен рокендрол разпръсна тихите нощни шумове навън. Нанси скочи на крака.

Входната врата се отвори и влезе Марк Пенелин. На рамото му имаше голям преносим стерео касетофон, който гърмеше „Моето поколение“ със силна нощна носталгия. Марк припяваше с него, но се спря по средата на една фраза, когато зърна групата в дневната. Залови се да натиска непохватно копчетата. Роджър Далтри изрева дори още по-силно, преди Марк да овладее звука и да изключи стереото.

— Съжалявам. — Той остави касетофона на пода. Апаратът беше оставил вдлъбнатина на якето му от мек телешки бокс и сякаш го знаеше, без да погледне, той потърка с пръсти материята. — Какво става? Какво правиш тук, Нане? Къде е татко?

Заедно с всичко, станало дотук, внезапното появяване на брат й и въпросите му като че ли срутиха крехката стена около Нанси, издигната, за да я предпази от реалността на фактите за държането на баща й същата нощ. Тя се отпусна назад на люлеещия се стол и се развика:

— Заради теб стана всичко! Полицията дойде за татко. Отведоха го и той не каза нищо заради теб! — Заплака и посегна към чантичката си, която лежеше на пода. — Какво смяташ да правиш сега с него, Марк? Какво ще бъде? Кажи ми! — След това отвори чантичката, порови в нея и измъкна измачкана салфетка, като не преставаше да ридае. — Мики. О, Мик!

Все още на вратата на дневната, Марк Пенелин преглътна и погледна към всеки от събралите се, преди отново да насочи очи към сестра си.

— Да не би да се е случило нещо с Мик?

Нанси продължи да плаче. Марк отметна коса назад и прокара кокалчетата на пръстите по бузата си. След това извади на светлина най-лошите им страхове.

— Нанси, да не би татко да е направил нещо на Мик?

Тя скочи от стола, чантата изхвръкна и съдържанието й се разпиля на пода.

— Не говори така! Не смей! Ти си в дъното на всичко. Знаем го. И татко, и аз.

Марк заотстъпва заднишком към стълбището. Главата му се удари в перилото.

— Аз? За какво говориш? Това с лудост! Ти си луда! Какво, по дяволите, се е случило?

— Мик е убит — каза Линли.

Лицето на Марк почервеня. Той се обърна рязко от Линли към сестра си.

— И мислиш, че аз съм го направил? Така ли смяташ? Че съм убил съпруга ти? — Засмя се диво и пронизително: — Защо трябваше да си правя труда, след като татко от година насам все търсеше начин да го стори?

— Не говори така! Не смей! Ти си бил!

— Добре. Вярвай в каквото искаш.

— В каквото знам! И в каквото татко знае.

— Татко знае всичко, добре. Има голям късмет, задето е толкова умен.

Той грабна касетофона и изкачи бързо пет стъпала. Гласът на Линли го спря:

— Марк, трябва да поговорим!

— Не! — След това доизкачи стълбите. — Ще ви спестя това, което имам да казвам, за проклетата полиция. Веднага щом сестра ми ме предаде.

Чу се затръшване на врата.

Моли заплака.