Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (13)

Дванадесета глава

„Котвата и розата“ се ползваше с най-благоприятното местоположение в целия Нанрънел. Кръчмата не само показваше от широките си еркерни прозорци прекрасна, непрепречвана от нищо гледка към пристанището, гарантираща задоволяването и на най-претенциозния наблюдател на корнуолската атмосфера, но и беше разположена точно пред единствената автобусна спирка и по този начин бе първата сграда, върху която попадаше окото на зажаднелия пътник при слизането му.

Вътрешността на кръчмата бе започнала лека-полека да се руши. Някога кремавите стени бяха поели по еволюционната пътека към сивото — ефект, постигнат от години излагане на дим от камината, пури, лули и цигари. Изкусно изработеният бар, целият в петна и вдлъбнатини, се виеше от салона в общия бар, а пиринчената му релса за крака бе ужасно очукана от дълга употреба. Също толкова износени маси и столове бяха разпръснати по доста изтъркания под, а таванът отгоре беше толкова подкожушен, че всеки момент можеше да се срути.

На сутринта, малко след отварянето на кръчмата, Сейнт Джеймс и лейди Хелън влязоха в нея и се озоваха сами с голямата тигрова котка, изтегната на еркерния прозорец, и жената зад бара, която бършеше многобройните халби. Тя им кимна и продължи работата си, а очите й проследиха лейди Хелън до прозореца, където посетителката се наведе да погали котката.

— Внимавайте с нея — рече жената. — Да не ви одраска. Понякога е много лоша.

Сякаш с намерението да я обвини в лъжа, котката се прозина, протегна се и подложи на лейди Хелън дебелия си корем, за да го погали. Жената ги погледна още веднъж, изсумтя и продължи да нарежда чашите върху една табла.

Сейнт Джеймс отиде при нея на бара, като си мислеше, че ако това е госпожа Суон, значи й със сбъркано името^[1], защото нищо в нея не напомняше на лебед. Беше набита и здрава, с малки очички и сива коса — живо отрицание на името си, — облечена с пристегната в талията разкроена пола и селска блуза.

— К’во да ви налея? — попита тя и продължи да бърше чашите.

— Малко ми е рано — отговори Сейнт Джеймс. — Всъщност дойдохме да поговорим с вас. Ако вие сте госпожа Суон.

— Кой се интересува?

Сейнт Джеймс представи себе си и лейди Хелън, която беше седнала до котката.

— Сигурен съм, чули сте за убийството на Мик Камбри.

— Цялото село знае. И за това, и за накълцването. — Тя се усмихна. — Изглежда, Мик най-сетне си е получил туй, дето си го просеше. Разделен от любимата си играчка, а? Сто на сто довечера ще стане голяма свинщина, като съпрузите дойдат да празнуват.

— Мик е имал работа с местни жени?

Госпожа Суон пъхна увития си в кърпа юмрук в една чаша и я полира енергично.

— Мик Камбри си имаше работа с всяка, дето беше готова да му легне.

След тези думи се обърна към празните рафтове зад себе си и започна да нарежда чашите с дъното нагоре върху рогозките. Скритото значение беше ясно: нямаше какво повече да им каже.

Лейди Хелън се обади:

— Всъщност, госпожо Суон, ние сме загрижени за Нанси Камбри. Главно заради нея дойдохме да поговорим.

Раменете на госпожа Суон се поотпуснаха, макар и да не се обърна към тях, докато им казваше:

— Глупаво момиче е тая Нане. Да се омъжи за тоя педераст. — И тръсна отвратено къдрици.

— Наистина — продължи гладко лейди Хелън. — А в момента е във възможно най-лошото положение, нали? Не само че съпругът й е убит, ами и баща й е на разпит в полицията.

Това веднага привлече интереса на госпожа Суон. Тя се обърна към тях с ръце на хълбоците. Зяпна с уста, затвори я и отново я отвори.

— Джон Пенелин?

— Точно така. Нанси се опита да каже на полицията, че е говорила с баща си по телефона снощи, така че той не е могъл да бъде в Нанрънел и да убие Мик, но те…

— Така беше — прекъсна я госпожа Суон. — Наистина го направи. Така е. Взе ми назаем десет пенса да се обади. В чантата й няма и пени благодарение на Мик. — Смяната на темата я накара да поомекне. — Винаги й взимаше парите. Нейните, на баща й и до които се докопаше. Все пари искаше. Да може да се прави на франт.

— Сигурна ли сте, че Нанси е говорила с баща си? — попита Сейнт Джеймс. — А не с някой друг?

Госпожа Суон се засегна от съмнението на Сейнт Джеймс и го посочи с пръст, за да подчертае думите си:

— Разбира се, че говори с баща си! Че нали се уморих да я чакам — забави се десет-петнайсет минути, — та се наложи да ида до кабината и да я измъкна оттам.

— Къде е тази кабина?

— До училищния двор. Точно на Пол Лейн.

— Видяхте ли я да набира номера? Можехте ли да наблюдавате самата кабина?

Госпожа Суон помисли над въпросите и бързо си извади заключение:

— Едва ли мислите, че Нанси е убила Мик! Че се е промъкнала до къщичката, накълцала го е и се е върнала, ни лук яла, ни лук мирисала, да сипва бира?

— Госпожо Суон, виждахте ли кабината от училищния двор?

— Не. И к’во от това? Нали аз измъкнах момичето? Тя плачеше. Рече, че баща й бил много ядосан, дето взела пари назаем, и че се опитвала да се сдобри с него. — Госпожа Суон стисна здраво устни, сякаш за да им покаже, че е казала всичко, което трябва. След малко обаче сякаш мехурът на гнева у нея се разрасна и се пукна, защото продължи с все по-яден глас: — И не мога да обвинявам бащата на Нанси. Всички знаеха къде отиват парите, които Нанси даваше на Мик. Право в джобовете на любовниците му. Толкоз беше влюбен в себе си, малкият му червей. Наду се като въшка, когато отиде в университета. И още се наду, когато почна с онова му там писане. Взе да мисли, че може да живее както си ще, а? Право там, в офиса на вестника. Получи си заслуженото!

— В офиса на вестника ли? — попита Сейнт Джеймс. — Срещал се е с жени в офиса на вестника?

Жената посочи яростно с глава тавана.

— Точно над нас е. Отзад има една малка стаичка. С креват и всичко. Истинско любовно гнезденце. И парадираше с туй, дето правеше. Гордееше се. Даже пазеше трофеи.

— Трофеи?

Госпожа Суон се наведе напред, сложи огромната си гръд на бара и насочи горещия си дъх към лицето на Сейнт Джеймс:

— К’во ще кажеш за дамски гащички, момче? Два различни чифта точно в чекмеджето на бюрото му. Хари ги намери. Неговият баща. Няма и шест месеца, откак е излязъл от болницата, горкият човечец, и да се натъкне на тях. Стояли си в най-горното чекмедже на бюрото му и даже не били чисти. Уф, каква кавга стана тогаз!

— Нанси е разбрала?

— Хари крещеше, не Нане. „Бебето ти е на път — викаше. — И вестникът! Семейството ни! За тебе са нищо, стига само да си задоволяваш прищевките!“ И удари Мик толкоз силно, та си помислих, че е умрял, като чух как издумка на пода. Цепна си и главата, когато се удари в ръба на шкафа. Ама само след минутка мина оттука като светкавица, а баща му беснееше след него.

— Кога е станало това? — попита Сейнт Джеймс.

Госпожа Суон сви рамене. Яростта й се беше изчерпала.

— Хари може да ви каже. Той е на горния етаж.

 

 

Джон Пенелин нави топографската карта, стегна я с ластик и я сложи заедно с дузината останали в старата поставка за чадъри в кабинета си. Късното утринно слънце струеше през стъклата и затопляше прекалено стаята, затова той отвори прозорците и нагласи щорите, докато говореше:

— Значи във всяко отношение годината беше добра. И ако оставим онзи парцел на север на угар за още един сезон, земята само ще спечели от това. Такова поне е моето предложение. — После се върна на мястото си зад бюрото, сякаш имаше претъпкан дневен ред, към който смяташе да се придържа, и веднага продължи: — Може ли да поговорим за калаената мина?

Намерението на Линли не беше да преглежда счетоводните книги или да се впуска в подробно разискване на управлението на имението — нещо, което Пенелин правеше с огромна лекота вече четвърт век, въпреки растежа. Все пак се съгласи, като знаеше, че търпението е по-вероятно да подтикне Пенелин да се довери, отколкото един директен разпит.

Целият вид на управителя показваше, че не би имал нищо против да си разтовари сърцето. Изглеждаше блед. Все още носеше снощните си дрехи, но не личеше да е спал с тях и вероятно изобщо не си беше лягал. Част от причината за безсънието му все още се виждаше по него: пръстите му бяха леко изцапани с мастило от вземането на отпечатъци в полицията в Пензънс. Когато прецени всичко това, Линли за момент пренебрегна истинската цел на посещението си и поде разговора на Пенелин.

— Все още ли вярваш, Джон? — рече той. — Минното дело в Корнуол е мъртво от сто години. Знаеш го не по-зле от мен.

— Не за отварянето на калаената мина говоря — рече Пенелин. — Тя трябва да бъде запечатана. Машинното отделение е развалина. Главната шахта е наводнена. Твърде опасно е да я оставим в това състояние. — Той се завъртя със стола си и кимна към голямата карта на имението на стената. — Мината се вижда от шосе „Сенън“. Нужно е само да се повърви през бърдото, за да се стигне до нея. Мисля, че е време да разрушим напълно машинното отделение и да запечатаме шахтата, преди някой да реши да я изследва и да пострада. Или по-лошо.

— Движението по това шосе не е оживено по никое време на годината.

— Вярно е, че малко от посетителите на селото минават оттам — каза Пенелин. — Но местните хора го ползват постоянно. За децата се притеснявам. Знаете как е с игрите им. Не искам никой от нас да преживява ужаса на дете, паднало в калаената мина.

Линли стана, за да огледа картата. Беше вярно, че мината се намира на по-малко от сто метра от шосето и е разделена от него само със стара каменна стена. Това със сигурност бе недостатъчна преграда, за да се държат настрани хората от район, където безброй пътеки водеха към частна собственост през открити бърда и дефилета, съединявайки селата едно с друго.

— Разбира се, че си прав — каза той и прибави замислено, повече на себе си, отколкото на него. — На татко никак нямаше да му се иска да види мината запечатана.

— Времената се менят — рече Пенелин. — Баща ви не беше човек, който живее с миналото.

Той отиде до шкафа с папките, извади още три и ги донесе на бюрото. Линли се приближи до него.

— Как е Нанси тази сутрин? — попита той.

— Справя се.

— Кога те върна полицията?

— В четири и половина. Там някъде.

— Значи това е всичко? С полицията?

— Засега.

Навън двама от градинарите разговаряха, докато работеха между растенията, а чистото, остро щракане на ножиците им звучеше като междуметия между думите. Пенелин ги погледа известно време през щорите.

Линли се поколеба, разпъван между обещанието си към Нанси и усещането, че Пенелин не иска да каже нищо повече. Джон беше затворен човек. Не желаеше помощ. Това поне беше ясно. Все пак Линли чувстваше, че под естествената сдържаност на Пенелин се крие подводно течение от тревога, и той потърси източника й, за да се опита да я посмекчи, доколкото можеше. След като толкова години бе разчитал на лоялността и верността на управителя, можеше сега да му отвърне със същото.

— Нанси ми каза, че снощи е разговаряла с теб по телефона — каза Линли.

— Да.

— Но според полицията някой те е видял в селото.

Пенелин не отговори.

— Виж, Джон, ако има някакви неприятности…

— Няма никакви неприятности, милорд. — Пенелин придърпа папките по бюрото и отвори най-горната. С този жест показваше, че разговорът е приключил — най-явния, който можеше да си позволи, за да помоли Линли да напусне кабинета му. — Така е, както каза Нанси. Говорихме по телефона. Ако някой мисли, че съм бил в селото, не мога да му помогна, нали? Там е тъмно. Може да е бил кой ли не. Така е, както каза Нанси. Бях си вкъщи.

— Дявол да го вземе, та нали всички бяхме там, когато ти се прибра в два и половина сутринта! Бил си в селото, нали? Виждал си се с Мик. И ти, и Нанси не казвате истината. Джон, нея ли се опитваш да прикриеш? Или Марк? Защото и той не си беше вкъщи. А ти знаеше това, нали? Марк ли търсеше? Да не би да се е скарал с Мик?

Пенелин вдигна един документ от папката.

— Започнах предварителната подготовка на документите за затварянето на калаената мина — рече той.

Линли направи последно усилие:

— Тук си от двадесет и пет години. Мислех, че би дошъл при мен в момент на беда.

— Няма беда — рече твърдо Пенелин. След това вдигна още един лист и макар да не го погледна, самият жест представляваше красноречива молба да бъде оставен сам.

Линли прекрати разпита и излезе от кабинета.

Когато затвори вратата зад гърба си, се поспря в коридора, където плочките по пода охлаждаха въздуха. В края му югозападната врата на къщата беше отворена и слънцето жареше двора вън. По камъните се движеше някой, чуваше се приятният ромон на течаща вода. Той тръгна към нея.

Навън намери Джаспър — понякога шофьор, понякога градинар, понякога коняр, но винаги клюкар — да мие ленд роувъра, който бяха карали предишната вечер. Панталоните му бяха запретнати, възлестите му крака бяха голи, а бялата му риза беше разкопчана и разкриваше кльощави гърди, обрасли с посивели косъмчета. Той погледна Линли.

— Научихте го от него, нали? — попита той, като насочи струята към предното стъкло на роувъра.

— Какво да съм научил от кого? — попита Линли.

Джаспър изсумтя.

— За всичко се догадихме тая сутрин — рече той. — Убийството и полицията и дето Джон го били откарали от криминалния отдел. — Той се изплю на земята и прокара парцал по повърхността на колата. — Дето Джон бил в Нанрънел, а пък Нанси лъжела като дърта циганка за всичко, дето можела… Кой да си помисли, че ще види таквоз нещо?

— Нанси да лъже? — попита Линли. — Сигурен ли си, Джаспър?

— Много ясно, че съм сигурен — каза той. — Че не ходих ли в къщата му в десет и половина? Не ходих ли и до мелницата? Беше ли си някой вкъщи? Разбира се, че лъже.

— Мелницата? Мелницата в гората? Тя има ли нещо общо със смъртта на Мик Камбри?

При този директен подход лицето на Джаспър придоби затворено изражение. Линли прекалено късно си спомни за навика на възрастния мъж да крепи всеки разказ на нишката на намеците. В отговор на въпроса му, Джаспър избра по свой каприз линията на разговора:

— Джон не ви ли каза за онез дрехи, дето Нанси ги изпоряза?

— Не, не ми каза за никакви дрехи — рече Линли и поднесе стръвта. — Едва ли е било важно, иначе щеше да ми спомене.

Джаспър поклати мрачно глава на глупостта да се пропусне такава важна информация.

— Режеше ги на парченца — рече той. — Точно там, в тяхната къщурка. Там я видяхме двамата с Джон. Хванахме я и тя се разрева като дърта болна крава, когат’ ни видя. Туй трябва да е доста важно, бих рекъл.

— Но не говори с вас?

— Нищо не рече. Ония хубави дрехи, а пък Нанси ги режеше на парченца. Джон побесня, кат’ я видя. Искаше да иде в къщурката да пипне Мик. Нане го спря. Овеси му се на ръката, докат’ му мина ядът.

— Значи са били дрехите на друга жена — заразмишлява Линли. — Джаспър, знае ли някой коя е била любовницата на Мик?

— Любовница ли? — рече презрително Джаспър. — По-вярно ще се рече любовници. Дузини, ако се вярва на Хари Камбри. Седи си и разправя наляво и надясно за курвалъка на Мик. „Оная не му дава достатъчно — обича да вика Хари. — Че к’во трябва да прави един мъж, когат’ жена му не ще да му дава достатъчно?“ — Джаспър се засмя подигравателно, отстъпи от роувъра и обля предната гума. Краката му се намокриха и се покриха със ситни кални капчици. — Ако вярваме на Хари, Нане си държи ръцете и краката кръстосани, откак се е родило бебето. Пък Мик толкоз много се мъчел, щял да избухне, като нямало къде да си го мушне. „К’во трябва да направи Мик?“, вика Хари. Пък госпожа Суон, тя му рече к’во, ама… — Джаспър като че ли внезапно осъзна с кого разговаря толкова поверително. Хуморът му се стопи. Той изправи рамене, свали си шапката и прокара ръка през косата си. — Всеки може да види къде е проблемът. Мик не щеше да си седне на задника.

След това се изплю, за да подчертае, че разговорът е приключил.

 

 

Сейнт Джеймс и лейди Хелън чуха Хари Камбри, преди да го видят. Докато се изкачваха по тесните стълби — като навеждаха глави, за да избегнат коварно наредените по тавана греди, — чуха шум от влачене на мебели по голия дървен под, яростно затръшване на чекмедже и грозна псувня. Когато почукаха на вратата, в стаята се възцари тишина. След това се приближиха стъпки. Вратата се отвори рязко. Камбри ги огледа от глава до пети. Те направиха същото.

Когато го видя, Сейнт Джеймс си спомни, че мъжът срещу него е бил опериран от сърце предната година. Изглеждаше доста зле — слаб, със стърчаща адамова ябълка и изпъкнали като скелет ключици, съединяващи се с две изпъкнали бучици под тях. Жълтеникавата му кожа показваше зле функциониращ черен дроб, а в ъгълчетата на устата му имаше зачервени пукнатини със засъхнала кръв. Лицето му беше небръснато, а малкото сива коса на главата му стърчеше в различни посоки, сякаш се беше събудил набързо и не бе имал време да се среше.

Когато Камбри отстъпи назад, за да им направи път, Сейнт Джеймс видя, че офисът представлява голяма стая с няколко малки кабинки до едната стена и четири тесни прозореца над улицата, която се изкачваше по хълма и стигаше до горния край на селото. Освен Хари Камбри там нямаше никой друг — странно обстоятелство за офис, особено на вестник. Но поне една от причините за отсъствието на персонала лежеше по масите, бюрата и столовете. Тетрадки и папки бяха извадени от местата си и разпръснати навсякъде. Хари Камбри бе зает с търсене.

Очевидно търсеше от няколко часа и без определена система, като се имаше предвид състоянието на стаята. Многобройните шкафове бяха с отворени, полупразни чекмеджета; до включения компютър имаше купчина дискети; върху голямата маса лежеше последното издание на вестника, избутано настрани, за да се направи място на три купчини със снимки, а чекмеджетата на петте бюра в стаята бяха извадени. Въздухът беше зловонен от миризмата на стара хартия и тъй като лампите на тавана не бяха светнати, в стаята цареше полумрак като в роман на Дикенс.

— Какво искате?

Хари Камбри пушеше цигара, която махна от устата си само за да се изкашля и да запали нова. Не личеше да е загрижен за ефекта, който тя можеше да окаже върху сърцето му.

— Сам ли сте тук? — попита Сейнт Джеймс, докато двамата с лейди Хелън си проправяха път през неразборията.

— Дадох им почивен ден. — Докато отговаряше, Камбри изгледа лейди Хелън от глава до пети. — А вашата работа каква е?

— Нанси ни помоли да видим къде се крие причината за убийството на Мик.

— Дошли сте да помагате? Вие двамата?

Той не направи никакъв опит да прикрие, че ги оглежда, като първо измери поставения в протеза крак на Сейнт Джеймс със същата безочливост, с която погледна и лятната рокля на лейди Хелън.

— Преследването на новини е опасна професия, нали, господин Камбри? — попита лейди Хелън откъм прозорците, където беше стигнала в обиколката си на стаята. — Ако синът ви е бил убит заради някаква статия, какво значение има кой ще поднесе убиеца на правосъдието, стига да бъде направено?

При тези думи нахакаността на Камбри изчезна.

— Заради статия е — каза той. Ръцете му се отпуснаха безжизнено надолу. — Знам го! Чувствам го! Тук съм, откакто чух, и се опитвам да намеря записките на момчето.

— И не сте открили нищо? — попита Сейнт Джеймс.

— Почти няма с какво да се започне. Просто се опитвам да си спомня какво е казвал и правил. Не е нанрънелска история. Не може да бъде. Но в това се заключава всичко, което знам.

— Сигурен ли сте?

— Като го гледах през последните месеци, хич не ми приличаше да работи върху нещо, което става в Нанрънел. Постоянно отсъстваше, проследяваше някаква нишка, изследваше, правеше интервюта с този, издирваше онзи. Не, не е било селска история. Не е възможно. — Той поклати глава. — Когато се отпечаташе, щеше да осигури успеха на тоя вестник. Знам това.

— Къде е ходил?

— В Лондон.

— Но не е оставил никакви бележки? Не е ли странно?

— Има бележки де. Ето. Това, дето го виждате. — Камбри замахна с ръка, за да обхване бъркотията в офиса. — Но нищо не ми се струва да е причинило смъртта на момчето. Репортерите не губят живота си заради интервюта с военни, с местни депутати, с приковани на легло инвалиди, с млекопроизводители от Севера. Журналистите умират, когато притежават информация, заради която си заслужавала се умре. А тук няма такива неща.

— Нищо необичайно сред тези материали?

Камбри пусна цигарата си на пода и я стъпка. Разтри мускулите на лявата си ръка и точно тогава очите му се плъзнаха към едно от бюрата. Сейнт Джеймс прочете в това отговор на последния си въпрос.

— Намерили сте нещо.

— Не знам. Можете и вие да погледнете. Аз не разбирам нищичко. — Камбри отиде до бюрото. Изпод телефона извади парче хартия, което подаде на Сейнт Джеймс, и рече: — Беше напъхано в дъното на чекмеджето.

Хартията беше мазна и първоначалното й предназначение бе да служи като обвивка на сандвич от кафене „Талисман“. Написаното едва се четеше. Слабата светлина в стаята и местата, където химикалката бе минала по мазните петна, правеха разчитането трудно, но се виждаше, че написаното се състои предимно от цифри.

1 к 9400

500 г 55 вс

27500-М1                Доставка/Транспорт

27500-М6                финанси

Сейнт Джеймс вдигна поглед.

— Това почеркът на Мик ли е?

Камбри кимна:

— Ако има някаква статия, това е. Но не знам за какво е, нито пък какво означават тия работи.

— Но сигурно някъде има бележки със същите цифри и означения — рече лейди Хелън. — Мl и М6. Това със сигурност са някакви пътища.

— Ако има бележки със същите цифри, то аз не съм ги намерил — каза Камбри.

— Значи ги няма.

— Някой да ги е свил? — Камбри запали нова цигара, вдиша и се закашля. — Чух, че къщата им е била претърсена.

— Тук има ли следи, че е влизал някой? — попита Сейнт Джеймс.

Камбри погледна от тях към самата стая и поклати глава:

— Боскоуън изпрати един човек да ми каже за Мик в четири и петнайсет тая сутрин. Отидох в къщата им, но те вече бяха изнесли трупа и не ми позволиха да вляза. Затова дойдох тук и оттогава не съм излизал. Никой не е разбивал вратата.

— И никакви признаци на претърсване? Може би някой от служителите?

— Нищо — каза той. Ноздрите му се сбърчиха. — Искам да намеря копелето, дето направи това на Мики. И няма да спра статията. Нищо няма да може да я спре. Имаме свободна преса. Моето момче живя за това и умря за това. Но то няма да бъде напразно.

— Ако е умрял заради статия — рече тихо Сейнт Джеймс.

Лицето на Камбри потъмня.

— Че заради какво друго?

— Любовниците на Мик.

Камбри махна цигарата от устата си с движение, което беше бавно и отработено като на актьор.

— Приказват такива неща за Мики, нали? Е, защо пък трябва да се съмнявам? Мъжете завиждаха на неговата непринуденост, жените също, когато ги пренебрегнеше. — Цигарата се върна обратно в устата му и димът накара Камбри да примижи. — Той беше истински мъж, моят Мик. Мъж, та дрънка. А един мъж си има своите нужди. Оная, неговата схваната жена, имаше парче лед между краката си. Туй, дето му го отказваше, той си го намираше другаде. Ако тука някой е сбъркал, то това е Нанси. Обърни гръб на един мъж и той ще си потърси друга жена. Това не е престъпление. Той беше млад. Имаше нужди.

— Има ли някоя определена личност, с която да се е срещал? Повече от една жена? Захващал ли се е с някоя нова напоследък?

— Не мога да кажа. Мики нямаше навика да се хвали, когато си хванеше нова любовница.

— А спали ли са омъжени жени с него? — попита лейди Хелън. — Жени от селото?

— Много жени спяха с него. — Камбри избута хартиите от бюрото настрана, повдигна стъклото, което го покриваше, извади оттам една снимка и й я подаде. — Вижте сама. Мислите ли, че това е онзи тип мъж, на когото бихте отказали, ако ви помоли да си разтворите краката, госпожичке?

Лейди Хелън си пое дълбоко въздух, за да отговори, но не го направи и с това демонстрира възхитително самообладание. Нито пък погледна към снимката, която подаде на Сейнт Джеймс. На нея младеж без риза беше застанал на палубата на платноход с ръка на мачтата и нагласяше въжетата. Беше с квадратна челюст; хубав, но слаб като баща си, без грубоватата фигура или черти, които обикновено изникват в съзнанието при определението „истински мъж“. Сейнт Джеймс обърна снимката. „Камбри се приготвя за Купата на Америка — момчето тръгва на път“, бе написано закачливо отзад. Почеркът бе същият като на бележката от бюрото.

— Имал е чувство за хумор — забеляза Сейнт Джеймс.

— Имаше всичко.

— Мога ли да запазя снимката? И тази бележка?

— Вземете каквото искате. За мен те са нищо без Мик. — Камбри огледа офиса. Увисналите рамене и морните бръчки по лицето му издаваха поражение. — Тъкмо докосвахме успеха. „Оратор“ щеше да стане най-големият вестник в Южен Корнуол. И повече нямаше да бъде седмичник. Аз го исках. Мик го искаше. Тъкмо се бяхме отправили натам. Всички ние.

— Мик разбирал ли се е с персонала? Тук имало ли е неприятности?

— Те го обичаха. Той стори добро на много от тях. Върна се в селото. Беше герой за тях, такъв го искаха. — Гласът на Камбри се изостри. — Не може да мислите, че някои от персонала би го убил. Никой от този офис не би вдигнал ръка срещу моя син. Нямаха причина. Той променяше вестника. Правеше подобрения. Готвеше се…

— Да уволни някого?

— Кого, дявол да го вземе?

Сейнт Джеймс погледна към бюрото, което се намираше най-близо до прозореца. На него имаше снимка на две деца в рамка.

— Какви бяха отношенията му с вашата коректорка? Джулиана Вендейл ли се казва?

— Джулиана? — Камбри махна цигарата и облиза устни.

— Тя била ли е една от любовниците му? Бивша? Или женската страна от сексуален тормоз на работното място, която е щяла да бъде уволнена заради отказа си да съдейства за удовлетворяване нуждите на Мик?

Камбри се изсмя дрезгаво, като отказваше да реагира на маниера, с който Сейнт Джеймс използва неговите собствени думи, за да стигне до повече от логичен и неприятен мотив за убийство. Един благороден журналист умираше заради информация или защита на източник, а не заради долен малък епизод на сексуален тормоз, завършил с чисто сексуално престъпление.

— Мик нямаше нужда от Джулиана Вендейл — рече Камбри. — Не му се налагаше да се моли за това, дето му се предлагаше на тепсия — горещо, влажно и нетърпеливо, — накъдето и да се обърнеше.

 

 

Излязоха отново на улицата и се отправиха към паркинга на пристанището, където лейди Хелън беше оставила роувъра. Докато вървяха, Сейнт Джеймс я погледна. През последните минути от престоя им в офиса на вестника не бе казала нищо, макар напрегнатото тяло и изопнатото лице да изразяваха отношението й към живота и смъртта на Мик Камбри — без да се споменава към неговия баща — по-добре от всякакви думи. Все пак в момента, в който напуснаха сградата, тя даде воля на отвращението си. Закрачи бързо към паркинга и Сейнт Джеймс едва успяваше да я настига, затова улавяше само откъси от монолога й:

— Някакъв сексуален атлет… по-скоро позьор, отколкото негов баща… време да се занимава с вестника, когато е бил толкова зает да задоволява нуждите си?… Всяка жена в Корнуол… изобщо не ми е чудно — ама изобщо, — че някой му е отрязал… Дори си помислих да го направя и аз…

Когато стигнаха до колата, вече беше останала без дъх. Той също.

Облегнаха се на роувъра и подложиха лицата си на ветреца, изпълнен с острите миризми на кафяви водорасли и риба. На пристанището, точно под тях, стотици чайки кръжаха над малка лодка, в която уловът от тази сутрин проблясваше на слънцето като сребро.

— Ти така ли си мислиш за мен? — попита рязко лейди Хелън.

Сейнт Джеймс едва ли можеше да бъде по-изненадан.

— Хелън, за бога…

— Това ли е? — попита тя. — Кажи ми! Искам да знам! Защото, ако е така, можеш да се върнеш пеш до Хауенстоу.

— Тогава как мога да ти отговоря? Разбира се, че ще кажа „не“. А ти пък ще кажеш, че го казвам само за да не вървя пеш до Хауенстоу. В такава ситуация няма как да спечеля, Хелън. По-добре направо да започвам да куцам нататък.

— О, хайде, влизай! — въздъхна тя.

Сейнт Джеймс побърза да го направи, преди да е променила решението си. Тя влезе в колата, но не я запали веднага, а погледна през прашното стъкло към ръждивите стени на кея. Там вървеше едно семейство: майката буташе избеляла синя количка с бебе, а бащата водеше за ръка детенце на около годинка. Изглеждаха прекалено млади, за да бъдат родители.

— През цялото време си повтарях да гледам на него като на източник — рече накрая тя. — Постоянно си казвах, че е опечален, че не знае какво говори, че не се чува. Но се боя, че загубих самообладание, когато ме попита дали не бих си разтворила краката заради Мик. Винаги се бях чудила какво точно означава изразът „да ти падне червена пелена пред очите“. Сега вече знам. Искаше ми се да се хвърля към него и да го оскубя.

— Той и без това нямаше много коса.

Това стопи напрежението. Лейди Хелън се засмя примирено и запали двигателя.

— Какво разбираш от тази бележка?

Сейнт Джеймс извади хартийката от джоба на ризата си и погледна напечатаното по диагонал от предната страна.

— Кафене „Талисман“. Чудя се къде ли се намира.

— Недалеч от „Котвата и розата“. Малко по-нагоре по Пол Лейн. Защо?

— Защото не може да го е написал в офиса на вестника. Не виждам защо ще използва обвивка от сандвич, когато наоколо лежи толкова много празна хартия. Значи трябва да го е написал на друго място. В кафенето или другаде, ако си е изял сандвича навън. Всъщност се надявах това кафене да е в Падингтън. — И й разправи за Тина Когин.

Лейди Хелън кимна към бележката:

— Мислиш ли, че това има нещо общо с нея?

— Все някак е замесена, ако е вярно предположението на Дебора, че е видяла именно Мик Камбри в коридора пред онзи апартамент. Но ако кафене „Талисман“ е в Нанрънел, явно Мик е работил върху това на местна почва.

— Местен източник? Местен убиец?

— Възможно. Но не задължително. Често е ходил до Лондон. Всички го потвърждават. Едва ли ще е трудно да бъде проследен обратно до Корнуол, особено ако е пътувал с влак.

— Ако е имал местен източник на информация, той в момента може също да е в опасност.

— Ако статията е мотивът за убийството — каза Сейнт Джеймс и пъхна хартийката обратно в джоба си.

— Бих казала, че е по-вероятно другото — отмъщение, задето е прелъстил чужда жена. — Лейди Хелън сви по шосе „Ламорна“. То се издигаше под лек наклон покрай сгради с туристически апартаменти и бунгала и лъкатушеше, разкривайки гледката на яркосиньото море. — Това е по-вероятният мотив, като се има предвид какво знаем за Мик. Защото как би се чувствал един мъж, когато се натъкне на неопровержимо доказателство, че жената, която обича, се отдава на друг?

Сейнт Джеймс се извърна настрани и впери поглед във водата. Рибарска лодка се люшкаше към Нанрънел и даже от това разстояние се виждаха кошниците с крабове^[2], които висяха от двете й страни.

— Ще му се прииска да извърши убийство, предполагам — отвърна той. Почувства, че лейди Хелън го поглежда, за да разбере как е приел думите й. Сега сигурно щеше да се опита да каже нещо, за да изглади неудобния момент. Но Сейнт Джеймс предпочиташе да остави нещата така и й го показа, като рече: — Колкото до другото, Хелън. За онова, което ме попита за нас, как съм се чувствал, когато с теб бяхме гаджета… Разбира се, че не. Знаеш това. Надявам се винаги да си го знаела.

— Не съм идвал тук от няколко години — рече Линли, докато двамата със Сейнт Джеймс минаваха през портата на Хауенстоу и започваха да се спускат през горичката. — Един господ знае в какво състояние ще я намерим, ако не е разрушена изцяло. Нали знаеш как е. Няколко сезона да се изостави и покривите хлътват, гредите започват да гният, а подовете се разпадат. Бях изненадан, когато разбрах, че още не се е срутила.

Знаеше, че в момента просто се старае да поддържа разговора с надеждата да държи настрана многото спомени, които само чакаха да го връхлетят — спомени, дълбоко свързани с мелницата и с една част от живота му, от която беше избягал с твърдата клетва никога повече да не мисли за нея. Дори и сега, докато наближаваха сградата и виждаха покрива й между дърветата, чувстваше първия колеблив прилив на спомени: само образа на майка си, която крачеше през гората. Но знаеше, че тя е просто илюзия, която се опитва да пробие предпазната му броня. Линли я прогони, като се поспря на пътеката и запали бавно цигара.

— Идвахме насам вчера — отговаряше в този момент Сейнт Джеймс. Продължи напред няколко крачки, но се спря, когато видя, че Линли е изостанал. — Колелото е обрасло, знаеш ли това?

— Не съм изненадан. Доколкото си спомням, това винаги е било проблем.

Линли пушеше замислено и реалното усещане на цигарата между пръстите му харесваше. Наслаждаваше се на острия мирис на тютюн и на факта, че цигарата му дава възможност да се съсредоточи върху нещо повече от необходимото.

— И Джаспър мисли, че някой използва мелницата? За какво? Да нощува?

— Не пожела да каже.

Сейнт Джеймс кимна замислено и продължи. Тъй като повече не бе в състояние да избягва спомените с лениви разговори, пушене или каквато и да е форма на отлагане, Линли го последва.

Странно, но откри, че мелницата не се е променила много от последния път. Някой като че ли се грижеше за нея. Външните стени имаха нужда, от боядисване — на някои места варта се беше изтъркала до самия камък — и повече от дървенията й се беше нацепила, но покривът си стоеше цял. Ако не се смяташе единственият прозорец на горния етаж, останал без стъкло, сградата изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи още сто години.

Двамата мъже изкачиха старите каменни стъпала. Краката им се хлъзгаха в плитките вдлъбнатини, които говореха за хилядите влизания и излизания по времето, когато мелницата е била действаща. Останала без боя и обрулена от бурите, вратата висеше полуотворена. Дървото се беше изметнало от сезонните дъждове, така че вече не можеше да се затвори добре. Когато Линли я бутна, тя изскърца пронизително.

Влязоха, поспряха и се огледаха, без да бързат. Долният етаж бе почти празен, осветен от слънчеви лъчи, процеждащи се през цепнатините в капаците на прозорците. До отсрещната стена лежеше купчина разпадащи се чували, а до нея бяха натрупани дървени щайги. Под единия от прозорците имаше каменен хаван и чукало, оплетени в паяжина, а на пирон в стената висеше навито въже, което сякаш не бе докосвано от половин век. В единия ъгъл на стаята имаше малка купчинка стари вестници. Линли стоеше и наблюдаваше мълчаливо как Сейнт Джеймс отива да ги огледа.

— „Оратор“ — рече той, когато вдигна един от тях. — С някои бележки по текста. Корекции. Зачерквания. И нов дизайн за заглавката. — Той пусна вестника долу. — Мик Камбри знаел ли е за това място, Томи?

— Идвахме тук като момчета. Предполагам, че не го е забравил. Но тези вестници изглеждат стари. Едва ли е бил тук наскоро.

— Хмм, да. От април миналата година са. Но някой е идвал и след това.

Сейнт Джеймс посочи следите от стъпки по прашния под. Водеха до стълбата към тавана на мелницата и до зъбчатите колела, които движеха голямото воденично колело. Сейнт Джеймс огледа стъпенките на стълбата и подръпна три от тях, за да провери стабилността им. После се заизкачва тромаво.

Линли го гледаше как се приближава бавно към върха й и знаеше, че очаква от него да го последва. Не можеше да го избегне. Не можеше и да се отърве от спомените, които мелницата — и по-точно таванското й помещение — предизвикваше у него. Защото тогава, след като го търси дълго, тя го намери именно там. Беше се скрил от нея и от откритието, на което се бе натъкнал неочаквано.

Тичайки през градината от морето, той зърна само за момент мъжа, който минаваше зад прозореца на първия етаж — поглед, от който доби впечатление за висока и стабилна фигура; поглед, с който видя само лекия вълнен халат на баща си; поглед, при който не си направи труда да се сети колко е невъзможно той, толкова болен, дори да е станал от леглото, камо ли да се разхожда из спалнята на майка му. Не помисли за това, само изпита внезапна радост, когато думите излекуван, излекуван, излекуван звъннаха в главата му. Той хукна нагоре по стълбите, като тропаше силно с крака по стъпалата и ги викаше, и накрая връхлетя в стаята на майка си. Или поне се опита. Само че вратата беше заключена. Докато крещеше, медицинската сестра на баща му забърза нагоре по стълбите с поднос в ръка и му се скара, че ще събуди болния. Той успя да каже само: „Но татко е…“, преди да разбере.

Тогава кресна на майка си с такава дива ярост, че тя отвори вратата и Линли видя всичко: Тренъроу, облечен в халата на баща му; разбърканите чаршафи на леглото; разхвърляните в бързината дрехи по пода. Във въздуха тежеше острата миризма на сношение. А само един дрешник и една баня ги деляха от стаята, където баща му умираше.

Той се хвърли безпаметно към Тренъроу, но беше само едно слабичко седемнадесетгодишно момче и не бе в състояние да надвие мъж на тридесет и една. Тренъроу го зашлеви веднъж — шамар по лицето с отворена длан, като за изпаднала в истерия жена. Майка му извика: „Роди, не!“ — и всичко свърши.

След това го намери в мелницата. Той я видя от малкото таванско прозорче как се приближава през гората, висока и елегантна, само на четиридесет и една. И толкова красива.

Трябваше да запази самообладание. Тъй като все пак беше първородният син на един граф, трябваше да притежава волята и достойнството да й каже, че се връща в училище, за да се подготви за изпитите. Нямаше значение дали тя щеше да му повярва. Важно бе единствено да се махне, и то веднага.

Само че, докато я гледаше как се приближава, се сети колко я е обичал баща му и как е викал „Дейз! Дейз, любима!“ всеки път, когато е влизал в къщата. Животът му се бе въртял около това да я направи щастлива, а сега лежеше в спалнята си и очакваше ракът да прояде и останалата част от тялото му, докато тя и Тренъроу се целуваха, докосваха, притискаха един в друг и…

Линли спря да мисли. Тя изкачи стълбата, като викаше името му. Беше повече от готов да я посрещне.

— Курва! — кресна той. — Полудяла ли си? Или просто толкова много те сърби, че всеки би свършил работа? Даже и някой, който си мисли само как да ти го напъха и после да се хвали на приятелите си в кръчмата. Гордееш ли се с това, курво? Гордееш ли се, да те вземат дяволите?

Шамарът й го свари напълно неподготвен, защото до този момент тя стоеше и приемаше неподвижно обидите му. Само че при последния въпрос го удари толкова силно с опакото на ръката си, че той залитна към стената и устната му се разцепи от диамантения й пръстен. Лицето й изобщо не се промени. Беше безизразно, сякаш издялано от камък.

— Ще съжаляваш! — извика той, докато слизаше по стълбата. — Ще те накарам да съжаляваш! И двамата ще ви накарам да съжалявате! Ще видите!

И през годините удържа на обещанието си. И то как само!

— Томи?

Линли вдигна поглед и видя, че Сейнт Джеймс го гледа от отвора на тавана.

— Сигурно ще искаш да видиш какво има тук.

— Да. Разбира се.

И изкачи стълбата.

 

 

На Сейнт Джеймс му трябваха само няколко секунди, за да прецени обстановката в таванското помещение. Валът на мелницата, огромните, зъбчати колела и воденичният камък заемаха по-голямата му част, но останалото доста ясно показваше за какво се е използвала напоследък сградата.

В центъра на стаята стоеше ръждива масичка за карти и сгъваем стол. На него висеше захвърлена тениска, отдавна придобила сив цвят, докато на масичката старинни пощенски везни измерваха теглото на покрита с петна лъжичка и две мръсни бръснарски ножчета. До тях имаше отворен кашон с малки найлонови пликчета.

Сейнт Джеймс гледаше как Линли се приближава, преглежда вещите и чертите му застиват, докато стигаше до неизбежното заключение.

— Мик е идвал тук и по-късно от април миналата година, Томи — рече Сейнт Джеймс. — И смея да кажа, посещенията му са нямали нищо общо с „Оратор“. — Той докосна леко везните, като наблюдаваше как стрелката отмерва теглото. — Може би добихме по-ясна представа за това от какво е умрял.

Линли поклати глава. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Не е бил Мик.