Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (14)

Тринадесета глава

В седем и половина същата вечер Сейнт Джеймс почука на вратата на Дебора. Когато влезе, тя отстъпи от тоалетната масичка, като се оглеждаше със сбърчено чело.

— Ами — рече със съмнение — не зная.

Докосна огърлицата на шията си — двоен наниз от перли — и ръката й отиде към деколтето на роклята, където попипа несигурно материята. Приличаше му на коприна и цветът й бе странна комбинация от зелено и сиво, като океан в бурен ден. Кожата и косата й бяха в контраст с нея и резултатът бе много по-поразителен, отколкото Дебора изглеждаше да осъзнава.

— Истински успех — каза Сейнт Джеймс.

Тя се усмихна на отражението си в огледалото.

— Господи, колко съм нервна! Постоянно си повтарям, че това е просто малка вечеря със семейството на Томи и няколко техни приятели. Повтарям си, че изобщо не е от значение. Но веднага след това си представям как се обърквам с всичките онези сребърни прибори. Саймън, защо нещата в крайна сметка винаги се свеждат до сребърните прибори?

— Най-страшният кошмар на изисканото общество: Коя вилица трябва да използвам, когато ям скаридите? В сравнение с него всички проблеми на живота изглеждат незначителни.

— Какво трябва да говоря с онези хора? Наистина Томи ми каза, че ще има официална вечеря, но тогава не помислих много за това. Ако бях като Хелън, нямаше да имам проблем да бъбря забавно по хиляда и една теми. Щях да съм в състояние да говоря с всекиго. Това дори нямаше да е от значение. Но не съм като Хелън. О, колко ми се иска да бях! Само за тази вечер. Може би тя ще се съгласи да се престори на мен, а аз да се слея с ламперията?

— Този план едва ли би зарадвал Томи.

— Успях да си внуша, че ще се спъна по стълбите или ще разлея вино по цялата си рокля, или пък ще закача покривката и ще сваля всички чинии на пода, когато ставам от стола си. Снощи сънувах кошмар, че цялото ми лице е в сипаница и мехури и хората около мен питат с погребален тон: „Това ли е годеницата?“

Сейнт Джеймс се засмя и се приближи до нея, след това надникна в огледалото и огледа лицето й.

— Никъде не се вижда мехур. Нито пък сипаница. Колкото до тези лунички…

Тя също се засмя — такъв чист звук, такова удоволствие. Това го изстреля назад във времето, към спомените. Сейнт Джеймс отстъпи.

— Успях… — Той бръкна в джоба на сакото си, извади оттам снимката на Мик Камбри и й я подаде. — Би ли хвърлила един поглед?

Дебора поднесе снимката към светлината. Минаха само няколко секунди, преди да отговори:

— Той е.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Мога ли да я взема с мен и да я покажа на Тина?

Сейнт Джеймс помисли малко. Предната вечер му се бе струвало съвсем безобидно да помоли Дебора да провери защо Мик Камбри е ходил в Лондон, като просто накара Тина Когин да разпознае човека на снимката. Но след днешния разговор с Хари Камбри, след като видя загадъчната хартия от кафене „Талисман“, след като обмисли вероятните мотиви за това престъпление и как Тина Когин би могла да се вмести в него, не беше толкова сигурен, че Дебора трябва да се включва в разследването и да контактува с хората, най-близки до него. Само че тя усети колебанието му и го постави пред свършен факт.

— Поговорих за това с Томи — рече тя. — С Хелън също. Решихме двете с Хелън да хванем влака утре сутринта и да отидем направо в апартамента ми. Така че до следобед ще знаем нещо за Мик Камбри. Това със сигурност би помогнало.

Сейнт Джеймс не можеше да отрече това и Дебора като че ли прочете съгласието по лицето му, защото каза:

— Добре. Значи е уговорено!

След това остави снимката в чекмеджето на тоалетката с движение, което показваше, че разговорът е приключен. В същия момент вратата на стаята се отвори и влезе Сидни, която с една ръка се мъчеше да си вдигне ципа на роклята, а с другата се опитваше безуспешно да въведе рошавата си коса в ред.

— Тези проклети камериерки от Хауенстоу! — мърмореше тя. — След като изпърхат през стаята ми — Бог ми е свидетел, че са с добри намерения, — не мога да си намеря нищо. Саймън, би ли… Мили боже, изглеждаш чудесно в този костюм! Нов ли е? Ето. Като че ли не мога да се справя сама с това проклето нещо. — Тя застана с гръб към брат си и когато Сейнт Джеймс довърши започнатото от нея, Сидни погледна към Дебора. — И ти изглеждаш страхотно, Деб. Саймън, нали изглежда страхотно? О, няма значение! Защо изобщо те питам, след като от години насам единственото нещо, което намираш за страхотно, е петното кръв, погледнато през микроскопа! Или може би парченце кожа, извадено изпод нокътя на някой труп.

Тя се засмя, обърна се и потупа брат си по бузата. След това отиде до тоалетната масичка, огледа се в огледалото и вдигна парфюма на Дебора.

— Та значи камериерките са оправили — продължи Сидни първоначалната си мисъл — и аз, разбира се, не мога да намеря нищо. Парфюма ми го няма никъде — мога ли да се напръскам с твоя, Деб? — и преди малко се помъчих да си намеря обувките! Тъкмо вече бях решила да взема назаем един чифт от Хелън, намерих ги най-отзад в гардероба. Бяха ги напъхали така, сякаш нямам никакво намерение да ги сложа повече.

— Странно място за обувки — забеляза иронично Сейнт Джеймс. — В гардероба.

— Той ми се подиграва, Дебора — каза Сидни, — но ако го нямаше баща ти да му подрежда нещата, няма съмнение какъв щеше да бъде резултатът. Хаос. Пълен. Абсолютен. Безграничен. — Тя се наведе и поднесе лицето си към огледалото. — Отокът е спаднал, слава богу, макар че драскотините са ужасни. Без да споменавам синината под окото. Изглеждам като уличен побойник. Мислите ли, че някой ще загатне за това? Или просто трябва да се съсредоточим върху безупречните си обноски? Нали знаете как става. Очите право напред и никакво опипване на бедра под покривката.

— Опипване на бедра ли? — попита Дебора. — Саймън, не си ми казвал за такова нещо! А аз се притеснявам за среброто!

— За среброто ли? — Сидни се озърна наоколо. — А, имаш предвид вилиците и лъжиците? Уф! Няма защо да мислиш, освен ако хората не започнат да се замерят с тях. — След това, без да я канят, разроши косата на Дебора, отстъпи назад, намръщи се и отново си поигра с нея. — Къде е Джъстин, знаете ли? Не съм го виждала от сто години. Вероятно се страхува да не го ухапя пак. Не мога да проумея защо реагира така вчера. И преди съм го хапала, макар че, като си помисля, ситуацията беше по-различна. — Тя се засмя с половин уста. — Е, ако тази вечер между нас пак избухне свада, да се надяваме да не е на масата. С всичките онези вилици и ножове ще имаме достатъчно оръжия.

 

 

Томас намери Питър в пушалнята на партера. Беше застанал с цигара в ръка до камината и гледаше съсредоточено червената лисица, монтирана в стъклена кутия отгоре й. Състрадателният препаратор милостиво беше поставил животното в поза на скок, сякаш само на сантиметри от дупката, която е щяла да му донесе спасение. Все пак другите лисичи трофеи не бяха имали такъв късмет при съхраняването. Главите им висяха от плочки, неравномерно разпръснати между снимките по покритите с ламперия стени. Тъй като единствената светлина идваше от причудлив пиринчен полилей, лисиците хвърляха дълги сенки — обвинителни клинове тъмнина, които сякаш подчертаваха увлечението по кървавите спортове, каквото в действителност никой от семейството не беше изпитвал от Първата световна война насам.

Когато видя отражението на брат си в стъклената кутия, Питър заговори, без да се обръща:

— Защо, мислиш, никой досега не е свалил това ужасно нещо от полицата над камината?

— Предполагам, че е от първия успешен лов на дядо.

— И защо да го окървавяват, когато могат да му поднесат горкото същество като награда?

— Нещо такова.

Линли забеляза, че брат му е махнал свастиката от ухото си и я е заменил с малко златно топче на винтче. Носеше сиви панталони, бяла риза и хлабаво завързана вратовръзка. Макар дрехите да му бяха прекалено големи, поне бяха чисти. И си беше обул обувки, ако не чорапи. Това изглеждаше достатъчна причина за моментна благодарност и Томас замалко се усъмни дали си заслужава и дали е разумно да се сблъсква с брат си — тъй като знаеше, че рано или късно трябва да го направи — в момент, когато видът на Питър говореше за отстъпка, компромис и обещание за промяна.

Питър хвърли цигарата си в камината и отвори барчето с напитките, замаскирано под стъклената кутия с лисицата.

— Това беше една от юношеските ми тайни — изкикоти се той, докато си наливаше втора чаша уиски. — Джаспър ми го показа, когато станах на седемнадесет.

— И на мен ми го показа на същата възраст. Предполагам, че е нещо като ритуал на прехода.

— Мислиш ли, че майка знаеше?

— Предполагам.

— Какво разочарование: да си мислиш, че си умен, а то да се окаже точно обратното. — Едва тогава се обърна към него и вдигна весело чашата си за тост. — Само най-доброто, Томи! Имал си страхотен късмет, задето си я открил!

При тези думи Линли забеляза, че очите на брат му блестят неестествено. Бодна го леко подозрение, но след това просто го потисна, благодари и продължи да гледа Питър, който отиде при бюрото до широкия еркерен прозорец и започна да си играе с дреболиите, подредени върху попивателната с кожени краища — завъртя ножа за писма на дръжката му от слонова кост, повдигна капачето на празната сребърна мастилница и разклати редицата лули от черешово дърво. Накрая вдигна една снимка на баба им и дядо им, като продължаваше да отпива от уискито, и се прозина, докато изучаваше лениво лицата им.

Когато видя поведението му и разбра, че по този начин Питър се опитва да издигне около себе си стена от безразличие, Линли осъзна, че няма защо да отлага.

— Бих искал да те попитам за мелницата.

Питър остави снимката на мястото й и зачопли едно протрито място на облегалката на стола зад бюрото.

— Какво за мелницата?

— От известно време я използваш, нали?

— Не съм бил там от години. Разбира се, минах покрай нея, за да стигна до заливчето, но не съм влизал вътре. Защо?

— Знаеш отговора.

Докато Томас говореше, лицето на Питър остана безстрастно, но в ъгълчето на устата му потрепна мускул. Той отиде до редицата снимки от университета, които украсяваха една от стените, и започна да ги разглежда, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Всеки Линли от сто години насам — забеляза той — се е обучавал в Оксфорд. Каква черна овца съм само. — След това стигна до едно празно място на стената и сложи длан върху ламперията. — Даже и татко навремето, нали, Томи? Но, разбира се, не можем да окачим снимката му тук. Не би било хубаво татко да ни гледа от стените какви ги вършим.

Линли обаче не се остави медените думи да го провокират.

— Бих искал да поговорим за мелницата.

Питър гаврътна остатъка от уискито, сложи чашата на скрина и продължи да разглежда. Спря се пред най-скорошната фотография и чукна с пръст образа на брат си. Нокътят му удари остро стъклото и се получи нещо като миниатюрен шамар.

— Даже и ти, Томи. И ти влезе в калъпа. Един Линли, с когото всеки може да се гордее. Истински отличник!

Томас усети стягане в гърдите.

— Нямам власт върху начина на живот, който си предпочел да водиш в Лондон — каза той, като се надяваше да говори разумно, но знаеше колко зле се справя. — Зарязал си Оксфорд? Чудесно! Имаш си квартира? Чудесно! Захванал си се с тази… със Саша? Чудесно! Но не и тук, Питър. Няма да позволя тези работи да се вършат в Хауенстоу! Ясно ли е?

Питър се обърна от стената и вирна леко брадичка.

— Няма да позволиш? Отбиваш се в живота ни веднъж-дваж пъти годишно само за да ни кажеш кое ще позволиш и кое не, така ли? И сега е просто един от важните случаи?

— Колко често идвам едва ли има значение за каквото и да било. Аз отговарям за Хауенстоу и за всеки на територията му. И нямам намерение да се примирявам с онази мръсотия…

— О, да, разбирам! В мелницата се извършват разни работи, свързани с местното разпространение на наркотици, и ти, с фелдфебелския си маниер, си решил, че съм аз. Е, добре свършена работа. Провери ли за отпечатъци? Намери ли кичур от косата ми? Оставил ли съм храчка, която да анализираш? — Питър поклати глава с красноречиво презрение: — Ти си глупак! Ако искам да ги употребявам, няма да бия път чак до мелницата. Нямам какво да крия. От теб или от когото и да било.

— Там става нещо повече от употребяване и ти го знаеш. Загазил си до ушите.

— Какво би трябвало да означава това?

Неискреният въпрос вбеси Линли.

— Носиш го в имението, ето какво означава! Нарязваш го в мелницата. Ето какво означава. След това го носиш в Лондон. Да го употребяваш. Да продаваш. Достатъчно добре ли нарисувах картината? Боже господи, Питър, ако майка разбере, това ще я убие!

— А няма ли да бъде удобно за теб? Повече няма да се тревожиш дали ще те опозори, като избяга с Родерик. Няма да се чудиш колко време прекарва в леглото й. Ако тя прояви благоприличието да пукне заради мен, можеш дори да го отпразнуваш, като докараш обратно снимките на татко. Но тогава ще ти бъде трудно, нали, Томи? Защото ще се наложи да престанеш да се държиш като проклет малък светец. Как ще се справиш тогава?

— Не се опитвай да отклониш темата, като ми излизаш с всичко това.

— О, не! Извъртане! Какъв отвратителен грях! Още един от греховете ми! Поредното черно петно върху моята душа! — Питър свали снимката на брат си от университета и я хвърли към него. Тя се разби до краката на един стол. — А по теб няма и едно петънце, нали, Томи? Защо не мога просто да следвам безупречния ти пример?

— Не искам да се карам с теб, Питър.

— Страхотно! Наркотици, прелюбодеяние, разврат. И всичко това в едно семейство. Кой знае какво още щяхме да имаме, ако и Джуди беше тук. Но като си помисля, и тя се позанимава известно време с прелюбодейство, нали, Томи? Каквато майката, такава и дъщерята. Така казвам аз. А ти? Прекалено си благороден, за да го направиш с някоя чужда жена, която ти хване окото? Твърде морален? Твърде етичен? Не мога да повярвам!

— Това няма да ни доведе доникъде.

— Какво разочарование трябва да сме за теб! Живеем като дупе и гащи със седемте смъртни гряха и се наслаждаваме на всеки от тях. На кое нанасяме най-големи щети? На скапаната ти титла или на скъпоценната ти кариера?

— Би казал всичко, което смяташ, че може да ме нарани, нали?

Питър се изсмя, но стискаше здраво облегалката на стола.

— Да нараня теб? Така ли си мислиш наистина? Не мога да повярвам. Доколкото знам, земята все още се върти около слънцето, а не около теб. Или може би не си забелязал? Наистина има хора, които си живеят живота, без ни най-малко да се притесняват как ще повлияе поведението им върху осмия граф на Ашъртън, и аз съм един от тях, Томи. Не ти играя по свирката. Никога не съм го правил. И никога няма да го правя. — Лицето му се изкриви от гняв и горчивина. — Това, което най-много ми харесва в целия този проклет разговор, е намекът, че те е грижа за нещо друго, освен за самия теб. За Хауенстоу. За майка. За мен. Как би ти се отразило, ако това имение изгори до основи, ако и двамата умрем в пламъците? Тогава би се освободил от нас. И не би имало нужда да играеш ролята си на прилежен син и любящ брат. Повръща ми се от теб!

Питър бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Пръстите му обаче трепереха толкова силно, че ги изпусна на пода и те се разсипаха по килима.

— Питър — рече Линли. — Питър, позволи ми да ти помогна! Не можеш да продължаваш така. Знаеш го. Трябва да го знаеш!

— И какво, ако умра? Тогава ще ти остане да се бориш само с майка и Родерик. Тази вечер го е поканила, нали знаеш. Каква обида за графа! Според мен е решила да обяви независимостта си.

— Те нямат значение. Знаеш това. Позволи ми да ти помогна. Моля те!

— Да ми помогнеш? Ти? — Питър се наведе да вдигне цигарите. Наложи му се да драсне цели четири клечки, докато запали. — Би си опетнил чистичката репутация, за да спасиш моята? Ама че смешка! Има ли значение какво ще стане с мен, след като твоето име ще си остане неопозорено?

— Ти си мой брат!

Питър дръпна дълбоко от цигарата и я смачка в един пепелник.

— По дяволите твоето братство! — И пое към вратата.

Когато мина покрай Томас, той го сграбчи за ръката.

— Така ти е лесно, нали? По дяволите братството! По дяволите всички! Защото ангажиментите към хората те откъсват от дрогата. А ти не можеш да понасяш това.

— Ти ли ще ми говориш за ангажименти? Ти, мръсен лицемер! Че кога си имал ангажимент към друг човек, освен към себе си?

Но Линли отказваше да бъде отклонен.

— Мелницата днес ми подейства като откровение. Сигурно се гордееш с това, в което си се превърнал!

— Контрабандист! Пласьор! Наркоман! Каква прекрасна бележка под линия в семейната ни история. Какъв мерзавец! Какъв злодей! — Гласът на Питър се повишаваше все повече и повече. Той се отскубна от ръката на брат си. — Ами накарай да ме арестуват! Или още по-добре, арестувай ме сам. Закарай ме в Скотланд Ярд. Ако предадеш собствения си брат, ще си осигуриш успех в кариерата. Ето. — Той протегна към него ръце със събрани китки. — Сложи ми белезниците. Откарай ме там тази вечер и още утре ще си получиш повишението.

Линли наблюдаваше играта на чувства по лицето му. Опита се да си каже, че корените на този сблъсък се крият в пристрастеността на Питър. Но знаеше прекалено добре, че собственото му поведение в миналото, упоритата му гордост и нуждата да наказва са довели неизбежно до това грозно избухване. И все пак едва потискаше желанието да му отвърне по същия начин.

— Чуй се само! Виж какво прави това с теб. Виж в какво си се превърнал.

— Превърнах се в нищо! Оттам съм и започнал. И винаги съм бил нищо!

— В собствените си очи — може би. Но не и в очите, на когото и да е друг.

— В очите на всички. Прекарах целия си живот, стараейки се да вляза в крак, и накрая се отказах. Чу ли ме? Зарязах всичко и съм дяволски радостен от това. Така че ме остави на мира, ако обичаш! Върни се в хубавата си малка къщичка в града и към хубавия си малък живот. Сключи хубав малък брак с хубавата си малка женичка. Народете си няколко хубави малки бебчета, за да продължат името ти, и ме остави на мира! Просто ме остави на мира! — Лицето му стана мораво, тялото му се тресеше.

— Да, виждам, че така е най-добре.

Томас мина покрай брат си и видя, че майка им е застанала на вратата с пребледняло лице. Не знаеше от колко време е стояла там.

 

 

— Скъпа моя, скъпа моя! Това беше просто божествено! — Преподобната госпожа Суини раздели последната дума на две с драматична пауза между сричките, с надеждата за нарастващо очакване от страна на слушателите.

Седеше точно срещу Сейнт Джеймс, по средата от едната страна на масата, на която бяха настанени осемнадесет души. Представляваха интересна смесица от роднини, корнуолски изтъкнати личности и членове на общността, познавали семейството от години. Преподобният господин Суини и неговата съпруга принадлежаха към последната група.

Госпожа Суини се наведе напред. Светлината на свещите проблясваше по поразително широката равнина на бюста й, разкривана от забележителното деколте. Сейнт Джеймс се запита какво ли извинение е измислила, за да облече такава рокля тази вечер. Кройката й определено не беше подходяща за съпруга на пастор, а сега не играеше ролята на Беатриче. След това обаче забеляза влажните, копнеещи, развълнувани очи на господин Суини, който беше седнал на три стола по-нататък и се опитваше да разговаря учтиво със съпругата на плимутския депутат, но постоянно хвърляше погледи към жена си. Сейнт Джеймс престана да си задава въпроси.

Вдигнала с вилицата си парче сьомга, набодено на зъбите й, госпожа Суини продължи:

— Скъпа моя, целият състав беше очарован от снимките ви! Можем ли да се надяваме това да стане ежегодно събитие? — Говореше на Дебора, която седеше от дясната страна на Линли начело на масата. — Само си помислете! Ежегодна колекция от снимки с нашия лорд Ашъртън. И всеки път с различни костюми. — Тя се засмя развълнувано: — Актьорите имам предвид. Разбира се. Не лорд Ашъртън.

— Но защо Томи също да не е с костюм? — попита лейди Хелън. — Според мен е крайно време да се присъедини към нанрънелските актьори и да престане да погребва таланта си.

— О, направо не смеем да се надяваме или да мислим… — Господин Суини откъсна вниманието си достатъчно дълго от гънката между гърдите на жена си, за да си изкаже мисълта.

— Направо си го представям! — засмя се Сидни. — Томи в ролята на Петруцио.

— Сто пъти съм му казвала, че е грешка, дето учи история в Оксфорд — рече лейди Хелън. — Винаги е имал дарба за сцената. Така е, нали, Томи, скъпи?

— Можем ли наистина… — Господин Суини се поколеба, като се разкъсваше между очевидната шега на приятелите на Линли и собствената си неизказана надежда в думите на лейди Хелън да има поне малко истина. След това каза, сякаш бе възможно да убеди Линли да стане един от местните актьори: — Толкова често сме молили доктор Тренъроу да се присъедини към нас под прожекторите.

— Едно удоволствие, което трябва да избегна — рече Тренъроу.

— А онези, които не избягваш?

Питър Линли зададе въпроса и намигна на всички около масата по начин, който говореше за неприятни тайни, на път да оживеят всеки момент. Той наля още бяло бургундско в чашата си и направи същото за Саша. И двамата отпиха. Саша се усмихна надолу към чинията си, сякаш се наслаждаваше на тайна шега. Двамата не бяха докоснали сьомгата си.

В разговора се получи кратка пауза. Тренъроу я наруши:

— Опасявам се, че високото кръвно ме лишава от много удоволствия. Това са недостатъците на средната възраст.

— Не изглеждаш като човек, който има много недостатъци — каза Джъстин Брук. Двамата със Сидни бяха преплели ръце над масата. Сейнт Джеймс се запита как ли успяват да се хранят.

— Всички имаме недостатъци — отговори Тренъроу. — Само че някои от нас умеят да ги крият по-добре от другите. Но всички ги имаме. Такъв е животът.

Ходж, подпомаган от две дневни прислужници, помолени да останат за вечерта, изникна от една врата, докато Тренъроу говореше. Представянето на второто ястие привлече вниманието на всички. Ако и Питър Линли да се бе опитал да притесни останалите с лукавия си въпрос, храната се оказа далеч по-интересна за събралата се група.

— Не може да запечатвате калаената мина! Възклицанието прозвуча като хленч, издаден от лейди Огъста, неомъжената леля на Линли. Сестрата на баща му винаги бе поддържала собственически интерес и бдителен поглед над Хауенстоу. Докато говореше, тя хвърли вбесен поглед към Джон Пенелин, седящ от дясната й страна, който оставаше настрана от разговора.

Сейнт Джеймс се изненада, когато видя Пенелин сред гостите. Със сигурност смъртта в семейството можеше да бъде достатъчно извинение да не присъства на един вечерен прием, към който очевидно не изпитваше особен интерес. Управителят на имението изрече не повече от десет думи по време на аперитива в салона и прекара по-голямата част от времето до прозореца, загледан мрачно към къщата си. Все пак Сейнт Джеймс знаеше от чутото и видяното през предишната нощ, че Пенелин не изпитва особена привързаност към зет си. Може би именно безразличието му към Мик Камбри го бе накарало да дойде на тържеството. Или това бе демонстрация на преданост към семейство Линли. Или държание, за което искаше да бъде разбрано по този начин.

Лейди Огъста продължаваше. Тя беше жена с големи умения във воденето на разговори по време на вечеря и посвещаваше част от вниманието си надясно, част наляво и подхвърляше по някоя забележка към центъра на масата, когато сметнеше за необходимо.

— Не стига, че калаената мина трябва да бъде затворена, но и в парка пасяха крави, когато пристигнах! Мили боже, просто не можах да повярвам на очите си! Баща ми сигурно се върти като пумпал в гроба си. Не разбирам причините, господин Пенелин.

Пенелин вдигна поглед от чашата си с вино.

— Мината е твърде близо до шосето. Главната шахта е наводнена. По-безопасно е да се запечата.

— Глупости! — заяви лейди Огъста. — Тези мини са истински произведения на изкуството. Знаете не по-зле от мен, че поне две от тях са напълно непокътнати. Хората искат да гледат такива неща, нали разбирате. И са готови да си плащат за това.

— Обиколки с екскурзовод ли, лельо? — попита Линли.

— Точно така!

— И всеки да носи от ония чудесни циклопови каски с фенерче на челото — рече лейди Хелън.

— Да, разбира се. — Лейди Огъста потропа рязко по масата с вилицата си. — Не искаме тук да се намърда някой тръст и да започне да си муши носа из нашите работи, нали? Нали? — Тя кимна бързо, като прие липсата на отговор за съгласие. — Точно така! Не искаме! Но по какъв друг начин можем да избегнем тези малки зверове, освен като поемем сами туристите, скъпи мои? Трябва да се направят ремонти, да се отворят мините и да се разрешат обиколки. Децата обожават обиколките. Ще умират да слязат долу. Няма да дават мира на родителите си, докато не надникнат.

— Интересна идея — рече Линли. — Но бих помислил върху нея само при едно условие.

— И какво е то, Томи, скъпи?

— Ти да бъдеш продавачка в павилиона за чай.

— Аз да… — Устата й се затвори рязко.

— С бяла шапчица — продължи Линли. — Облечена като млекарка.

Лейди Огъста се облегна назад и се засмя с добросърдечието на жена, която знае, че е надвита, но само за момента.

— Ах, ти, палавнико! — рече тя и потопи лъжицата в супата си.

Разговорите продължиха на приливи и отливи през останалата част от вечерята. Сейнт Джеймс долавяше само откъси от тях. Лейди Ашъртън и Котър си говореха за големия пиринчен кавалерийски кон с хубава сбруя и изправен на задни крака, закачен на източната стена на стаята. Лейди Хелън разказваше на доктор Тренъроу забавна история за припознаване по време на един отдавнашен прием, даван от баща й. Джъстин Брук и Сидни се смееха заедно на някаква забележка, направена от лейди Огъста за детството на Томас. Плимутският депутат и преподобната госпожа Суини се скитаха из объркан лабиринт, в който той обсъждаше нуждата от икономическо развитие, а тя отговаряше с мечтателни размишления за докарването на филмовата индустрия в Корнуол, вероятно за да получи някоя главна роля. Господин Суини — когато очите му не се опиваха от жена му — мърмореше неясни отговори на съпругата на депутата, която бръщолевеше за всичките си внуци подред. Само Питър и Саша разговаряха тихо, с наведени една към друга глави и взаимно внимание.

По този начин компанията стигна гладко до края на вечерята. Той бе възвестен от пудинга — пламтяща смес, чиято цел сякаш бе приемът да приключи с голям пожар. Когато бе надлежно сервиран и изяден, Томас се изправи на крака и отметна по момчешки коса назад.

— Вече знаете това — рече той. — Но бих искал тази вечер да обявя официално, че с Дебора ще се оженим през декември. — Той докосна леко ярката й коса, докато се надигаше благодарствено мърморене. — Само че това, което не знаете, защото го решихме едва днес късно следобед, е, че тогава ще се върнем за постоянно в Корнуол. За да построим живота си — да израснат децата ни тук — с вас.

Това съобщение, ако се съдеше по реакциите, не бе очаквано от никого. Най-малко от Сейнт Джеймс. Той доби впечатлението само за общ вик на изненада, а след това пред очите му бързо затанцуваха образи: лейди Ашъртън каза само името на сина си и нищо повече; Тренъроу се обърна бързо към майката на Линли; Дебора притисна буза в ръката на годеника си толкова бързо, че можеше да мине и незабелязано; и накрая Котър, който гледаше Сейнт Джеймс с недвусмислено изражение. Саймън си помисли, че икономът му е очаквал това през цялото време.

Нямаше време да се размишлява какво би трябвало да означава това и как ще се чувства, когато Дебора бъде на почти петстотин километра разстояние от дома, който бе познавала през целия си живот. Бяха раздадени чаши за шампанско и господин Суини използва въодушевено момента. Той се изправи, нетърпелив да прегърне пръв приятните новини. Само Второто пришествие можеше да му достави повече удоволствие.

— Тогава трябва да кажа… — Той посегна тромаво към чашата си. — Позволете ми да вдигна тост за двама ви. Да се върнете при нас, да бъдете у дома, да бъдете… — Изостави опита си да намери подходящата фраза и просто вдигна чашата си и издърдори: — Просто чудесно! — И седна.

Последваха други поздравления, а с тях бяха повдигнати и неизбежните въпроси за годежа, сватбата и бъдещия съвместен живот. В този момент вечерята можеше да се разпадне в атмосфера на добросърдечие, но Питър Линли сложи край на тази вероятност.

Той стана и протегна чаша към брат си. Помаха я несигурно. Само формата й попречи на течността вътре да се разплиска.

— Значи следва тост — каза той, като провлачи последната дума.

След това се облегна на рамото на Саша. Тя погледна плахо Линли и каза на Питър нещо, на което той не обърна никакво внимание.

— За идеалния брат — обяви той, — който някак е успял, след като претърси света, без да споменаваме многото дегустации на стоката в този процес — нали така, Томи, — да намери идеалната жена, с която да построи идеалния живот. Какъв дяволски късмет има този лорд Ашъртън! — Накрая пресуши шумно чашата си и се стовари обратно на стола.

„Стана тя каквато стана“, помисли си Сейнт Джеймс. Погледна да види как реагира Линли на това, но вместо това очите му попаднаха на Дебора. Тя седеше с измъчено лице и наведена глава. Независимо че унижението й бе както неоправдано, така и ненужно, като се имаше предвид източникът му, това го подтикна да предприеме нещо. Сейнт Джеймс бутна стола си назад и се изправи тромаво.

— Темата за съвършенството е винаги отворена за дебати — каза той. — Не съм достатъчно сладкодумен, за да споря по този въпрос. Вместо това пия за Томи, най-стария си приятел, и за Дебора, най-скъпата компания на моето заточение. Животът ми е по-богат, защото вие сте част от него!

Думите му бяха последвани от всеобщо одобрение, след което плимутският депутат вдигна чаша и успя да превърне тоста си в реч, изброяваща неговите постижения и непоколебимата му, макар и неособено вероятна увереност във възраждането на корнуолската минна индустрия — тема, върху която лейди Огъста приказва с лудо въодушевление още няколко минути. Накрая изглеждаше ясно, че каквито и поражения да се е опитал да нанесе Питър Линли, компанията е твърдо решена напълно да го пренебрегне. Решението бе подкрепено от лейди Ашъртън, която съобщи с подчертано добро настроение, че кафето, портвайнът и другите подобни ще бъдат сервирани в дневната.

За разлика от трапезарията със сребърните свещници и ненатрапчиви стенни аплици, дневната бе ярко осветена от два полилея. Тук имаше масичка за сервиране със сервиз за кафе и друга с бренди, големи обли чаши и ликьори. С чашка кафе в ръка, Сейнт Джеймс се отправи към канапето в стил XVIII век в средата на стаята, седна и постави кафето на масичката отстрани. Всъщност не му се пиеше, не знаеше дори защо го е взел.

— Скъпа моя… — Лейди Огъста беше заклещила Дебора до голямото пиано. — Искам да чуя за всички промени, които си планирала да направиш в Хауенстоу!

— Промени? — попита изненадано Дебора.

— Детските стаи имат въпиеща нужда от осъвременяване. Вече го знаеш.

— Всъщност нямах голяма възможност да помисля върху това.

— Зная за твоето очарователно малко увлечение по фотографията — Дейз ми съобщи за него миналата седмица, — но се радвам да, кажа, че не ми приличаш на онези жени, които биха отложили раждането на децата заради кариерата. — И сякаш търсеше потвърждение, отстъпи назад и огледа Дебора от глава до пети като купувач, преценяващ качествата на кобила.

— Аз съм професионален фотограф — каза й Дебора, като наблегна учтиво на прилагателното.

Лейди Огъста махна нехайно с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.

— Едва ли ще позволиш това да попречи на децата!

Доктор Тренъроу, който минаваше наблизо, се притече на помощ на Дебора:

— Времената се промениха, Огъста. Вече не сме в епохата, когато достойнствата се определяха по способността за възпроизвеждане. И слава богу! Помисли си само за безкрайните възможности, които дава отбягването на потомството. Вече няма изтъняване на семейните гени. И ще имаме бъдеще без хемофилици. Без светивитово хоро.

— О, какви глупости говорите това учените! — парира лейди Огъста, но бе достатъчно сконфузена, за да си потърси друга плячка. Отправи се към Джон Пенелин, който стоеше до вратата на елизабетинския балкон с бренди в ръка.

Сейнт Джеймс я гледаше как доближава управителя на имението, а развяващият й се шал и пищна задница я карат да прилича на плаващ кораб. Чу я да извиква:

— Колкото до онези мини, господин Пенелин…

След това се обърна и видя Дебора, която се приближаваше към него.

— Моля те, не ставай.

Тя седна до него. Не беше взела нито кафе, нито алкохол.

— Оцеля — усмихна се той. — Дори и със среброто. Нито една грешка, доколкото видях.

— Всички бяха повече от любезни — каза тя. — Е, почти всички. Питър беше… — Тя се озърна из стаята, сякаш търсеше брата на Линли, и въздъхна, може би облекчено, когато видя, че двамата със Саша са напуснали приема. — Изглеждах ли вцепенена, когато слязох долу? Сигурно. Преди вечерята всички се отнасяха с мен, сякаш съм от порцелан.

— Ни най-малко.

Сейнт Джеймс посегна към кафето си, но само завъртя безцелно чашката в чинийката. Запита се защо Дебора е дошла при него. Мястото й беше до Томас, който, заедно с Джъстин Брук и Сидни, беше погълнат от разговор е плимутския депутат. Чу смеха им, чу Брук да казва „съвсем правилно“, чу и коментара на един от тях за Лейбъристката партия. Сидни подметна нещо за косата на премиера. Последва нов взрив от смях.

Дебора се размърда, но не каза нищо. Едва ли се бе присъединила към него само за компания или за бърза аутопсия на събитията от вечерта. И все пак тази нейна мълчаливост бе съвсем необичайна. Накрая Сейнт Джеймс вдигна поглед от годежния й пръстен — тежък смарагд, заобиколен с диаманти — и видя, че тя го гледа с напрегнатост, която бе накарала лицето й да се изчерви. Внезапната загуба на дистанцията го объркваше също толкова, колкото и необичайната й дързост. „Чудесна двойка сме“, помисли си той.

— Защо ме нарече така, Саймън? В трапезарията.

Край с дързостта.

— Това ми изглеждаше най-правилното. Все пак е и истина. Двамата с баща ти бяхте с мен по време на всички изпитания.

— Разбирам.

Ръката й се намираше близо до неговата. Беше го забелязал и преди, но предпочиташе да не му обръща внимание и нарочно се мъчеше да не се отдръпва от нея, сякаш се страхува от възможен допир. Пръстите му бяха отпуснати. Налагаше им да стоят така. И макар едно движение, съвсем неволно, да бе достатъчно да сложи ръка върху нейната, той се погрижи да поддържа между тях достатъчно дискретни и абсолютно лицемерни десетина сантиметра от красивата дамаска.

Когато дойде, жестът бе от нейна страна. Тя го докосна леко по ръката — невинен допир, който срути бариерите му. Това движение не означаваше нищо, а обещаваше още по-малко. Сейнт Джеймс го знаеше твърде добре. Въпреки това, пръстите му хванаха нейните и ги задържаха.

— Наистина бих искала да зная защо го каза — повтори тя.

Нямаше смисъл. Това нямаше да ги доведе доникъде. Или още по-лошо, можеше да ги доведе до пристъп на необуздана мъка, с която той предпочиташе да не се сблъсква.

— Саймън…

— Как мога да ти отговоря? Какво да кажа, без да накарам и двама ни да се чувстваме окаяно и да предизвикам втора кавга? Не искам това. Не смятам, че и ти го искаш.

Каза си, че ще се придържа към всички решения, които е взел по отношение на Дебора. „Тя е сгодена — помисли си. — Любовта и честта я свързват с друг. Ще трябва да се утеша с това, че след време отново ще можем да бъдем приятели, както в миналото, и всеки ще се радва на присъствието на другия, без да иска нищо повече.“ В съзнанието му се надигнаха дузина лъжи за това кое е правилно и възможно в тяхното положение; за дълга, отговорността, ангажиментите и любовта; за основите на етиката и морала, които държаха здраво всекиго от тях. И все пак искаше да говори, защото всичко друго — дори гневът и рискът от отчуждаване — бе по-добро от празнотата.

Внезапен смут на вратата на дневната изключи възможността за по-нататъшен разговор. Ходж говореше тревожно нещо на лейди Ашъртън, а Нанси Камбри го дърпаше за ръкава, сякаш искаше да го изведе в коридора. Линли отиде при тях. Сейнт Джеймс направи същото. Във възцарилата се тишина се извиси гласът на Нанси:

— Не можете! Не сега!

— Какво има? — попита Линли.

— Инспектор Боскоуън, милорд — отговори ниско Ходж. — Долу в салона е. Иска да говори с Джон Пенелин.

Само част от казаното се оказа вярно, защото, докато говореше, Боскоуън влезе през вратата на дневната, сякаш очакваше неприятности. Той огледа извинително групата и очите му се спряха на Джон Пенелин. Беше очевидно, че неприятно задължение го е принудило да прекъсне приема.

В стаята настана абсолютна тишина. Джон Пенелин тръгна към тях, като пътьом подаде брендито си на доктор Тренъроу.

— Едуард — каза той на Боскоуън и му кимна. Нанси изчезна в коридора, седна на шкафчето за обувки и започна да наблюдава сцената оттам. — Може би трябва да отидем в кабинета ми.

— Няма нужда, Джон — рече Боскоуън. — Съжалявам.

Значението зад това извинение беше очевидно. Боскоуън никога нямаше да дойде в Хауенстоу по такъв начин, ако не беше сигурен, че е намерил своя извършител.

— Арестувате ли ме? — Пенелин зададе въпроса едновременно примирено и — странно — без паника, сякаш през цялото време се бе подготвял за това.

Боскоуън се огледа. Очите на всички бяха насочени към малката група.

— Оттук, моля — рече той и излезе в коридора.

Пенелин, Сейнт Джеймс и Линли го последваха. До стълбите чакаше още един цивилен полицай. Беше набит, с фигура на боксьор, и ги наблюдаваше нащрек, със скръстени на гърдите ръце и свити юмруци.

Боскоуън застана с лице към Пенелин и с гръб към полицая. Със следващите си думи прекоси границата, която разделяше полицая от цивилния, като наруши правила и разпоредби. Но не изглеждаше притеснен от това, тъй като думите му произлизаха по-скоро от приятелството, отколкото от дълга.

— Имаш нужда от адвокат, Джон. Получихме първите доклади на оперативната група. Не изглеждат добри. — След това повтори по начин, който не оставяше място за съмнение в искреността му: — Наистина съжалявам.

— Отпечатъци, нишки, косми? С какво разполагате? — попита Линли.

— С всичко това.

— Татко и преди е бил у дома — рече Нанси.

Боскоуън поклати глава. Сейнт Джеймс знаеше какво означава това. Действително за отпечатъците от пръстите на Пенелин можеше да се спори, че е бил в къщичката и преди. Но ако Боскоуън притежаваше отпечатъци и косми, най-вероятно бе те да са от един източник: трупа на Мик Камбри. И ако това наистина бе така, значи Пенелин явно беше излъгал за местонахождението си предишната нощ.

— Ще те помоля да тръгнем веднага — рече Боскоуън с по-нормален тон.

Това като че ли беше знак за другия полицай. Той отиде до Пенелин и го хвана за ръката. Всичко свърши за няколко секунди.

Докато стъпките им заглъхваха по стълбите, Нанси Камбри припадна. Линли я хвана малко преди тя да се строполи на пода.

— Доведи Хелън — рече той на Сейнт Джеймс.

Когато лейди Хелън дойде при тях, занесоха Нанси долу, в дневната стая на лейди Ашъртън в източното крило.

Притежаваше двойното предимство, че е едновременно дискретна и удобна. „Няколко минути между семейните спомени и познатите мебели несъмнено ще помогнат на Нанси да се възстанови“, реши Линли. Позволи си и моментна благодарност към майка си, задето продължи без него нагоре, за да може той да се оправи дискретно с ареста на Пенелин и да се пребори с последвалия смут.

Сейнт Джеймс беше донесъл предвидливо гарафата с уиски от дневната и сега притисна чашата до устните на Нанси. Лейди Хелън придържаше ръката й. Нанси успя да отпие съвсем мъничка глътка. На вратата се почука. После, съвсем необяснимо, се чу гласът на Джъстин Брук.

— Може ли да поговорим? — Без да дочака отговор, той отвори вратата, пъхна глава вътре и не каза нищо, докато не зърна Линли. — Мога ли да поговоря с теб?

— Да поговорим ли? — попита невярващо Томас, като се чудеше какво ли би могъл да иска от него Брук. — Какво, по дяволите…

— Важно е — отвърна Брук.

Той огледа останалите, сякаш търсеше подкрепа, и я намери в най-малко вероятния човек. Лейди Хелън проговори:

— Ще заведа Нанси в дома на управителя, Томи. Няма смисъл да я държим тук. Сигурна съм, че ще иска да види бебето си.

Линли изчака, докато двете жени изчезнаха, и едва тогава заговори на Брук, който яхна без покана един стол и опря лакти на облегалката му. Томас се облегна на бюрото на майка си. Сейнт Джеймс застана до камината.

— Какво искаш? — попита Линли Брук. Беше ядосан от прекъсването и твърде зает, за да си прави труда да го прикрива.

— Въпросът е личен, засяга твоето семейство. — Брук кимна с глава към Сейнт Джеймс, за да покаже, че желае тази среща да се проведе без него. Саймън понечи да си тръгне.

— Не, няма нищо — каза му Линли и откри, че изпитва извратено нежелание да позволи на Брук контрола, който щеше да придобие с излизането на Сейнт Джеймс. В този човек имаше нещо, което не му харесваше: непринудените маниери, опровергавани от проблясъка на злоба в изражението му.

Брук посегна към гарафата с уиски й чашата на Нанси на кръглата масичка до стола си, наля си малко и каза:

— Много добре тогава. Бих пийнал нещо. А вие? — Протегна гарафата първо към Линли, след това към Сейнт Джеймс. В стаята нямаше други чаши, така че поканата беше безсмислена и Брук несъмнено го знаеше. Той отпи одобрително, каза: — Хубаво нещо. — И си наля още. — До дневната бързо стигна слухът, че Пенелин е арестуван. Но той не би могъл да убие оня Мик Камбри.

Линли със сигурност не бе очаквал такова изявление.

— Ако знаеш нещо за тази работа, трябва да кажеш на полицията. Аз съм само непряко заинтересован.

Брук каза:

— По-пряко е, отколкото си мислиш.

— За какво говориш?

— За брат ти.

Брук си наля още уиски. Звънът на гарафата в чашата прозвуча неестествено високо и дразнещо. Линли отказа да помисли очевидно немислимото или да си извади логичното след тези три думи заключение.

— Хората в дневната разправят, че Пенелин се е карал с Камбри преди смъртта му и че това била главната причина да го заподозрат. Някой го бил чул днес в селото.

— Не виждам това какво общо има с брат ми.

— Всичко, страхувам се. Мик Камбри не се е карал с Пенелин. Или ако се е карал, то изобщо не може да се сравни с кавгата, която имаха с Питър.

Линли го погледна втренчено. Почувства внезапно желание да го изхвърли от стаята и осъзна колко тясно е свързано това със зараждащия се у него страх и неканеното усещане, че тази информация някак не го изненадва.

— За какво говориш? Откъде знаеш?

— Бях с него — отговори Брук. — И това беше, след като си замина Пенелин. Поне така каза Камбри.

Линли посегна към един стол.

— Цялата история, моля — каза той с подчертана учтивост.

— Добре — кимна одобрително Брук. — Вчера със Сидни малко се посдърпахме. Снощи не искаше особено много да ме вижда. Затова отидох в селото. С Питър.

— Защо?

— Главно за да си запълня времето. Питър беше позакъсал с парите и искаше да вземе малко назаем. Каза, че познавал един човек, който тази вечер щял да има пари, и отидохме да се срещне с него. Беше Камбри.

Линли присви очи.

— И за какво са му трябвали парите?

Преди да отговори, Брук хвърли поглед към Сейнт Джеймс, сякаш очакваше някаква реакция от него.

— Искаше малко стаф.

— И те е взел със себе си? Това не бе ли неразумно?

— Беше достатъчно безопасно. Питър знае, че може да ми има доверие. — Брук сякаш усети, че трябва да направи по-директно разкритие. — Виж, имах малко скътано вчера и му дадох. Само че то свърши. Той искаше още. И тъй като и аз нямах повече пари от него, тръгнахме да търсим. Искахме да се надрусаме.

— Разбирам. С брат ми сте успели да се опознаете забележително бързо.

— Хората се опознават бързо, когато имат общи интереси.

— Вярно е. Да. — Линли потисна нуждата да свие юмруци и да го удари. — Мик даде ли му пари назаем?

— Не искаше и да чуе. Именно затова започна кавгата. Питър ги виждаше, аз също ги виждах точно там, на бюрото, на седем или осем пачки. Но той не желаеше да се раздели с повече от две лири.

— И какво стана тогава?

Брук направи гримаса.

— По дяволите, аз дори не познавах този човек! Когато Питър и Мик започнаха да се карат, просто си излязох. Вярно, искаше ми се да намерим малко дрога, но не и да се забърквам в свади.

— Какво направи, когато излезе?

— Поскитах се малко, докато намерих една кръчма. Изпих едно и по-късно се върнах на стоп.

— Върнал си се на стоп? С кого?

— С един фермер и жена му. — Брук се ухили и добави ненужно: — Ако се съдеше по миризмата им, бяха мандраджии.

— А Питър?

— Оставих го да се кара с Камбри.

— А къде беше Саша през това време?

— Тук. В Лондон двамата с Питър се споразумели той сам да намери малко дрога. Мисля, че изчакваше да изпълни обещанието си.

— В колко часа излезе от къщата на Камбри? — попита Сейнт Джеймс. Изражението му беше каменно.

Брук погледна към белия корниз на стаята, закрепен върху йонийските шарки. Мислеше, спомняше си или се преструваше и за двете.

— Беше десет, когато влязох в кръчмата. Това си го спомням, защото си погледнах часовника.

— И видя ли пак Питър същата нощ?

— Не съм го виждал до тази вечер. — Брук отново се ухили. Този път погледът му беше като между мъже; онзи, който декларираше другарство и разбиране. — Върнах се тук, сдобрих се със Сид и прекарах нощта в нейната стая. Бях доста зает, ако трябва да бъда честен. Сид си е такава. — Той се изправи и постоя така, преди да направи заключението: — Помислих си, че е по-добре да кажа на теб за брат ти, отколкото на полицията. Струва ми се, че ти знаеш какво да правиш. Но ако смяташ, че трябва да им позвъня…

Остави думите да увиснат във въздуха. Всички в стаята знаеха, че това е безсмислено. Той кимна на другите двама и напусна стаята.

Когато вратата се затвори, Линли бръкна в джоба си за цигарите. Но когато извади табакерата, я погледна любопитно, видя я как проблясва на светлината и се зачуди как е попаднала в ръката му. Не му се пушеше.

— Какво да… — Двете думи прозвучаха дрезгаво. Той направи втори опит: — Какво да правя, Сейнт Джеймс?

— Поговори с Боскоуън. Какво друго можеш да направиш?

— Той е мой брат. Да не искаш от мен да се правя на Каин?

— Да го направя ли вместо теб тогава?

При тези думи Линли погледна приятеля си. Видя колко неумолими са станали чертите на Сейнт Джеймс. Знаеше, че няма разумен вариант. Разбра това още докато търсеше такъв.

— Дай ми време до сутринта — каза той.