Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (10)

Девета глава

Нанси Камбри сложи последните халби в кашона за краткия им път надолу по хълма към „Котвата и розата“. Беше ужасно изморена. Тази вечер, за да дойде навреме в училището да зареди, не беше вечеряла, затова сега на всичкото отгоре се чувстваше и замаяна. Тя затвори капака на кашона и го завърза, облекчена, че работата за вечерта е свършена.

Наблизо нейната работодателка — страховитата госпожа Суон, броеше постъпленията за вечерта с обичайната страст, с която се отнасяше към всичко, свързано с пари. Устните й мърдаха беззвучно, докато броеше монетите и банкнотите и записваше цифри в оръфаната си счетоводна книга. След това кимна доволно. Павилионът беше донесъл добри приходи.

— Аз ще тръгвам тогава — каза Нанси след известно колебание.

Никога не можеше да знае каква реакция да очаква от госпожа Суон, която бе печално известна с резките промени в настроенията си. Никоя барманка не се беше задържала при нея повече от седем месеца. Нанси бе твърдо решена да бъде първата. „Парите са най-важни — шепнеше си тя, когато върху главата й се изсипваха гневните изблици на госпожа Суон. — Можеш да понесеш всичко, стига да ти плащат.“

— Чудесно, Нане — промърмори госпожа Суон и махна с ръка. — Върви тогава.

— Извинявам се за телефона.

Жената изсумтя и се почеса по главата с късия молив.

— Отсега нататък ще се обаждаш на татко си в свободното си време. Не в работното на кръчмата. И не за моя сметка.

— Да. Ще го направя. Ще запомня.

Най-важното беше да я усмири. Нанси се улови здраво за павилиона, за да не ядоса госпожа Суон и в същото време да прикрие отвращението си към нея.

— Аз се уча бързо, госпожо Суон. Ще видите. Никога не се налага да ми се повтаря.

Госпожа Суон вдигна рязко поглед. Очите й проблеснаха лукаво.

— Бързо ли ги учиш нещата от твоя мъж, момиче? Всякакви нови работи, предполагам. Така ли?

Нанси потърка едно петно на избелялата си розова блуза.

— Е, аз ще тръгвам — каза в отговор тя и се пъхна под тезгяха на павилиона.

Макар лампите още да бяха запалени, дворът беше пуст, ако не се смяташе компанията на Линли и актьорите от Нанрънел. Нанси ги наблюдаваше, застанали в предната част на театъра. Докато Сейнт Джеймс и лейди Хелън чакаха между празните места, Линли позираше със състава, а годеницата му правеше снимки. Всяко проблясване осветяваше едно или друго грейнало лице и запечатваше античните им пози на лентата. Линли понасяше всичко това с обичайната си благосклонност, като си бъбреше с пастора и съпругата му и се смееше на радостните забележки на лейди Хелън Клайд.

„Колко е лесен животът му“, помисли си Нанси.

— Не е по-различно, скъпа моя, да бъдеш един от тях. Само така изглежда.

Нанси се сепна от тези думи, от тяхната острота. Тя се извърна рязко и видя доктор Тренъроу, застанал в сянката на зида на училищния двор.

Нанси го беше избягвала цялата вечер и все гледаше да е по-далеч от погледа му, когато той идваше до павилиона да си вземе нещо за пиене. Сега обаче не можеше да го избегне, защото той пристъпи и излезе на светлината.

— Тревожила си се за къщичката — рече той. — Недей. Няма да ви изгоня на улицата. С Мик ще се разберем някак.

Въпреки тихото му обещание, Нанси усети как по гърба й избива пот. Това беше кошмарът, от който се страхуваше: да се изправи пред него, да се налага да разискват положението и да измисля извинения. И още по-лошо, само на десет крачки от тях госпожа Суон беше надигнала глава от кутията с парите и интересът й явно се беше събудил от споменаването на Мик.

— Ще имам парите — заекна Нанси. — Ще ги намеря. Със сигурност.

— Няма защо да се тревожиш, Нанси — рече Тренъроу още по-настоятелно. — И няма нужда да просиш помощ от лорд Ашъртън. Трябваше да поговориш с мен.

— Не. Нали разбирате…

Не можеше да му обясни, без да го засегне. Той нямаше да разбере защо е трябвало да отиде с шапка в ръка при Линли, а не при него. Нямаше да разбере, че заемът от Линли не носи товара на нежеланото благодеяние, защото той го даваше, без да съди, с приятелска загриженост. И никъде другаде в живота си Нанси не можеше да очаква такава помощ без придружаващия я коментар за провала на брака й. Дори сега усещаше как доктор Тренъроу преценява положението й. Дори и сега усещаше съжалението му.

— Защото повишаването на наема не е…

— Моля ви! — Нанси нададе този кратък вик, промъкна се покрай него и забърза през двора към улицата. Чу как доктор Тренъроу извиква веднъж името й, но продължи да върви.

Потривайки ръце, схванати от вдигането на чаши и въртенето на кранчетата през цялата вечер, тя забърза надолу по Пол Лейн към началото на Айви Стрийт, която водеше към криволичещите улички и пътеки в центъра на селото. Бяха наклонени, покрити с камъчета и толкова тесни, че по тях не можеше да мине кола. Денем тук идваха туристите, за да снимат живописните стари сгради с многоцветните им предни градинки и разкривени аспидени покриви. Нощем обаче всичко наоколо бе осветено само от правоъгълниците светлина от прозорците на къщичките. Изпълнено с тъмни сенки и населявано от поколения котки, които се въдеха на склона на хълма и се хранеха нощем от кофите за боклук, мястото не беше подходящо за нощни разходки.

Гъл Котидж бе малко по-встрани от лабиринта от улички. Намираше се на ъгъла на Върджин Плейс и изглеждаше като варосана кибритена кутийка с яркосини рамки на прозорците и разкошно цъфнали обички до входната врата. Кървавочервени цветове на това растение покриваха земята наоколо.

Когато Нанси наближи къщичката, стъпките й станаха по-колебливи. От три къщи разстояние чуваше как Моли плаче, даже пищи.

Тя погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Досега Моли трябваше да е нахранена и отдавна заспала. Защо, за бога, Мик не поглеждаше детето?

Ядосана на съпруга си, задето може да бъде тъй егоистично глух за писъците на дъщеря си, Нанси измина тичешком останалото разстояние до къщичката, отвори портата на градинката и забърза към входната врата.

— Мик! — извика тя. Над нея, в единствената спалня, се чуваха писъците на Моли. Почувства паника, когато си представи зачервеното от плач личице на бебето и мъничкото му телце, напрегнато от страх. Тя бутна силно вратата. — Моли!

Хукна нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Беше нетърпимо горещо.

— Моли, моето момиче! Миличко!

Тя се втурна към креватчето и вдигна дъщеря си на ръце. Откри, че е мокра до кости и вони на урина. Телцето й беше трескаво. По главичката й бяха залепени мокри къдрици кестенява коса.

— Миличкото, хубавото ми момиченце. Какво е станало с теб? — промърмори тя, докато я миеше с гъбата и я преобличаше. След това извика: — Майкъл! Мик!

С Моли на рамото, Нанси слезе по стълбите и краката й задумкаха силно по голото дърво, когато се отправи към кухнята в задния край на къщичката. На първо място в съзнанието й бе да нахрани детето. Все пак си позволи да избухне гневно.

— Искам да поговоря с теб — каза троснато тя, докато затваряше вратата на дневната. — Майкъл! Чуваш ли ме? Искам да си поговорим. Веднага!

Докато го изричаше, видя, че вратата нито е заключена, нито й е пуснато резето. Бутна я с крак.

— Майкъл, можеш поне да ми отговориш кога…

Усети как косъмчетата по ръцете й настръхват. Той лежеше на пода. Или поне някой лежеше, защото виждаше само крак. Само един. Не два. Което беше доста странно, освен ако човекът не спеше с един свит и един небрежно опънат крак. А и как можеше да е заспал? Беше горещо. Толкова горещо. А и шумът, който вдигаше Моли…

— Мик, да не би да си правиш с мен някоя глупава шега?

Никакъв отговор. Все пак виждаше, че е Мик. Позна обувката му — небрежна червена гуменка с металическа лента около глезена. Това беше една от новите му покупки — нещо, от което нямаше нужда. „Струва много пари — искаше й се да му каже. — Смуче кръв от чековата книжка. Отнема от бебето…“ Да, на пода наистина лежеше Мик. И тя знаеше какво е намислил: да се прави на заспал, така че да не може да му се скара, задето не се е грижил за бебето.

И все пак не бе характерно за него да не скочи на крака, смеейки се на способността си да я плаши с поредната си глупава шега. А тя наистина беше уплашена. Защото нещо не беше наред. Подът беше покрит с хартии, и то доста повече, отколкото при обичайната за Мик бъркотия. Чекмеджетата на бюрото бяха отворени. Завесите бяха дръпнати. Навън мяукаше котка, но в къщичката не се чуваше никакъв звук, а в тежкия, горещ въздух висеше отвратителната миризма на изпражнения и пот.

— Мики?

Ръцете й, подмишниците, свивките на коленете и лактите. Беше лепкава и потна. Моли се размърда в ръцете й. Нанси си наложи да пристъпи напред. Сантиметър. После още един. Цяла крачка. След нея още петнадесетина сантиметра. Тогава видя защо съпругът й не е чул плача на Моли.

Макар да лежеше неподвижно на пода, не се преструваше на заспал. Очите му бяха отворени, но изцъклени и неподвижни, и докато Нанси гледаше, една муха пропълзя по повърхността на синия ирис.

Образът му заплува пред очите й в жегата, оживен от някаква сила извън тялото му. „Трябва да се помръдне — помисли си тя. — Как може да стои толкова неподвижно? Да не би да е някакъв номер? Не може ли да усети мухата?“

След това видя останалите мухи. Шест или осем. Не повече. Обикновено живееха в кухнята и я тормозеха, докато готвеше. Но сега жужаха и кръжаха около ханша на съпруга й, където панталоните му бяха разкъсани; където бяха разтворени на кръста; където бяха смъкнати брутално, за да позволят на някого… да позволят на някого да реже…

 

 

Бягаше без ясно усещане за посока и цел. Единствената й мисъл бе да се махне.

Изхвръкна от къщичката, мина през портата и излезе на Върджин Плейс, а бебето отново плачеше в ръцете й. Спъна се в някакъв голям камък и едва не падна, но залитна няколко крачки, блъсна се в кошче за боклук и се изправи, като се хвана за водосточната тръба на една къща.

Тъмнината беше пълна. Лунната светлина падаше върху покривите и стените на сградите, но те хвърляха дълги сенки по улицата и правеха огромни абаносови петна, през които тя хвърчеше, без да обръща внимание на неравния паваж или на малките припкащи плъхове, които тършуваха в нощта. Началото на Айви Стрийт беше напред и тя се хвърли към него и сигурността на Пол Лейн малко по-нататък.

— Моля ви!

Устните й едва оформиха думата. Не можеше да се чуе как я изрича. Точно тогава, надвиквайки дрезгавия шум от дробовете й, от Пол Лейн долетяха гласове, смях и шеги.

— Добре де, вярвам ти. Хайде тогава, намери Касиопея — каза приятен мъжки глас. След това прибави: — О, за бога, попе можеш да намериш Голямата мечка, Хелън!

— Наистина, Томи, просто се опитвам да се ориентирам. По-нетърпелив си от двегодишно дете. Мога…

Благословия. Тя стигна до тях, блъсна се в един от тях и падна на колене.

— Нанси! — Някой я хвана за ръцете и й помогна да се изправи. Моли ревеше с пълно гърло. — Какво има? Какво е станало?

Това бе гласът на Линли, ръката на Линли около раменете й. Стори й се като спасение.

— Мик! — извика тя и дръпна яростно реверите на сакото му. След като най-сетне беше казала най-необходимото, започна да пищи: — Мик е! Мик!

Лампите в околните къщи започнаха да се запалват една по една.

Сейнт Джеймс и Линли влязоха заедно, като оставиха трите жени до портата. Трупът на Мик Камбри лежеше на пода в дневната, на не повече от двадесет крачки от входната врата. Двамата отидоха до него и останаха, загледани надолу, за момент замръзнали от ужас.

— Мили боже! — промърмори Сейнт Джеймс.

Беше виждал много страховити гледки по време на службата си в оперативната група на Ню Скотланд Ярд, но обезобразяването на трупа на Камбри го порази силно: това беше осакатяването, таен кошмар на всеки мъж. Той извърна очи и видя, че някой е претърсил основно дневната, защото всички чекмеджета на бюрото бяха извадени; кореспонденция, пликове за писма, канцеларски материали и безброй други хартии бяха разхвърляни из стаята; картините бяха счупени и гърбовете им съдрани, а до износеното синьо канапе на пода лежеше банкнота от пет лири.

Това бе автоматична реакция, породена от кратката му кариера в полицията и развита от предаността му към съдебната медицина. По-късно се почуди защо дори се е поколебал, като имаше предвид липсата на единство между тях.

— Ще имаме нужда от Дебора — рече той.

Линли, който беше клекнал до трупа, скочи на крака и се изпречи пред Сейнт Джеймс на входната врата.

— Да не си се побъркал? Не можеш да я молиш… Това е лудост! Трябва ни полицията. Знаеш това не по-зле от мен.

Сейнт Джеймс отвори вратата.

— Дебора, би ли…

— Остани на мястото си, Дебора! — прекъсна го Линли. След това се обърна към приятеля си: — Няма да го позволя! Сериозно говоря, Сейнт Джеймс!

— Какво има, Томи? — попита Дебора и направи крачка напред.

— Нищо.

Сейнт Джеймс погледна любопитно другия мъж, като се опита, но не успя да разбере укора му към Дебора.

— Ще отнеме само секунди, Томи — обясни той. — Мисля, че така ще е най-добре. Кой знае какви са тия от местния криминален отдел? И без това може да те помолят за помощ. Затова дай да направим предварително няколко снимки. След това можеш да им се обадиш. — После подвикна през рамо: — Би ли донесла апарата си, Дебора?

Тя тръгна напред.

— Разбира се. Ето…

— Дебора, остани си на мястото!

Обяснението звучеше достатъчно разумно в ушите на Сейнт Джеймс. Само че отговорът на Линли, изпълнен с тревога, не звучеше така.

— Но апаратът? — попита Дебора.

— Казах ти да останеш там!

Бяха стигнали до задънена улица. Дебора вдигна въпросително ръка и погледна първо Линли, после Сейнт Джеймс.

— Томи, има ли нещо…

Лейди Хелън я докосна леко по ръката, за да я спре, и отиде при двамата мъже.

— Какво се е случило? — попита тя.

Сейнт Джеймс отговори:

— Хелън, донеси ми апарата на Дебора. Мик Камбри е убит и искам да направя снимки на стаята, преди да се обадя на полицията.

Не каза нищо повече, докато не взе апарата. Дори и тогава го огледа основно, като изучаваше безмълвно механизма му. Знаеше, че мълчанието става все по-напрегнато и неприятно с всяка изминала минута. Каза си, че главната грижа на Линли е да не позволява на Дебора да види трупа или да го снима сама. Наистина бе сигурен, че това е било първоначалното намерение на приятеля му, когато й бе наредил да остане отвън. Беше разбрал погрешно молбата на Сейнт Джеймс към Дебора. Беше си помислил, че Саймън ще иска тя да направи снимките. Но това недоразумение се бе превърнало в спор. И независимо колко от него бе останало недоизказано, самият факт, че се е случило, натовари атмосферата с мрачни, неприятни елементи.

— Може би ще изчакаш отвън, докато свърша — каза Сейнт Джеймс на приятеля си и влезе в къщата.

 

 

Сейнт Джеймс направи снимки от всеки ъгъл, като си проправяше внимателно път около тялото, и спря едва когато му свърши лентата. След това излезе от дневната, притвори вратата зад гърба си и се върна навън при останалите. Към тях се беше присъединила малка група съседи, застанали тихо на известно разстояние от градинската порта, с наведени една към друга глави и замислено мърморещи гласове.

— Вкарайте Нанси вътре — каза Сейнт Джеймс.

Лейди Хелън я поведе през предната градинка и двете влязоха вътре. Поколеба се само за момент, преди да насочи Нанси към кухнята — продълговата стая със странен, наклонен таван и сив линолеум, износен на места. Накара я да седне на един стол до покритата с петна чамова маса, после коленичи до нея, огледа внимателно лицето й, посегна и хвана тънката й китка между пръстите си. — Накрая се намръщи и докосна бузата на Нанси с опакото на ръката си.

— Томи — рече лейди Хелън със забележително спокойствие, — позвъни на доктор Тренъроу. Мисля, че е изпаднала в шок. Той може да се справи с това, нали? — Измъкна бебето от скованите ръце на Нанси и го подаде на Дебора. — В хладилника трябва да има мляко. Би ли стоплила малко?

— Моли… — прошепна Нанси. — Гладна. Аз… нахраня.

— Да — каза нежно лейди Хелън. — Ще се погрижим за нея, скъпа.

В другата стая Линли говореше по телефона. След това направи още едно обаждане и говори дори още по-кратко, но по променения, официален тон личеше, че се обажда на полицията в Пензънс. След няколко минути се върна в кухнята с одеяло, което уви около раменете на Нанси — въпреки жегата.

— Чуваш ли ме? — попита я той.

Клепачите на Нанси трепнаха, но не показаха нищо друго, освен бялото на очите.

— Моли… нахраня…

— Моли е тук — каза Дебора, която тананикаше монотонно на бебето в другия край на кухнята. — Млякото се топли. Сигурно го обича топло, нали? Тя е хубаво бебе, Нанси. Не мога да си представя по-хубаво.

Това като че ли бяха правилните думи. Нанси се отпусна на стола. Сейнт Джеймс кимна с благодарност на Дебора и тръгна към вратата на дневната. Отвори я и застана на прага. Прекара няколко минути, като оглеждаше, мислеше и преценяваше обстановката. Накрая лейди Хелън отиде при него. Дори от вратата се виждаше какви са материалите, разпръснати по пода, бюрото и до краката на мебелите. Тетрадки, документи, страници от ръкописи, снимки. В дъното на съзнанието си Сейнт Джеймс чу думите на лейди Ашъртън за Мик Камбри. Само че естеството на престъплението не предполагаше извода, който иначе би си извадил от тези думи.

— Какво мислиш? — попита го лейди Хелън.

— Той е бил журналист. Мъртъв е. Тези два факта някак трябва да са свързани. Но трупът го отрича хиляди пъти.

— Защо?

— Той е кастриран, Хелън.

— Господи! Така ли е умрял?

— Не.

— Тогава как?

На вратата се почука и това му попречи да отговори. Линли се появи от кухнята заедно с Родерик Тренъроу. Лекарят влезе мълчаливо. Погледна първо Линли, Сейнт Джеймс и лейди Хелън, след това зад тях, към пода на дневната, където даже и от това място се виждаше част от трупа на Мик Камбри. За момент им се стори, че докторът се кани да пристъпи напред и да направи опит да спаси човека, който вече не можеше да бъде спасен.

— Сигурни ли сте? — попита ги той.

— Напълно — отвърна Сейнт Джеймс.

— Къде е Нанси?

Без да дочака отговор, докторът отиде към кухнята, където лампата блестеше силно и Дебора бърбореше за бебета с надеждата да задържи съзнанието на Нанси в реалността. Тренъроу наведе назад главата на Нанси и я погледна в очите. След това каза:

— Помогнете ми да я кача горе. Бързо. Някой обаждал ли се е на баща й?

Линли отиде да го направи. Лейди Хелън помогна на Нанси да се изправи на крака и я поведе след доктор Тренъроу. Все още с бебето на ръце, Дебора ги последва. След малко чуха Тренъроу да задава тихи въпроси в спалнята на горния етаж. Последваха плачливите отговори на Нанси. Изскърцаха пружините на леглото. Отвори се прозорец. Сухото дърво на рамката му нададе стържещ звук и изписка.

— От дома на управителя не отговарят — каза Линли от телефона. — Ще позвъня в Хауенстоу. Може да е там.

Но след разговора с лейди Ашъртън все още не се знаеше къде е Джон Пенелин. Линли се намръщи и погледна часовника си.

— Дванадесет и половина е. Къде може да е по това време на нощта?

— Не беше на представлението, нали?

— Джон ли? Не. Не смятам, че нанрънелските актьори могат да го заинтригуват с нещо.

Горе Нанси нададе вик. Сякаш в отговор на тази единствена проява на страдание на входната врата се похлопа още веднъж. Линли я отвори и пусна вътре местната полиция, представлявана от пълничък къдрокос полицай, чиято униформа се отличаваше с големи полумесеци пот под мишниците и петно от кафе на панталоните. Изглеждаше около двадесет и три годишен. Не си направи труда с каквито и да било представяния или формалности, характерни при разследване на убийство. В рамките на няколко секунди стана очевидно, че ужасно се радва да бъде тук при наличието на труп.

— Какво, убийство ли имаме? — рече словоохотливо той, сякаш в Нанрънел всеки ден ставаха убийства. Може би, за да придаде по-голяма правдоподобност на нехайността си, разви парче дъвка и го пъхна в устата си. — Къде е жертвата?

— Кой сте вие? — попита Линли. — Не сте от криминалния отдел.

Полицаят се ухили.

— Т. Дж. Паркър — съобщи той. — Томас Джеферсън. Мама обичаше янките.

След това си проправи път с лакти към дневната.

— От криминалния отдел ли сте? — попита Линли, когато младежът подритна една тетрадка настрани. — Боже милостиви, човече! Оставете на мира сцената на престъплението.

— Не се косете де — отговори полицаят. — Инспектор Боскоуън ме изпрати да подсигуря опазването на сцената. Ще дойде веднага щом се облече. Не се притеснявайте. А сега какво имаме? — Той погледна трупа за пръв път и задъвка още по-бързо дъвката. — Ама някой здравата му е имал зъб.

След това започна да се разхожда из стаята и да пипа без ръкавици разни неща по бюрото на Камбри.

— За бога! — рече ядосано Линли. — Не докосвайте нищо! Оставете го за оперативната ви група!

— Кражба — съобщи Паркър, сякаш Линли не беше казал нищо. — Хванат на местопрестъплението, бих казал. Борба. После малко веселба с градинарските ножици.

— Слушайте, по дяволите! Не можете…

Паркър вдигна показалец към него.

— Това е полицейска работа, господине. Ще ви бъда благодарен, ако излезете в антрето.

— Носиш ли си картата? — попита тихо Сейнт Джеймс Линли. — Ще направи големи поразии в тази стая, ако не се опиташ да го спреш.

— Не мога, Сейнт Джеймс. Тук нямам правомощия.

Докато разговаряха, доктор Тренъроу слезе по стълбите. Вътре в дневната Паркър се обърна към вратата и когато видя лекарската му чанта, се усмихна.

— Голяма каша е станала тук, докторе — обяви той. — Някога да сте виждали такова нещо? Хвърлете един поглед, ако искате.

— Полицай! — Гласът на Линли се опитваше да бъде разумен и търпелив.

Тренъроу като че ли разбра колко е абсурдно предложението на полицая. Той каза тихо на Линли:

— Може би ще успея да направя нещо, за да предотвратя белята.

След това отиде до тялото. Приклекна до него, прегледа го набързо, като попипа пулса, измери температурата и повдигна едната ръка, за да провери степента на вкочанясване. После мина от другата му страна и се наведе, за да огледа огромните рани.

— Заклан — промърмори той, вдигна поглед и попита: — Намерихте ли някакво оръжие? — След това огледа стаята и порови из хартиите и боклуците около трупа.

При това кощунство Сейнт Джеймс потрепери. Линли изруга. Полицаят не направи нищо.

Тренъроу кимна към една маша до камината.

— Това би ли могло да е оръжието? — попита той.

Полицай Паркър се ухили. Дъвката му изпука. Той се изкикоти, докато Тренъроу се изправяше на крака.

— Да се направи това ли? — попита младежът. — Аз не мисля, че е достатъчно остро, а вие?

Тренъроу не изглеждаше развеселен.

— Искам да кажа, като оръжие на убийството — каза той. — Камбри не е умрял от кастрирането, полицай. Всеки глупак би могъл да го види.

Паркър обаче не изглеждаше засегнат от намека на Тренъроу.

— Не го е убило. Тъй е. Ама е сложило край на всичко, не смятате ли?

Тренъроу сякаш едва сдържа гневния си отговор.

— Колко време е минало по ваше мнение? — попита дружелюбно полицаят.

— Два или три часа, предполагам. Но със сигурност ще дойде някой от вашите хора, който да ви каже това.

— А, да. Когато дойде — рече полицаят. — С останалите от криминалния отдел. — Той се залюля назад на пети, пукна още веднъж с дъвката и погледна часовника си. — Два или три часа, казвате? Това означава… девет и половина или десет и половина. Е — въздъхна и потри ръце с явно удоволствие, — това все пак е нещо, с което да се започне, нали? А в полицейската работа все трябва да се започне отнякъде.