Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (27)

Двадесет и шеста глава

Докато стигнат паркинга на пристанището в Нанрънел, започна да вали ленив дъждец. Не предвещаваше корнуолския югозападен вятър, а по-скоро кратък летен порой. Придружаваха го хиляди чайки, които прииждаха с крясъци от морето, за да търсят убежище по комините на къщите, по кея и палубите на лодките, завързани за стените на пристанището.

Докато вървяха по пътеката, която заобикаляше пристанището, минаха покрай преобърнати лодки, килнати купчини рибарски мрежи, ухаещи на море, и крайбрежни сгради, чиито прозорци отразяваха нетрепващата сива маска на времето. Едва когато стигнаха точката, в която пътеката се шмугваше между две къщи и водеше към самото село, заговориха. Точно тогава Линли забеляза, че паважът е станал хлъзгав от дъжда. Той погледна притеснено Сейнт Джеймс, който отвърна на погледа му:

— Мога да се справя, Томи.

Бяха поговорили малко за ножа. Само това, че очевидно е кухненски прибор и ако убийството на Мик Камбри е било извършено с него и Нанси успее да го идентифицира като техен, то щеше да послужи като доказателство, че престъплението срещу съпруга й не е било планирано предварително. Присъствието му в заливчето не правеше нищо, за да оправдае Джъстин Брук. По-скоро ножът просто променяше причината, поради която вероятно бе отишъл там. Не за да се отърве от фотоапаратите на Дебора, а от нещо далеч по-изобличаващо.

По този начин фотоапаратите оставаха парченце от мозайката на престъплението, все още непоставено на мястото му. Според всички беше разумно да се смята, че Брук ги е взел от стаята на Дебора. Но къде ги беше оставил — все още им бе толкова неизвестно, колкото и преди два дни.

Когато свиха зад ъгъла на магазина за сребърна бижутерия на Ламорна Роуд, откриха улиците на селото запустели. Това не бе изненадващо лятно явление в район, където превратностите на времето често принуждаваха летуващите да проявяват гъвкавост в избора за прекарване на времето си. Обикновено слънцето ги виждаше да се разхождат по уличките на селото, да разглеждат пристанището и да правят снимки на кея, а дъждът предизвикваше у тях внезапна нужда да опитат късмета си в някоя хазартна игра, глад за салата от пресни раци или жажда за студена бира. Хладните следобеди бяха очаквана благодат от собствениците на бинго салоните, ресторантите и кръчмите.

Точно такова се оказа положението в „Котвата и розата“. Кръчмата гъмжеше от рибари, принудени от времето да се върнат на брега, както и от посетители, търсещи убежище от дъжда. Повечето от тях се бяха натъпкали в бара. Официалният салон бе почти празен.

При всякакви други обстоятелства две толкова различни групи, събрани в един курорт, бе малко вероятно да се смесят. Само че присъствието на момче, което свиреше на мандолина, рибар, сведущ по ирландската флейта, и мъж с бели крака по спортни гащета, който отмерваше ритъма с лъжици, бе разрушило бариерата между класата и опита и сляло онова, което иначе щеше да изглежда пъстро.

На широкия еркерен прозорец с изглед към пристанището седеше рибар с обветрена кожа, осветен от убитата светлина навън, който играеше на конец с модерно облечено детенце. Загрубелите му ръце протегнаха конеца към детето, а изпочупените му зъби щръкнаха в усмивка.

— Хайде, Дики. Хвани го. Нали знаеш да играеш — подкани майката момченцето.

Дики се подчини усърдно. Последва одобрителен смях. Рибарят сложи ръка върху главата на детето.

— От това би излязло страхотна снимка, нали? — каза Линли на Дебора, докато стояха на вратата и гледаха.

Тя се усмихна.

— Какво прекрасно лице има той, Томи. И виж как светлината едва докосва едната му страна.

Сейнт Джеймс беше на стълбите и се изкачваше към офиса на вестника. Дебора тръгна след него, а Линли я последва.

— Знаеш ли — продължи тя, като се поспря на площадката, — по едно време се притеснявах за компетентността на снимките си в Корнуол. Не ме питай защо. Предполагам, че робувам на навиците, а те са да правя почти всичките си работи в Лондон. Но тук страшно ми харесва, Томи. Навсякъде има готови снимки. Страхотно е. Наистина. Още от първия момент си го помислих.

При тези й думи Линли се засрами от предишните си подозрения. Той се спря за момент на стъпалата.

— Обичам те, Деб.

Изражението й стана по-нежно.

— И аз теб, Томи.

 

 

Сейнт Джеймс вече беше отворил вратата на офиса. Вътре звъняха два телефона, Джулиана Вендейл пишеше на компютър, а млад фотограф чистеше половин дузина лещи за фотоапарат, подредени на бюро. В една от трите кабинки трима мъже и жена разговаряха в кръг. Хари Камбри беше между тях. Реклама и разпространение — беше написано с избелели черни букви на горната половина на вратата от дърво и стъкло.

Хари Камбри ги видя и остави групата. Носеше панталони от костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Сякаш почувствал нужда да обясни, той каза:

— Погребахме го тази сутрин. В осем и половина.

„Странно — помисли си Линли. — Нанси не го спомена.“ Това обаче обясняваше примирението, с което ги беше посрещнала. В погребенията имаше някаква безвъзвратност. Не прекратяваха мъката, но правеха по-лесно признаването на загубата.

— Половин дузина ченгета се навъртаха около гробищата — продължи Камбри. — Първото нещо, което правят, освен дето се опитват да лепнат убийството на Джон Пенелин. Ама че работа! Джон да убие Мик!

— Може би все пак е имал мотив — рече Сейнт Джеймс и му подаде ключовете на Мик Камбри. — Мик се е обличал в женски дрехи. Може ли това да подтикне един мъж да убие друг?

Юмрукът на Камбри стисна ключовете. Той се обърна с гръб към служителите си и сниши глас:

— Е, добре. Кой знае за това?

— Добре го прикривахте. Почти всички мислят Мик точно за такъв, какъвто го описвахте. Мъж, та дрънка; ненаситен женкар.

— Какво друго можех да направя, по дяволите? — попита Камбри. — Боже господи, той ми беше син! И беше мъж.

— Чийто главен източник на възбуда е бил да се облича като жена.

— Така и не можах да го пречупя. Много се мъчих.

— Значи не е нещо, което е започнало наскоро?

Камбри пъхна ключовете в джоба си и поклати глава:

— Почти през целия си живот го правеше, на периоди. Понякога го хващах. Напердашвах го. Изгонвах го чисто гол на улицата. Връзвах го на стол, боядисвах му лицето и се правех, че се каня да му отрежа пишката. Но нищо не промени положението.

— Освен смъртта му — рече Линли.

Камбри като че ли не забеляза намека в думите на Линли, а просто каза:

— Пазех момчето колкото можех. Не съм го убил.

— Опазили сте го съвършено — рече Сейнт Джеймс. — Хората са го виждали такъв, какъвто сте искали. Но в крайна сметка не е имал нужда от пазене заради травеститството, а заради някакъв материал, точно както си мислехте.

— Оръжието е, нали? — попита Камбри. — Както казах.

Сейнт Джеймс погледна Линли, сякаш искаше насока или може би позволение да прибави още към мъката на Хари. Обясняването на „бележките“, които Камбри беше намерил в бюрото на Мик, щеше да свърши тази работа. Тяхното истинско значение разкриваше почти всичко. Не само травестирането, но и търговията с наркотици. Не само нехайно харчене на парите, за да се модернизира вестникът, но и заделяне на по-голямата част от тях за поддържане на двойствен живот.

„Всяка заблуда заслужава разрушение — помисли си Линли. — Построяването на каквото и да било върху основата на една лъжа — независимо дали една връзка или цялостен начин на живот — е като да се разчита, че пясъкът няма да се движи. Макар илюзията за солидност да продължи известно време, построеното в крайна сметка ще се срути. Въпросът е точно в кой момент да се поправи погрешното мнение на Хари Камбри за сина му.“

Линли погледна стареца — лицето, покрито с дълбоки бръчки от възрастта и неудачите, пожълтяло от болестта. Видя как щръкналите кости на гърдите изпъкват през ризата му; забеляза грозните никотинови петна по пръстите, както и издутите им от артрита кокалчета, докато посягаше към бутилката с бира на бюрото. „Нека някой друг свърши тази работа“, реши той.

— Знаем, че е работил върху статия за лекарство на име онкозим — рече той.

Сейнт Джеймс поде темата:

— Част от времето си в Лондон е прекарвал в посещения на една компания — „Айлингтън“, и един биохимик на име Джъстин Брук. Говорил ли ви е някога Мик за Брук? Или за „Айлингтън“?

Камбри поклати глава:

— Лекарство ли казвате? — Все още не можеше да свикне с мисълта, че от идеята му за прекарването на оръжие не е излязло нищо.

— Имаме нужда от достъп до папките му тук и в къщичката, ако искаме да докажем каквото и да било — рече Сейнт Джеймс. — Човекът, който е убил Мик, също е мъртъв. Само бележките на Мик могат да ни дадат неговия мотив и някаква основа, върху която да построим теорията си.

— Ами ако убиецът, е намерил бележките и ги е унищожил? Ако са били в къщичката и ги е свил онази нощ?

— Случиха се твърде много неща, които нямаше да станат, ако убиецът беше намерил бележките. — Линли още веднъж помисли за обяснението на Сейнт Джеймс: как Брук се е опитал да елиминира Питър заради нещо, което последният може да е видял или чул в Гъл Котидж; как е задигнал фотоапаратите на Дебора, за да се добере до лентата. Второто обстоятелство само по себе си подкрепяше най-силно съществуването на неопровержимо доказателство. Трябваше да бъде някъде — някъде, където не се виждаше. Брук го беше знаел.

Камбри се обади:

— Държеше папките си в тези шкафове. — Той кимна към тях. — И други в къщичката. Полицията вече свърши там, а ключовете са в мен. Ще отидем там, когато кажете. Да се залавяме за работа.

Имаше четири шкафа, всеки с по четири чекмеджета. Докато работата по съставянето на броя около тях продължаваше, Линли, Сейнт Джеймс, Дебора и Камбри започнаха да преглеждат чекмеджетата едно по едно. Сейнт Джеймс им каза да търсят всичко, което наподобява на доклад върху онкозима. Името на самото лекарство, споменаване на рака, изследване на леченията, интервюта с лекари, учени или пациенти.

Търсенето по папки, тетрадки и прости парченца хартия започна. Веднага видяха, че задачата няма да е лесна. Мик не беше подреждал папките си по каквато и да било логика. Нямаше никакви признаци на система или единство. Щеше да отнеме часове, може би дни, за да се прегледа всичко; да се прочете всеки лист, за да се усети и най-малкият намек за онкозим, рак или биохимични изследвания.

Вече работеха един час, когато Джулиана Вендейл се обади:

— Ако търсите бележки, не забравяйте компютъра му. — И отвори едно чекмедже, в което имаше поне две дузини дискети.

Никой не изстена, макар че Дебора я погледна слисано, а Хари Камбри изруга. Продължиха да ровят из останките от кариерата на мъртвия, докато точно в четири ги прекъсна телефонен звън. Някой вдигна в една от кабинките, след това показа глава и извика:

— Господин Сейнт Джеймс тук ли е?

— Спасение! — въздъхна Дебора, като си разтриваше врата. — Може би някой се обажда да направи признание.

Линли се изправи и се протегна. След това отиде до прозореца. Навън бе завалял тих дъждец. Имаше часове до стъмване, но в две от сградите от другата страна на Пол Лейн светеха лампи. В едната къща семейството седеше около масата, пиеше чай и хапваше бисквити от тенекиена кутия. В другата млада жена подстригваше мъж. Беше се съсредоточила върху двете му страни и стоеше пред него, за да види дали са равни. Той стоя търпеливо за момент, но след това я дръпна между краката си и я целуна силно. Тя го плесна по ушите, засмя се и се отпусна в прегръдките му. Линли се усмихна и отново се обърна към офиса.

Видя, че Сейнт Джеймс го гледа от кабинката, където говореше по телефона. Лицето му изглеждаше загрижено. Хапеше замислено устни. С когото и да говореше, приказваше главно събеседникът му. Само през дълги интервали Сейнт Джеймс казваше по някоя дума. Когато накрая затвори, прекара две-три минути, загледан в телефона. Вдигна слушалката, за да се обади, но след това я остави, без да го направи. Накрая отиде при другите.

— Дебора, ще можеш ли да се справиш за известно време сама? С Томи трябва да се погрижим за нещо.

Тя погледна първо него, после Линли.

— Разбира се. Да отидем ли в къщичката, когато свършим тук?

— Да, ако обичаш.

Без да каже нито дума повече, той се отправи към вратата. Линли го последва. Слязоха мълчаливо по стълбите. Близо до подножието им заобиколиха две хлапета, които бутаха малки метални камиончета по парапета. След това минаха през препълнения бар на „Котвата и розата“, излязоха на улицата и вдигнаха яките на палтата си, за да се предпазят от дъжда.

— Какво има? — попита Линли. — Кой беше?

— Хелън.

— Хелън? Защо, за бога…

— Разбрала е какво означава списъкът с „възможните“ на Камбри, Томи, както и телефонните съобщения на секретаря в апартамента му.

— И?

— Изглежда, те всички имат нещо общо.

— От изражението ти схващам, че не е кокаин.

— Не кокаин. Рак — рече Сейнт Джеймс и продължи по Пол Лейн с наведена срещу дъжда глава.

Линли отправи поглед към пристанището и сгушените, събрани върху кея чайки, чиято многобройност ги предпазваше. Извърна очи от тях и погледна замъглените от дъжда хълмове над селото.

— Къде отиваме? — извика той на приятеля си.

Сейнт Джеймс се спря и отвърна през рамо:

— Трябва да поговорим с доктор Тренъроу.

Сейнт Джеймс обясни, че на лейди Хелън не й било лесно да открие истината зад списъка с възможности. Първите дузина имена не й дали нищо, с което да продължи, и — още по-важно — никаква водеща информация, около която да построява въпросите си. Всеки, на когото се обадила, в началото бил доста сдържан в приказките и ставал още по-неразговорлив от момента, в който споменела името на Майкъл Камбри. Като се имали предвид реакциите им, нямало съмнение, че са чували името на Мик по един или друг начин. По същия начин можела да се разглежда и решителността им да не разкриват нищо съществено за връзката си с Камбри. Лейди Хелън ги питала дали не е вземал интервю от тях, дали е търсил доказателство от някакъв вид, дали е посещавал домовете им, дали им е писал писма. Но независимо какво опитвала, с кого говорила или темата, която се мъчела да подеме, те винаги били с една стъпка пред нея, сякаш първият от списъка се бил свързал със следващите и ги предупредил за предстоящото обаждане. Дори споменаването на убийството на Камбри не било достатъчно, за да изтръгне признание от когото и да било. И наистина няколкото пъти, когато опитвала това като начална маневра — представяйки се за журналистка, търсеща информация за очерк относно смъртта на друг журналист, — резултатът бил дори още по-ледено мълчание, отколкото на предишните й измислици.

Едва когато стигнала до петнадесетото име, посоката на безплодните разговори се променила. Защото петнадесетото име принадлежало на Ричард Греъм. И той бил мъртъв. Както и шестнадесетото име — Катрин Хендърфорд. И седемнадесетото — Доналд Хайкрофт. Също и осемнадесетото, деветнадесетото и двадесетото. Всичките били умрели от рак. На белите дробове, яйчниците, черния дроб, червата. И всичките умрели в рамките на последните два месеца.

— Върнах се направо на първото име от списъка — казала му лейди Хелън. — Разбира се, не можех да се обадя аз, затова отидох в Челси и накарах Котър да се обади вместо мен. Измислихме име на организация. „Съдействие на болните от рак“ или нещо подобно. Котър им каза, че проверяваме как е пациентът. И така по целия списък. Всичките имаха рак. И тези, които бяха живи, бяха в ремисия^[1].

Двамата обадили се, които били оставили съобщения на телефонния секретар в апартамента на Мик Камбри, също го търсили за рака. Но изключението било, че имали желание, дори нямали търпение да говорят с лейди Хелън. Били отговорили на една обява, която течала от месеци в неделния „Таймс“ — Можете да победите рака!, — следвана от телефонен номер.

— Жена ми е болна — казал един от тях, когато лейди Хелън му се обадила. — Човек се отчайва. Опитахме с диети, медитация, молитви, групова терапия. Съзнанието над материята. Всякакви лекарства. Когато видях обявата, си помислих: „Какво пък толкова, по дяволите!“ Но никой не ми отговори.

Защото Мик така и не я бе получил. Защото Мик беше мъртъв.

— Какво е правел Мик, Саймън? — попитала го лейди Хелън в края на разказа си.

Отговорът бил прост. Мик се бе преобразил от журналист в продавач на мечти. На надежда. На шанс за живот. Беше продавал онкозим.

— Научил е за онкозима от интервюто си с доктор Тренъроу — каза Сейнт Джеймс на Линли, докато минаваха покрай методистката църква по пътя си нагоре по Пол Лейн. Вятърът се беше засилил. Дъждецът бе покрил косата му като с мъниста. — Проследил е тази история до „Айлингтън-Лондон“, където Брук му е дал повече подробности. Предполагам, че двамата са измислили плана. Било е доста просто и дори благородно, ако не се взима предвид фактът, че сигурно са правили състояние от усилието си. Снабдявали са болни от рак с чудодейно лекарство години преди да бъде законно одобрено и пуснато на пазара. Погледни безбройните безнадеждно болни хора, които не могат да се хванат за нищо друго, освен за надеждата, че нещо може да подейства. Помисли си на какво се подлагат в опитите да се излекуват: макробиотически диети, психо лечители. Мик изобщо не е рискувал да няма заинтересовани. Нито пък е било нужно да се тревожи, че хората няма да поискат да заплатят — каквато и цена да им каже, за шанса си да се излекуват. Имал е само два проблема. Първият е бил как да се докопа до стабилни доставки на онкозим.

— Джъстин Брук — каза Линли.

Сейнт Джеймс кимна.

— Първоначално е плащал в брой. След това, предполагам, с кокаин. Но след като е притежавал онкозима, Мик е трябвало да намери човек, който да го прилага. Да наблюдава дозировката. Да преценява резултатите. Срещу част от печалбата, разбира се. Никой не би поел такъв риск без някаква компенсация.

— Мили боже! Родерик!

— Икономката на Тренъроу е казала на Котър, че той прекарва голяма част от времето си в някакъв възстановителен дом в Сейнт Джъст. Не обърнах кой знае какво внимание на това, докато самият Тренъроу не ми каза, че експерименталните лекарства често се прилагали върху безнадеждно болни пациенти. Виж как тези две информации образуват обяснението. Малка клиника в Сейнт Джъст, където Тренъроу се е грижел за подбрана група пациенти, успели да го намерят чрез Мик Камбри. Нелегална клиника, криеща се зад името на съвсем дискретен възстановителен дом, където хората плащат тлъсти суми, за да им бъде инжектиран онкозим. След това печалбите се разделят на три: Камбри, Брук и Тренъроу.

— Спестовната книжка на Мик в Лондон?

— Това е бил неговият дял от печалбата.

— Тогава кой го е убил? И защо?

— Брук. Сигурно нещо в сделката се е объркало. Може Мик да е станал алчен. Или може едно изпускане в присъствието на Питър да е поставило всичките в опасност. Може това да е причината, поради която Брук се е опитвал да стори нещо лошо на Питър.

Линли помълча малко, после стисна Сейнт Джеймс за ръката.

— Питър ми каза, че Мик направил една забележка. По дяволите, не мога да си я спомня точно. Питър заплашил да го изнудва за обличането в женски дрехи и кокаина. Но на Мик не му пукало. Посъветвал Питър да потърси друг източник. Казал нещо, че хората били готови да плащат адски много повече, за да останат живи, отколкото да се запази тяхна тайна.

— И Джъстин е чул това, нали? Трябва да е знаел, че Мик още малко — и е щял да разкаже цялата работа на Питър.

— Искал е да напуснат къщичката. Карал е Питър да си тръгват.

— Ясно е защо. Брук е щял да загуби всичко, ако Мик издрънка тайната им. Кариерата си, репутацията си на учен, работата си в „Айлингтън“. Трябва да се е върнал в къщичката, след като Питър си е отишъл. Явно двамата с Мик са се сдърпали. Положението се е нажежило — ясно е като бял ден, че са нарушавали достатъчно закони, за да бъдат адски изнервени — и Джъстин е замахнал. Това е свършило работата.

— Ами Тренъроу? — Линли се спря още веднъж пред двора на началното училище.

Сейнт Джеймс погледна покрай него. Сцената на открития театър още си стоеше. През цялото лято щеше да има представления от един или друг вид. Сега обаче сцената беше подгизнала от дъжда.

— Тренъроу знае всичко. Обзалагам се, че е знаел от момента, в който Брук му беше представен в Хауенстоу в събота вечерта. Предполагам, че дотогава никога не го е виждал. Защо е трябвало да се среща с него, след като Мик е бил посредникът? Но в момента, в който бяха представени един на друг, сигурно е схванал останалото. Смъртта на Мик, всичко.

— Но защо си е държал езика зад зъбите?

Сейнт Джеймс погледна не към Линли, а към двора на училището, докато казваше:

— Знаеш отговора.

Томас се втренчи в хълма. От мястото, където бяха застанали, само покривът на вилата и част от корниза се виждаха на фона на сивото небе.

— И него го е заплашвал затвор. Клиниката, лекарството, сумите, които хората са плащали. Кариерата му. Научната работа.

— И най-важното?

— Рискувал е да загуби майка ми.

— Предполагам, че именно сумите, които пациентите са плащали, са му позволили да си купи вилата.

— Дом, който би се гордял да й предложи.

— Затова не е казал нищо.

Продължиха да се изкачват.

— Какво предполагаш, че смята да прави отсега нататък, след като Брук и Камбри са мъртви?

— След като Брук е мъртъв, източникът на онкозима е пресъхнал. Ще трябва да загуби клиниката в Сейнт Джъст и оттам нататък да се оправя с това, което е спестил от печалбите.

— А нашата част във всичко това, Сейнт Джеймс? Ще го предадем ли на полицията? Ще използваме ли възможността да го съсипем?

Саймън погледна внимателно приятеля си. Широки мокри рамене, коса, от която започваше да капе вода, стиснати в права линия устни.

— Ето това е гадното, нали, Томи? Това е иронията: най-отвратителното желание, което някога си имал, да ти се предостави на тепсия. И то точно в момента, когато — предполагам — изобщо не го желаеш.

— Оставяш всичко на мен?

— Брук и Камбри и без това са достатъчно свързани. Имаме посещенията на Мик в „Айлингтън“; Питър и Джъстин заедно в Гъл Котидж; лъжата на Джъстин, че е бил в „Котвата и розата“ след това; кокаиновата зависимост на Джъстин. Всичко, което полицията трябва да знае, е, че Мик е бил доставчикът, сделката се с объркала и Джъстин го е убил. След това Саша. Останалото е в твои ръце. Ти си полицаят.

— Дори и това да означава да премълчим част от истината и да позволим на Родерик да се измъкне?

— Няма да се правя на съдник. Ако пренебрегнем всички подробности, Тренъроу е искал да помогне на хората, фактът, че са му плащали за това, загрозява постъпката, но поне се е опитвал да стори добро.

Изкачиха останалата част от хълма в мълчание. Когато свиха по алеята към вилата, лампите на партера светнаха, сякаш в къщата очакваха гости. Под тях в мрака се появиха и светлините на селото, като от време на време образуваха ореоли зад стъклата.

Отвори им Дора. Беше облечена като за готвене, с огромна червена престилка, изпоцапана с брашно на гърдите и бедрата. Брашно имаше и по гънките на синия й тюрбан, и по едната вежда, която изглеждаше сива от това.

— Докторът е в кабинета си — каза им, когато попитаха за него. — Хайде, влизайте. Хич не е добро да се седи навънка в дъжда. — Поведе ги към кабинета, почука на вратата и им отвори, когато Тренъроу се обади. — Ще донеса чай за тез добри хора — рече тя, кимна рязко и ги остави.

Доктор Тренъроу се изправи. Беше седнал зад бюрото и си бършеше очилата. Сега ги сложи обратно на носа си.

— Всичко наред ли е? — попита той Линли.

— Питър е в къщата в Лондон.

— Слава богу! А майка ти?

— Мисля, че вероятно довечера ще иска да се види с теб.

Тренъроу премигна зад очилата си. Очевидно не знаеше как да разбира забележката на Линли.

— И двамата сте мокри до кости — рече той, отиде до камината и запали огъня по старомодния начин, като сложи остатък от свещ под въглищата.

Сейнт Джеймс чакаше Линли да започне. Запита се дали няма да е по-добре тази окончателна среща между тях да се проведе без неговото присъствие. Въпреки че бе дал зелена улица на Томас да решава сам, не се съмняваше какво щеше да бъде това решение. Все пак знаеше, че на приятеля му няма да е лесно да си затвори очите за участието на Тренъроу в незаконната продажба на онкозим, независимо от това колко благородни бяха подбудите на доктора. За Линли щеше да е по-лесно да го направи сам, но нуждата на Сейнт Джеймс да подреди всяка подробност го накара да остане в стаята, с отворени очи и уши и готов да не се намесва.

Горящите въглища засъскаха. Доктор Тренъроу се върна на бюрото си. Сейнт Джеймс и Линли седнаха на креслата пред него. Дъждът звучеше като нежни вълни по прозорците.

Дора се върна с чая, наля го и излезе с деликатното напомняне „да си вземе лекарството, когат’ му дойде времето“, което Тренъроу прие с послушно кимване.

Когато още веднъж останаха сами с огъня, чая и дъжда, Линли заговори:

— Знаем за онкозима, Родерик, и за клиниката в Сейнт Джъст. За обявите във вестника, които са ви докарвали пациенти. За Мик и Джъстин и ролите, които са играели. Мик е пресявал кандидатите, за да подбере тези, които ще могат да заплатят най-добре за лечението, а Джъстин е доставял лекарството от Лондон.

Тренъроу се отдръпна едва доловимо назад.

— Това официално посещение ли е, Томи?

— Не.

— Тогава какво…

— Виждал ли си Брук преди събота вечерта в Хауенстоу?

— Само говорихме по телефона. Но идва тук в петък вечерта.

— Кога?

— Беше тук, когато се прибрах от Гъл Котидж.

— Защо?

— По очевидните причини. Искаше да поговорим за Мик.

— Но ти не го предаде на полицията?

Тренъроу сбърчи чело и отговори простичко:

— Не.

— И все пак си знаел, че той го е убил. Каза ли ти защо?

Тренъроу погледна първо единия, после другия, облиза устни, стисна дръжката на чашата си и се втренчи в съдържанието й.

— Мик искаше да вдигнем цената на лечението. Аз вече му се бях противопоставил. Очевидно в онази вечер и Брук беше направил същото. Скарали се за това и Джъстин излязъл от релси.

— А когато дойде при нас в къщичката, знаеше ли, че Джъстин Брук е убил Мик?

— Още не се бях срещнал с Брук. Нямах повече представа от вас кой го е направил.

— Ами състоянието на стаята и липсващите пари?

— Не се сетих, докато не се срещнах с Брук. Той търсеше всичко, което би могло да го свърже с Камбри.

— А парите?

— Не знам. Може и да ги е взел, но не ми призна такова нещо.

— А за убийството?

— Да, за това да.

— А за кастрирането?

— Направил го е, за да насочи полицията в грешна посока.

— Знаеше ли, че употребява кокаин?

— Не.

— И че Мик скрито е продавал кокаин?

— Мили боже, не!

Сейнт Джеймс слушаше и чувстваше лекото неудобство, което идваше от несигурността. Един дразнещ факт танцуваше в покрайнините на съзнанието му — нещо, което не бе съвсем наред и сякаш крещеше да бъде забелязано.

Другите двама продължиха да разговарят. Гласовете им бяха ниски, почти мърморене, просто обмяна на информация, изясняване на подробностите, план за бъдещето. Внезапен звук прекъсна разговора — леко писукане, което идваше от часовника на Тренъроу. Той натисна малкото бутонче от едната му страна и каза:

— Лекарството. За кръвното.

Бръкна в джоба на сакото си, извади плоска сребърна кутийка и я отвори. В нея бяха акуратно подредени бели хапчета.

— Дора никога няма да ми прости, ако някоя сутрин влезе и ме намери умрял от удар. — Той пъхна хапче в устата си и го глътна с чай.

Сейнт Джеймс го наблюдаваше и се чувстваше като закован на стола си. Всяко парченце от мозайката най-сетне си идваше на мястото. Как бе направено, кой го беше направил и най-вече защо. Лейди Хелън беше казала, че някои са в ремисия, но останалите са мъртви.

Доктор Тренъроу свали чашата и я постави в чинийката. В това време Сейнт Джеймс се изруга наум. Прокле всеки признак, на който не бе обърнал внимание; всяка пропусната подробност; всяка информация, която бе отхвърлил, защото не се вместваше на удобно място в мозайката на престъплението. Отново прокле факта, че работи в областта на науката, а не на разпитите и разследването; че се интересува от предметите и това, което можеха да разкрият за естеството на едно престъпление. Ако се интересуваше от хората, със сигурност от самото начало щеше да види истината.