Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (6)

Пета глава

Питър и Саша не се появиха на обяд и сякаш се бяха уговорили предварително, никой не спомена този факт. Съсредоточиха се върху подаването на чинии със салата от скариди, студено пилешко, аспержи и артишок и напълно пренебрегнаха двата празни стола, разположени един срещу друг в края на масата.

Томас се чувстваше облекчен от отсъствието на брат си. Искаше да се поразсее.

Тази възможност му се удаде по-малко от пет минути след започването на обяда, когато управителят на имението заобиколи южното крило на сградата и закрачи направо към дъба. Вниманието му обаче не бе насочено към групата, седнала под дървото, а към далечните конюшни, където един младеж прескочи пъргаво каменната стена и прекоси тичешком парка. Докато влизаше и излизаше от сенките на дърветата, по фигурата му танцуваха слънчеви зайчета.

Сидни Сейнт Джеймс извика щастливо от мястото си:

— Какъв чудесен ездач е синът ви, господин Пенелин! Тази сутрин ни изведе да пояздим, но с Джъстин замалко да го изгубим от погледа си.

Джон Пенелин й кимна учтиво, но тъмните му келтски черти си останаха изопнати. Линли го познаваше достатъчно добре, за да усеща кога управителят едва сдържа гнева си.

— А Джъстин обикновено язди доста добре, нали така, скъпи? Но Марк ни срази и двамата.

Брук каза само:

— Добре де, добър е. — И отново се зае с пилешкото си. По смуглата му кожа бяха избили капки пот.

Марк Пенелин пристигна под дъба точно навреме, за да чуе последните две забележки.

— Просто имам доста практика — рече великодушно той.

— И двамата се справихте чудесно.

След това прокара ръка по потното си чело. На бузата му имаше петно мръсотия. Представляваше омекотена версия на баща си. Черната, прошарена със сиви нишки коса на Пенелин беше кафява у сина му, а ъгловатите му черти — неподчертани в младостта на Марк. Бащата беше изстискан от възрастта и тревогите. Момчето изглеждаше енергично, здраво и жизнено.

— Питър не е ли тук? — попита той, след като огледа масата. — Странно. Обади ми се преди малко у дома и ми каза да дойда.

— За да обядваш с нас несъмнено — каза лейди Ашъртън. — Колко мило от страна на Питър. Тази сутрин беше такава суматоха, че изобщо не се сетих да ти се обадя. Ужасно съжалявам, Марк! Понякога съвсем не съм си с ума. Хайде, ела при нас. Заповядай, Джон. — И посочи местата, предназначени за Питър и Саша.

Беше очевидно, че Джон Пенелин няма намерение да изостави това, което го тревожеше, и да седне да обядва с работодателите си и гостите им. За него този ден бе работен, както всички останали. А и не беше излязъл от къщата, за да покаже недоволството си, задето не е поканен на един обяд, на който първо на първо нямаше желание да присъства. Очевидно бе дошъл да попречи на сина си.

Марк и Питър бяха връстници и близки приятели от детинство, прекарали дълги години заедно, делейки игри, играчки и приключения по корнуолския бряг. Те играеха, плуваха, плаваха и израснаха заедно. Само обучението им бе различно: Питър отиде в Итън, както всички мъже от фамилията преди него, а Марк посещаваше дневното училище в Нанрънел и после средното в Пензънс. Но училището не бе в състояние да ги раздели напълно. Те поддържаха старото си приятелство — въпреки времето и разстоянието.

Но очевидно Пенелин имаше намерение да попречи на това. Томас усети съжаление за хубавото приятелство още преди управителят да заговори, но все пак бе разумно да се очаква от човека да пази собствения си син и да търси начин да го държи далеч от промените, настъпили у Питър.

— Нанси те чака у дома — каза Пенелин на Марк. — Сега Питър не ти трябва.

— Но той ми се обади и…

— Не ме интересува кой ти се е обадил! Връщай се вкъщи.

— Е, един обяд набързо, Джон… — започна лейди Ашъртън.

— Благодаря ви, милейди. Нямаме нужда от това. — Той погледна сина си с непроницаеми очи и лице като неподвижна маска, но по голите му ръце с навити нагоре ръкави на работната риза вените бяха изпъкнали като въжета. — Ела с мен, момче. — След това каза на Линли, като кимна и към останалите: — Извинете.

Джон Пенелин се обърна и тръгна обратно към къщата. След като погледна хората около масата — отчасти с молба, отчасти с извинение, — синът му го последва. Двамата оставиха след себе си онази неловка резервираност, при която хората трябва да решават дали да коментират случилото се, или изобщо да не го споменават. Накрая останаха верни на предишното си мълчаливо споразумение да пренебрегват всичко, което обещава да разстрои блаженството на уикенда. Лейди Хелън даде тон.

— Имаш ли представа — каза тя, докато набождаше една тлъста скарида — какъв комплимент е да бъдеш удостоена — просто няма друга дума за това, Дебора — със спалнята на прапрабаба Ашъртън за уикенда на годежа си? Като се има предвид как в миналото всички стъпваха почтително на пръсти покрай нея, винаги съм имала смътното впечатление, че стаята се пази за кралицата, ако някога реши да намине на гости.

— Това е стаята с ужасното легло — намеси се Сидни. — Драперии и финтифлюшки. Вампири и духове, възвестяващи смъртта, гравирани по таблите като в някакъв кошмар. Това трябва да е изпитанието на истинската любов, Деб.

— Като принцесата и граховото зърно — рече лейди Хелън. — Налагало ли ти се е някога да спиш там, Дейз?

— Когато за пръв път дойдох тук на гости, прапрабаба беше жива. Така че, вместо да спя в леглото, трябваше да прекарвам по няколко часа, седнала до него, за да й чета от Библията. Доколкото си спомням, тя беше доста привързана към някои от най-потресаващите пасажи на Стария завет. Обширни наблюдения върху Содом и Гомор. Сексуални престъпления. Похот и сладострастие. Не се интересуваше особено как Бог е наказал грешниците де. „Остави това в Божиите ръце — казваше и ме побутваше. — Продължавай, момиче.“

— И ти продължаваше ли? — попита Сидни.

— Разбира се. Бях само на шестнадесет. Не мисля, че някога бях чела нещо по-пикантно в живота си. — Тя се засмя заразително. — Според мен Библията е единствено отговорна за греховете на хората… — Внезапно сведе очи. Усмивката й се стопи и на лицето й се изписа решителност. — Спомняш ли си прапрабаба си, Томи?

Линли се беше съсредоточил върху винената чаша и неспособността си да определи цвета на течността, който бе някъде между зелено и кехлибарено, и не отговори.

Дебора го докосна по ръката — мимолетен допир, който можеше изобщо да не се е случвал.

— Когато видях това легло, си помислих колко недодялано би било да спя на пода — каза тя.

— Човек като че ли очаква с падането на нощта всичките тия работи да оживеят — рече лейди Хелън. — Но все пак копнея да спя там. Винаги съм копняла. Защо никога не ми е било позволявано да прекарам една нощ в онова ужасно легло?

— Не би било толкова ужасно, ако на човек не му се налага да спи в него сам. — Сидни повдигна едната си вежда към Джъстин Брук. — Второ тяло, което да топли човека. Топло тяло де. И още по за предпочитане да е живо. Ако прапрабаба Ашъртън има навика да скита из стаите, бих искала да не се отбива да ме топли, благодаря. Колкото до останалите от вас, просто почукайте два пъти.

— Някои са повече добре дошли от другите, предполагам — каза Джъстин Брук.

— Само ако се държат прилично — отговори Сидни.

Сейнт Джеймс изгледа сестра си и любовника й, но не каза нищо, само взе една кифличка и я разчупи педантично.

— Ето какво се получава от обсъждането на Стария завет по време на обяд — каза лейди Хелън. — Само едно споменаване на Битието и се превръщаме в група безпътници.

Последвалият смях им помогна да преодолеят неудобния момент.

Томас ги гледаше как тръгват в различни посоки. Сидни и Дебора се насочиха към къщата, където първата, като разбра, че Дебора си е донесла апаратите, съобщи, че ще отиде да се преоблече в нещо съблазнително, за да вдъхнови приятелката си за нови висини във фотографията. Сейнт Джеймс и лейди Хелън поеха към къщичката на вратаря и открития парк зад нея, а лейди Ашъртън и Котър се отправиха заедно към североизточната част на къщата. Там, скътан сред горичка от букове и брези, се намираше малкият параклис на свети Петрос, където бяха гробовете на бащата на Линли и останалите мъртви Ашъртън. Джъстин Брук измърмори неясно, че ще си намери дърво, под което да подремне, а Сидни отговори на това с пренебрежително махване на ръка.

За секунди Томас остана сам. Свеж ветрец подхвана ръба на покривката. Той попипа плата, отмести една чиния и се загледа в остатъците от обяда.

След толкова дълго отсъствие беше длъжен да се види с Джон Пенелин. Управителят на имението щеше да го очаква от него. Несъмнено в момента бе в кабинета си, готов да прегледат счетоводните книги и сметките. Линли се ужасяваше от предстоящата среща. Страхът му нямаше нищо общо с това, че Пенелин може да спомене състоянието на Питър и задължението му да направи нещо по този въпрос, нито пък с липсата му на интерес към живота на имението. Същинската трудност се състоеше в това, че управителят можеше да схване, макар и краткото му завръщане в Хауенстоу като намек за загриженост и интерес.

Този път отсъствието на Линли бе продължило повече от всеки друг път — почти шест месеца. Беше достатъчно честен, за да признае пред себе си причината да посещава толкова рядко Хауенстоу. Точно същата, поради която от толкова години избягваше да си идва или довеждаше със себе си тумби приятели, сякаш животът в Корнуол беше градински прием от 1930 година, а той се намираше в центъра му, смееше се, разговаряше и разливаше шампанско. Този уикенд на годежа не беше по-различен от което и да било негово посещение от петнадесет години насам. Просто беше използвал извинението, че трябва да заобиколи Дебора и баща й с познати лица, за да не се изправи сам пред лицето на собствения си живот, чиято гледка не можеше да понася. Мразеше тази мисъл, но в същото време разбираше, че за този уикенд бурните отношения с майка му трябва да бъдат преустановени.

Не знаеше как да го направи. Всяка нейна дума — независимо колко безобидна възнамеряваше да бъде — просто измъкваше като драга^[1] на повърхността нежелани чувства; извикваше спомени, които искаше да забрави; изискваше действия, за които не притежаваше нито смирението, нито куража да предприеме. Главното в отношенията им бе гордостта, гневът, вината и нуждата да се отправят обвинения. Разумът му знаеше, че баща му така или иначе е щял да умре, но никога не успя да приеме тази простичка максима. Беше му по-лесно да вярва, че човек, а не болестта го е убила. Защото човекът можеше да бъде обвиняван. А той имаше нужда да обвинява.

Линли въздъхна и стана. От мястото си на моравата виждаше, че щорите в кабинета на управителя са спуснати срещу следобедното слънце. Нямаше съмнение обаче, че Джон Пенелин стои зад тях и очаква от него да изиграе ролята си на осмия граф Ашъртън, колкото и да не му се искаше. Томас тръгна към къщата.

Местоположението на кабинета бе избрано с оглед целта му. Намираше се на партера — срещу пушалнята и до залата за билярд. До него имаха лесен достъп както членовете на домакинството, така и наемателите, които идваха да си плащат наема.

В стаята нямаше никаква показност. На пода имаше конопени рогозки със зелени краища, а не килим. Боя, вместо ламперия или тапети, покриваше стените, върху които висяха стари фотографии и карти на имението. От простия таван на железни вериги висяха два бели глобуса. Под тях обикновените чамови полици приютяваха счетоводните книги от десетилетия насам, няколко атласа и половин дузина журнали. Шкафовете за папки в ъгъла, както и бюрото и столът зад него, бяха дъбови, очукани от поколения употреба. Но в този момент на стола не седеше Джон Пенелин, който вършеше по-голямата част от работата си от кабинета, а нечия тъничка фигура, сгушена, сякаш й бе студено, и опряла брадичка на дланта си.

Когато Линли стигна до отворената врата, видя, че на стола на баща си е седнала Нанси Камбри. Тя си играеше неспокойно с кутия за моливи. Макар присъствието й тук да даваше на Томас нужното му извинение, за да продължи пътя си и отложи за неограничено време срещата си с Пенелин, той откри, че се поколебава при вида й.

Нанси изглеждаше страшно променена. Косата й, някога кестенява със златисти отблясъци, се спускаше унило около лицето и докосваше раменете й, загубила повечето от лъскавината и красотата си. Кожата й, някога румена, гладка и с безброй лунички, образуващи мило домино по носа и бузите й, сега беше доста бледа. Изглеждаше някак удебелена като кожата на портрет, където художникът е прибавил ненужен слой и по този начин е съсипал ефекта на младост и красота, който се е опитвал да постигне. Всичко в Нанси Камбри показваше такова съсипване. Изглеждаше избледняла, износена, захабена.

Това се отнасяше и до дрехите й. Безформена домашна рокля бе заместила някогашните модерни поли, пуловери и ботушки. Но дори и тя бе с няколко номера по-голяма и висеше на тялото й хлабаво като блузон, но без никакъв стил. Също така бе твърде стара, за да е модна, и това, заедно с вида на Нанси, накара Линли да се поколебае и намръщи. Въпреки че бе със седем години по-голям от нея, я беше познавал и харесвал през целия си живот. Промяната го тревожеше.

Знаеше, че е изкарала, една бременност след принудителния брак с Мик Камбри от Нанрънел. Но то беше всичко или поне така го уведоми тогава майка му в писмото си. След това, няколко месеца по-късно, той получи съобщение за раждането от самата Нанси. Отговори й със задължителния подарък и повече не се сети за нея. Досега, когато се запита дали раждането на едно бебе може да предизвика такава промяна.

„Още едно сбъднато желание — помисли си сухо той. — Още една възможност да се поразсея.“ И влезе в кабинета.

Тя гледаше през една цепнатина в щорите на прозорците и едновременно с това дъвчеше кокалчетата на пръстите на дясната си ръка — нещо, което очевидно правеше често, защото бяха зачервени и разранени, твърде разранени, за да са станали такива от домакинска работа.

Томас изрече името й. Тя скочи на крака и скри ръце зад гърба си.

— Дошли сте да видите татко — рече тя. — Помислих си, че може да го направите. След обяда. Мислех си, надявах се, че ще ви видя преди него, милорд.

При последната дума Линли усети обичайния прилив на неудобство. Понякога му се струваше, че последните десет години от живота си е прекарал в старания да избягва ситуации, 13 които някой може да я изрече.

— Чакала си да видиш мен? А не баща си?

— Да, точно така.

Тя излезе иззад бюрото, отиде до един обикновен стол под картата на имението, седна на него и сви юмруци в скута си.

В края на коридора някой отвори рязко входната врата и тя се удари в стената. По покрития с плочки под проехтяха стъпки. Нанси се притисна до облегалката на стола, сякаш се надяваше по този начин да се скрие от влезлия в къщата, който и да бе той. Но стъпките не се насочиха към кабинета, а свиха наляво и постепенно заглъхнаха. Нанси въздъхна едва чуто.

Линли отиде и седна на стола на баща й.

— Радвам се да те видя. И се радвам, че си дошла.

Тя насочи големите си сиви очи към прозорците и заговори повече на тях, отколкото на него:

— Трябва да ви помоля за нещо. Трудно ми е. Не зная как да започна.

— Да не си болна? Ужасно си отслабнала, Нанси. Да не би бебето… — Страшно се засрами, когато се сети, че дори не си спомня пола му.

— Не, Моли е добре. — Нанси продължаваше да избягва погледа му. — Но ме мъчат тревоги.

— За какво?

— Точно затова дойдох. Но… — Очите й се напълниха със сълзи, които обаче не преляха. Унижението изпъстри кожата й с червеникави петна. — Татко не трябва да знае. Не бива.

— Тогава каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Линли намери носна кърпа и й я подаде през бюрото. Тя я стисна между дланите си, но не я използва, а овладя сълзите си. — Да не би да сте се спречкали с баща ти?

— Не аз. Мик. Отношенията им никога не са били добри. Заради бебето. И заради мен. И заради това как се оженихме. Но сега е още по-лошо от преди.

— Мога ли да помогна по някакъв начин? Защото, ако не искаш да поговоря с баща ти, не виждам как другояче…

— Той остави гласа си да заглъхне и я зачака да довърши изречението. Видя я как се стяга, сякаш събира смелост да скочи в бездна.

— Можете да помогнете. Да. С пари. — Тя трепна неволно, когато изрече тези думи, но след това продължи смело:

— Все още водя счетоводството в Пензънс. И в Нанрънел. И нощем работя в „Котвата и розата“. Но не е достатъчно. Разходите…

— Какви разходи?

— Вестникът, нали разбирате. Миналата зима бащата на Мик претърпя сърдечна операция — знаехте ли? — и оттогава Мик ръководи вестника вместо него. Но иска да го осъвремени. Трябва му оборудване. Не можеше да си представи да прекара остатъка от живота си в Нанрънел, в един седмичник с изпотрошени преси и ръчни пишещи машини. Има планове. Добри планове. Но трябват пари. Той харчи. Никога не стигат.

— Нямах представа, че Мик ръководи „Оратор“.

— Той не го искаше. Миналата зима си мислеше, че е само за няколко месеца, само докато баща му се изправи на крака. Но баща му не се възстанови толкова бързо, колкото си мислеше. И след това аз…

Линли си представяше картината много добре. Това, което за Мик Камбри вероятно бе започнало като развлечение — начин да направи времето във вестника на баща си в Нанрънел по-малко отегчително, — се бе превърнало в доживотен ангажимент към жена и дете, към които несъмнено не бе изпитал повече от мимолетен интерес.

— В момента се намираме във възможно най-лошото положение — продължи Нанси. — Той купи два компютъра. Два принтера. Оборудване за у дома. Оборудване за в работата. Всякакви неща. Но няма достатъчно пари. Взехме Гъл Котидж под наем и сега той се вдига. Не можем да го плащаме. Пропуснахме да платим последните два месеца и ако загубим къщата… — Тя се поколеба, но след това отново се окопити. — Не знам какво ще правим.

— Гъл Котидж ли? — Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе. — Да не би да говориш за стария дом на Родерик Тренъроу в Нанрънел?

Тя приглади носната кърпа върху бедрото си и откъсна една нишка, която стърчеше от избродираното А в ъгълчето.

— Мик и татко никога не са се разбирали. Когато дойде бебето, трябваше да се преместим. Затова Мик уреди с доктор Тренъроу да вземем Гъл Котидж.

— И сте затруднени.

— Трябва да плащаме всеки месец. Но през последните два Мик не е плащал. Доктор Тренъроу му се обади, но Мик изобщо не е притеснен. Каза, че парите не ни стигат и че ще поговорят за това, когато си дойде от Лондон.

— Лондон?

— Там работи върху един материал за статия. Казва, че е онази, която цял живот е чакал. Да го издигне като журналист. Такъв, какъвто иска да бъде. Мисли, че ще успее да я продаде като независим репортер, както е правел преди. Може би дори ще се направи документален филм по нея. И тогава ще има пари. Но засега няма нищо. Ужасно се страхувам, че можем да свършим на улицата. Или да живеем в офиса на вестника. В онази малка стаичка отзад с едно-единствено легло. Не можем да се върнем тук. Татко няма да позволи.

— Доколкото разбирам, баща ти не знае нищо за това?

— О, не! Ако знаеше… — Тя вдигна ръка към устата си.

— Парите не са проблем, Нанси — рече Линли. Всъщност чувстваше облекчение, че иска от него пари, а не да поговори с нейния хазяин. — Ще ти дам назаем колкото искаш. Ще ми ги върнеш, когато можеш. Но не разбирам защо баща ти не бива да знае. Разходите на Мик ми изглеждат разумни, щом се опитва да модернизира вестника. Всяка банка би…

— Няма да ви каже всичко — каза мрачно Пенелин от вратата. — Само срамът я възпира да каже всичко. Чисто и просто срамът. Най-доброто, което е получила досега от Мик Камбри.

Нанси нададе вик и скочи на крака. Тялото й сякаш се приготви за бягство. Линли се надигна, за да се намеси.

— Татко! — Тя протегна ръка към него. И гласът й, и жестът й го молеха да се успокои.

— Кажи му останалото — рече баща й. После влезе по-навътре в стаята, но затвори вратата, за да не може Нанси да избяга. — След като си показала половината си мръсно бельо пред негово благородие, защо не му покажеш и другото? Помолила си го за пари, нали? Тогава му кажи всичко, за да знае на какъв човек си дава парите.

— Не е това, което си мислиш.

— Така ли? — Пенелин погледна Линли. — Мик Камбри харчи пари за вестника, дотук добре. В това има известна истина. Но останалото харчи с любовниците си. И това са парите на Нанси. Нали, момиче? Изкарани от нейната работа. На колко места работиш, Нане? Всичкото онова счетоводство в Пензънс и Нанрънел. И всяка вечер в „Котвата и розата“. А малката Моли спи в кошничка на пода на кухнята в кръчмата, защото баща й не може да се откъсва от писането, за да се грижи за нея, докато Нанси ги издържа всичките. Само че не е зает с писане, нали? С жени. Колко са те сега, Нане?

— Не е вярно — каза Нанси. — Всичко това е в миналото. Заради разходите по вестника е, татко. Нищо друго.

— Не прави срама си по-голям, като го оцветяваш с лъжи! Мик Камбри е никаквец. Никога не е бил друго. И никога няма да бъде. О, вероятно е достатъчно добър, за да свали дрехите на едно неопитно момиче и да му направи бебе, но не и за да направи каквото и да било по този въпрос, без да го принудят. Я се погледни, Нане! Ти си крещящо доказателство за любовта на този мъж към теб. Погледни си дрехите! Погледни си лицето!

— Не е виновен той.

— Виж в какво ти е помогнал да се превърнеш!

— Той не знае, че съм тук! Никога не би ми позволил да помоля…

— Но ще приеме парите, нали? И изобщо няма да те попита откъде си ги взела. Стига да са достатъчни за нуждите му. И какви са този път нуждите му, Нанси? Да не би да има нова любовница? Може би две или три?

— Не! — Нанси погледна отчаяно Линли. — Аз просто… Аз… — Тя поклати глава и по лицето й се изписа мъка.

Пенелин отиде с тежки стъпки до картата на имението.

— Виж какво е направил с теб! — рече тъжно той. След това се обърна към Линли: — Вижте какво е направил Мик Камбри с моето момиче!