Джон Кларксън
Единствен изход (9)

9.

Оливър седеше на задната седалка на черното си БМВ 735 инжекцион и пухтеше с пурата си. Голямата кола беше паркирана в малка странична уличка в Сохо. Оливър чакаше Хинтън. А Хинтън закъсняваше. Оливър знаеше, че колкото по-дълго чака, толкова по-дълго трябва да чака и югославянинът. Което правеше тази трудна среща още по-напрегната. Но това беше среща, на която Оливър не искаше да отиде без Хинтън.

Югославянинът беше казал, че целта на срещата е да намерят начин да продължат бизнеса без Печек. Оливър знаеше, че истинската цел можеше да бъде просто да отмъсти за убийството на Печек. Проблемът бе, че в момента не знаеше кое от двете неща Мислович цели.

Освен че беше опасно, Оливър нямаше желание да се среща с Мислович и по друга причина. Той не беше карибец. Дори не беше англичанин. На всичкото отгоре, не беше дори и западноевропеец.

Иван Мислович от своя страна също така не очакваше тази среща с кой знае какво нетърпение. И както Оливър подозираше, допълнителното изчакване още повече влошаваше положението. Фактът, че Мислович седеше с човек, който бе още по-нетърпелив от него, не правеше нещата по-добри. Неговият личен телохранител и главен служител, Зенко, вече беше готов да си тръгне.

В сравнение със Зенко, Мислович изглеждаше спокоен. Беше облечен в изискан костюм в британски стил, с жилетка и бяла копринена риза, закопчана до най-горното копче. Дрехите бяха скъпи и му стояха идеално. Мислович беше добре сложен и слаб. Нямаше ги допълнителните десет-петнадесет килограма, които се полагаха на мъжете на средна възраст. Въпреки че славянското му лице беше прекалено широко за физиката му, той имаше вид на благородник със стоманеносивата си коса. Ако Мислович имаше вид на аристократ, то Зенко си беше чист селянин. Набит, с широки рамене и яко телосложение. Носеше омачкан, торбест черен костюм, най-голямото предимство на който беше, че прикриваше автоматичния му пистолет „Грендел“ Р-30, прибран в кобура под дясното му рамо.

Мислович привидно се наслаждаваше на чашата „Арманяк“, но всъщност умът му се люшкаше някъде между състоянието на уплаха и гняв от това, че му се налага да се среща с онзи тъмнокож дивак, който бе отрязал главата на един бял и го бе превърнал в храна за кучета.

Оливър погледна часовника си за трети път. Щеше да остави на Хинтън още пет минути и след това щеше да тръгне без него.

Оливър проследи с поглед своя шофьор Луис, който излезе от ресторанта, където го чакаше Мислович. Приближи се до колата и се настани на шофьорската седалка.

— Е? — попита Оливър.

— Всичко изглежда нормално — отвърна Луис. — Пие. Има някакъв тип на масата с него. Колата им не може да излезе на тази улица при толкова сергии. Чака ги на Бруър.

— Колко са в колата?

— Двама.

— Други?

— Може би още двама зад ресторанта. Не мисля, че имат хора на улицата.

— Твърде много шибани копелета. Ние колко имаме?

— Леон е вътре. Имаме още двама отвън. Двама държат под око колата. По един на всяко каре.

— Сега кат почне всеки да стреля, ша стане голямо меле. Къде е тоз шибан тъпак, Хинтън? Нещо лошо ша е станало с него.

Оливър отвори малкото чекмедже, вградено в седалката пред него и измъкна оттам компактен деветмилиметров автоматичен „Узи“. Оръжието беше достатъчно малко, за да го пъхне в колана си и да го скрие под якето, но въпреки това имаше магазин с двадесет патрона и можеше да ръси куршуми достатъчно бързо, за да избие за нула време куп хора, дори Мислович да имаше трима души със себе си. Оливър беше сигурен, че щяха да могат да ги избият. Къде, по дяволите, беше Хинтън?

Въпросът на Оливър получи отговор със звука на затръшваща се автомобилна врата. Той хвърли поглед през улицата и видя, че Хинтън тъкмо излизаше от едно лондонско такси, след което тръгна да пресече към БМВ-то.

Той му даде знак да влезе отзад при него.

— Е, кво стана?

— Беля. Таз жена си имаше защита. Някакъв печен тип. Застреля Лионел. Не можах да го убия. Тоз патлак е пълно лайно.

Хинтън измъкна пистолета „Чартър Армс“ и го хвърли на пода в колата.

— След всеки шибан изстрел трябва да го презареждаш. Тъпият Лионел беше взел само шепа патрони.

— Лионел е убит?

— Да, мон…

— Сигурно мона е бил тъп. Кой е тоз, дет го застреля?

— Казах ти, типът с таз проклета кучка.

— Кой е тоя бе?

— Другия път кат видя мона, бъди сигурен, че ша го питам.

Оливър разбра, че Хинтън не му казва всичко. Но сега не беше време да настоява. Списъкът на хората, които можеха да осигурят защита на жената беше много кратък, и Мислович стоеше в челото на този списък. Той се обърна към Хинтън.

— Някой от ченгетата?

— Не, по дяволите! Никое ченге в тоз шибан град няма да застреля някой тип зарад такваз кат нея. Но те се появиха адски бързо. Излязох през задния вход. Отзад имаше стълби.

Сигурно беше Мислович. Онова тъпо бяло момче, което беше откраднало от него, се падаше негов племенник или някакъв там роднина. Дали Мислович се бе почувствал задължен да защити жената и детето му? Ако беше вярно, това означаваше война.

— Мамка му!

Нямаше да бъде лесно да убие Мислович, но ако този човек искаше кръв, по-добре беше да се оправи с него сега. Само дето Оливър не искаше да го убие. Искаше да му вземе парите и оръжието. А и луд ли беше онзи, че да ги нападне на такова оживено място?

— Е, Луис, как изглежда тоз ресторант?

— Влизаш през малка врата откъм улицата. Минаваш десетина крачки по пътеката към задния двор. Затова са казва „Ярда“, мон. Единственото вътре е барът.

Оливър си го представи. Задънено и изолирано. Удобно за удар. Той се наведе напред към Луис.

— Е, добре, пич. С’а ма слушай.

— Да, шефе.

— Искам да влезеш в ресторанта и да кажеш на онез копелета, че не ми е добре и че не искам да вечерям. Кажи му, че го каня в кръчмата от другата страна на улицата на чашка. Кажи му, че господин Оливър моли — моли! — да дойде сам. Бъди учтив.

— Да, сър.

— Хинтън и аз ша сме в кръчмата. Ти се връщаш и паркираш ей там. Схвана ли?

— Аха.

— Окей. Кат излезеш, кажи на останалите за промяната. И бъдете готови да ни измъкнете, по дяволите, оттам, ако изфърчим от шибаната кръчма прекалено бързо. Аре.

Оливър се обърна към Хинтън.

— Ти сядаш на бара. Аз сядам на маса. — Той подаде „Узи“-то на Хинтън. — Дръж го под ръка. В него има двайсет бързи изстрела, брато. Не като оня шибан женски револвер. Имаш ли друг?

— Дадох го на Лионел.

— Той стреля ли?

— Стреля, ама нямаше файда.

— Мамка му. Ако онзи бял пич направи някакво движение, или ако някой от типовете му се опита да се приближи, застреляй първо него и после всички останали. Гледай да не застреляш мен, но продължавай да гърмиш, докато се измъкнем от това място.

— Разбрано.

Погледът на Хинтън отново бе придобил онзи странно кървав оттенък. Оливър не знаеше дали в момента това бе за добро, или за лошо, но знаеше, че в крайна сметка ще е за добро. Беше пролята кръв. Той не знаеше защо, но знаеше, че всичко това щеше да продължи, докато той самият не загинеше или не надделееше в играта.

Двамата мъже излязоха от БМВ-то и пресякоха Рупърт стрийт. Няколко врати в западна посока, а на ъгъла — стара кръчма. С входове от двете страни. Както много лондонски „пъбове“, тя не беше променяла местоположението и интериора си от десетилетия. В кръчмата имаше малко пространство за бара отпред, маси, столове и дълги лавици с високи табуретки покрай тях по протежение на едната стена. Всички маси бяха заети, с изключение на една в дъното на залата. Кръчмата беше претъпкана и вонеше на вкиснала бира и уиски. Можеше да се види обичайната тайфа от стари алкохолици, които отпиваха от халбите си и бавно дърпаха от грубите си, ръчно навити папироси. Но по-голяма част от посетителите бяха работници от Сохо. Тук нямаше никакви туристи или хора от по-висшите съсловия, което хареса на Оливър.

Няколко глави се извърнаха, когато той и Хинтън влязоха в заведението. Не им беше за първи път. Хинтън бързо седна на един висок стол на бара, а Оливър зае място на масата в дъното. Седна с лице срещу вратата. Хинтън остана доволен, че имаха наливна „Ред Страйп“ и си поръча халба. Отпиваше от бирата с лявата си ръка, а с дясната стискаше деветмилиметровото „Узи“ под якето. Нямаше сервитьори, но съгледа бармана, възтежък ирландски алкохолик с изражение, което сякаш казваше „що те не еба“, и му извика да занесе на приятеля му чаша кафе и двойна доза ром.

Докато Оливър получаваше кафето и рома, Мислович напускаше ресторанта и пресичаше улицата със Зенко и другите си двама придружители. Зенко крачеше напред като едър, изпълнен с подозрения булдог, който надушва нещо лошо. Другите двама бяха яки местни типове, които Мислович беше наел. Те крачеха от двете страни на аристократичния югославянин и приличаха на биячи, каквито всъщност бяха, готови да се справят с всеки, който им мъти водата. Мислович ги беше взел със себе си главно заради ръста им. Той не очакваше истински неприятности. Но не знаеше за пролятата кръв в дома на Ани.

Когато стигна до входа на кръчмата, той нареди:

— Вие останете отвън.

Зенко реши, че това не се отнася за него и понечи да последва Мислович в кръчмата.

— Не, и ти също.

— Аз влизам с теб.

— Не. Ако те излязат първи, застреляй ги.

Това усмири Зенко, но не съвсем.

Мислович понечи да влезе, после се спря и посочи Луис, който седеше в черното БМВ на Оливър.

— Застреляй също и онзи там. Клоун! Влиза и излиза от ресторанта на оглед два пъти. Тези хора нямат никакво възпитание.

В мига, в който Мислович влезе, Оливър разбра, че това е той. Видът му не подхождаше на обстановката в работническия бар повече, отколкото този на Оливър, но това изглежда не го дразнеше. Мислович влезе с усмивка и изгледа ведро хората, които му хвърлиха намръщени погледи. Въпреки факта, че предстоящата среща с едно карибско „ярди“ уронваше самочувствието му в това мрачно и задимено заведение, където посетителите явно не го харесваха, той изглеждаше доволен.

Когато Мислович се приближи, Оливър се изправи и пристъпи напред, подавайки му ръка. Мислович изгледа ниския тъмнокож мъж и реши, че Оливър не беше излизал от джунглата от много поколения насам. Въпреки това, той се усмихна и стисна ръката му. Изненада се от лекото му ръкостискане. Веднага доби впечатление, че Оливър е човек, който напълно отхвърля правилата в обществото. И че ничий авторитет не може да му повлияе и в най-малка степен. Той беше авторитет сам за себе си, готов да убие или да умре на секундата. Мислович се възхити от него и изпита съжаление, че отдавна беше изгубил тази способност.

— Гос’дин Милс, за мен е удоволствие да са срещнем.

— И за мен, господин Оливър. Благодаря ви.

— Моля седнете.

— Благодаря.

— Кво ще пиете?

— Не съм сигурен.

— Коняк?

Мислович се огледа, взря се към бутилките, подредени на шкафа зад бара, и каза:

— Само чаша кафе ще е достатъчно.

Оливър викна високо на бармана да донесе още едно кафе и вдигна рамене, сякаш да се извини за липсата на обслужване.

— Сигурен ли сте, че не искате нещо с кафето?

Мислович с мъка разбираше ямайския акцент на Оливър. Той се наведе напред и се съсредоточи. Схванал какво му говорят, той отвърна:

— А-а, не.

— Мож по-късно?

— Да, да. Може би по-късно. А вие? Какво е станало с апетита ви? Не се чувствате добре?

— Загубих го.

Мислович го погледна бързо, преценявайки думите му.

— Наистина ли?

— Да. Преди малко разбрах, че един мой приятел е убит.

— Тази вечер?

— Да. За т’ва не ми се яде.

— Казвате, че не ви се яде, защото един ваш приятел е убит?

— Да.

— Как?

— Кое как?

— Как е бил убит?

— Чух, че са го гръмнали, мон.

— Съжалявам.

— Така ли?

— Да.

Мислович срещна вперения поглед на Оливър и изведнъж разбра, че обвинява него. Усети гняв, примесен със страх. Мина му през ума, че този черен дивак, седящ срещу него, се кани да го застреля. Мисълта, че може да бъде застрелян в тази воняща английска кръчма от едно „ярди“, още повече разгневи Мислович. Щеше да бъде нелепо.

— Защо трябва да съжаляваш? — попита Оливър.

Мислович се наведе напред и го погледна право в очите.

— А защо да не съжалявам?

— Ти ша кажеш, мон.

— Чакай малко. Да не мислиш, че аз съм го убил?

— Все някой е виновен.

— Кой е застреляният? Къде е станало?

— В апартамента на твоя племенник.

— Моят племенник? За какво ми говориш?

— Пратих двама от моите хора да сложат ред там. Оназ кучка, жената на твоя племенник, си имала охрана и един от моите го застреляли. Е, кой може да й осигури охрана?

— Защо си пращал хората си там? Не ти ли стига, че нахрани с онзи нещастник кучетата си? Ами че той крадеше от мен, не от теб. Такъв ли е обичаят ви, да избивате цялата фамилия?

— Мангиза, дет го е взел, не беше негов. Семейството не мож да печели от това. Гепил е моя дрога за себе си.

— Дрогата беше моя, след като вече съм ти я платил. Не мислиш ли, че съм в състояние да уредя тези неща по мой си начин?

— Не знам кво сте в състояние, господин Милс. Знам само, че който работи с мен, не мож да краде. Точка. Тва момче Джон го знам още от времето в Нотингхил. Иначе немаше да вземаш стока от мен. С’а виж кво стаа. Фащам са с белокож и си имам проблеми.

— Виж какво. Няма да споря с теб. Имам да обсъждам по-важни неща. Да оставим всичко това, иначе ще трябва да премисля дали да работя с теб.

— Не мож да го остава. Един от моите хора е убит заради таз жена. Ако го остава, скоро и аз ша умра.

Мислович се намръщи.

— Всичко, което искам да знам сега, е дали ти я защищаваш.

Мислович погледна Оливър в очите и каза:

— Не. Ако аз я бях защищавал, и двамата ти човека щяха да са мъртви.

Оливър се усмихна.

— Значи не знаеш нищо за тва?

— Само това, което току-що ми каза.

— Странна работа. Кой тогаз е тоз тип, дет е стрелял по брато?

— Не знам. Но ще разбера.

— Наистина ли?

— Да. Ще го направя. Слушай, не съм съгласен с вендетата срещу жената. Мъжът й е откраднал. И си е платил за това. Толкоз. Тази работа изобщо не ме интересува. Ако теб те интересува, това си е твой проблем, но те съветвам да приключиш бързо и дискретно. Историята ще навреди и на двама ни. В мой интерес е да уредим общия бизнес. Можем да спечелим много повече, ако работим заедно, отколкото ако воюваме помежду си. Ако проблемът ти е да си вземеш обратно шепа долари от една вдовица, тогава ми кажи, защото аз си имам друга работа.

Оливър се опита да събере мислите си.

— И кво ша спечелим, кат работим заедно?

— Аз съм тук от шест месеца. Развих дейността си до известна степен и проучих тукашната обстановка. И какво установих? Почти същия хаос и безумие, които си мислех, че съм оставил в родината си. Не се обиждай, но ще ти кажа, че бизнесът, който ти въртиш тук, в Лондон, е доста примитивен. Липсва ти организация. Липсва ти коопериране. Нямаш бъдеще. Твърде много битки и стълкновения с конкурентите. Виж как работят „Триадите“. Китайците са поели изцяло хероина. Правят го кротко. Имат много добра организация.

— Ама те и не растат — прекъсна го Оливър.

— Правилно. Бизнесът им е малък, но стабилен. Може би печелят по-малко, но го правят непрекъснато, година след година. Бандите от вашия тип изгарят след една-две години. Следващата банда установява контрол. Китайците няма защо да се страхуват, че ще загинат утре. Но ти се страхуваш.

— Едно ярди действа само така, мон. Ние зимаме тва, дет можем да земем.

— Тогава се научете да взимате повече. Вашите хора държат кокаина. Тук има потенциал за голям бизнес, за огромен бизнес, но честно казано, бъркотията е пълна. Вие непрекъснато се трепете едни други за пари и клиенти. Всяка малка група, щом си намери няколко патлака, излиза и претрепва другата. Най-жестоката група задържа положението, докато не се появи някой още по-жесток. Засега това си ти. Но никой не е в безопасност, затова никой не напредва. Засега ти си на върха. Но да бъдем честни: въпрос на време е, докато неколцина от ценните ти хора бъдат застреляни, и тогава ти си свършен. Виж колегите си в Америка. Там работят с колумбийци в Маями, с мексиканци в Лос Анджелис, с доминиканци в Ню Йорк.

— Начи трева да работа с тебе.

— Да. Ти никога не си се измъквал от вашата общност. Карибската общност. Така че нямаш никаква възможност да разшириш бизнеса си.

— Да го разширя накъде?

— Европа. Източна Европа. Имаш ли изобщо представа какъв пазар се отваря там? Границите са като решето. Там можеш да внесеш и изнесеш каквото си поискаш.

Оливър отпиваше от кафето си и го слушаше внимателно.

— Всичко, което искам да разбера, е какви количества можеш да ми осигуряваш.

Оливър повдигна вежда.

— Никой не мож да ти донесе повече от мен.

— Откъде се снабдяваш?

— Тва си е моа работа, брато. Искаш, доставям ти. Не говора за две-три кила месечно, кат с онуй бяло момче, дет го използваше.

— Забрави за него. Ако вършим всичко кротко, коректно, става въпрос за десет пъти по-голямо количество в момента и за стотици пъти повече в близко бъдеще.

Оливър остана с безизразна физиономия като обигран покерджия, макар че възможностите за огромни печалби не му убягнаха.

— Имаш ли толкоз мангиз?

Мислович се ухили самодоволно.

— За какво мислиш, че съм тук в Лондон, приятелю? Това е едно от най-лесните места за пране на пари в целия свят. Говорим за количества, за каквито не можеш да си представиш. От Източна Европа измъкваме пари, завлечени от старите комунистически ръководители. Не мога да оставя тези пари да се вмиришат. Те трябва да се инвестират. Купувам всичко, което можеш да предложиш.

Оливър помълча малко и изгледа Мислович.

— Мангизите не са сичко, шефе.

Мислович се облегна назад.

— Не са. Но с тях можеш да купиш почти всичко.

— Първо трева да намериш продавача.

— Какво точно те интересува?

— Треват ми повече от деветмилиметровите за улицата. Ако задвижим тез количества, дет говориш, ша ми трева повече огън. Мангизите не са единственото, дет идва от твоята част на света.

— Вярно, не са.

— Кво можеш да предложиш?

— Повече от това, което можеш да държиш, господин Оливър. Имаме достъп до складовете на цели гарнизони, приятелю. Ако ти трябват „Калашников“, ще ги получиш.

— Искам ги.

— Всичко може да се договори. Контролът над въоръженията е деликатна материя. Ако те направя прекалено силен, ще се превърнеш в проблем. Но ако си мой съюзник, не бива да си слаб. Всичко е въпрос на баланс.

Оливър се ухили със златозъбата си усмивка.

— Мисла, че мож да работиме заедно.

— Тогава, това е първата крачка. Да видим дали можем да я направим. Останалото ще дойде от само себе си.

— И ква е първата крачка тогаз, мон? С’а кат работим без посредник, не мож да има проблеми.

— Да поговорим за цената.

— Винаги ша съм под пазара, се едно кой продава.

— Много добре. Както ти каза, ще работим без посредник. Очаквам най-добрите цени.

— Кво имаш предвид?

— Ще уточним подробностите, когато му дойде времето.

— Добре. Тогаз ми кажи колко искаш?

— Сега-засега, да речем два пъти повече от последната поръчка. Минимум.

— Окей, ша го уреда. Как мога да ви намера, господин Милс?

— Подай ми мобифона си — каза Мислович. — Ще ти запиша в паметта един номер. Обади се, когато си готов.

Оливър подаде клетъчния си телефон на Мислович. След като набра цифрите, Мислович каза:

— „Simplicity“. „Простота“. Това е любимата ми английска дума, господин Оливър. Нека правим своите трансакции просто. Не искам разните там прехвърляния от една кола в друга и всичките тези говняни работи.

— Кат джентълмени, а?

— Нещо такова.

Оливър погледна чашата кафе на Мислович. Не беше я докоснал.

— Искате ли си питието?

— Някой друг път, господин Оливър. Честно казано, не се чувствам много удобно на това място.

Оливър сви рамене. Мислович се изправи. Струваше му се, че този път се беше разминал с кръвопролитието. Предмостието бе установено. Сега можеше да започне маневрирането, планирането и поставянето на смъртоносните капани. Но най-напред трябваше да излезе от кръчмата.

Мислович познаваше прекалено много мъже, които приключваха успешно преговорите и след това биваха застрелвани. Самият той беше използвал номера с „приспиването“ на противника, за да го накара да свали гарда. Нямаше нищо по-приятно от това, да накараш врага си да мисли, че е твой приятел, преди да го убиеш.

— Обадете ми се, когато сте готови — каза той на Оливър.

— Добре.

Време е за следващия ход, помисли си Мислович.

— Защо не ме оставите да изчистя вашия проблем с жената?

Оливър остана изненадан от това предложение.

— Кво имате предвид?

— Ами, сега ще ви е доста трудно да се доберете до нея. Мога да ви помогна да я намерите и да разбера кой е бил този, дето е стрелял по вашите хора.

Оливър стисна ръката на Мислович.

— Ще ви бъда благодарен за тва.

Мислович се усмихна.

— Не обичам бъркотиите. Имаме твърде много обща работа, приятелю.

Мислович се обърна и тръгна по дългата пътека към предната врата. Ако те се опитаха да направят нещо, щеше да е сега, преди да излезе на улицата.

Той знаеше, че Хинтън бе един от хората, който можеше да натисне спусъка, но не искаше да му достави удоволствие, поглеждайки към него.

Хинтън стисна „Узи“-то под якето си. Беше убеден, че този човек е техен враг. Беше му толкова трудно да остави Мислович да си излезе, че изскърца със зъби.

Най-после ръката на Мислович докосна бравата на входната врата. Той я отвори и пристъпи навън. Погледна вляво от себе си и видя Зенко, който се бе прилепил до външната стена на кръчмата с ръка под якето.

Той хвана шефа си под ръка и бързо го поведе към малката пресечка, водеща към Уордър.

— Да изчезваме, Иване. Тези африканци са разположили свои хора по цялата улица.

— Те се наричат „ярдита“, Зенко. И не са африканци, а ямайци.

— Все същите лайна.

Двамата едри биячи тръгнаха след югославяните и скоро четиримата мъже се изгубиха в тълпата на Сохо.