Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (23)

Двадесет и втора глава

Преди да кимне на полицая да отключи стаята за разпити, Линли погледна през малкото прозорче с дебело стъкло. В ръката си носеше подносче с чай и сандвичи. Брат му седеше на масата с наведена глава. Все още носеше тениската на райета, която Макфърсън му беше дал в Уайтчапъл, но дори преди да го бе предпазвала по някакъв начин, сега не беше достатъчна. Питър се тресеше — крака, ръце, глава и рамене. Линли не се съмняваше, че и всеки негов вътрешен мускул също трепери.

Когато тридесет минути преди това го оставиха в стаята — сам, ако не се смяташе пазачът пред вратата, който го наблюдаваше да не се нарани, — Питър не задаваше въпроси, не правеше изявления, нито молеше за нещо. Просто стоеше, сложил ръце върху облегалката на един от столовете, и оглеждаше безличната стая. Една маса, четири стола, постлан с убитобежов линолеум под, две лампи на тавана, от които само едната работеше, и червен нащърбен пепелник на масата. Преди да седне, само погледна Томас и отвори уста, сякаш искаше да каже нещо. Всяка черта на лицето му излъчваше молба. Но не каза нищо, като че ли виждаше какви непоправими вреди е нанесъл на връзката с брат си. Дори и да вярваше, че кръвта ги свързва неразривно, че може да се осланя на нея да го спаси по някакъв начин, сега не спомена този факт.

Линли кимна на полицая, който отключи вратата и отново я заключи след влизането му. Стърженето на ключа в метала, винаги му се бе струвало като звук на мрачна безвъзвратност, но сега го усети още по-силно, тъй като бе насочено срещу свободата на брат му. Не беше очаквал, че ще се чувства по този начин. Не беше очаквал желанието да го спасява и неотложната нужда да го предпазва. Незнайно защо му се бе струвало, че за него всичко ще приключи, когато Питър най-сетне се изправи пред криминалните последици от живота, който си бе избрал през последните няколко години. Но сега, когато съдебната система бе хванала Питър, Томас откриваше, че ни най-малко не се чувства оправдан, задето е избрал чистия, морален, етичен живот — живота, който му гарантираше, че ще го превърне в любимец на обществото. По-скоро се чувстваше като лицемер и знаеше без никакво съмнение, че ако трябва да се присъди наказание на по-големия грешник — на човека, получил най-много и следователно най-много пропилял, — ще бъде справедливо да го получи той.

Питър вдигна поглед, видя го и извърна очи. Все пак изражението на лицето му не бе кисело, а зашеметено от объркване и страх.

— И двамата трябва да хапнем нещо — рече Томас, седна срещу брат си и сложи подноса на масата. После, тъй като Питър не помръдна, той взе един сандвич и започна да го развива. Шумът на хартията прозвуча странно — като огън, разяждащ дърво. И бе необичайно висок. — Храната на Ярд е отвратителна. Или прилича на талаш, или е всеизвестната каша. Помолих да ни донесат това от ресторанта по-надолу по улицата. Опитай пушеното. На мен ми е любимото. — Питър не се помръдна. Томас посегна към чая си. — Не можах да си спомня колко захар му слагаш. Донесох ти няколко пакетчета. Има и кутия с мляко.

Той разбърка чая си, разви сандвича и се опита да не се замисля върху идиотското си държане. Знаеше, че се държи като загрижена майка, която вярва, че храната ще накара детето й да оздравее.

Питър вдигна глава.

— Не съм гладен.

Томас видя, че устните му са напукани и разранени, тъй като ги беше хапал през половината час, в който бе останал сам. На едно място бяха започнали да кървят, макар кръвта вече да засъхваше. Кръв имаше и в малките, хванали коричка ранички в носа му, а клепачите му се лющеха и миглите му бяха пълни с люспички.

— Първо изчезва апетитът — каза Питър. — След това всичко останало. Не осъзнаваш какво става. Мислиш, че си в отлично състояние, най-доброто досега. Но не се храниш. Не спиш. Работиш все по-малко и по-малко, а накрая спираш. Не правиш нищо, освен да се друсаш. Секс. Понякога правиш секс. Но накрая дори и това не правиш. Кокаинът е далеч по-добър.

Томас внимателно остави недокоснатия си сандвич върху хартиената му обвивка. Внезапно гладът му бе изчезнал и му се искаше да не чувства абсолютно нищо. Посегна към чая си и стисна чашата между длани. От нея се излъчваше лека, но успокояваща топлина.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна?

Дясната ръка на Питър сграбчи лявата. Той обаче не отговори нищо.

— Не мога да променя оня брат, който съм бил, когато ти си имал най-голяма нужда от мен — каза Томас. — Мога да ти предложа само това, което съм сега, колкото и малко да е.

При тези думи Питър като че ли се отдръпна. Или може би студът — вътрешен и външен — го накара да се смали, да сдържа енергията си, да запази и малкото, която му беше останала. Когато най-сетне отговори, устните му едва се движеха. Томас трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Исках да бъда като теб.

— Като мен? Защо?

— Ти беше идеал. Моят идол. Исках да бъда като теб. Когато открих, че не мога, просто се отказах. Ако не можех да бъда като теб, не исках да бъда нищо друго.

Думите на Питър прозвучаха като гонг на безвъзвратността; не само като край на срещата, която едва сега бе започнала, но и като край на всякаква възможност нещата между тях да се оправят. Томас потърси нещо — думи, образи, личен опит, — което да му позволи да протегне ръка през тези петнадесет години и да докосне малкото момче, което беше изоставил в Хауенстоу. Но не можа да намери нищо. Нямаше начин да се върне и да оправи нещата.

Усети огромна тежест. Бръкна в джоба на сакото си, извади табакерата и запалката и ги сложи на масата. Табакерата бе принадлежала на баща му и изкусно гравираното А на капака се беше поизтрило от времето. Части от него бяха изчезнали напълно, но табакерата му беше позната, скъпа, макар и нащърбена. Не смяташе да я заменя с друга. Той я погледна — малък правоъгълен символ на всичко, от което произлизаше; на всички области, предпочел да отрича; на бъркотията от чувства, пред която отказваше да се изправи — и намери думите:

— Знаех, че спи с Родерик, докато татко бе още жив. Не можех да понеса това, Питър. За мен нямаше значение, че са се влюбили един в друг, че не са го планирали, а просто се е случило. Нямаше значение, че Родерик имаше абсолютното намерение да се ожени за нея, когато тя се освободи. Нямаше значение, че тя все още обичаше татко; а аз знаех, че го обича, защото виждах как се отнася към него дори след като бе започнала връзката й с Родерик. И все пак не разбирах и не можех да понасям сляпото си невежество. Как можеше да ги обича и двамата? Как можеше да бъде предана на единия, да се грижи за него, да го къпе, да му чете, да изпълнява желанията му час след час и ден след ден, да го храни, да седи с него… и всичко останало, а в същото време да спи с другия? И как можеше Родерик да влиза в стаята на баща ми, да говори с него за състоянието му и през цялото време да знае, че ще се люби с майка веднага след това? Не можех да го разбера. Не виждах как е възможно. Исках животът да е прост, а той не беше. Мислех си, че са варвари. Че нямат чувство за благоприличие. Че нямат понятие от добро поведение. Че трябва да бъдат научени. Че аз ще ги науча. Ще им покажа. Ще ги накажа. — Томас си взе една цигара и побутна табакерата по масата към брат си. — Това, че напуснах Хауенстоу и си идвах толкова рядко, нямаше нищо общо с теб, Питър. Ти просто се оказа жертва на нуждата ми да отмъстя за нещо, за което татко вероятно никога не е разбрал. И колкото и малко да означава това — Господ знае, че с прекалено малко, — съжалявам!

Питър си взе цигара, но не я запали, сякаш с това си действие щеше да предприеме крачка по-напред, отколкото искаше да отиде.

— Исках да бъдеш там, но те нямаше — каза той. — Никой не желаеше да ми каже кога ще се върнеш пак у дома. Мислех си, че това по някаква причина е тайна. Най-накрая разбрах, че никой не иска да ми каже, защото никой не знае. Затова спрях да питам. След още известно време престана и да ме е грижа. Когато си идваше у дома, ми беше по-лесно да те мразя, така че като отново си отидеш — а това винаги ставаше, — да няма голямо значение за мен.

— Ти не знаеше ли за майка и Тренъроу?

— Доста дълго време.

— Как разбра?

Питър запали цигарата.

— На Деня на родителите в училище. Дойдоха и двамата. Тогава едни момчета ми казаха: „Оня Тренъроу шиба майка ти, Пийт. Да не би да си толкова гламав, че да не го знаеш?“ — Той сви рамене. — Престорих се, че не ми пука. Престорих се, че знам. Все си мислех, че ще се оженят. Но те никога не го направиха.

— Аз се погрижих за това. Исках да страдат.

— Ти нямаше влияние над това.

— Имах. И имам. Знаех на кого е предана майка. Използвах това, за да й причинявам болка.

Питър не поиска повече обяснения. Той остави цигарата си в пепелника и се загледа в тънката струйка дим, която се издигаше нагоре. Томас подбра внимателно следващите си думи, като напипваше пътя си в област, която трябваше да му е отдавна позната, но му бе чужда:

— Може би ще успеем да се справим заедно с това. Не да се опитваме да се връщаме назад, разбира се. Невъзможно е. Но да се опитаме да продължим напред.

— Нещо като компенсация от твоя страна? — Питър поклати глава: — Не е нужно да ми компенсираш каквото и да било, Томи. О, знам, смяташ, че трябва. Но аз сам избрах пътя си. Не си отговорен за мен. — След това, сякаш решил, че последното изречение е прозвучало раздразнително, добави: — Наистина.

— Това няма нищо общо с отговорността. Искам да ти помогна. Ти си мой брат. Аз те обичам.

Произнесено толкова простичко, като установяване на някакъв факт, това подейства като удар на брат му. Питър се сви. Устните му се разтрепериха. Той закри очи.

— Съжалявам — рече накрая и след това прибави само: — Томи.

Линли не каза нищо повече, докато брат му не свали ръката си. Беше сам с Питър в стаята за разпити само поради съчувствието на инспектор Макфърсън. Когато Томас помоли за тези няколко минути, партньорката на Макфърсън, сержант Хавърс, възрази доста гласовито. Започна да цитира правилници и процедури, съдебни разпореждания и гражданския закон, но Макфърсън я накара да млъкне с простичкото:

— Знам закона, малката. Хайде да ми се довериш тоя път.

След това я изпрати да седи на телефона и да чака резултатите от токсикологичния резултат на праха, който бяха намерили в стаята на Питър; После самият Макфърсън си тръгна с тежки стъпки, като остави на вратата на стаята за разпити и му каза; през рамо:

— Двайсет минути, Томи.

Затова, независимо какво трябваше да се каже за годините страдание, което си бяха причинили с Питър, имаше прекалено малко време за събиране на информация и абсолютно никакво за възстановяване на, връзката, която бяха разрушили. Това трябваше да почака.

— Трябва да те попитам за Мик Камбри — рече Томас. — И за Джъстин Брук.

— Мислиш, че аз съм ги убил.

— Няма значение какво мисля. Единствено има значение какво мислят в Пензънския криминален отдел. Питър, трябва да знаеш, че не мога да позволя на Джон Пенелин да поеме вината за смъртта на Мик.

Питър сключи вежди.

— Джон е арестуван?

— В събота вечерта. Значи си напуснал Хауенстоу, преди да дойдат да го приберат?

— Тръгнахме веднага след вечеря. Не знаех. — Той докосна с пръст сандвича пред себе си и го побутна с отвращение.

— Трябва да знам истината — рече Томас. — Това е единственото, което може да помогне на когото и да било. И единственият начин да бъде освободен Джон — тъй като той очевидно няма намерение да направи каквото и да е, за да си помогне — е да се каже на полицията какво всъщност се е случило в петък вечерта. Питър, ти среща ли се с Мик Камбри, след като Джон отиде в Еъл Котидж?

— Ще ме арестуват измънка той. — Ще ме дадат под съд.

— Няма за какво да се страхуваш, ако си невинен. Ако постъпиш както трябва. Ако кажеш истината. Питър, беше ли там? Или Брук ни е излъгал?

Спасението бе на една ръка разстояние от Питър. Едно просто отричане щеше да свърши работа. Обвинение, че Брук е излъгал. Дори изфабрикувана причина защо може да е излъгал, защото човекът беше мъртъв и не можеше да я опровергае. Това бяха възможностите за отговор. Както и решението да помогне на един човек, който през целия живот на Питър бе представлявал част от семейството му.

Но Питър облиза пресъхналите си устни.

— Бях там.

Линли не знаеше дали да чувства облекчение или отчаяние. Той каза:

— Какво стана?

— Просто си мисля, че Джъстин не можеше да ми се довери да свърша работата сам. Или пък не можеше да чака.

— За кокаин ли?

— Беше донесъл малко със себе си в Хауенстоу. — Питър му разказа накратко за сцената между Сидни и Джъстин Брук на плажа. — Тя го хвърли във водата — заключи той. — И това беше. Вече се бях обадил на Марк да донесе още малко, но нямах достатъчно пари, а той ми нямаше доверие да ме почака дори няколко дни.

— И затова си отишъл мри Мик? — Положителният отговор щеше да бъде първата пукнатина в разказа на Брук, Само че такъв не дойде.

— Не за кокаин — отвърна Питър, несъзнателно потвърждавайки първата част от разказа, на Брук. — За пари. Спомних си, че в някои петъци приготвя пликовете със заплатите.

— А знаеше ли, че Мик е травестит?

Питър се усмихна уморено. В това имаше елемент на неохотно възхищение — призрак на някогашното малко момченце.

— Винаги съм смятал, че от теб ще излезе страхотен детектив.

Линли обаче не му каза колко малко от дедуктивния му талант с отишъл за откриването на втория живот на Мик в Лондон.

— Откога го знаеше?

— От около месец. От време на време, когато пресъхваха другите ми източници, купувах от него в Лондон. Срещахме се в Сохо. До площада има една уличка, където обикновено се прави размяната. Срещахме се там в един клуб. Купувах един грам, половинка, понякога по-малко. Колкото можех да си позволя.

— Това ми се струва дяволски рисковано. Защо не сте се срещали в твоя апартамент? Или в неговия?

Питър му хвърли поглед.

— Дори не знаех, че има апартамент. И въобще, че исках да вижда моя.

— Как се свързвахте тогава? Как си уреждахте срещи?

— Както ти казах. Понякога източниците ми пресъхваха. Затова му се обаждах в Корнуол. Ако имаше идване в Лондон, уреждахме покупката.

— Винаги в Сохо?

— Винаги на едно и също място. В онзи клуб. Точно там открих, че е травестит.

— Как?

Питър се изчерви, докато разправяше как е чакал около час Мик Камбри да се появи в „Кетс Кредъл“, как го с доближила една жена, когато е отишъл до бара за огънче, как са пили по три питиета заедно, как най-накрая са излезли навън.

— Там има нещо като ниша — каза Питър. — Дискретни, повече или по-малко. Дотогава вече бях пиян като свиня не знаех какво правя, камо ли да ме е грижа, затова, тя започна да се търка в мен и да ме възбужда, бях навит. Щом нещата стигнаха толкова далеч, колкото тя искаше, започна да се смее. Смееше се като луда. Тогава видях, че е Мик.

— Не го ли усети преди това?

Питър поклати тъжно глава:

— Мик изглеждаше добре, Томи. Дори не знам как го е направил. Но изглеждаше адски добре. Секси. Можеше да заблуди и родния си баща. Със сигурност мен успя да ме заблуди.

— А когато видя, че жената всъщност е Мик?

— Исках да го спукам от бой. Само че бях адски пиян. Залитнах. И двамата паднахме. После знам, че по някакъв начин се озовахме на земята. Точно тогава от целия свят се намери да изникне изневиделица Сидни. Господи, беше като кошмар! Бяха двамата с Брук. Той ме издърпа от Мик и Мик офейка. Не го видях повече до петък вечерта в Нанрънел.

— А как изобщо си разбрал, че Мик продава кокаин?

— Марк ми каза.

— Но не си се опитал да купуваш от него кокаин в Нанрънел?

— Не желаеше да продава там. Само в Лондон.

— Но той не е идвал толкова често в Лондон, нали? Кои са били клиентите му?

— Съществува цяла мрежа, Томи. Пласьорите познават клиентите. Клиентите познават пласьорите. Всеки познава всекиго. Взимаш телефонния номер. Звъниш. Уреждаш пратката.

— Ами ако този, на когото се обаждаш, се окаже от отдел „Наркотици“ на Скотланд Ярд?

— Тогава те арестуват. Но не и ако си умен. И не и ако знаеш как да си организираш мрежата. Мик знаеше как да го прави. Той беше журналист. Знаеше как да си осигурява добри източници. Просто започна да търси друг вид източници, когато започна да пласира. Имаше стотици връзки.

Томас си помисли, че това е вярно. Сигурно бе представлявало детска игра за човек като Мик Камбри.

— Какво се случи между вас в петък вечерта? Съседите са чупи кавга.

— Бях започнал да се отчайвам. Марк усети това по време на следобеда и вдигна цената. Нямах парите, затова отидох при Мик да взема назаем. Той ми отказа категорично. Обещах му, че ще си удържа на обещанието. Заклех се, че ще му ги върна до седмица.

— Как?

Питър се втренчи в изпогризаните си нокти. Томас усещаше, че се бори със съвестта си, избира колко далеч да стигне и преценява последствията.

— От разни неща от Хауенстоу — рече накрая той. — Среброто. Мислех си, че ще мога да продам няколко неща в Лондон, без никой да разбере. Поне за известно време.

— Затова ли изобщо дойде в Хауенстоу? — Томас зачака отговор, като се опитвате да остане безразличен към идеята брат му да продава това, което в продължение на цели поколения с принадлежало на семейството им, само заради пристрастеността си към наркотиците.

— Не знам защо отидох в Корнуел. Не бях в състояние да мисля трезво. В един момент смятах да отида, за да купя от Марк. В следващия — за да свия малко сребро и да го продам в Лондон. После да взема малко пари назаем от Мик. Така е. След известно време дори вече не знаеш какво правиш. Всичко е като в мъгла.

— И когато Мик отказа да ти даде пари назаем?

— Получи се много тъпо. Заплаших го, че ще разнеса из селото какво прави в Лондон. За обличането в женски дрехи. И за пласирането на дрогата.

— Както разбирам, това не го е убедило да ти даде някоя и друга лира.

— Ни най-малко. Просто ми се изсмя. Каза ми, че ако искам пари, ще трябва да го заплаша със смърт, а не с изнудване. „Хората плащат адски много повече пари да останат живи, а не да им се запази някоя тайна — каза той. — Там са истинските пари.“ И не преставаше да се смее. Сякаш ме предизвикваше да го направя.

— А Брук какво правеше в това време?

— Опитваше се да ни накара да млъкнем. Усещаше, че полудявам. Май се страхуваше да не се случи нещо гадно.

— Но вие не млъкнахте?

— Мик не ме остави на мира. Каза, че ако съм имал намерение да му покажа мръсните ризи на всички, и той щял да направи същото с моите. Каза, че ти и майка може би ще се заинтересувате от завръщането ми към наркотиците. Но колкото до това, не ми пукаше. — Питър започна да гризе нервно нокътя на палеца си. — За мен нямаше значение, понеже ти и без това вече се беше досетил, че взимам. Колкото до майка… за мен нищо нямаше значение, освен да се надрусам. Не знаеш какво е да нямаш желание за нищо друго, освен да се докопаш до малко кокаин.

Това бе изобличаващо признание. Линли можеше само да благодари, че в този момент нито Макфърсън, нито Хагаре бяха наблизо, за да го чуят. Знаеше, че първият ще го приеме просто като грешка на езика. Само че последната щеше да скочи върху него като изгладнял пес.

— В този момент направо експлодирах — каза Питър. — Трябваше да направя или това или да започна да го моля.

— Тогава ли си отиде Брук?

— Опита се да накара и мен да тръгна, но аз му отказах. Казах, че искам да довърша започнатото с малкия педал.

Отново изобличаващ избор на думи. Линли усети как се свива вътрешно.

— И какво стана след това?

— Нарекох Мик с всички гадни имена, които ми дойдоха наум. Беснеех. Крещях. Бях напрегнат до скъсване, побърквах се и имах нужда… — Той вдигна чашата си и отпи голяма глътка чай. Струйка от течността потече по брадичката му. — Накрая започнах да го умолявам и да се лигавя за поне петдесет лири. Той ме изхвърли.

Цигарата на Питър беше изгоряла, недокосната, в пепелника, образувайки съвършен цилиндър от сива пепел. Той я бутна със счупения нокът на показалеца ги. Тя се разпадна на малка купчинка. Питър каза:

— Когато излязох, парите все още бяха там, Томи. Нямаш причина да го вярваш. Но парите си бяха там. И Мик беше жив.

— Вярвам ти. — Линли се опита в думите му да прозвучи увереността, че само неговото мнение е от значение за спасяването на Питър. Но не бе нищо повече от безотговорна фантазия. Защото при това положение на нещата, ако разказът на Питър бъдеше предаден на полицията в Пензънс, със сигурност щяха да го съдят. А когато прекомерната му наркотична пристрастеност бъдеше разкрита пред съдебните заседатели, положението му в най-добрия случай щеше да бъде опасно, независимо от предишните твърдения на Линли за важността на това да се говори истината.

Питър като че ли получи някаква утеха от думите на брат си и събра смелост да продължи — крехка връзка между тях, която му позволяваше откровеност.

— Не съм ги взимал, Томи. Не бих го направил. — Линли го погледна безизразно. Литър продължи: — И апаратите й. Не съм ги взимал. Не съм. Кълна се!

След като знаеше, че Питър е смятал да продава от сребърните прибори на семейството, на Томас му бе трудно да повярва, че брат му внезапно е проявил съвест спрямо Дебора, но избегна директния отговор.

— В колко часа остави Мик в петък?

Литър помисли малко.

— Отидох в „Котвата и розата“ и изпих една халба бира — отвърна той. — Трябва да е било в около десет без петнайсет.

— Не в десет? Не по-късно?

— Не и когато пристигнах там.

— А в десет още ли беше там? — Когато Питър кимна, Томас попита: — Защо тогава е трябвало Джъстин да хваща стоп обратно до Хауенстоу?

— Джъстин ли?

— Той не е ли бил в кръчмата?

Питър го погледна с очевидно объркване.

— Не.

Линли почувства известно облекчение. Това бе първата оправдателна информация, която брат му даваше. А самият факт, че я бе дал, без изобщо да осъзнава важността й, говореше, че брат му казва истината. Това беше подробност, която можеше да се провери — петно в разказа на Брук; мъглява вероятност обвинението срещу Питър да бъде оборено от адвокат в съда.

— Това, което не разбирам — каза Томас, — е защо напусна толкова внезапно Хауенстоу. Да не би да е заради това, че се скарахме в пушалнята?

Питър се усмихна за момент.

— Като се има предвид колко пъти досега сме се карали, една кавга в повече едва ли би могла да ме накара да подвия опашка, нали? — Той извърна поглед. Отначало Томас си помисли, че се опитва да изфабрикува някаква история, но след това видя червените нетна по лицето му и се досети, че брат му се срамува. — Заради Саша — рече той. — Не ме оставяше на мира. Постоянно настояваше да се връщаме в Лондон. Бях взел кибритената кутия от пушалнята онази, която постоянно стои на бюрото — и щом разбра, че не мога да взема пари назаем от Мик или малко дрога от Марк, искаше да занесем кутията в Лондон и да я продадем. Бързаше. Страшно искаше кокаин. Тя употребяваше много, Томи. Постоянно. Повече от мен.

— А ти успя ли да купиш? Оттам ли взе това, което тя е приела днес следобед?

— Не успях да намеря купувач. Всички знаят, че кутийката е гореща. Изненадан съм, че не са ме арестували.

„Досега“ остана неизказано, но несъмнено бе главната дума в умовете и на двамата. Ключът в ключалката се завъртя. Внезапно някой почука. Макфърсън отвори рязко вратата. Беше разхлабил вратовръзката и свалил сакото си. Очилата с дебели рамки бяха вдигнати високо над челото му, за да не му пречат. Зад него стоеше сержант Хавърс и дори не правеше усилие да прикрие доволната усмивка на лицето си.

Томас стана, но направи знак на Питър да си остане на мястото. Макфърсън посочи с палец към коридора. Линли го последва и затвори вратата, зад гърба си.

— Той има ли адвокат? — попита Макфърсън.

— Разбира се. Не сме му се обадили още, но… — Линли погледна шотландеца. Лицето му, за разлика от това на Хавърс, беше мрачно. — Той каза, че не разпознава шишенцето, Ангъс. И със сигурност ще можем да намерим няколко свидетели, които да потвърдят думите му, че е отишъл да купи хляб и яйца, когато тя е взела дрогата. — Стараеше се гласът му да звучи спокойно и разумно, за да не се задълбаят по-навътре от смъртта на Саша Нифърд. Идеята Макфърсън и Хавърс по някакъв начин да свържат Питър със смъртните случаи в Корнуол бе немислима. Но самото споменаване на адвокат не предполагаше нищо друго. — Говорих с оперативните работници по отпечатъците точно преди да дойда тук. Очевидно върху иглата са само тези на Саша. А на шишенцето няма нито един на Питър. Защото свръхдоза от този вид…

Лицето на Макфърсън се беше сгърчило от нарастващ тревога. Той вдигна ръка, за да спре думите на Линли, пусна я тежко и каза:

— Да, ама за свръхдоза. Ох, момче! Ох! Там е работата, че имаме друг проблем, не свръхдоза.

— Какво искаш да кажеш?

— Сержант Хавърс ще ти изложи фактите.

На Линли му струва известно усилие да отмести очи от Макфърсън. Тя му показа лист хартия.

— Хавърс? — каза той.

Отново онази усмивчица. Снизходителна, многозначителна и най-вече доволна.

— Токсикологичният доклад показва, че става дума за смес от хинин и едно лекарство, наречено ерготамин — рече тя. — Смесени в нужните пропорции, инспекторе, те не само наподобяват, но и имат абсолютно същия вкус като на хероина. И сигурно точно това си е помислило момичето, когато си го е инжектирало.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Линли.

Макфърсън пристъпи от крак на крак.

— Ами нали знаеш. Това е убийство.