Джон Кларксън
Единствен изход (29)

29.

Бяха изминали петнадесет минути след полунощ, когато настоятелният звън на будилника смути дълбокия, безпаметен сън на Уолдрън. Звукът сякаш идваше откъм далечния край на някакъв дълъг и тъмен тунел. Ръката му автоматично посегна и изключи бутона.

Уолдрън беше нагласил будилника така, че да го събуди за среднощната проверка на наблюдателния екип около щаба на Мислович. В продължение на десет секунди след като го изключи, Уолдрън все още не можеше да осъзнае нито къде се намира, нито кой ден е.

— О, господи — промърмори на себе си.

Провеси крака от леглото и седна. Трябваше да се изправи веднага, иначе щеше да заспи. Предстоеше му да свърши прекалено много неща. Не можеше да спи. Насили се да се събуди и всичко нахлу в съзнанието му: да провери наблюдението, да се обади отново на Девлин, да се свърже с транспортната полиция, да намери Мислович.

Трябваше да се изправи, да опре проклетите си стъпала на пода. Той се изтласка в полуизправено положение, сякаш рязкото движение можеше да го изтръгне от умората. Завивките се свлякоха и студеният среднощен въздух преряза тялото му.

Той се насили да стъпи на пода, но когато горната част на тялото му се изви, главата му се удари в нещо твърдо. Той инстинктивно се дръпна назад. Недоумяваше какво го е ударило.

Извърна се и видя цевта на 9 мм „Глок“ на сантиметри от дясното си око.

— Сега и господ няма да ти помогне, Уолдрън.

Уолдрън се отдръпна от дулото на пистолета и окончателно се разбуди. Сърцето му заби бясно и дишането му се затрудни. Джак Девлин седеше спокойно на един стол, насочил автоматичен пистолет в главата му.

— Господи, човече! Какво правите? Как, за бога, успяхте да влезете тук? — изграчи Уолдрън.

— Не исках да те застрелям, докато спиш. Исках да разбереш, че съм аз. Исках да разбереш, че твоите убийци не са успели да ме ликвидират, Уолдрън. И че не са убили нито Ани, нито Елизабет.

Девлин се надигна от стола, на който седеше, и пристъпи към Уолдрън, който се бе свил в противоположния ъгъл на леглото. Уолдрън беше прекалено стъписан, за да може да схване какво му говори Девлин.

— Как успя да влезеш тук?

— Ключалката на вратата ти е само залъгалка.

— Какво правиш? Как си разбрал къде живея?

— Името ти го има в тъпия телефонен указател, Уолдрън. Не е трудно да те намери човек.

— Защо си насочил този пистолет към мен?

— Млъкни! — изкрещя Девлин.

Уолдрън инстинктивно закри лице с ръце в очакване Девлин да го застреля.

— Почакай! Моля те! Девлин, спри! Какво се е случило? Какво ми каза току-що?

— Казах, че твоите убийци не успяха да ни убият, Уолдрън. Поне не всички от нас.

— Какво е станало?

Умът на Уолдрън запрепуска бясно. Той се бе съвзел достатъчно от първоначалния шок, за да може да погледне към Девлин и да разбере какво става. Девлин изглеждаше така, сякаш току-що се бе измъкнал от някаква ужасна касапница. Лицето, краката и ръцете му бяха покрити със засъхнала кръв. Ризата му бе прогизнала. Дори горната част на панталоните му бе пропита с кръв. Засъхналата кръв миришеше сладникаво, а от дълбоките рани по тялото му продължаваше да блика още кръв.

Уолдрън се опита да си представи възможните събития, които се бяха разиграли.

— Какво е станало с теб, Девлин? Кажи ми какво се е случило.

— А, не, Уолдрън. Ти си този, който ще отговаря на моите въпроси. А пък аз нямам много време да ти слушам всичките лъжи. Сега ще започна да те прострелвам парче по парче, и ще продължа, докато не получа отговор на всичките си въпроси.

Девлин огледа преценяващо Уолдрън, сякаш за да избере най-подходящия крайник, от който да започне.

— Девлин! Престани! Това е лудост!

Американецът задържа оръжието насочено към Уолдрън и заговори, продължавайки да оглежда главния инспектор.

— Ти още не си видял какво е лудост.

— Не го прави. Нямам нищо общо с това, което е станало с теб. От два дни се мъча да ви помогна. Уредил съм защитата на жената. Готов съм да задържа Мислович. Почти съм успял. Защо правиш всичко това?

Девлин реши за начало да простреля десния крак на Уолдрън. Щеше да го простреля точно в средата на стъпалото, защото знаеше, че костите вероятно щяха да се пръснат чак до глезена.

Уолдрън видя как Девлин се прицелва и се сви още по-навътре.

— Не ми пробутвай този номер, Уолдрън!

— По дяволите, Девлин, престани! Опитвам се да ти помогна. Нямам нищо общо с раняването ти. За бога, спя в това легло от седем часа.

Девлин спря да се прицелва и погледна Уолдрън, който прие това като възможност да продължи да говори.

— И няма нужда да ме прострелваш, по дяволите, за да получиш отговорите си! Питай!

— Ти продължаваш да ме изненадваш, Уолдрън. Не познавам много хора, които са в състояние да спят спокойно, след като са подготвили такава касапница. Но може пък ти да си един от тях.

— Не съм!

Девлин изгледа в упор Уолдрън и изглежда реши, че казва истината. Той свали дулото на „Глок“-а, но оръжието остана в ръката му.

— Ямайците ни нападнаха, тъкмо когато се прибирахме в къщата, избрана от нас за скривалище. Ако не беше моят колега да ги отблъсне, щяха да ни избият всичките. Резултатът е, че го направиха на решето на онзи пуст път.

— Мъртъв ли е?

— Останах с него, докато пристигна полицията. Прибраха го в една болница. Все още беше жив, но ако там няма спешно отделение с екип от лекари, които знаят как да се оправят с тежки огнестрелни рани, приятелят ми ще умре.

— Били сте близо до Кеймбридж?

— Да, само на теб ти бях казал телефонния номер. Как можа да изпратиш онези гадове по петите ни? Сигурно си ме проследил след срещата? Или просто си извадил късмет? Как успя, Уолдрън?

— Мамицата му!

Уолдрън се приближи до ръба на леглото и се наведе към Девлин. Пистолетът все още бе насочен към него, но той заговори, сякаш не го забелязваше.

— Слушай ме, Девлин. Знаеш, че аз не съм твой враг. Не съм проклетият ти враг. Не знам как са го направили. Знам кое е лицето, от което изтича информация, но нямам представа как е разбрал къде се намирате и дали наистина е бил той. Аз не знаех къде се намирате, за бога. Нямам представа как са ви открили.

— Уолдрън, преди нощта да е изтекла, искам да знам точно как е станало и кой го е направил.

— Добре. Ако ти не разбереш, аз ще го направя. Но не бях аз. Дори не съм те търсил. Разчитах на думата ти. Не съм те проследявал. Боже мой, човече, аз не разполагам с толкова персонал. Едва успях да събера достатъчно хора за невъоръжено наблюдение на Мислович. Последният път, когато те видях, беше на Пикадили.

Девлин фиксира с поглед Уолдрън, преценявайки искреността на думите му.

— Всичко, с което разполагах, беше онзи телефонен номер, а ти дори не се намираше там. Там имаше някакъв проклет телефонен секретар и ти така и не отговори на повикването ми. Канех се да те потърся отново, като се надявах, че ще се появиш там. Надявах се, че ще дойдеш с жената в участъка. Къде е тя?

— Тя е в безопасност.

— Ето, аз продължавам да не знам къде се намира тя. Поставяш ме в адски неудобно положение, Девлин. Нямам нищо. Не разполагам с теб. Не разполагам с жената. Дори все още не съм хванал Мислович. След двадесет и четири часа моята петнадесетгодишна служба няма да струва и пет пари.

Девлин се отпусна и положи ръка на бедрото си. Беше изморително да държи 9 мм автомат.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Как успяха да ни намерят?

Уолдрън погледна Девлин право в очите.

— Нямам представа. Откъде да знам, по дяволите! Но се заклевам, че ще го разбера. И единственият начин да ме спреш, е, като ми пръснеш черепа още сега. В противен случай ти предлагам да дръпнеш това проклето оръжие настрана и да ми помогнеш.

Девлин се облегна на стола.

— Е, струва ми се, че е по-добре да те оставя жив, за да видя какво ще направиш.

— Добре.

Уолдрън стъпи най-сетне на пода, изправи се и се запъти към банята, ала гласът на Девлин го спря.

— Уолдрън!

— Какво?

— Ако искаш да останеш жив, искам да се съгласиш за нещо още отсега.

— Какво?

— Че когато намерим отговора, от този миг нататък, ще продължим по моя начин.

— По твоя начин?

— Да. Полицията не може да спре тези злодеи. Ти не можеш да ги спреш. Има само един начин.

— И какъв е той?

— Или те всички загиват, или загиваме всички ние.

— Ти си полудял!

— Така е. Да или не?

Уолдрън се извърна и видя изражението на човек, който живееше в свят, какъвто той сам трудно можеше да си представи. Уолдрън знаеше много добре какво представляват главорезите. Беше арестувал мнозина от тях. Беше стоял до тях, докато ги претърсваха, регистрираха и вкарваха в килиите. Беше свидетел на това как се самоунищожаваха — себе си, близките си, домовете си. Беше виждал жестокостта и отчаянието им. Но от мига, когато видя убитото ярди пред апартамента на Ани, нещата бяха ескалирали и излезли от контрол. Той знаеше, че Девлин е прав. Бяха отишли твърде далече. Престъпните им действия надвишаваха собствените му възможности да ги спре и заплашваха сигурността на града. Той си даваше сметка, че не знае какво да предприеме. Не знаеше как да ги спре.

Погледна Девлин и отвърна тихо:

— Да. Страхувам се, че си прав.

Девлин кимна. Това „страхувам се“ в устата на главния инспектор можеше да бъде просто начин на изразяване, но Девлин можа да долови, че всъщност Уолдрън изпитва нетипичен за него страх.

— Ще го направя както казваш, Девлин. Доколкото мога. Но аз не съм като теб. И ако не успея, ще се оттегля.

— Добре.

— Сега ще си прибереш ли вече пистолета?

Девлин затъкна „Глок“-а на десния си хълбок. Уолдрън му беше необходим здрав и деен. Нещата се бяха променили.

— Можеш ли да разбереш кой ги е отвел при нас?

— Ще се опитам. Не знам.

— Не, ти подозираш някого. Недей да ми говориш глупости, Уолдрън. Ти си добро ченге. Това е твоят град. Не можеш да ми кажеш, че ще оставиш този мръсник, който го е направил, просто ей така да се измъкне.

Уолдрън погледна Девлин, но не отговори.

— Ще го оставиш ли, Уолдрън? Ще го оставиш ли?

И тогава твърдостта, стаена дълбоко в този застаряващ полицай, започна да се надига.

Гласът на Уолдрън беше мек, но в него вече се долавяше безкомпромисност.

— Разбира се, че няма да го оставя да се измъкне. Мисля, че този, който ни е предал, е от най-омразните отрепки на човешкия род и от доста отдавна си казвам, че трябва да внимавам с него. Това обаче е последното му предателство.

— Тогава да се залавяме за работа.

— Добре. Но мисля най-напред да ти предложа да си вземеш душ и да си смениш дрехите. Аз също малко трябва да се приведа в ред. Имам тук някои неща, които ще са ти по мярка. Горе-долу. Всъщност, дрехи на по-големия ми брат.

— Няма ли да се сърди, ако ми ги дадеш?

— Не. Той почина миналата година.

— О, съжалявам.

— Няма защо. Катастрофа с мотоциклет. Брат ми беше малко разсеян човек.

— Е, все едно съжалявам. Някои други членове на фамилията има ли наоколо?

— Искаш да кажеш жена и деца?

— Не си ли женен?

— Разведен съм. От три години. Тя живее наблизо. В Уембли. На около пет преки оттук. Исках да съм по-наблизо до дъщерите си.

— Добра идея.

— Да, така е много по-добре.

Уолдрън се опита да прогони от съзнанието си всички неприятни мисли за загиналия си брат, за проваления си брак и за убийците. Девлин го наблюдаваше как излиза от мрачното настроение и придобива делови тон.

— Измий се — нареди му Уолдрън през рамо. — Аз ще завъртя няколко телефона. После ще те заведа на едно място, където да те позашият.