Джон Кларксън
Единствен изход (19)

19.

Уолдрън очакваше телефонно обаждане, но не от Зенко. Телефонът иззвъня само веднъж, преди той да грабне слушалката и да отговори.

— Уолдрън?

— Девлин!

— Девлин, къде сте, по дяволите?

— Съжалявам, че пропуснахме срещата. Трябва да сте чул защо.

— Какво, по дяволите става?

— Прекалено много хора искат приятелката ми да умре, това става.

— Трябва да я доведеш тук, веднага! И двамата. Не може да продължава така.

— Първо трябва да поговорим.

— За какво?

— За това защо не мога да дойда при вас.

— Защо? Какви ги приказвате?

— Не по телефона, Уолдрън. Лично.

— Престанете с тези глупости, човече! Разговорът не се подслушва.

— Ще ви кажа, като се видим.

— Да се видим? Къде?

— Ресторант „Бъргър Кинг“. Площад Пикадили. Този, който по някаква ирония е разположен точно под голямата неонова реклама на „Макдоналдс“.

— Защо там?

— Обичам тълпите.

— Е, за бога, да се срещнем поне на някое по-прилично място. Има един чудесен, приятен ресторант точно от другата страна на площада.

— Не. Нека да опитаме по американски. Ще бъда там след петнадесет минути.

— Защо ме разигравате? Елате тук. Ще бъдете в безопасност.

— И не идвай с подкрепления, Уолдрън, иначе изобщо няма да ме видиш. Ела сам.

Девлин затвори, преди Уолдрън да започне да спори с него. Главният инспектор тръшна телефона и се втурна към вратата. Само след две минути той вече бе напуснал участъка и седеше до Рейли в зелен роувър 1600 на път за Пикадили.

— Какво има там?

— Там ще е Девлин, ако имам късмет.

Рейли подкара по моста Тауър. Ръцете му бяха изпотени, изпънал врат над волана, напрягайки се да си пробие път през гъстия трафик. Уолдрън беше включил сирената и буркана на покрива и ръмжеше на Рейли да кара по-бързо, но главната грижа на Рейли в момента бе, как да се обади на своята връзка. Той ровеше из мозъка си да измисли някаква причина да спре и да се обади по телефона — на жена си, на лекаря си, на свещеника си. Боже мой, на когото и да е. Но идеята беше тъпа. Уолдрън едва ли щеше да му позволи да спре, камо ли да се обади по телефон.

 

 

След като беше затворил слушалката на Уолдрън, Девлин се бе отдалечил от кабината и се бе отправил към аудио магазина на Тауър, точно срещу „Бъргър Кинг“. Качи се по стъпалата на втория етаж. Табелите по стълбището указваха „Класика“ и „Джаз“, но когато прекрачи през стъклената врата, от тонколоните, провесени под странни ъгли от тавана, изригваше американска кънтри музика. Магазинът се тресеше от мощния звук.

Той продължи напред и стигна до редицата двойни прозорци, запълващи арките, които оформяха лицевата страна на магазина. Половината от височината на прозореца се закриваше от рафт с компактдискове, но въпреки това Девлин имаше добра гледка към „Бъргър Кинг“ оттатък улицата.

Трите часа сън и душът почти бяха възстановили силите му. Кънтри музиката беше жизнерадостна и ритмична. Почувства се зареден с енергия.

Той взе един компактдиск и се престори, че чете етикета му. Разгледа и другите предложения на рафта. Кънтри, фолк, блус, госпъл. Имаше дори сектор с шотландски гайди и старинна келтска музика. Девлин се зачуди как ли щяха да звучат гайдите тук, но беше доволен от инструменталното кънтри, което бяха пуснали.

Осемнадесет минути след като бе затръшнал слушалката на Уолдрън, пред „Бъргър Кинг“ спря зелен роувър. Уолдрън излезе от колата и се обърна да каже нещо на шофьора. От наблюдателния си пункт на втория етаж Девлин наблюдаваше как Уолдрън влиза в „Бъргър Кинг“, докато в същото време зеленият роувър продължи до Шафтсбъри, вля се в колоната автомобили и зави към Денман. Девлин загуби роувъра от погледа си, но не се съмняваше, че колата беше паркирала някъде наблизо.

Девлин огледа оживения район. Около площад „Пикадили“ имаше няколко хиляди души и уличните платна бяха задръстени с коли, таксита и двуетажни автобуси, но той се увери, че не вижда никакви коли, заемащи позиция, което да подскаже, че са от полицията.

Напусна наблюдателницата си и на излизане попита продавача на щанда какво свиреха в момента. Казаха му, че е „Маверикс“. Девлин пожела да си купи компактдиска „От ада до рая“ и го прибра в джоба на якето си.

Прекоси към Хеймаркет, покрития пазар, който граничеше с „Бъргър Кинг“, тъй че Уолдрън да не може да го види, дори и да го потърси. Продължи до Шафтсбъри и се насочи към Денман. Денман беше тясна уличка в близост до Гласхаус. Зеленият роувър се оказа паркиран на тротоара точно след пресечката пред една кръчма, носеща името „Сейнт Джеймс Тавърн“. Шофьорът тъкмо излизаше от кръчмата. Или изобщо не беше пил, или беше ударил нещо набързо, помисли си Девлин.

Рейли беше глътнал един двоен „Джеймисън“ на екс, докато използваше телефона в кръчмата. Питието, заедно с телефонното обаждане, го караха да се чувства изключително доволен от себе си. Имаше възможност да съобщи точното място на срещата: „Бъргър Кинг“ на улица Гласхаус, площад Пикадили. Рейли разбираше, че без точното указване на мястото враговете на Девлин щяха да се лутат покрай магазините и тълпите хора, от които гъмжеше Пикадили. Сега, ако побързаха, те щяха да хванат Девлин, напълно да прекарат Уолдрън, а Рейли дори нямаше да е там. Щеше да си бъде жив и здрав, изпълняващ възложените му заповеди, паркирал далече от сцената на събитията.

Девлин разпозна в лицето на Рейли едно от ченгетата, които бяха в апартамента на Ани в нощта на стрелбата.

Рейли се упъти към роувъра. Девлин го проследи през тълпата и изчака, докато онзи не хвана дръжката на шофьорската врата откъм тротоара. Девлин прецени точно времето си. Докато Рейли се пъхаше в колата, Девлин, ниско приведен, се добра до другата врата и бързо се плъзна на предната седалка. Райли не го забеляза, докато Девлин не седна до него. Мигът на пълна изненада беше точно това, от което Девлин имаше нужда, за да притисне силно пистолета, който беше измъкнал от Зенко, между ребрата на Рейли. Натискът накара старото ченге да трепне.

Рейли понечи да изграчи нещо.

За двадесет и седем години служба, никой досега не беше опирал пистолет в Рейли. Той дори не можеше да съобрази какво означава това. Реакцията му не беше от най-уместните.

— Какво, по дяволите…

— Извади ония хитри белезници, дето ги използвате тука — нареди Девлин.

— Абе я…

Девлин притисна още по-силно пистолета в Рейли.

— Хайде, по-бързо!

— Излез от колата. Аз съм полицейски служител.

Девлин го изгледа.

— Какво ти става бе, човек? Не разбираш ли?

После удари с металния приклад на пистолета коляното на Рейли. Онзи изръмжа от болка.

— И недей повече да се правиш на интересен. Извади белезниците!

Рейли се примоли:

— Ама…

— Виж какво, искам само да те задържа в тази кола, докато трае срещата ми с Уолдрън. Мога или да те вържа за волана, или да ти прострелям капачката на коляното. Каквото си избереш.

Очите на Рейли се изцъклиха. Девлин продължи да обяснява сухо:

— Нали разбираш, проблемът не е само в това, че ще останеш без един крайник до края на живота си. Ако те прострелям през тези захабени панталони, които си обул, толкова тъкан и мръсотия ще проникнат в раната, че ще се получи ужасна инфекция. Чувал съм, че някои хора дори умирали от това.

Рейли се пресегна назад и издърпа белезниците.

Девлин щракна единия им край на лявата китка на Рейли и леко я изви. Рейли изръмжа от болка и се опита да облекчи огъването.

— Тия неща вършат голяма работа, нали? Болят, мамка им, какво ще кажеш? Откакто твоите колеги ги използваха върху мен, ми се ще да ги пробвам на някой като теб.

Девлин издърпа лявата ръка на Рейли към волана.

— Окей, а сега пъхни и дясната отдолу.

Рейли се подчини и Девлин бързо щракна другия край върху дясната му китка. Така Рейли се оказа прикован към волана.

Девлин пребърка джобовете на Рейли и намери значката и портфейла му. Той огледа черния кожен калъф, в който се намираха значката и идентификационната карта на ченгето.

— Това значката ти ли е?

Рейли кимна.

— Пълен боклук. Пластмасова ли е?

Рейли не отговори.

— Не знаех, че в лондонската полиция носите такива хрупкави сладки значкички. Като не ви дават патлаци, защо поне не ви дадат някоя по-прилична значка.

— Не можете да правите това.

— Защо продължаваш да ми го повтаряш? Току-що го направих. Седи си кротко тук десетина минути и ще ти върна нещата по Уолдрън. Ако си толкова тъп да се развикаш за помощ, всичко това ще изтече в канала, заедно с цялата ти кариера.

Девлин прибра полицейската радиостанция на Рейли, излезе от роувъра и зави по ъгъла към „Бъргър Кинг“.

Той застана на входа и надникна вътре в ресторанта, докато не забеляза Уолдрън, който седеше с кисела физиономия в предната част на заведението, където не бе толкова задимено.

Девлин се помъчи да отгатне какво точно искаше да изобрази декорът на ресторанта. Накрая реши, че изглежда беше някаква имитация на вътрешност на космически кораб. Близо до входа имаше нещо, което наподобяваше робот, после някаква конструкция от гофрирана ламарина, приличаща на транспортната зала на „Стар Трек“ и куп грозни пластмасови летящи чинии, висящи от тавана. От скритите някъде тонколони гърмеше ужасна музика на синтезатор. Според Девлин, това усилие да се създаде футуристична обстановка беше направо отвратително. Въпреки това на практика всички места бяха заети. На Уолдрън се бе наложило да дели маса с двама пакистанци, облечени в еднакви, прани на камък джинси и сини пуловери. Те изглеждаха напълно доволни, а полицаят — крайно отчаян.

Мястото срещу Уолдрън беше празно, но Девлин не можа да се насили да направи повече от няколко крачки навътре.

Уолдрън го забеляза и Девлин му махна с ръка да излязат.

— Вие сте прав — каза Девлин. — Съжалявам. Тук е ужасно. Къде искахте да отидем?

— Обратно в участъка. Веднага.

— Не. Първо трябва да поговорим.

— Добре. — Уолдрън посочи към противоположния сектор на площада. — Ей там. В „Критериън“.

Двамата мъже се промушиха през гъмжилото от пешеходци и коли, и влязоха в ресторанта. На Девлин той напомняше на просторно парижко бистро, но в този особен час между обяд и вечеря заведението беше тихо и спокойно. Бели плочки покриваха пода, а таванът беше висок и засводен. Стените бяха украсени с мозайки в приглушени тонове. Мебелировката напомняше за картините на Тулуз-Лотрек.

Стройна жена в бежов копринен костюм ги посрещна с усмивка и запита:

— Добър ден. Ще желаят ли господата маса?

— Да, моля — каза Девлин.

Тя ги поведе към средата на залата и те заеха маса вдясно край стената. Девлин седна с лице към входа. Уолдрън се разположи срещу него.

— Действително ли си струва да влезе човек тук? — попита Девлин.

— В сравнение с какво?

— С „Бъргър Кинг“.

— Разбира се — отвърна Уолдрън.

Сервитьорът застана до масата и Уолдрън си поръча чай.

— И за двамата — каза Девлин.

Уолдрън запали цигара.

— Трябваше да ме послушате и да дойдете тук още отначало.

— Прав сте.

— И освен това трябваше да ме послушате и да се явите тази сутрин при мен с жената. Оставих ви за малко и ето докъде я докарахме.

— Много лошо.

— Точно така. Какво мислите, че правите? Тръгвайте с мен и да оправим нещата.

— Не мога сега.

— Какво ви кара да смятате, че имате избор, господин Девлин?

— Да речем, че все още имам избор, докато не ми поставите отново онези малки гадни белезници на ръцете.

Уолдрън са намръщи, но не се поддаде на предизвикателството на Девлин. Просто смени тактиката.

— Вижте, трябва да разберете, че ако вие и тази жена останете отвън, и двамата рискувате да ви застрелят.

— Боя се, че предложението ви не е особено привлекателно и за двама ни. Не мога да я доведа и да рискувам да арестувате било нея, било мен.

— Защо?

— Тя има нужда от моята защита. Не мога да си губя времето в пандиза.

— Ако се наложи да ви задържат, аз ще я пазя.

— Не, няма да я пазите. Хора от вашата страна работят с онези, дето искат да ни видят мъртви.

— Това е абсурдно! За какво говорите?

— Тази сутрин отидох да се видя с чичото на убития съпруг на Ани. Той се представя под името Франк Милс, но истинското му име е Мислович. Иван Мислович. Той е човекът, който е използвал мъжа й, за да се намеси в търговията с дрога.

— Знам това име от делото.

— Да. Значи, Мислович също поназнайва едно друго. Той знаеше за мен повече, отколкото му се полага да знае. Информацията трябва да му е дошла от ваша страна.

— Какво информация? Какво знаеха те?

Вместо да отговори, Девлин попита:

— Какво знаете вие за него?

— За кого?

— За Мислович.

— За него специално не знам нищо, но получаваме доклади за групи от Източна Европа, които идват в Западна Европа и в Обединеното Кралство. Те са много добре финансирани и въоръжени до зъби. Тук намират добри възможности за дейност. Той определено е един от тях.

— От тях? Какво значи „от тях“?

— Те са гангстери. Бивши сътрудници на тайните служби, някои от тях — бивши военни. Всички те си търсят ново поле за действие.

— Но защо тук?

— Условията в Англия не са толкова ограничителни, колкото в други държави. Франция и Германия за тях са определено по-лошата възможност. А освен това ние сме един от основните финансови центрове. За тях Лондон е място, където лесно могат да си вкарат парите.

— Откъде идват парите им?

Уолдрън сви рамене.

— От много места. Средства на комунистическите партии, измъкнати преди те да бъдат свалени от власт. Крадени правителствени фондове. Когато нещата замиришат на промяна, хората на върха започват да се подсигуряват. Но какво общо има всичко това с тази жена?

— Нейният мъртъв съпруг е бил роднина на Мислович. Негов племенник. Мислович е искал да се намеси в бизнеса с дрога. Джони Печек е познавал един от ярдитата, който се е занимавал с кока. Той му е осигурил връзката. Бил е посредникът.

— Звучи правдоподобно. Точно това правят те — влагат парите си в законен и незаконен бизнес. Хората, за които ми говорите, са много опасни.

— Знам това.

— Защо ми казахте, че полицията работи с тях?

— Може да е само един човек. Или няколко. Но те получават информация от вас. Не мога да оставя Ани под ваша охрана, щом не можете да спрете изтичането на информация.

— Каква информация? Откъде знаете, че изтича от нас? Какво знаят те?

— Знаеха името ми. Знаеха вече, че един е застрелян. Може би знаят много повече от това.

— Информацията излиза по нашата система за компютърно оповестяване, СКО. Тя се вижда на екраните във всеки участък в града. Стотици служители от полицията може да са видели тази информация. Всъщност, тя не е поверителна. Пресата също има достъп до нея. Мнозина може да са намерили онова, за което казвате, че те са знаели.

— Само пет часа след това? Едва ли толкова бързо, Уолдрън. Мислович я е получил от някой от вашите хора.

— Защо, по дяволите, сте отишъл да се срещате с него?

— Исках да разбера дали няма да помогне да задържим ярдитата далеч. Този, когото бяха изпратили при нея, я бе изплашил до смърт. Помислих си, че ако Мислович има бизнес с тях, може би е в състояние да ги накара да се отдръпнат. Просто да им каже да оставят вдовицата на мира.

— И?

— И се оказва, че на него не му пука за вдовицата. Че му е писнало от племенника, който го е измамил. Той смята, че е заслужил смъртта си и сега работи пряко с ярдитата.

— Звучи, сякаш сте търсил някакво чувство за чест сред мошениците, господин Девлин.

— Случвали са се и по-странни неща. Помислих си, че си струва да се опита. Най-лошото, което можех да си представя, беше, че той ще откаже.

— Но май нещата се оказаха много по-лоши.

— Да. Той се опита да ме предаде на ярдитата. После се намеси в престрелката.

— Но какво става с тези хора? Това е нечувано! На улицата тази сутрин са намерили над двеста гилзи.

— Аз също съм малко изненадан. Някакъв убиец от бандата на ярдитата преследва Ани. Имам чувството, че след снощния си провал този тип приема нещата лично. Що се отнася до югославяните, те определено искат да убият мен.

— Защо?

— Не се отнесох много учтиво с господин Милс, когато се опитаха да ме предадат на ярдитата.

— Какво сте направил?

— Не се притеснявайте, Уолдрън, не съм убил никого. А и нямам подобни намерения. Вашите експертизи не показаха ли, че куршумите в онзи труп са от друг пистолет?

— Експертизите още не са готови.

— Резултатът ще е такъв, какъвто ви казвам.

— И все пак трябва да дойдете в участъка.

— Казах ви, че не мога да рискувам.

— Нямате представа какви тревоги предизвиква всичко това. Не можем да позволим да се вихрят престрелки по улиците на Лондон.

— Мисля, че трябва да започнете да свиквате с това.

— Няма да стане.

— То вече става. Имате ли представа колко добре са въоръжени тези типове?

— Да. А вие имате ли представа колко оръжие приижда тук от бившия Съветски Съюз и от страните от Източния блок?

— И как смятате да се справите с всичко това?

— А вие защо не ни съдействате? И откъде сте толкова убеден, че Мислович получава информацията си от нас?

— Той знаеше кой съм аз. Знаеше какво стана снощи. Знаеше повече от всеки друг, освен вас и мен.

— Почакайте малко. Да не би да намеквате, че аз съм говорил с Мислович?

— А не сте ли?

Уолдрън се втренчи в Девлин, изчаквайки да се увери, че въпросът е зададен сериозно.

— Вижте какво, Девлин. Омръзнахте ми. Опитах се да се държа с вас цивилизовано. Оставих ви с тази жена за малко на свобода и това може да ми струва кариерата. Заложих на честната ви дума, но се оказа, че тя няма особена стойност.

— Защо просто не отговорите на въпроса ми, инспектор?

— Главен инспектор. И сега ми пробутвате тази измислена история — че едва ли не съдействам на онзи гангстер от Източния блок да ви убие. За какъв, по дяволите, се вземате? Арестувам ви! Още сега.

Девлин не се помръдна, слушаше внимателно думите на Уолдрън. Преценяваше го. Ръцете му не помръднаха.

— Как предпочитате да стане това, господин Девлин, лесно или трудно?

Девлин се намръщи.

— Уолдрън, това е най-изтърканата реплика в сценария. Лесно или трудно. Вие дори не можете да си помислите да ме арестувате, освен ако аз сам не ви позволя да го направите. Тъй че изплюйте камъчето. Вие ли пускате информация на тези гадняри или не? Отговорете ми.

Но Уолдрън вече не можеше да се спре.

— Не сте вие човекът, който дава заповеди тук. Арестуван сте.

Уолдрън извади полицейския радиопредавател от джоба си и започна да подава позивни към Рейли. Девлин измъкна радиостанцията на Рейли и я постави на масата. Уолдрън чу собствения си глас от нея и млъкна.

Девлин заговори тихо.

— Не се притеснявай, Джеймс. Двамата с теб сме сами.

Уолдрън зяпна към полицейската радиостанция на масата. За миг изглеждаше, сякаш бе готов сам да предприеме действия по арестуването на Девлин, но той някак си го бе обезоръжил. Дали не беше от това, че спомена личното му име? Дали от спокойния му тон? Каквото и да беше, но гневът на Уолдрън се уталожи.

— Наистина ли допускаш, че мога да разговарям с криминални типове?

— Вече започвам да си мисля, че не.

— Е, недей, за бога. Това е най-шибаната обида, която съм изтърпявал.

— Добре, разчитам на думата ти. Но не мисли, че не съм имал основание да те попитам.

За миг Уолдрън се вгледа в Девлин и той се възползва от настъпилата пауза.

— Виж какво, Уолдрън, твоят проблем е по-голям от моята личност. Аз просто седя тук и си говоря с теб. Ти знаеш какви ги върша. Но ти не знаеш кой седи зад гърба ти, откъм твоята страна, и говори с твоите врагове. Не мога да дойда при теб.

— Все ще трябва да го направиш.

— Можеш ли да гарантираш нейната безопасност? Каква ви е тукашната програма за защита на свидетелите?

— Ако приемем, че тя реши да свидетелства.

— Ако приемем, че сте хванали лошите типове, против които тя да свидетелства.

— Гарантирам ти, че тези, които са стреляли срещу вас на улицата тази сутрин, ще бъдат открити и арестувани. И освен това можем да гарантираме съвършена защита чрез Службата на Прокуратурата на Нейно Величество. Стига тя да се съгласи да свидетелства.

— Чудесно. Но първо трябва да прочистите вашите редици. Ако поставите Ани под охрана и информацията изтича към лошите типове, тя може да пострада. Дори по-лесно, отколкото ако е на улицата. Не можем да дойдем при вас, докато не намерим този, който предава информацията.

Уолдрън се приведе напред.

— Но откъде си сигурен, че информацията е дошла от нас? Кой друг е разполагал с тази информация? Твоята клиентка е свързана с тези хора, не ние.

Въпросът порази Девлин. Той се помъчи да измисли някаква причина, поради която Ани би могла да бъде източникът на информация. Не звучеше смислено. Та тя дори не знаеше, че той се кани да говори с Мислович.

В този миг Девлин чу свистенето на гуми от другата страна на Пикадили. Уолдрън също ги чу. Той се обърна, а Девлин се приведе надясно, за да може да погледне през входната врата на ресторанта. Двамата мъже видяха как Зенко с още четирима нахлуха в „Бъргър Кинг“.

Лицето на Девлин застина.

— Много си добър, Уолдрън. Наистина.

— За какво ми говориш? Кои са тия?

— Много добре знаеш кои са.

— Кои? Югославяните?

Девлин не си направи труда да му отговори.

— По дяволите, човече, те не са разбрали за срещата ни от мен. Трябва да ми повярваш.

Девлин изгледа Уолдрън намръщено.

— Ако не от теб, тогава от кого?

— Не знам, но трябва да ми повярваш. Ще разбера от кого.

— Ами направи го, инспекторе. И ако наистина искаш да ти повярвам, просто прекоси улицата и арестувай тези мъже. Те стреляха по нас на улицата тази сутрин. Сигурно държат същите оръжия. Ако не смяташ, че това е добра идея, вземи няколко от въоръжените си ченгета и идете да ги арестувате на едно място, което се казва „Уитманс“, на Беруик стрийт. Дори няма да ти трябва кола, можеш пеша да отидеш до там. Или арестувай копелето от ярдитата, което се опита да убие Ани. Направи нещо да ми докажеш на чия страна си и тогава ще говорим.

— Вие ми трябвате като свидетели. Като тъжители. Без теб и жената не разполагам с нищо срещу тези хора.

Девлин хвърли значката, ключовете от колата и ключовете от белезниците на Рейли на масата, и се изправи.

— И следващия път, когато те помоля да дойдеш сам, или го направи, или просто не идвай.

— Разбери, че навън няма да оцелееш.

— Хвани лошите типове и тогава ще свидетелстваме.

Девлин понечи да си тръгне, но Уолдрън го дръпна за ръката.

— Почакай.

Девлин се извърна и му каза:

— Не прави повече това.

Уолдрън беше достатъчно трениран, за да се справи с някой добре сложен противник. Вероятно дори с някой малко по-развит. Но той усети силата в ръката на Девлин и я почувства в израза на лицето му. Разбра, че не е по силите му и бавно отпусна хватката си.

— Добре, Девлин. Добре. Намери някаква дупка и се скрий в нея. Засега не мога да спра целия полицейски апарат, който ви издирва. Предупреждението до всички изходни пунктове продължава да е в сила. Но ще видя какво мога да направя, за да понамаля напрежението. Не се опитвайте да напускате страната. Само ми обещай, че ще държиш връзка с мен. Кариерата ми е почти приключила. Ако арестувам хора, срещу които не мога да заведа дело, тя окончателно ще приключи.

— Добре, но ти няма да знаеш къде съм, Уолдрън, докато не ти повярвам.

— Повярвай ми. Не съм аз, Девлин. Ако бях аз, все още щяхме да седим от другата страна на улицата.

Девлин помисли над това и кимна.

— За срещата потеглих в четири. Колата я поръчах в три. Само шепа хора са могли да знаят какво правя. Най-вероятно само двама са знаели защо.

— Разбери откъде тече и запуши дупката. Арестувай онези типове. Ще ти се обадя.

Девлин извади компактдиска, който беше купил, хвърли го на масата пред Уолдрън и тръгна да си върви.

— А това за какво е?

Девлин се обърна и каза:

— Задръж го. Смятах да ти счупя носа с него.

Уолдрън взе компактдиска. Когато вдигна глава, Девлин вече бе изчезнал сред тълпата и трафика на площад Пикадили.

От другата страна на улицата, Зенко стоеше на прага на „Бъргър Кинг“, докато четирима от хората му проверяваха на горния етаж и из сепаретата на първия. След малко те се върнаха. Не бяха открили този, когото търсеха.

Зенко се вглеждаше във всеки мъж в ресторанта, сякаш той изведнъж можеше да се превърне в Джак Девлин. Странният на вид трътлест мъж с лице на булдог стоеше на входа с хората си и не обелваше дума. Всички посетители в претъпкания ресторант просто седяха и го гледаха, недоумявайки какво иска.

Най-после той се обърна и закрачи обратно към колата, а хората му го последваха по петите. Ако в този момент някой му беше препречил пътя, Зенко щеше да го застреля. Джеймс Уолдрън стоеше близо до уличното платно на противоположния ъгъл и наблюдаваше как югославяните се качват в един червен сааб и потеглят.