Джон Кларксън
Единствен изход (17)

17.

Девлин седеше на шофьорската седалка на наетия микробус и наблюдаваше Бен, който превеждаше Ани и Елизабет през страничния вход на хотел „Поуст Тръст“. Бен беше наел стаите и след това се бе върнал да отведе Ани и Елизабет в хотела през вход, откъдето никой нямаше да ги види.

Хотелът беше удобно разположен за намеренията на Девлин. Намираше се на десетина минути от шумното летище и обичайните му посетители бяха пътници, които наемаха стаи за кратко време, повечето за някой и друг час. Една двойка с дете нямаше да привлече особено ничие внимание. Засега можеха да се чувстват в безопасност.

Бен щеше да продължи да изпълнява задълженията си, но Девлин трябваше да бъде в движение. Налагаше се да се разбере с полицията. Но преди това се нуждаеше от малко сън. Последният път, когато можа да поспи, беше по време на полета от Лос Анджелис. Търсеха го ярдитата. Търсеха го югославяните. На всичкото отгоре търсеше го всяко едно полицейско подразделение в Англия. Но никой нямаше да го намери, докато спеше.

Девлин подкара наетия микробус далеч от летището по М4 към Сидърс Роуд, след което си проправи път през лабиринт от улички, с „Лондон от А до Z“ на скута си, докато не намери станцията на метрото в Чизик Парк. Избра тази станция, защото знаеше, че тук ще има по-слабо полицейско наблюдение и защото тя се намираше на Дистрикт Лайн, линията, която отиваше до площад Слоун без прехвърляния.

Той паркира микробуса в тих квартал с резиденции и след десет минути вече пътуваше в метрото към „Дрейкът“. Девлин погледна часовника си и пресметна колко часа бяха минали, откакто беше пристигнал в Лондон. Нямаше и двадесет и четири часа. Удивително, колко много неприятности му бе създала Ани за няма и едно денонощие.

Когато Девлин се прибра в стаята си, той позвъни в участъка на моста Тауър и остави съобщение за главен инспектор Уолдрън, че ще го потърси отново в четири часа. Бързо затвори слушалката и отново погледна часовника си. Имаше на разположение около три часа. Щяха да му стигнат да се наспи.

Той хвърли поглед през прозореца към тихата градина в задния двор, отделяща стаята му от шума и суматохата на Лондон. Нямаше да може да се наслади на покоя, който тази градина излъчваше. Не и при това пътуване.

Девлин се изтегна на леглото. Беше на пълни обороти от толкова часове насам, че му трябваха няколко минути, докато успокои топката. През това време прехвърли в главата си всичко, което се бе случило. Необичайно количество неприятности за твърде кратко време. С цялата тази бъркотия сигурно бяха свързани много повече неща, за които Ани не му бе казала. Просто не беше за вярване две престъпни групировки да предприемат толкова необичайни мерки, само за да унищожат съпругата на един дребен пласьор на дрога. Ани се бе забъркала в нещо много по-голямо, отколкото му бе казала. Но дали реакцията на югославяните се дължеше на Ани или на това, което той беше направил с Мислович? Дали Ани си даваше сметка в какво се бе забъркала и дали наистина беше случайна жертва на обстоятелствата?

Твърде много въпроси без отговор, помисли си Девлин. Той притвори очи. Съзнаваше, че трябва да намери отговор на всички тези въпроси.

 

 

На Мислович му се додряма. Беше изял храната си. Гърлото го болеше по-малко и бе започнал да се отпуска.

Беше си поръчал варена сьомга, голяма порция салата и втора бутилка битърс. Зенко си поръча абсолютно същото, което леко раздразни Мислович. Зенко въобще не се интересуваше какво от британската кухня ще яде. За него яденето си беше ядене.

Когато привършиха с обяда, времето съвсем захладня и затова Мислович и Зенко приеха поканата на сервитьора да се преместят вътре за кафето и десерта. Мислович прецени, че един час, прекаран отвън, бе достатъчен да изчезне миризмата на барут от дрехите им. Но когато се настаниха, той запали за всеки случай цигара „Силк Кът“.

С кафето той си поръча „Арманяк“. Зенко се задоволи с трета бутилка битърс. По време на обяда Мислович беше изпратил Зенко до телефонния автомат близо до мъжката тоалетна да потърси своя информатор от полицейския участък на моста Тауър. Като военен, Мислович винаги си подсигуряваше добро разузнаване. Липсата на такова беше една от причините да се откаже от бруталните братоубийствени войни в родната си Югославия. Там той рядко разполагаше с надеждна информация. Бързо бе проумял колко пагубно можеше да бъде за него да води битки, без да познава силата на противниците си, а понякога без изобщо да има понятие кои са те. В настоящия момент това съвсем точно характеризираше ситуацията по отношение на загадъчния господин Девлин.

Зенко видимо се беше успокоил, след като хапна, пи и установи връзка със своя информатор от Столична полиция.

Един от познатите на Зенко познаваше някакъв съдебен пристав, работещ в Съдебната магистратура в съседство с участъка на моста Тауър. Приставът имаше добри връзки с полицейския персонал на Тауър. Докато Мислович привърши с кафето и „Арманяк“-а си, връзката беше установена. Сделката беше елементарна. Пари срещу информация. На информатора не се налагаше да се свързва пряко с югославяните. Всичко щеше да става с посредничеството на пристава. На информатора дори не се налагаше да звъни на някой непознат телефон, за да предава информацията, тъй като хората, работещи на Тауър, често разговаряха със служителите от съда. Докато сервират на Зенко кафето и десерта, всичко беше уговорено.

Мислович реши да се обади и на Оливър. Беше убеден, че скоро ще има какво да предложи на своя съюзник.

Той набра телефона и си представи как държи пистолет, опрян в черепа на Оливър, и му казва, че е един невеж черен дивак. Щом Оливър се отзова на телефона обаче, Мислович кротко му съобщи, че би желал да се срещне с него. Разбраха се да се видят в три и половина при входа на Хайд Парк, близо до Портата на Уелския принц. За Мислович това беше близо до мястото на следващата му среща.

Докато се връщаше към масата, Мислович изпита удоволствие като си помисли, че е поканил Оливър на следобеден чай. Три и половина беше подходящ час за това. Щеше да бъде забавно да види как ямаецът отпива чай в едно шикозно заведение, което не държи особено да обслужва нито един от двамата.

Всъщност, Мислович вече бе възвърнал доброто си настроение. Като изключим това, че му се налагаше да гледа как Зенко предъвква хапките, храната се бе оказала много добра. Сьомгата беше превъзходна, не толкова преварена, както я поднасяха в повечето британски ресторанти.

Зенко поглъщаше огромно парче шоколадова торта. Десертът изглеждаше толкова вкусен, че Мислович също си поръча от него, заедно с втора чаша кафе, и поиска сметката.

Отвън на улицата полицаите продължаваха да разпитват хора, да оглеждат разбитите коли, да броят пробойните от куршуми и да събират невероятното количество гилзи.

Най-сетне Зенко се върна към темата.

— Кого убиваме първо?

Спокойното настроение на Мислович се изпари.

— Ще ми се да убия онзи идиот Джон Печек.

Зенко изръмжа.

— Много късно.

— Но не е много късно да убия жена му.

— Искаш да убиеш племенницата си?

— Ще я науча аз нея да не ми пробутва разни идиоти.

— Ярдитата все едно ще я убият. Не се притеснявай.

— Проклети диваци.

— Що трева да работиме с тях?

— Щото Драган иска да вложим парите. От нищо друго не се печели толкова, колкото от дрога. И никоя дрога не носи толкова пари, колкото кокаина.

Зенко изсумтя. Всичко това го бе слушал вече много пъти.

Мислович продължи:

— Инвестираме парите си тук, защото с лондонските банки се работи лесно. Две-три трансакции и парите са чисти. Като ги изперем, можем да ги вкараме в оборот, а Лондон е близо до пазарите на Западна и Централна Европа. Извод: Продължаваме да работим с диваците.

Зенко отвърна на Мислович с характерното славянско вдигане на раменете.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това?

— Валяме се с прасета…

— Ще го правим, докато им го начукаме. Започна ли веднъж да купувам сериозни количества, източниците им ще се прехвърлят към мен. След шест месеца ще работим директно със снабдителите им от САЩ, а след това направо с картелите. Ще избием тези шибани диваци, ярдитата, и ще приключим с тях. Ще им отнемем и шибания бизнес. За нас те са детска играчка. Не разполагат нито с хора, нито с оръжие, за да ни противостоят. Нито пък полицията. Колко време мина днес, докато се появят, след като започнахме стрелбата? Десет, петнадесет минути?

При тази мисъл Мислович се подсмихна.

— Дай ми ти на мен един взвод наши бойци, въоръжени с „Калашников“, и ще видиш как ще изтрепем тези свине, ярдитата, и направо ще им смелим кокалите. Има да се лее толкова кръв, че дори и ти ще останеш доволен, Зенко. И всичко ще свърши, преди идиотите полицаи дори да са се свързали по телефоните. Западът изобщо не може да си представи какви поразии можем да направим тук. Но сега-засега сме нови. Започваме оттам, откъдето можем, и даваме напред. Това е.

— Ще прощаваш, ама май не попаднахме на подходящата личност.

Сега беше ред на Мислович да повдигне рамене.

— Може би.

— Какво знаеш за своята племенница?

— Какво мога да знам? Сестра ми се изсели още през 40-те, преди Източния блок да се обособи. Когато разбрах, че дъщеря й живее в Лондон, установих връзка с нея. Знаех, че баща й е свързан с италианци в Ню Йорк. Вярвай ми, тази част от фамилията никак не е цвете за мирисане. Разбрах, че мъжът й се е забъркал в пласмент на кокаин, но тя ми каза, че има връзки с главния шеф в този бизнес. Стори ми се, че е доста запозната с нещата. Това, което ми каза за ярдитата, се оказа съвсем точно.

— Тоест?

— Че са банда идиоти. Че не могат да се организират. Който успее да застреля повече хора, застава начело. Нямат добро финансиране. Не планират предварително нещата. Половината от тях нападат другата половина за пари и дрога. Цари пълна анархия.

— Но те контролират кокаина?

— Да. Кокаинът и марихуаната са в ръцете на ямайците. С хероина се занимават китайците. Китайците са по-цивилизовани, но те дори не разговарят с външни хора. Ярдитата също не обичат да работят с външни, но понякога правят изключения. Мъжът й се е познавал с Оливър преди много време. Това беше една възможност. И аз я използвах.

— И той те измами. Не е ли знаел кой си?

— Явно не.

— Жена му не му ли е казала?

— Не знам какво му е казала. Може идеята да е нейна.

— Тогава трябва да я убием.

— Не ставай досаден, Зенко. Ще я дадем на чернилките.

— Защо?

— Защото това ще ни засили позициите пред тях. Виж, ние вече им дадохме възможност с тоя тип, Девлин. По същия начин ще им дам племенницата си, ако я искат. Дреме ми на оная работа за нея. Мъжът й ни измами. Доколкото знам, тя сигурно го е подучила да щипе от нашто. Сигурно е била вътре в тая работа, тъй че да върви по дяволите!

— Но кое, по дяволите, е това копеле, Девлин? Какво си мисли тя, като ни натриса човек като него?

— Знаела е, че не мож да се добере до мен, след като мъжът й ни е измамил. И е знаела, че ярдитата ще я погнат. Затуй си е наела професионалист.

— Не беше само той, дето стреля по нас. Той караше. Някой отзад гърмеше с пушка.

— Прав си. Трябва да разберем кой точно е тоя човек и какви са му възможностите.

— Скоро ще разбера подробности. Нашият информатор работи по нейния случай — рече Зенко.

— Така ли?

— Да.

Мислович кимна доволно.

— Добра работа си свършил. Как го намери?

— Просто продължих да разпитвам и предложих пари.

— Какво може да ни каже той?

— Всичко, което полицията научи.

— Добре. Трябва да разберем как можем да намерим тая жена. И новия й телохранител.

— Аха. Мислиш ли, че тя го е пратила при нас?

— Може би. Или може би просто му е подхвърлила идеята и той е направил останалото сам. Ако е като майка си, тя е едно истинско двулично лайно и е способна да направи всичко, за да оцелее.

— Откъде може племенницата ти да познава човек като Девлин?

— Нямам представа.

— Не очаквахме това.

Мислович се приведе напред.

— Това е проблемът, нали? Мислех, че действа сама. Но може би не е така, а?

— Бих искал да разбера.

— И аз.

— Тя е казала на Девлин, че ти си чичото на мъртвия й мъж, не нейният чичо.

— Май така прозвуча тая сутрин.

— Защо?

— За да му се представи като невинна жертва, предполагам.

Зенко се засмя.

— Може би не трябва да я убиваме. Може да я наемем.

— Не. Тя вече е мъртва — отвърна със смях Мислович. — Ако ние не я убием, ярдитата ще го направят. Ако те не го направят, полицията ще я спипа. Но тя не е единствената, която ще умре.

— Девлин?

— Да, Девлин. Но сега имаме друга работа.

— Каква?

— Имаме бизнес с твоя приятел, Оливър.

— Той не е мой приятел.

— Днес е твой.

— Тогаз мисля да го убия с усмивка.

— Много добре.

— Кажи, че Хинтън ще е там, за да се заема и с него.

— Недей да му мислиш много, Зенко. Засега само се погрижи да направиш така, че те да не убият нас.

 

 

Това щеше да бъде втората му среща с югославяните за толкова кратък срок. Оливър се замисли. Всяка подобна среща означаваше да се напъха в ситуация, при която все някой можеше да натисне спусъка. Но той беше сигурен, че днес това няма да се случи. Милс се бе опитал да им даде Девлин. А Хинтън му каза, че Милс и хората му бяха стреляли по превозното средство, което Девлин бе карал. Изглежда Милс наистина бе решил да работи на страната на Оливър. Ето защо Оливър отново се бе съгласил на среща, но не и без да изпрати човек да провери целия район около парка, преди той самият да влезе и да седне на пейката.

Той беше поверил тази задача на Александър, болезнено слаб, но необикновено енергичен младеж от родния град на Оливър, Кингстън.

Александър не обели и дума, докато получаваше нареждането и закрачи с толкова малко усилие, че сякаш се носеше по земята. Той се промъкна като призрак по алеята, граничеща със Саут Керидж Драйв, после навътре в парка към Серпентината, после по пясъчната алея за езда и назад към Портата на Уелския принц.

Районът на парка, където щеше да стане срещата, беше открит и просторен. Нямаше много растителност наоколо. Теренът беше равен. Виждаше се откъм улицата. Пейките бяха достатъчно отдалечени една от друга, за да могат хората да си говорят, без да ги подслушват.

Оливър можеше да види всеки, който би се приближил към него от метри разстояние. Той допусна, че Милс можеше да бъде придружен от стрелец с пушка, който да се скрие далече зад него, но отхвърли това подозрение. Милс евентуално можеше да се опита да го убие. Но не и днес.

След като Александър се върна от разузнаване и докладва, че теренът е чист, Оливър все пак разположи четирима души из района и задържа Хинтън близо до себе си. Към три без четвърт всички бяха на местата си.

Оливър седна и зачака. Замисли се как се бе озовал в този парк, извън своята територия. Представи си как убива други и как го убиват.

Той се загледа в една дама, която яздеше по алеята. Беше облечена в жокейска униформа — ботуши, шпори, червено яке и камшик. Толкова цивилизовано. Толкова по английски. Дощя му се просто да извади пистолета си и да я гръмне. Или още по-добре, да застреля коня й. Това щеше да предизвика повече гняв у наивните англичани. Той се ухили. Тези хора изобщо си нямаха и представа колко лесно можеха да загубят всичко.

След това си даде ясна сметка защо се намираше тук. Имаше нужда от силата, от парите, от оръжието, което му трябваше, за да унищожи всеки, който стоеше на пътя му. Милс означаваше за него пари и може би оръжие. И ако това налагаше да работи с хора извън обичайния си кръг, така да бъде.

Те обещаваха пари. Обещаваха оръжие. А Оливър бе разбрал от последния им разговор, че Милс е готов да му обещае още много неща. Може би жената и нейния телохранител. Беше настъпил часът, в който щеше да провери дали югославяните могат наистина да доставят тези неща.

Ето че Мислович и Зенко се появиха на входа на парка. Те се отправиха директно към пейката на Оливър. Мислович седна отляво на Оливър, Хинтън отдясно. Зенко се разположи на една пейка пред тях. Оливър наблюдаваше всичко това. Шахматната дъска беше подредена. Зенко можеше да застреля Оливър, Хинтън щеше да застреля Мислович и след това двамата щяха да се застрелят един друг. Предстоеше следващата фаза на играта.